Алистър Рейнолдс
Домът на слънцата (22)

Глава осемнадесета

Бетъни си наля доза невъзможно черно кафе и поклати глава с вид на патрицианско разочарование.

— Чух, че малкото ви гамбитче се е провалило. Ще ми се да можех да кажа, че съм изненадан!

— Не знаем достатъчно, за да си вадим подобно заключение — възразих.

Беше утро и небето бе обсипано с облаци и по-ветровито от преди. Изглеждаше, сякаш идването на Духа бе предизвикало нов студен сезон. Знамената на мостовете и пътеките сякаш бяха избледнели нощес, бяха се износили и избелели.

— Роботът беше ли излекуван?

— Не, още не.

— Но и нищо от него не е останало на наблюдателната платформа. Духът го е разрушил, което винаги е било един от възможните изходи. Как изобщо може да става въпрос все още да бъде излекуван, ако вече не съществува?

— Няма как да знаем, че не съществува. Има документирани доказателства, че Духът е разрушавал различни неща — или поне ги е взимал — и впоследствие ги е връщал.

— Не е версия, на която можем да разчитаме.

— Въпреки това е възможно!

Кемпиън се намеси:

— Като правило подобно нещо се е случвало единствено когато на Духа са му поднасяли сложни приношения. Той е като дете, очаровано от лъскави, ярки играчки. Много по-умен е от дете без съмнение — вероятно по-умен от повечето същества, с които някога сме се сблъсквали. Но въпреки това цени новостта и сложността. А във Вселената няма нищо по-ново и сложно от друг машинен разум!

Бетъни го погледна с облегната на дланите брадичка.

— И в такъв случай кога очаквате Хесперъс да изникне отново сред живите с магически възстановени способности?

— Не „очакваме“ нищо — обясни Кемпиън. — Знаем само, че онова, което предприехме, не е било глупост, че все още има шанс за успех. Хесперъс вероятно е мислил същото, иначе нямаше да ни прати онзи сигнал.

— Може да не се случи с дни или години — казах, — но мисля, че той ще се върне. Същността му в момента е внедрена в Духа, но това не означава, че не може да бъде възстановен. Той го разглоби като пъзел — парче по парче, но ще запомни къде е мястото на всяко едно. Знае какво е той, за какво е бил предназначен, преди да пострада, и може да го направи като нов.

— Е, предполагам, че оптимистичната гледна точка няма да навреди с нищо.

— Не е по-оптимистична, отколкото да смятаме, че наистина имаме бъдеще — възразих ядосано. — Може да съм глупава и наивна, но поне не живея с илюзията, че все още имаме линия и че всичко си върви както обикновено. Я ни погледни — седим около тази маса, сякаш сме едно голямо щастливо семейство!

— Виждам, че още не си преглътнала случката с кораба, Пърслейн. Надявах се, че ще можеш да надникнеш отвъд собствените си грижи и да мислиш за по-големите ни отговорности.

— Не ме учи на отговорности, Бетъни!

Кемпиън ме хвана за ръката и се покашля.

— Да се е случило нещо, докато ни нямаше? Последното, което си спомням, е как Мъзириън уби един от затворниците.

— Саркофагът го уби, не бях аз — обади се сестра ни от другата страна на масата. Държеше в ръце филия хляб и й се нахвърли с такава злоба, че се боях, че си представя шията на Кемпиън. — Но той и бездруго си изпя всичко. Нямаше да ни каже нищо повече от вътрешността на кутията!

— Още ден-два опити нямаше да навредят.

— Или седмица-две… или година-две? Къде би дръпнал чертата, Кемпиън? Рано или късно трябваше да го извадим оттам.

— Все още разполагаме с трима други — намеси се Акънайт. — Не сме изчерпали запасите.

Кемпиън се обърна към Сайфъл, която засега не се беше обадила. Тя следеше спора с израз на скептично веселие, сякаш всички ние изпълнявахме роли в представление, на което тя беше само неутрален зрител.

— Кемпиън — обади се тя, забелязала погледа му. — Имаш ли нещо наум?

— Просто се питам дали си отбелязала някакъв напредък.

— Започва да му се вижда краят. Прочела съм спомените ти почти у всички — но дори и с няколко липсващи елемента, мисля, че сме събрали достатъчно материал да възстановим записа ти… — тя прокара няколко украсени с бижута пръста през косата си и втъкна бял кичур зад ухото си. — Ще изчакам да прочета всички обаче, преди да започна с анализа. Какво означават още ден или два, след като засадата се е случила преди повече от век?

— Колкото по-скоро разполагаме със записа му, толкова по-добре — заяви Бетъни.

— Много съм близо, Бетъни! Имам и навигационните дневници — полетните планове, попълнени от всички, преди напускането на последната сбирка. Не съм ги корелирала все още, но щом завърша работа по записа, това ще е първото, което ще сторя.

— Няма смисъл да припираме нещата — обади се Галингейл. — Ако Сайфъл ще си дава всичкия този труд, глупаво ще е да не свърши работата както трябва. Нали?

— Точно така — съгласи се Сайфъл. — Най-сетне някой, който разбира за какво става дума!

— Случилото се е извънредно неприятно — каза Каденца, когато се срещнахме с двата робота след закуска.

— Много неприятно — повтори и Каскада, притиснал сериозно ръце към гърдите си. — Но не трябва да се вините за този провал. Беше ни ясно, че защитавате интересите на Хесперъс и му мислите най-доброто. Ако трябва да бъдем пределно честни, той навярно не би преживял и пътуването обратно до Машинните хора.

— Нали смятахте, че ще го понесе? — намекна Кемпиън.

— Допускахме доста оптимистичен възглед, за да не ви обезкуражаваме прекомерно — отвърна Каденца.

— Духът го е взел — казах. — Това не означава, че сме се провалили!

— Как е възможно друго? — попита тихо Каскада, както човек би се обърнал към дете, което е под влиянието на фундаментално неправилно разбиране за състоянието на реалността.

— И преди е взимал разни неща — обясних. — Понякога ги е връщал същия ден, но се е случвало и седмици, и месеци по-късно. Фактът, че снощи не сглоби Хесперъс отново, не означава, че няма да го възстанови в някакъв момент в бъдещето. Просто трябва да сме търпеливи и да почакаме изхода от ситуацията.

— Търпението е една от нашите добродетели — отвърна Каденца. — Въпреки това все пак сме задължени да се върнем в пръстена Моносеръс при най-ранна отдала ни се възможност. Дължим го на линията Джентиан, както и на Гражданството. Колкото по-скоро новината за нещастието ви стигне до нашите събратя машините, толкова по-добре могат те да организират отговора си. Може да не смятате, че година или две са от голямо значение, имайки предвид огромния размер на предстоящото ни пътуване…

— Хрумна ми нещо такова — съгласих се.

— … но внимателен анализ на галактическата история разкрива, че много събития биха се развили по различен начин, ако критичната информация е пристигнала година по-рано или пък година по-късно. Не можем да разчитаме този случай да се окаже изключение.

— С други думи, все още ви трябва корабът ми.

— За съжаление, така е — каза Каскада.

— Е, предполагам, че вече се примирих с мисълта. Можете да го вземете, когато пожелаете, поне що се отнася до мен. Видях го по изгрев-слънце, грейнал като зорница. Сърцето ми се разкъса от мисълта, че вече не е мой. Колкото по-скоро ми изчезне от очите, толкова по-добре!

Роботите се спогледаха за миг.

— В такъв случай няма да отлагаме. Ранното заминаване ни устройва прекрасно и се надяваме да ти причини минимум стрес.

— Бих желала първо да изпразня трюма си. Може да не значи нищо за вас, но там има неща, към които изпитвам сантиментална привързаност. Линията не каза нищо за отнемането на вещите ми — само за кораба, в който се намират!

— Там съдържа ли се нещо особено ценно? — поинтересува се Каденца.

— Всъщност не. Но тези вещи са част от мен, част от миналото ми. Обичам да пазя нещата си. Кемпиън няма такава страст, но аз не мога да се променя.

— Би трябвало да й позволите да изпразни „Сребърни крила“ — обърна се към роботите Кемпиън. — Няма да отнеме много време, а корабът ще бъде дори по-бърз без всичката тази излишна тежест в трюма.

— Не виждам никаква причина за възражения — отвърна Каскада, — но би било желателно да се прехвърли формалната собственост на кораба на нас колкото се може по-скоро. Така ще имаме възможност да се запознаем с контролните му системи. Може ли да го сторим незабавно? Може да започнеш да разтоварваш трюма, докато се адаптираме към кораба. Щом веднъж приключим, ще сме готови да напуснем орбита с минимално забавяне.

— Не очаквайте да подскачам от радост пред перспективата.

— Оценяваме колко травматично е това за теб — увери ме Каденца. — Може да не е голяма утеха, но си спечели благодарността на Машинните хора.

— Тя не си ли я е заслужила вече? — поинтересува се Кемпиън.

— Разбира се — отвърна Каскада, кимайки леко.

— Вече съм изтощена — казах. — Капнала съм, а тепърва трябва да говоря с мистър Джинкс за случилото се снощи. Не мога да ви опиша колко ме радва тази перспектива. Ако нямате нищо против, ще идем на кораба утре.

— Това би било повече от удовлетворително! — казаха в един глас роботите.