Алистър Рейнолдс
Домът на слънцата (1)

Родена съм в къща с милион стаи, построена на малък, лишен от атмосфера свят на границата на империя от светлина и търговия, която възрастните наричаха Златния час — още не осъзнавах точно защо.

По онова време бях момиченце, отделен индивид на име Абигейл Джентиан.

По време на трийсетте години на детството си разгледах само част от това огромно, разпиляно, вечно променящо се имение. Съмнявам се да съм успяла да проуча и стотна от него дори когато поотраснах и се сдобивах с все повече правомощия да се скитам навсякъде, където ми се харесваше. Плашеха ме дългите му, зловещи коридори от огледала и стъкло, тирбушоноподобните стълбища, издигащи се от мрачни мазета и подземия, в които никога не слизаха дори големите, стаите и фоайетата, които — въпреки че възрастните и камериерките не говореха за тези неща в мое присъствие — се предполагаше, че са обитавани от призраци или по някакви причини не са подходящи за пребиваване по-дълго от едното прекосяване. Асансьорите и автоматичните сервитьори ме стряскаха, задвижеха ли се без видими нареждания, подчинявайки се на неразгадаема прищявка на управляващата къщата личност. Това беше дом на призраци и чудовища, с гули в сенките и щъкащи зад ламперията демони.

Имах си един верен приятел, макар че сега не мога да си спомня името му. Пристигаше от време на време, но само на кратки посещения. Приближаването и стиковането на частната му совалка ме допускаха да гледам от херметизираната наблюдателница на остъкления белведер, кацнал на върха на най-високата кула на имението. Винаги се радвах, когато мадам Клейнфелтър ме отвеждаше в белведера — и не само защото събитие от подобен мащаб подсказваше за пристигането на единствения ми истински приятел. Оттам можех да зърна къщата в нейната цялост — както и по-голямата част от света, на който беше построена. Тя се разгъваше настрани във всички посоки, а накрая се срещаше с острия ъгъл на назъбения хоризонт на планетоида — тънка граница от камък, която белязваше ръба на моя дом.

Сградата бе странна, макар че дълго време не разполагах с основа за сравнение. Тя не бе строена според организиран план, нямаше и намек за симетрия или хармония — или и да е имала, този изначален порядък се бе изгубил под безбройните пристройки и изменения, и работите по нея все още продължаваха. Макар че планетоидът нямаше атмосфера и следователно му липсваше климат, къщата бе конструирана така, все едно принадлежеше на свят, където валят дъжд и сняг. Всяка нейна отделна секция, всяко крило и кула бяха увенчани с полегат, покрит със сини керемиди покрив. Имаше хиляди скатове, срещащи се един с друг под странни, обезпокоителни ъгли. Комини и укрепления, белведери и часовникови кули подчертаваха хаотичния, приличен на динозавърски гръб покривен пейзаж. Някои части от къщата бяха високи само по два етажа; други имаха по двайсет или повече нива, а най-високите сред тях се издигаха като планини между подножията на обкръжаващите ги постройки. Пропастите между кулите бяха обкрачени от мостове с множество прозорци, зад чиито осветени бойници понякога се промъкваха далечни, мълчаливи силуети. Това не бе толкова къща, колкото град, в който можеш да стигнеш от единия до другия край, без нито веднъж да излезеш на открито.

По-късно, когато пораснех, щях да науча причината къщата ми да бъде такава, както и причината строителството никога да не престава, но като дете просто го приемах като даденост. Знаех, че домът ми се различава от онези, които виждах в книгите и по кубовете-разказвачки, но пък нищо в онези книги и кубове не съответстваше на значимите аспекти в собствения ми живот. Още преди да се науча да чета знаех, че сме богати — и ми бе внушено, че има само шепа други родове, чиито съкровища могат да се сравняват с нашето собствено.

— Ти си много специална млада дама, Абигейл Джентиан — каза майка ми при един от множеството случаи, когато нейното несъстаряващо се лице ми говореше от паната в къщата. — Ти ще постигнеш големи неща в живота си!

Тя си нямаше и най-малка представа!

Не ми отне много време да осъзная, че момченцето също трябва да е дете от богат род. Пристигаше в свой собствен кораб, не с някой от притежаваните от компанията лайнери, които понякога докарваха по-нископоставени простосмъртни до планетоида ни и ги вземаха от него. Позволяваха ми да го гледам как пристига от дълбокия Космос, забавя на върха на кобалтов пламък, преди да спре над външните крила на къщата, да направи пирует в конфигурация за приземяване, да разпери скелетоподобните подпори за приземяване и да се снижи с елегантна прецизност върху определената му площадка за кацане. Знакът на нашия род беше черен петолистник, неговият — чифт вплетени едно в друго зъбчати колела. Емблемата бе нанесена на лъскавата, ръбата обшивка на кораба.

Веднага щом совалката кацнеше, аз се втурвах надолу от белведера, на практика се търкалях по стръмното спирално стълбище, обикалящо кулата. Клонираната бавачка, която се грижеше за мен в съответния ден, ме завеждаше до някой от асансьорите и с него се придвижвахме нагоре, надолу и настрани, докато не стигнехме до крилото с доковете. Обикновено се озовавахме там точно когато момченцето излизаше и правеше първи колебливи крачки по дългата, облицована с килим рампа от кораба си, съпроводено от два пързалящи се редом с него робота.

Роботите ме плашеха. Представляваха масивни туловища от матово, обветрено от времето сребро с глави, корпуси и ръце, но само с едно голямо колело на мястото на краката. За лица им служеше по една вертикална линия, като бойница за стрели в стената на замък, разположена от предната страна на клинообразния череп. Нямаха очи, нито уста. Ръцете им бяха сегментирани и свършваха с триостри длани, които не ставаха за друго освен за смазване на плът и кости. Въобразявах си, че през времето, когато момченцето не ми е на гости, роботите го държат заложник и му причиняват ужасни злини — толкова страховити, че той никога не би могъл да спомене какво му се случва дори когато оставахме насаме. Едва когато пораснах малко, започнах да осъзнавам, че роботите са негови телохранители и че дълбоко в сумрачната архитектура на умовете им се крие нещо, опасно близо до любов.

Машините стигаха само до края на килима и никога не се изтъркулваха на дървения под в приемната. Момчето се поколебаваше, после пристъпваше долу, лъснатите му черни обувки потракваха по лакираните дъски. Беше облечен в черно, с изключение на белите маншети и широка дантелена яка. Носеше малка раница и черната му коса бе заресана назад от челото и прибрана с лак със силна миризма. Лицето му бе бледо и леко подпухнало, с обли, тъмни очи с неясен цвят.

— Очите ти са странни — казваше ми постоянно той. — Едно синьо и едно зелено. Защо не са ги оправили още при раждането ти?

Роботите на заден ход се прибираха обратно в совалката, където щяха да чакат, докато дойде време момчето да си тръгне.

— Тук е трудно да се ходи — казваше всеки път гостът ми, а крачките му бяха несигурни. — Всичко е твърде трудно!

— На мен ми се струва нормално — отвръщах.

Мина много време, преди да осъзная, че момчето идва от място в Златния час, където местната гравитация е настроена на половин стандарт, което означаваше, че му е трудно да се придвижва, когато посещаваше планетоида.

— Татко казва, че е опасно — сподели момчето, докато се насочвахме към стаята за игри, а две бавачки ни следваха като сенки.

— Кое е опасно?

— Онова нещо в твоя свят. Никой ли не ти е казал още за него?

— Няма нищо в света освен камък. Знам — нали проверих в разказвателния куб, след като ми каза, че в пещерите под къщата живеели змии!

— Разказвателят те лъже! Така правят, когато смятат, че трябва да те защитят от истината.

— Не лъжат!

— Тогава попитай родителите си за черната дупка. И в момента се намира под къщата ти!

Гостът ми със сигурност знаеше, че баща ми е мъртъв и че мога да питам майка си за нещо само когато лицето й се появи на някое от паната.

— Какво е черна дупка?

Момчето обмисли въпроса ми за момент.

— Това е вид чудовище. Като гигантски черен паяк, увиснал в невидима мрежа. Сграбчва и ужилва всичко, което го доближи прекалено много, а след това го изяжда живо. А този под къщата ти е много голям!

Мислейки се за много хитра, казах:

— А какво стана със змиите? И тях ли е изял?

— Излъгах те за змиите — отвърна момчето нехайно. — Но това е истина — питай разказвателния куб за черните дупки, ако не ми вярваш! Семейството ти е било принудено да сложи една под къщата, за да направи всичко по-тежко — ако я нямаше, сега щяхме да се реем.

— Че как може паяк да прави нещата по-тежки?

— Казах, че е като паяк, а не че е истински такъв — момчето ме погледна съжалително. — То е смучеща, гладна уста, която никога не можеш да напълниш. Ето защо дърпа всичко към себе си, кара ни да се чувстваме по-тежки. Но затова е и опасна.

— Защото баща ти така казва?

— Не е само татко. Разказвателният куб ще ти обясни всичко, ако му задаваш правилните въпроси. Просто не бива да му се нахвърляш с главата напред — трябва да подходиш изотзад, както котка дебне мишка. Само така ще го подмамиш да ти сподели неща, които не е имал намерение. Веднъж черна дупка е погълнала цял планетоид, по-голям от този тук. Погълнала е планетоида и всички, които са живели на него! До един изтекли в канала, като водата във ваната. Бълбук-бълбук-бълбук.

— Тук няма да стане така.

— Щом ти го казваш!

— И бездруго не ти вярвам! Ако не си ми казвал истината за змиите, защо трябва да ти вярвам този път?

Твърде внезапно злобното изражение изчезна от лицето на госта ми. Имах чувството, че приятелят ми току-що е пристигнал, а злонамереното, изпълнено с подигравки момченце, което бе вървяло редом с мен досега, е било просто някакъв преструван.

— Имаш ли някакви нови играчки, Абигейл?

— Винаги имам нови играчки!

— Имам предвид — нещо специално.

— Да, има. Горях от нетърпение да ти го покажа. Донякъде прилича на кукленска къща.

— Кукленските къщи са за момиченца!

Свих рамене:

— Тогава няма да ти го покажа… — и повтаряйки дословно думите, които гостът ми беше използвал преди това, заявих:

— Казах, че донякъде прилича на кукленска къща, не че е точно такава. Нарича се „Придворие“ и е почти като замък, който можеш да управляваш, има си собствено кралство. Много жалко; струваше ми се, че може да ти хареса. Но разполагам и с други игри, на които можем да играем. Например на лабиринта на настроенията или в стаята за летене.

И аз владеех изкуството на манипулациите, а и вече бях придобила някои мрачни прозрения за случващото се в ума на момчето — знаех, че ще се преструва на безразличен поне част от следобеда, а междувременно любопитството му да види къщичката за кукли ще го изгаря отвътре. При това той имаше пълното право да проявява любопитство, защото кукленската къща беше играчката, която най-много се гордеех да му покажа.

Без бавачките да ни губят от поглед нито за миг, въведох госта си в стаята за игри. В помещението със затворени капаци и сумрачно осветление наизмъквах кутии и съкровищници и разопаковах някои от играчките, с които се бяхме занимавали при последното му посещение. Момченцето смъкна раничката си, откопча капака й и извади някои от своите любими играчки. Това бяха все неща, които помнех от предишното му идване: дракон с люспести крила, който летеше из стаята и плюеше розов огън, преди да кацне на ръката му и да навие опашката си няколко пъти около нея; войниче, което се криеше някъде, когато затворехме очи — последния път ни беше отнело часове да го намерим. Имаше лимки, малки стъклени топчета, покрити с цветни шарки — търкаляха се по пода и се подреждаха във форми и фигури съобразно командите, които им подвиквахме, или пък образуваха силуети, които трябваше да разпознаем, преди да са ги завършили. Имаше и дъска за пъзели, и прелестна автоматична балерина, която можеше да танцува на всичко, дори на върха на пръст.

Играхме си с тези играчки, по някое време на летяща количка бавачките ни донесоха лимонада и бисквити. Някъде в къщата звънна часовник във висока кутия.

— Вече искам да видя кукленската къща — заяви момчето.

— Стори ми се, че нямаш такова желание.

— О, не, искам! Честно!

В крайна сметка показах „Придворие“ на приятеля си, заведох го в стаята-в-стаята, където го държаха, и макар че му разкрих само малка част от възможностите на играта, момчето остана очаровано, и още тогава осъзнах, че ми завижда и че „Придворие“ ще е първото нещо, което ще пожелае да види при следващото си посещение.

Това беше първият път, когато усетих, че имам власт над госта си. Реших, че усещането много ми харесва.