Алистър Рейнолдс
Домът на слънцата (29)

Глава двадесет и четвърта

Роботите дойдоха да ме посетят рано следобед. Бях оставила Кемпиън да гледа как Мъзириън продължава да разпитва Грилс и се върнах в моята стая, където бях оставила Хесперъс, същата, където се беше намирал, преди да го занесем при Духа. Нямаше промяна в състоянието му от сутринта, но се чувствах длъжна да бдя над него, в случай че се появи проблясък живот или моментен опит за комуникация, който инак бихме пропуснали.

— Беше много добър опит — каза Каденца, като ме стресна, изниквайки на вратата без предупреждение. — Не трябва да се обвинявате за липсата на успех!

— Не е и пълен неуспех — казах, забелязвайки, че Каскада се навърта точно зад женския робот. — Вече не е прикачен към онази буца. Върнат е в състоянието, в което беше първоначално. Дори ръката му.

— Ръката му ли? — запита мъжкият робот.

— Имаше човешка плът под металната кожа на лявата му ръка. Той се опитваше да се маскира като един от нас, за да може да проникне при Бдящите.

— Нямахме представа — увери ме Каденца.

— Вече няма значение. Но въпросът е, че Духът му е оказал някаква помощ — не го е върнал на платформата просто в състоянието, в което е бил. Видял е какво не му е наред, какво е повредено или какво не е част от него.

— Какво му е додадено — уточни Каскада.

— Може би. Нима има причина да не е надникнал и по-дълбоко в него и не е оправил и онова, което не е наред и на вътрешно ниво? Увредената му памет и щетите, понесени при нападението с X-оръдието?

— Доказателствата сочат обратното — отбеляза Каденца. — Макар че е болезнено да го признаем, не ни изглежда по-когнитивно функционален, отколкото когато последно го прегледахме.

— В главата му все още има светлинки.

— Но слаби и едва помръдват. Ще бъде неразумно да се осланяш твърде много на наличието им.

— Смятате ли, че е мъртъв?

Останах с впечатлението, че роботите си разменят мисли — въздухът за момент се наелектризира, сякаш набираше заряд, преди да се развихри електрическа буря.

— Не е безнадежден случай — Каденца ми се стори по-скоро изпълнен със съмнение, отколкото с увереност. — Но с всеки следващ ден вероятно се губят пътища. Колкото по-скоро се отправи на път към машинния свят, толкова по-добре.

— Не искахме да те притискаме след смъртта на Сайфъл — додаде Каскада, съумявайки да прозвучи мило и твърдо едновременно, — но ако не е твърде болезнено, може би е възможно да обсъдим отново въпроса за транспорта ни?

— Мисля, че се споразумяхме за всичко, което имаше нужда — казах. — Казахме сбогом на Сайфъл и си върнах Хесперъс. Ако искате кораба ми, можете да го получите днес.

— Сигурна ли си? — попита Каденца.

— Напълно. Вземете го. Махайте ми го от очите.

— Това би било повече от задоволително от наша гледна точка — каза Каскада.

— Ако ще помогне на Хесперъс и ще е от полза за линията, ако помогне на Машинните хора, то аз ще съм доволна!

Да признаем, че това беше половината от истината. Преди смъртта на Сайфъл и връщането на Хесперъс бях неутешима за загубата на „Сребърни крила“. Сега усещах само празнота, имах чувството, че съм била предадена и изоставена не просто от членовете на линията ми, а от самата Вселена. Връщането на кораба ми нямаше да има никакво значение; щеше да е като хвърляне на едничък камък в цял каньон с надеждата да го изпълни догоре.

— Имаше неща, които желаеш да си вземеш от кораба — напомни Каденца.

Кимнах, макар че задачата ме изпълваше с усещане, което изобщо не напомняше ентусиазъм.

— Няма да отнеме много време — повечето от онези стари кораби би трябвало да са в състояние сами да излетят отвътре.

— Както обсъдихме, ще започнем процеса по запознаването ни със системите на превозното ти средство, докато изпразваш трюма — Каскада кимна с бялата си маска към златната статуя пред нас. — Спокойно можем да прехвърлим и Хесперъс в орбита. Така ще започнем да го подготвяме и за пътуването, поне доколкото е възможно.

— Няма да го видя повече, нали?

— Ако може да бъде излекуван и ако живееш достатъчно дълго, всичко е възможно — отвърна Каденца.

— Може би дори няма да ни помни. Не можем да знаем отсега, нали?

Каскада отвърна:

— Ще се уверим, че дългът му към вас ще му бъде обяснен ясно.

— Не става въпрос за дълг. За приятелство иде реч. Ние го харесвахме. Смятаме, че и той ни харесваше.

— Сега е в сигурни ръце — увери ме Каденца. — Не трябва да се боиш за него!

— Ще се погрижите ли за преместването му? — попитах. — Мога да подготвя совалката си на главната площадка за кацане след час. Бетъни ще трябва да разреши качване на орбита, но надали ще има възражения. Идеята поначало беше негова.

— Това не те ли затруднява? — попита Каскада.

— Не че имам нещо друго планирано за деня.

— Тогава предложението ти е съвършено приемливо за нас. Ще извършим необходимите приготовления за Хесперъс.

— Погрижете се добре за него!

Оставих роботите със златното тяло и се върнах до откритата аудитория, където за последно бях видяла Кемпиън. Той все още седеше с Бетъни и останалите и следеше внимателно Мъзириън. При приближаването ми се надигна от мястото си и се премести на празна пейка, където останалите не можеха да го чуят. Отидох при него и казах:

— Ще се кача до „Сребърни крила“, така че да прехвърля управлението на Каденца и Каскада. Те ще вземат Хесперъс със себе си.

— Ще се бавиш ли?

— Само трябва да изпразня трюма и да авторизирам смяната на собствеността. Би трябвало да съм се върнала на Невма до полунощ. В най-лошия случай — за закуска.

Кемпиън понечи да се надигне от мястото си:

— Ще дойда с теб!

— Няма нужда. Честно казано, предпочитам да не идваш. Достатъчно трудно ще ми е да предам кораба, но да си горе и да гледаш ще направи преживяването още по-ужасно. Знаеш какво означава той за мен!

— Разбирам — кимна Кемпиън. — Това е нещо, което предпочиташ да направиш насаме.

— Ще се оправя, щом се върна долу. Просто исках да знаеш къде отивам. Обещавам, ще се справя!

— Не оставяй онези машини да вземат нещо, което не е част от сделката!

— Няма, повярвай ми!

Той се изправи и ме целуна. Прегърна ме толкова силно, че накрая се принудих да се освободя от обятията му.

— Ще съжаляват за постъпката си някой ден — увери ме Кемпиън. — Ще разберат, че са предприели грешната стъпка. Бетъни вероятно вече го знае — смъртта на Сайфъл постави всичко друго на фокус. Но той вече няма как да отстъпи назад, не и след като е отправил предложението към роботите.

— Ако върнат кораба с дори една драскотина, глобата ще е зловеща!

Кемпиън се усмихна.

— Така те искам! А сега се качвай горе, оправи си трюма и приключвай с тази работа!

Отново го целунах, стиснахме си ръцете и след това се разделихме. Обърнах се към Бетъни, когото бях забелязала да ни гледа.

— Качвам се на кораба, за да го предам на роботите. Предполагам, нямаш възражения?

— Разбира се, че не — каза той и пак се обърна към Мъзириън, сякаш не се чувстваше готов да срещне погледа ми.

Напуснах аудиторията, стоплена от искрица триумф, с изправен гръб и високо вдигната глава, и се насочих към площадката за кацане. Докато стигна до там, совалката ми вече беше на място и не се наложи да чакам дълго нито роботите, нито техния златен товар.

Напуснахме Имир без инциденти. Гледах как кулите изчезват под нас и обърнах совалката така, че да зърна за момент аудиторията. Подредените от Мъзириън плочи блестяха на слънцето — извори светлина, лееща се от двеста петдесет и шест фасетки, представлявали някога едно цяло човешко същество. Зърнах мъничък, облечен в черно силует да крачи между плочите и след това рубинов разряд на енергиен пистолет, после поредната кула застана на място, откъдето блокира видимостта ми. Издигнах совалката по-нагоре и скоро се врязах във високите тънки пластове на атмосферата, където бяхме прожектирали живота на Сайфъл. Зад мен роботите стояха от двете страни на падналия си другар, който бяха положили хоризонтално помежду си. Ръцете им бяха притиснати в него, по една на всяко рамо. Както бях забелязала при опита им да комуникират с него предишния път на „Сребърни крила на утрото“, изглеждаше все едно златната броня на кожата му е станала мека като глина.

Инструктирах совалката да се изравни с позицията и скоростта на полярната орбита на кораба ми. „Сребърни крила“ бързо се появи в полезрението ни, уголемявайки се с плашеща скорост, докато совалката не намали устремно, за да избегне сблъсъка, който до последния момент изглеждаше неизбежен. Във вътрешността й не усетихме и помен от бруталното забавяне. Совалката изпрати сигнал до товарния шлюз да се отвори и се плъзнахме вътре в прелестния хромиран лебед, който толкова дълго време бе играл ролята на мой кораб. Избрах ръчното управление и прекарах леталото ни през лабиринта от паркирани кораби, докато намеря празното място за докуване, което бях използвала при последното си идване. Полеви щипци прихванаха совалката; изключих двигателя от скорост и всички слязохме. Каденца и Каскада носеха Хесперъс, а аз вървях пред тях. Прекосихме близо половин километър трюм, преди да стигнем до най-близката зала за прехвърляне.

— Добре дошла, Пърслейн — каза „Сребърни крила“, обаждайки се направо в главата ми. — Виждам, че имаш спътници. Те гости ли са, или са ти упражнили насилие?

„Упражнено ми е насилие — помислих си кисело, — но от линията, не от тези невинни машини.“

— Те са мои приятели — казах на глас, — моля, приветствай ги. Каденца е сребърната, Каскада е белият.

— Добре дошли, Каденца и Каскада!

— Познаваш Хесперъс — добавих. — Все още не се чувства добре, но роботите ще го заведат на място, където могат да го излекуват. След малко ще те прехвърля във власт на роботите, така че ще имаш добра възможност да ги опознаеш по-добре.

— Искаш да ме разкараш ли, Пърслейн? — попита „Сребърни крила“, все още в главата ми.

— Не по мой избор. Ще поговорим за това на мостика. Ако всичко мине нормално, ще се видим отново след около половин милион години.

Залата за прехвърляне беше достатъчно голяма да поема товар и следователно достатъчно просторна за мен и тримата роботи. Започнах да набирам целта ни в реещото се табло, но после се обърнах към гостите си и се поколебах.

— Хесперъс се е прехвърлял, така че приемам, че и вие сте способни да го правите. Но това беше, преди да пострада. Ще го понесе ли? Можем да вървим пеша, ако желаете, но мостикът е на петнайсет километра оттук.

— Можем да се прехвърлим — увери ме Каденца. — На Хесперъс няма да му се случи нищо.

— Сигурни ли сте?

Мрежа от светлинки на стената на залата проблесна в червено — сигнал, че прехвърлящото поле ще се активира след малко и трябва да се придвижим към очертания на пода участък. Последва миг на ярко юрване — подсъзнателно усещане за изстрелване по криволичещи, виещи се тръби — и след това, след по-малко от едно примигване, се озовахме в двойник на първото помещение, на петнайсет километра по-нататък в кораба, по посока на носа.

— Да няма грешка? — попита Каскада, надничайки в отекващото, мрачно помещение, към което се отваряше залата за прехвърляне. — Това не ми напомня на мостик, какъвто си го представям.

— Оттук до мостика има още малко разстояние — уточних. — По едно време съществуваше пряка връзка между товарния трюм и мостика, но се оказа не особено добра идея — правеше кораба твърде уязвим за атаки на нападащи отряди. Беше все едно да сложиш експресен асансьор между градските порти и кабинета на кмета — търсиш си неприятности.

— Много далеч ли е оттук?

— Съвсем наблизо.

Помещението беше обкръжено от зали за прехвърляне. Посочих към една срещуположна и поех с бърза крачка, водейки роботите към мостика. Над и под нас, издигаща се и потъваща на еднакво главозамайваща височина, се разгъваше шахта, изпълнена с бавно движещи се, подобни на наковални механизми. Местната гравитация тук беше изравнена с дългата ос на „Сребърни крила“, тъй че шахтата минаваше по по-голямата част от корпуса й, докато не стигне до планиноподобното чело на товарния трюм. Машините бяха заети с безконечна процедура по ремонти и прехвърляне на товари.

Всяка шеста зала за прехвърляне беше предназначена не само за товари, но и за пътници. Останалите бяха достатъчно големи да поемат един или двама души наведнъж, но на брой бяха достатъчно много за стотици едновременни пътувания. Макар че произходът на кораба беше погребан почти отвъд границите на спомена, по капацитета на системата за прехвърляне можеше да се съди — а тя датираше отпреди преустройството за предпазване от нападатели, — че навремето е бил предвиден за пренасяне на милиони пътници. Понякога се чудех за какво е служел „Крилата“ в онези дни, когато коридорите и залите му, обширните му булеварди и площади са кипели от човешки живот. Сега всичко, което си имаше той, бяхме аз и шепата гости, ако имаше късмет да доведа такива. Обикаляхме наоколо като призраци в празно имение.

Стигнахме до другата зала за прехвърляне. Чукнах на пулта, наясно, че след няколко секунди ще се озовем на мостика и там няма да имам повече причини да отлагам предаването на кораба. Приготвях се за това събитие още откакто напуснахме Невма и бях стигнала до точка, в която смятах, че ще мога да преплавам през процеса без емоционално задавяне. Но сега, когато времето беше почти настъпило, усетих как гърлото ми се стяга. Нямаше да ми е толкова лесно, колкото бях смятала.

Стената на залата проблесна в червено. Прехвърлянето щеше да е по-кратко този път — щеше да се усети като внезапно преместване между двете зали.

Само че се случи нещо друго.

Според мен в този миг съм припаднала, понеже в мислите ми последва пропадане, напълно несвързано с процеса на прехвърляне. В този момент ми се стори, че съм изтласкана яростно извън района на влияние на полето — толкова скоростно, че се ударих в пода и останах да лежа на шокирана купчинка, не толкова смазана от болка, колкото в очакване на мъчителното й прииждане, а си знаех със сигурност, че ще ме връхлети. Закашлях се за въздух и простенах. Нямах представа какво се е случило, но щом замъглените ми очи си възвърнаха донякъде фокуса, различих надвиснала над мен златна фигура — силует, който без съмнение принадлежеше на Хесперъс, определено жив.

Каденца и Каскада бяха изчезнали.

— Трябва да се махнем оттук — каза Хесперъс и се наведе да ме вдигне от пода. — Трябва да се махнем, и то бързо!

Колкото и да бях насинена, не смятах, че имам счупени кости — болката бе твърде мъглява за фрактури.

— Хесперъс! — възкликнах облекчена и изумена в равни пропорции. — Какво…

— Няма време да го обсъждаме тук. Избутах те от транзитното поле, щом то достигна оперативна мощност. Каденца и Каскада продължиха по маршрута. Те са достигнали в другия край.

— Мостика — казах с дрезгав глас. Бях се изправила, макар и не без подкрепата на Хесперъс.

— Може ли от тази зала да се върнем в товарния трюм?

Очите ми все още бяха замъглени, мислите ми — също.

— Не… Трябва да идем от другата страна, оттатък мостика.

— Много добре. Може ли да те нося? Ще стане по-бързо!

Не си спомням дали роботът дочака отговора ми. Златните му ръце ме забърсаха и ме вдигнаха уверено. Хесперъс тръгна да крачи, после ходът му прерасна в трополящо, свръхчовешки бързо тичане. Пресякохме шахтата, където подобните на наковални машини се издигаха и спускаха според собствените си неразгадаеми графици, и се озовахме в залата за прехвърляне. Роботът докосна таблото. Корабът прие командата, все още разпознавайки го като упълномощен гост. Връхлетяхме от другата страна на „Сребърни крила“, в залата на входа на товарния трюм.

— Какво става? — попитах, когато част от мъглата започна да се вдига.

— Измамих Каскада и Каденца — отвърна Хесперъс, докато влизахме в трюма. — Те лъжеха за намеренията си.

— Те искаха кораба ми. Канех се да им го дам. За какво им е да лъжат?

— Не знам все още. Сигурен съм само, че нямаха намерение да ме връщат в пръстена Моносеръс. Когато се свързаха с мен преди малко, правеха всичко по силите си да ме убият.

Хесперъс беше станал… някак си по-разкрепостен. Гласът му беше същият, но речта беше по-дружелюбна, по-малко скована и не така формална като преди.

— Защо биха искали да те убият?

— Когато се свързаха с мен на борда на твоя кораб, намеренията им бяха да изсмучат от мен информацията и да ме оставят мъртъв. Смятаха да излъжат и да кажат, че съм умрял от предишните си травми. Тогава се провалиха — бях по-силен, отколкото очакваха, а те не бяха в състояние да пристъпят твърде открито към осъществяване на намисленото. За нещастие ме оставиха твърде слаб и неспособен да ти предам страховете си. После бяха изключително зарадвани, че искаш да ме изпратиш при Духа на вятъра.

— Понеже смятаха, че в крайна сметка там ще си умреш.

— Което не се случи. Когато се върнах от Духа, в мен все още имаше искра живот. Докато се издигахме от Невма, те отново се опитаха да ме убият. Правеха всичко по силите си да проследят тази искра живот и да я угасят. Нужни бяха всичките ми ресурси и лукавство да ги отблъсна, без да изглежда, че всъщност го правя преднамерено. Очевидно успях, иначе никога нямаше да ги изненадам, както стана… — златният ми спътник се спря за момент. — Проблем с очите ли имаш, Пърслейн?

— Всичко ми е леко замъглено.

— Трябваше да те блъсна много силно. Вероятно съм спукал капиляри в очите ти. Може дори да си получила отлепване на ретината. Съжалявам, че не можах да те предупредя или да те подготвя за удара. За нещастие бързината бе от особена важност.

— Все още не разбирам… защо лъжат роботите?

— Когато се свързаха с мен, успях и аз да надникна донякъде в мозъците им. Те се радваха, че си се подчинила на искането им, Пърслейн, но ако им беше попречила или се беше старала да ги бавиш, не мисля, че щяха да се поколебаят да те убият. Единствената ти утеха би била, че щеше да е забележително, милостиво бързо.

Имах твърде много въпроси като за начало, но можех да задавам само по един наведнъж.

— Какво става с тях в момента?

— Намесих се, преди да си им прехвърлила контрола. Стига да не греша, в момента те са заклещени в другия край на системата за прехвърляне, на мостика.

— Прав си. Те няма да могат да се прехвърлят, не и без мое разрешение.

— А без твое разрешение корабът може ли да им даде някакви права, дори и само да използват прехвърляча или да отварят затворени врати?

— Не, не би трябвало да съществува такава възможност. На практика роботите са затворници на мостика. Ако започнат да го повреждат или се опитат да излязат оттам със сила, корабът би трябвало да засече какво правят и да се отнесе с тях като с вредни елементи.

— Ще ги изхвърли?

— Не и ако не му наредя. Но определено ще ги заключи с ограничителни полета.

— Това може би няма да ги задържи задълго — те са много по-силни и много по-изобретателни, отколкото вероятно осъзнаваш… — в гласа на Хесперъс прозвучаха мрачни нотки. — Трябва да помолиш „Сребърни крила“ да ги изхвърли още сега, Пърслейн! Ако не успее да ги изхвърли, трябва да ги унищожи.

— Не е толкова лесно.

— Можеш да издадеш командата оттук, нали?

— Не е в това въпросът. Не можеш просто да убиеш роботите или да ги запратиш в Космоса — най-малкото не е редно.

— Те не са такива, за каквито се представят!

— Да, но разполагам само с твоята дума по въпроса… — простенах колкото от разочарование, толкова и от болка. — Извинявай, че го казвам, но допреди няколко минути ти беше мъртъв. Откъде да знам, че не страдаш от някакви последствия от случилото ти се на Невма? Тези роботи са гости на линията. Как смяташ, че ще изглежда ситуацията, ако се върна на Невма и кажа, че съм ги метнала в Космоса?

— Не бих излъгал — увери ме роботът.

— Хесперъс, погледни го от моето положение. Ти ме молиш да приема много сериозно твърдение на гола вяра!

— Преди ми вярваше.

— Не става дума за това, че сега не ти вярвам, а че ми трябва малко време да обмисля нещата. Ти си различен — дори звучиш различно, повече като човек. Откъде да знам, че не се е променило нещо друго?

— Променило се е повече, отколкото можеш да си представиш — аз все още съм Хесперъс, но съм и нещо много по-голямо, отколкото той някога е представлявал. И ти казвам, че си длъжна да предприемеш мерки срещу Каденца и Каскада!

— Те не могат да направят нищо от мостика. Мога да се консултирам с линията и да видя какви действия следва да бъдат предприети.

— Няма време. Тези роботи нямат нужда да им прехвърляш контрола върху кораба — това беше просто крачка, която ще им спести известно количество затруднения. Вече минаха няколко минути от пристигането им — векове в машинно време. Досега те най-вероятно доста са напреднали в усилията си да получат пряк контрол. Вероятно вече са проучили и отхвърлили хиляди стратегии за получаване на управлението. Имат още хиляди за изпробване. Рано или късно една от тях ще успее. Винаги има задна вратичка.

— Няма да получат контрол над него!

— Напротив, само им дай време — време, което в момента може би се измерва в минути или дори секунди. Корабът е голям и стар, а те са умни и изобретателни. Сложиш ли ме на мостика, и аз самият бих се справил, а те са двама.

— Ако грешиш, а аз се изложа с действия срещу Машинните хора…

— Тогава ще поема изцяло вината — а аз мога да съм много, много убедителен. Давай, Пърслейн! Времето не е на твоя страна. Аз съм.

— Постави ме на пода! — казах. — Не мога да го правя, докато ме разнасяш наоколо!

Хесперъс забави ход и ме остави на палубата.

Бременни с минало, около нас стърчаха тъмните кораби и странните машинарии от товарния трюм.

— „Сребърен“ — казах, — чуваш ли ме?

Гласът в главата ми отвърна:

— Чувам те, Пърслейн!

— Каденца и Каскада — двамата гости, на които те представих наскоро.

— Да, Пърслейн?

— Те на мостика ли са в момента?

— Да, Пърслейн.

— Покажи ми ги!

Пред мен изникна образ и увисна в мрака.

Роботите се намираха на мостика. Бяха застинали почти неподвижни, отпуснали ръце покрай хълбоците си.

Коментирах:

— Не ми се струва да вършат нещо особено.

— Няма и да имат такъв вид — отвърна Хесперъс.

Не ми се удаде лесно да изрека следващата си реплика:

— „Сребърен“, искам да ги обездвижиш!

— Те представляват ли заплаха, Пърслейн?

— Да — настоя Хесперъс.

— Засега просто ги обездвижи. Използвай импасори да ги задържиш там, където се намират.

— Извършено е, Пърслейн.

Роботите изглеждаха съвсем същите. Нищо около тях не даваше и най-малък знак, че сега са приковани на място, оковани в калъфи от ограничителни полета.

— Вече не могат да сторят нищо — казах на Хесперъс.

— Могат да правят всичко, което и преди. Те се пресягат с умовете си, опитват се намерят процеп в защитите на кораба ти. Той дори няма да разбере, че го правят. Те са много умни. Когато успеят, Пърслейн, първото нещо ще е да обезоръжат тези обездвижители. Нищо, което кажеш или сториш, няма да ги възстанови. Каденца и Каскада ще имат пълна свобода на борда на кораба ти — или по-скоро на кораба си, тъй като ще го притежават — и с нищо няма да си способна да ги спреш. За секунди ще са навлезли в системата за прехвърляне и секунди по-късно ще са в тази зала… — Хесперъс извърна глава към вратата, през която бяхме влезли. — Аз съм само един, те са двама. Ще сторя каквото мога, за да те защитя, но шансът не е на моя страна. Дори сега!

— Дори сега? — попитах, долавяйки странността в изказа му.

— Няма значение. Моля те, повярвай ми, Пърслейн. Преживели сме много. Срамота ще е всичко да свърши тук, нали? Особено когато имаме толкова много да си кажем!

Имах чувството, че в гърлото ми е заседнал камък.

— Трябва да се консултирам… мога да се свържа с Кемпиън или Бетъни за секунди…

— Те ще ти кажат да не ми обръщаш внимание. От тяхна перспектива това е напълно разумна гледна точка. Но ти не разполагаш с този лукс. Защото си засегната лично ти и ти казвам, че роботите са на секунди от сдобиване с контрол върху кораба. Трябва да бъдат разрушени сега или изхвърлени!

— Това е много трудно решение, Хесперъс!

Сега той говореше бързо, сякаш долавяше, че има само мигове за доказване на тезата си.

— Как са стигнали до Невма, Пърслейн? Проучвала ли си изобщо въпроса?

— Разбира се. Сейнфойн ги е довела. Били са нейни гости.

Хесперъс сигурно е разчел пукнатината на съмнение, изписана на лицето ми.

— Не ги е довела Сейнфойн — възрази той. — Може да си го е мислила, но не това е начинът, по който се е случило. Те са я издирили. Те са искали да дойдат тук — долових го много ясно. Имали са нужда от линията Джентиан, но пристигането им е трябвало да изглежда достоверно. Тя е била тяхна марионетка, а не обратното.

— Тя твърди, че ги е срещнала на сбирката на линията Доркъс.

— Сигурно са разчитали някой от Джентиан да се отбие. Ако не се е появял някой, щели са да намерят по-заобиколен път да стигнат до вас. Но крайната цел е била да присъстват на сбирката ви.

— Но защо?

— Пърслейн! Без повече въпроси!

Кимнах отсечено. Не беше успял да ме убеди напълно — нищо подобно. Но по принцип бях склонна да се доверявам на Хесперъс, а и той беше прав за Сейнфойн. Имаше и още нещо — притежаваше властно излъчване, каквото не бе имал преди, в допълнение към факта, че като цяло поведението и речта му бяха по-малко официални, отколкото преди да се разболее.

— „Сребърен“ — казах с треперлив глас, — вземи обездвижените гости и ги изхвърли в пространството!

— Сигурна ли си, Пърслейн? Това е много необичайна заповед! — с което корабът имаше предвид, че не си спомня някога да съм искала подобно нещо от него за всичките обиколки, откакто съм му била господар.

— Да. Сигурна съм. Дай им достатъчен тласък да ги предпазиш от падане в атмосферата поне за сто орбити. Те няма да пострадат особено!

— Изпълнявам командата, Пърслейн.

Чаках „Сребърни крила“ да ми каже, че роботите са били изхвърлени.

И продължавах да чакам.

— Това не е добър знак — заяви Хесперъс.

Вдигна ме отново и се затича. Под мен краката му се превърнаха в замазано петно от редуващи се златни бутала.

— „Сребърен“ — настоях, повишавайки глас над рева на вятъра, докато роботът търчеше през трюма, — потвърди изпълнението на последната заповед!

Не получих отговор.

— Изгуби кораба си — каза Хесперъс.

— Не — отвърнах, отказвайки да го приема. Навсякъде околовръст „Сребърни крила“ изглеждаше точно както винаги.

— Не трябва да се самообвиняваш. Ти все пак издаде заповедта. Твърде вероятно е, когато го помоли да ги обездвижи, машините вече да са били завзели кораба ти. Вероятно просто са били любопитни какви са намеренията ти.

— А сега?

— Смятам, че ще се опитат да убият теб и да унищожат мен. Но се надявам, че ще успеем да стигнем до совалката първи.

— А след това какво?

— Ще излетим и се надявам защитата на „Сребърни крила“ да не стреля по нас, преди да имаме възможност да се измъкнем.

В този момент не бяхме далеч от совалката, но от моя гледна точка все едно ни оставаха километри. Бяхме подминали много други кораби, които можеха да са ни евентуално полезни, стига да бяха заредени и изпитани за полет. Съблазнително беше да влезем в тях и да ги съживим. Юрисдикцията на „Сребърен“ се простираше до товарния трюм, но не и вътре в корабите в него. С броня между нас и роботите можеше да издържим достатъчно време и да избягаме. Но пък совалката работеше и я бях оставила с пуснат двигател, готова да излети при първо нареждане. Когато стигнахме до нея, Хесперъс ме свали на палубата и аз казах на совалката да се отвори и да ни пусне вътре. Щом люкът се затвори зад нас, позволих на нервите си да се отпуснат поне малко.

Въпреки синините си и замъгляването, което все още влияеше на зрението ми, побързах да се втурна напред и се настаних на седалката за ръчно управление, протягайки напред ръце като рицар, очакващ да му надянат ръкавиците. Совалката образува контролните си уреди и покорно ги бутна в ръцете ми. Разкачих съединителните скоби и засилих двигателя от празни обороти до ходова мощност, достатъчна да ни изведе от товарния трюм. Завъртях клинообразния нос на совалката така, че да се обърнем към квадратния изход на отворения люк към Космоса — виждаше се през процепите между редиците кораби, простиращи се на почти седем километра разстояние. Бях оставила вратата отворена след пристигането ни, наясно, че скоро ще прекарвам кораби през атмосферната завеса.

— Мисля, че ще успеем да се измъкнем! — казах, подкарвайки совалката напред.

Можех да приложа повече мощност, ако разполагах с чисто трасе до вратата, но трябваше да си проправям път през гората от кораби и техните докови люлки. Задвижех ли се твърде бързо, рискувах да се сблъскам с нещо по-голямо и тежко от совалката и закачено толкова стабилно на място, че все едно се врязвам в скала.

— Те знаят какво се опитваме да направим — отвърна Хесперъс.

— Откъде знаеш?

— Вратата се затваря.

Вгледах се, но нямаше как да съм сигурна, че отворът е станал по-тесен, отколкото когато потеглихме. Трудно беше да преценя, тъй като ъгълът се променяше през цялото време, докато насочвах совалката около поредното препятствие.

— Сигурен ли си, Хесперъс?

— Абсолютно. Искаш ли аз да пилотирам?

— Справям се, благодаря.

— Аз ще бъда по-бърз. Не ме забавя периферна нервна система. В палеца ми има толкова нервни окончания, колкото в целия ти череп.

— Много благодаря!

— Просто посочвам очевиден факт. Мога да ни отведа до вратата по-бързо, ако ми прехвърлиш пилотските права.

Сега дори на мен ми беше ясно, че вратата в крайна сметка се стеснява. Правоъгълникът Космос, ограден от отвора, все още беше три километра широк, но изглеждаше много по-малък, отколкото два километра висок. Един и половина, може би по-малко.

Отдръпнах ръце от инструментите и казах:

— Прехвърлям временно управлението на пътника ми, ще си го върна при първо нареждане! — след това се оттеглих от пулта и допълних: — Ето. Твоя е. Постарай се, понеже определено се справях добре!

Хесперъс зае моето място и разположи широкия си гръб между мен и пулта.

— Благодаря, Пърслейн. Ще дам всичко от себе си!

Ускорихме се. Ускорихме се значително, стрелкахме се покрай препятствията, гмуркахме се през процепите между портовите опори, прелитахме покрай колони, които ми се струваха само на милиметри разстояние. Хесперъс правеше такива бързи промени на курса, че омекотителите се затрудняваха да ги коригират. Усещах дърпането и бутането на инерцията: фантомни пръсти се мъчеха да ме смачкат на кайма, стига само да успеят да ме докопат по-здраво.

— Вратата се затваря по-бързо — констатира Хесперъс с вбесяващо спокоен тон, макар че ръцете му се стрелкаха маниакално бързо, като ускоряваща се игра. — Противниците ни сигурно са доловили намеренията ни за бягство и са активирали някаква система за аварийно затваряне.

— Можеш ли да се движиш по-бързо?

— Като приема известен рисков елемент. Не смятам, че в момента разполагаме с особен избор, нали?

— Прави каквото е необходимо. Аз просто ще застана ето там и ще затворя очи.

— Следващия път може да е добра идея да паркираш по-близо до вратата.

— За теб мислех. Смятах, че ще е хубаво, ако на Каденца и Каскада не им се налага да те пренасят много далеч до залата за прехвърляне — в случай че си уязвим към повреди.

— Тогава се прекланям пред предвидливостта ти и се извинявам за непредизвиканата си критичност!

Хесперъс сряза още няколко ъгъла литературно и метафорично. Совалката се разтресе и завибрира, одрасквайки повърхността на няколко препятствия. Не знам дали беше случайност от негова страна или обмислен елемент, включен в изчисленията му. Знам само, че се движехме по-бързо, но вратата се затваряше още по-целеустремено, стискаше челюсти, превърнала се вече в тъмна цепка от Космос, през която се надявахме да се приплъзнем.

Накрая Хесперъс излезе от основната група препятствия и ни остана само двукилометров спринт към отвора. Вратата продължаваше да се затваря, но сега можехме да наберем по-висока скорост. Стените на товарния трюм се плъзгаха от двете ни страни все по-бързо и по-бързо и посмях да се надявам, че ще успеем.

Сбърках. Внезапно совалката подскочи и се олюля, сякаш се беше натъкнала на екран от невидима мрежа. Стените драстично намалиха скоростта, с която ни отминаваха. Хесперъс даде повече тяга, но совалката се забавяше, вместо да се ускорява. По пулта грейнаха червени сигнали и монотонно започна да се повтаря звънене.

— Какво става? — попитах.

— Смесват се двигателни полета — отвърна Хесперъс, завъртайки глава да погледне през рамо. — От това се боях най-много! „Сребърни крила на утрото“ трябва да е задействал параметричния си двигател. Полевите ефекти интерферират един с друг и се боя, че совалката губи битката.

— Можеш ли да направиш нещо?

— Наясно си с ефекта, Пърслейн. Ако насилвам двигателя още повече, или ще го деактивирам заради предпазителите му, или ще го раздробя на парчета. Не съм сигурен, че има значение какъв изход е по-вероятен… — Хесперъс отново опита да ни подкара напред, по-бавно този път. — Съжалявам, Пърслейн, но според мен ни хванаха!

— Вратата почти се е затворила. Дори ако пришпориш отново двигателя, вече няма да има значение.

„Сребърни крила“ явно започваше да променя курса си. Докато вратата се затваряше до цепнатина, пред очите ни се появи дневната страна на Невма. Планетата видимо се смаляваше. Една минута ускорение при хиляда g стигаше да остави осемнадесет хиляди километра между нас и стартовата ни точка. След втора минута щяхме да пътуваме със седемдесет и две хиляди километра — два пъти диаметъра на Невма. Всички, които познавах и които обичах — всички, които ме обичаха, се намираха на тази смаляваща се планета. Трябваше да се преборя с нуждата да посегна към нея и да се опитам да я задържа, докато ускорението я откъсва от мен.

Вратата се затвори. Хесперъс прехвърли двигателя на празен ход.

— Опасявам се, че много сме загазили.

Съпротивлението на въздуха в трюма спря напълно.

— Не можем просто да се реем тук! — възразих.

— Има свободен пристан от дясната ни страна. Ще рискувам да подам малко мощност, за да ни вкарам там.

Пултът проблесна с предупреждение и включи съпровождащата аларма, но Хесперъс успя да ни въведе в дока и остави совалката да изтрака в ограничителите му. Полевите държачи ни защипаха стабилно.

— Със сигурност напускаме системата на Невма — каза роботът. — Това е един от най-бързите кораби на линията, нали?

— Особено сега, когато са ни останали само петдесет и един. Ето защо Каденца и Каскада го искаха толкова много!

— Именно от това се боях. На приятелите ти дяловеци ще им бъде трудно да те догонят, особено като се има предвид изненадващият старт на роботите.

— Не може просто да се предадем и да пътуваме с тях. Не знаем дори накъде ни отвеждат!

— Много се съмнявам, че роботите имат намерение да ни вземат на това пътуване. Щом веднъж излязат от системата и се оправят с възможните преследвачи, смятам за много вероятно да се съсредоточат върху нас.

— И?

— И ще намерят начин да ни елиминират. Ще сторя всичко по силите си да те защитя, но съм само един.

— Какво искат те?

— Да отидат някъде.

— Не е имало нужда да изминават целия път до Невма, за да си намерят кораб. Ако казаното от теб е вярно, то те са планирали всичко това още преди засадата на планетата за сбирки.

— Така изглежда.

Роботът обърна гръб на пулта. Златната му маска бе неутрална както винаги, с изражение на дружелюбие, но отвъд него нямаше какво друго да разчета.

— Знаеш повече, отколкото ми казваш, Хесперъс. Останах с това впечатление от мига, в който се пробуди. Какво се случи там, на Невма?

— Ще трябва да преразгледаме положението си — той пренебрегна въпроса ми. — Тази совалка има ли устройства за суспендиране?

— Не. Никога не са ни трябвали.

— Така си и мислех. Засега ще върши работа, но може би ще е по-добре да се преместим на по-голям, по-удобен за защитаване кораб. Ако разполагаш с такъв с оръжия и истински двигатели, може би ще успеем да си проправим със сила път извън товарния трюм. Тук има ли такъв кораб?

— Нека си помисля. Вратата на трюма е доста дебела — ще е нужно нещо повече от обикновен лазер, за да се мине през нея.

— Да видим какво ще се намери!

— Добре — казах притеснена, все още ми беше трудно да възприема случилото се в последно време. Бях се ужасявала да предам „Сребърни крила“, но сега бих преминала с радост през тази процедура, вместо да се окажа затворник на собствения си кораб. — Всичко става твърде внезапно, Хесперъс! Ще трябва да ми простиш слабостите. Разполагам с периферна нервна система и ми отнема известно време да се настройвам към радикални промени в положението.

— Готов съм да ти простя всичко, Пърслейн! — той се обърна към пулта и направи още няколко настройки. — Ще задържа двигателя в готовност, просто в случай че ни се отвори възможност за бягство. Не смятам, че трябва да разчитаме на такава обаче.

— Не разчитам. Смяташ ли, че останалите вече са забелязали заминаването ни?

— Почти сигурно.

— И?

— Ще им е трудно да разберат какво става. Може да им хрумне, че ти крадеш собствения си кораб, не роботите.

— Не биха си помислили такова нещо! — но още докато го казвах, осъзнах, че е прав. — Трябваше да се обадя на Кемпиън долу.

— Щяха да решат, че си измисляш цялата история и лъжеш, че роботите са измамници.

— Но те са!

— Никой на Невма няма да повярва.

— Освен Кемпиън. Той щеше да ми повярва… Би ми повярвал, независимо колко безумно звучи.

— Тогава съжалявам, че не можа да се свържеш с Кемпиън. Но в дългосрочен план щеше да има много малко значение — Хесперъс положи златната си ръка на рамото ми. Пръстите му бяха студени и твърди, но и нежни. — Вероятно щеше да е безполезно. Ако роботите вече са били взели властта над кораба, преди да се опиташ да ги изхвърлиш — а аз съм все по-сигурен, че е било така, — то те нямаше да имат угризения да блокират усилията ти да се свържеш с Невма.

Затворих замъглените си уморени очи в очакване цялата Вселена да се сгъне на вързоп и да иде да се свие в ъгъла. Но когато ги отворих отново, Хесперъс и Вселената все още очакваха да кажа нещо.

— Страх ме е — признах. — Никога не съм попадала в ситуация, в която да съм била лишена от контрол. Дори когато отидохме при Духа, беше по наш собствен избор.

— Случва се на всички ни в крайна сметка — роботът свали ръка от рамото ми и бързо като светкавица докосна клепачите ми с палец и показалец. Щях да трепна, ако беше действал по-бавно, но усетих само докосване на метал, пробождане на студ, твърде кратко, за да се нарече болка — и след това ръката му вече се снижаваше.

— Ремонтирах очите ти. Имаше частично отлепена ретина в дясното. И спукани капиляри в двете. Вярвам, че зрението ти вече е по-ясно.

По чудо така беше.

— Какво направи току-що?

Хесперъс вдигна лявата си ръка и ми позволи да разгледам показалеца. Между златния нокът и живеца се показа миниатюрно, подобно на харпун уредче. Представляваше многозъб инструмент с фрактална сложност, детайлите му се губеха в пурпурнозлатна мъгла, сякаш то самото постоянно влизаше и излизаше от фокус или направо от реалността.

— Поправих те — каза простичко Хесперъс. — Не беше трудно!

— Винаги ли си бил способен да го правиш?

— От момента, в който те срещнах.

— Но има и друго, нали? Откакто се върна, ти си по-различен.

— Не съм способен да върша неща, които не съм могъл и преди, но виждам ситуацията в нова светлина. А и знам много, много повече.

— Понеже Духът е възстановил паметта ти?

— И това също.

— Но не е само това.

— Научих невероятно много неща, Пърслейн. Все още се опитвам да вникна в някои от тях!

— Но сега не му е времето да говорим за това.

— Не и докато не решим дали ще останем тук, или ще се опитаме да стигнем до някой от другите кораби.

— И това решение ще трябва да взема аз, така ли?

— Знам много неща, но само ти си наясно със съдържанието на този трюм. Помисли внимателно, Пърслейн, понеже много неща зависят от твоето решение!

— Ясно — казах. — Без натиск, така значи?