Алистър Рейнолдс
Домът на слънцата (4)

Глава трета

В последния възможен момент, когато се гмуркаше в гъстите облаци, корабът на Атешга се заметна с импас като броня срещу атмосферата. Импасорът на „Дребен флирт“ не беше така ефективен и при увеличаването на аеродинамичното съпротивление усетихме умерени вибрации. Пърслейн се намръщи и промърмори нещо в смисъл, че е трябвало вместо с моя да се спуснем с нейния кораб. „Сребърни крила“ беше останал в орбита, за да следи полета ни.

Атешга ни поведе на сто километра надолу в облаците, изключи параметричния си двигател и използва насочени полеви пулсации, за да плува през въздуха. Това беше номер, който „Дребен флирт“ не умееше от около десет хиляди години. Превключих от псевдо– на реална тяга.

Над нас небето бе просветляло до оттенъка на пастелно лазурно, щриховано с конски опашки от фини бели облачета. Няколко луни се кипреха като деликатни полумесеци, но затъмнените пръстени бяха скрити. Под нас кипнали охрени буреносни облаци си проправяха с мъка път през смог с цвят на горчица, през който на места надничаха зашеметяващи стръмнини от облаци и химични смеси, сурнали се към замайващи, подобни на каньони падини на стотици километри под нас.

— Според мен Атешга се опитва да ни пързаля — обади се Пърслейн.

— Да почакаме и да видим какво ще ни предложи!

Атешга ни поведе по-надълбоко. „Дребен флирт“ протестираше срещу нарастването на налягането — импасорите му се напъваха да поддържат мехура, — но го бях подлагал и на по-лоши условия и бях готов да заложа цялата си увереност, че корабът ще издържи. Пърслейн се отпусна в креслото до мен и затегна колана срещу обръщащите стомаха вълни, предизвикани от лагващия приглушител на ускорението.

Гмурнахме се през онези ми ти охрени буреносни облаци, а резкият ни преход породи зад нас верижна реакция от електрически разряди. За няколко секунди останахме потопени в горчичния смог, изгубили всякакво усещане за движение напред. След това се врязахме в джоб от чист въздух, просмукан от сребристия здрач на слънчевата светлина, колкото се процеждаше през надвисналите над нас облачни пластове.

Тогава видяхме и колекцията кораби, които предлагаше за продан Атешга.

— Моля те, кажи ми, че не виждам онова, което е пред очите ми! — каза Пърслейн.

— Ще ми се да можех!

— Около планетата на кентавряните имаше повече кораби.

— Предупредих те да не се доверяваш на този човек — отбеляза доктор Менинкс. — Ясно беше от самото начало, че си имаме работа с шарлатанин, който няма за продан друго освен долнокачествен боклук!

Корабите бяха общо дванадесет.

Те бяха провесени в атмосферата, всеки плаващ в собствен закотвен неподвижно импасен мехур. Корабите се различаваха по размери — имаше колкото „Дребен флирт“, пет-шест километра дълги, както и кораби от същия среден клас като „Сребърни крила на утрото“ — двадесет до тридесет километра от край до край. Имаше кинжалоподобен кораб, дълъг цели петдесет километра; червено-белите му назъбени маркировки го идентифицираха като кораб-игла на Спасителите. Изглеждаше впечатляващо, но по-голямата част от корпуса му бе заета от оборудването за генериране на двигателна тяга и полета, а жизненото пространство бе ограничено до няколко кубични метра приблизително в средата му.

Почти толкова голяма, но много по-впечатляваща беше гъсто украсената златна сфера на лунокораба от Втората империя. Беше кух, с отвори в двата полюса. В един лунокораб има място за град с милиардно население — или за съкровищата на хиляда планети. Но тези летала са примамливи мишени за по-безскрупулните пътешественици и аз лично предпочитах да не надничам постоянно през рамо да видя кой ме дебне изотзад.

Практически на другия край на скалата, най-малкият кораб на Атешга беше двеста и двадесет метров набразден цилиндър, на пръв поглед изработен от прошарен с тюркоаз мрамор, чиито изчистени линии и лишена от украса броня го определяха като маргравейнски артефакт. Подобен кораб, ако приемем, че е в добро състояние, би имал едновременно и отлично ускорение, и много висока скорост на движение. Но умствените модификации, които трябваше да понеса, за да оцелея на борда му, да не говорим да го пилотирам, бяха от вида, изрично забранен от правилата на линията.

С това оставаха девет други кораба, повечето от които обаче можеха да бъдат отхвърлени от пръв поглед. Твърде бавни, твърде стари, твърде уязвими, твърде трудни за ремонтиране или с повредена невъзстановима част. Стори ми се, че един кораб на ръбобегачите изглежда добре — най-малкото беше по-бърз от „Дребен флирт“, — но след това забелязах издайническата мъглявост по ръба на флотационния му мехур, която подсказваше, че импасорите му са на границата на отреденото им време. Петкилометров черепокораб от канопианското братство също ме примами за момент, но след това си спомних защо тези кораби носят добре заслужената слава, че убиват обитателите си. Имаше и тримаран на Вечната федерация, който би представлявал определена ценност, само че полевите брънки, които съединяваха трите му корпуса, определяха много нисък таван за ускорението на кораба. Достигането бързо до крайната цел не е било приоритет на гражданите на Вечната федерация, които щастливо си въобразявали, че империята им ще издържи непроменена милиони години.

С това, за нещастие, сбирката на Атешга се изчерпваше. Дванайсет реликви, нито една от които не се и доближаваше до желаното от мен.

— Няма нужда да бързате — заяви ми имагото на Атешга. — Можете да разглеждате стоката ми отвсякъде, както ви е удобно. Ако мога да си позволя този нахален въпрос… каква сума се каните да похарчите?

— Няма значение каква е, Атешга. Боя се, че просто не се интересувам от тези кораби!

— Нека не прибързваме, пътнико. Имаме много въпроси за обсъждане. Дори не знам коя цивилизация ви изпраща, а вие вече сте готови да си вземете сбогом… — домакинът ни вдигна глава, после я наклони настрани, сякаш току-що му бе хрумнала идея. — Ако никой от тези кораби не ти харесва, може би все пак е възможно да постигнем взаимноизгодно споразумение? Например ъпгрейд? Мога да ти продам резервен двигател или полеви генератор, нов набор оръжия или сензори…

— Смъкнати от някоя от тези износени реликви?

— Нищо подобно. Поддържам скромен набор резервни части в лунокораба. Всички са с безупречно качество… — Атешга отново сплете пръсти и леко се поклони. Бялото му лице се изкриви в угодническа усмивка. — Защо не ми покажете какво имате за продан, а след това ще ви заведа да видите стоките?

Пърслейн се наведе да ми прошепне:

— Не ми харесва това. Ти дойде да си търсиш нов кораб, не резервни части. Не трябва ли да се придържаме към плана?

— Да видим с какво разполага — отвърнах. — Може би в крайна сметка ще спечелим нещо от цялата работа.

— Пътнико?

— Няма да отворя съкровищницата си, преди да сме сигурни, че разполагаш с нещо, за което да се пазарим! — заявих на имагото. — Но мога да те осветля какво имам там. Сензорни епики от Войната на Местния мехур, нито една от които не е в публично обращение. Технически документи и приложения от Машинните хора. Седем логически последователни обяснения за Липсата. Моят пътепис за посещение на Бдящите и за времето, което прекарах в храносмилателната система на един от кураторите им. Карта на Централните светове преди насилственото преместване. Да се интересуваш от изброеното?

— Определено да — отвърна Атешга. — Моля, заповядайте в лунокораба — сигурен съм, че ще го сметнете за извънредно интересен. Запознати ли сте с реликвите от Втората империя?

— Подочул съм туй-онуй.

— Тогава не трябва да изтървате тази възможност. Хайде, нека видим какви дрънкулки ви очакват!

Корабът на Атешга докосна лунокораба и после проникна през импаса му, а разширяващ се кръг от синьо-бяла енергия очертаваше мястото на взаимодействие между двете полета. Щом веднъж влезе в импаса, той изключи собствения си генератор и се премести в позиция над северния полюс. Богато нашарената обшивка на лунокораба се огъваше надолу през отвора с намека, че същите шарки минават и по вътрешната повърхност. Нямах представа дали е така; никога не съм се озовавал толкова близо до лунокораб.

Корабът на Атешга едва пасна в северния отвор. На влизане между него и ръбовете на десеткилометровото отверстие надали имаше повече от няколкостотин метра свободно пространство. Последвах го без инциденти и спрях точно до кърмата на фасетирания му черен кораб. Златна светлина ни къпеше от всички посоки. Многобройни предмети и силуети плаваха навсякъде около нас, просмукани от това пищно сияние.

— Нещо хваща ли ви окото? — попита Атешга. — Ето там, отляво, можете да видите двигател от облачен овчар на Фалшификаторите. Отдясно има бронирани сайкораксови модули. Употребявани са, вярно, но все още са така добри като в деня, когато са ги изработили!

Бях започнал да му отговарям — да му казвам, че ми трябва време да огледам, но че съм изпълнен с оптимизъм, че ще намерим нещо, — когато корабът му изчезна.

— От самото начало идеята ми изглеждаше лоша! — промърмори Пърслейн.

Имагото на Атешга също бе изчезнало: на мостика бяхме сами. Подкарах „Дребен флирт“ напред, но веднага щом корабът ми опита да помръдне, докладва неприемливи нива на натиск и влезе в режим на аварийно изключване на двигателите.

— В капан сме.

— Забелязах — увери ме Пърслейн.

Погледнах я с преувеличено сладка усмивка:

— Някакви конструктивни предложения, като изключим твърдението, че нямаше да сме в такава каша, ако бяхме използвали твоя кораб?

— Ако това е начинът, по който линията Джентиан се грижи за гостите си, хич не ми се ще да ви попадам като затворник — обади се доктор Менинкс.

— Наистина не би искал да знаеш как постъпваме със затворниците си — уверих го. — Дръжте се и двамата! Ще ни закарам до стената!

Двигателите вдигнаха вой, който се усили още повече. Направо ни пищяха, макар че реално моторите бяха безшумни, дори при максимално отдаване. Звукът идваше от древни записи, пускани ни на мостика. Пърслейн никога не бе одобрявала този мелодраматичен елемент, но според мен дори тя бе благодарна да види, че корабът дава всичко по силите си; които обаче не стигаха.

„Дребен флирт“ започна да се тресе, а пултът ме предупреждаваше, че двигателите са на път да пробият дупка право през обшивката и да излязат от другата страна.

Инструктирах кораба да зареже напъните си. Ревът на машините заглъхна отново до мъркане и мрачна, нацупена тишина.

След продължително мълчание попитах:

— Атешга? Слушаш ли ни?

— Няма да ти отговори — отвърна Пърслейн. — Вече е получил онова, което искаше — кораба ти и всичко на борда.

— Настоявам да се измъкнем оттук със стрелба! — заяви доктор Менинкс.

Пърслейн се обърна към него:

— Намираме се в лунокораб, държани пленници чрез силово поле. Аз предлагам да обмислиш предполагаемите последици от използване на оръжия в подобно положение.

Аватарът не каза нищо, но се взираше в нея с докачливо възмущение, сякаш тя по някакъв начин бе отговорна за възражението, което бе повдигнала.

— Нещо против да поговоря с него? — попита Пърслейн.

— Чувствай се като у дома, щом смяташ, че ще отговори!

Партньорката ми придърпа пулта към себе си.

— Атешга? Говори Пърслейн, собственичката на „Сребърни крила на утрото“. Надявам се да слушаш, понеже ще ти кажа нещо особено важно. Малката ти операцийка ми се струваше съмнителна от самия момент, в който изникна от атмосферата. Достатъчно съмнителна, че последното нещо, което сторих, преди да позволя на Кемпиън да ме вкара в този твой капан, беше да изпратя нареждане до кораба си. Ако не му се обадя след определен период от време, който нямам намерение да ти разкривам, „Сребърни крила“ ще напусне тази система с аварийно ускорение.

Изгледах я с изражение, което подсказваше, че искрено се надявам да говори истината. Като познавам Пърслейн, навярно така и беше.

— Да ти споделя ли какво е другото нареждане, което дадох на кораба си, Атешга? — продължи тя. — Той трябва да прати импулс с подробно съобщение в частната мрежа на линията Джентиан. Да, ние с Кемпиън и двамата сме дяловеци. Подобно нещо дори не ти е хрумвало, нали? Или ако е, не си се запитал от коя точно цивилизация идваме.

След малко силуетът на Атешга се появи отново.

— Всеки може да направи подобно заявление!

— Да, но аз не само го заявявам, а и съм Джентиан. Трябва да внимаваш повече, Атешга! Видя два кораба и си помисли: те не могат да са дяловеци, понеже дяловеците винаги пътуват сами. В повечето случаи подобно заключение би било вярно, така е. Но ние с Кемпиън не сме обикновените ти средностатистически дяловеци. Ние сме двойка. Това означава, че пътуваме заедно и означава също, че си загазил невъобразимо дълбоко!

— И защо да ви вярвам, че сте Джентиан?

— Ей сега ще стигна и дотам. Междувременно искам да си помислиш какво точно означава да станем твои врагове. Може вече да не сме хиляда, но все още сме осемстотин и осемдесет, без да броим нас двамата. Осемстотин и осемдесет врагове, с които не искаш да си имаш работа. Врагове, които не само знаят местоположението на системата ти, но имат достъп и до някои от най-ужасяващите изобретявани някога оръжия!

— Без доказателства това са само празни приказки!

— Знам, именно затова линията си е дала труда да снабди всеки свой член с начин да удостоверява своята идентичност. Знам от данните в съкровищницата на Кемпиън, че само преди няколкостотин хиляди години тази система е била посещавана от джентиански дяловек. Този дяловек — името й е Мимюлъс^[1] — се е обозначила с парола, оставена от предишния член на линията. При напускането си те е снабдила с друга дума по неин собствен избор, която е регистрирала в частната мрежа. Тъй като междувременно не те е посещавал друг дяловек, паролата е все още валидна… — Пърслейн театрално си пое дълбок дъх. — Думата е „пасакалия“.

Последва мълчание. Силуетът в роба се рееше пред нас, лицето му бе застинало в дълбоко, неразгадаемо изражение. Това бе просто образ, избран от Атешга, за да може да ни вкара в капана. В реалността можеше наистина да изглежда така или пък да е въплътен в интелект с размера на град, плаващ точно над океана от течен водород, намиращ се под най-ниските облаци.

— Може да сте научили отнякъде тази парола — каза. — Може да сте заловили и разпитвали джентиански дяловек или да сте проникнали в частната мрежа на линията.

— Или пък да сме точно тези, които твърдим, че сме — додаде Пърслейн.

Най-сетне следа от съмнение трепна през маската на имагото.

— Може би помежду ни възникна процент леко недоразумение…

— Повече от процент е, Атешга! Въпросът е как ще постъпиш оттук нататък!

„Дребен флирт“ се олюля леко, когато заобикалящото ни поле разхлаби хватката си. Внимателно приложих тяга и донякъде очаквах отново да бъдем приковани, но се оказа, че сме свободни да се движим. Излязох през южния полюс на лунокораба и навън във вакуумния мехур, който обкръжаваше огромното летало, а после издействах отново собствения си импасор, преди да се плъзна обратно в прегръдките на юпитерианската атмосфера.

— Чакаме — напомни Пърслейн.

— Може би ще решим проблема с щедра отстъпка?

— Ще е нужно нещо повече от отстъпка. Един кораб в дар би могъл да се доближи повече…

— Но тук няма да никакв… — понечих да кажа.

Пърслейн ми изшътка.

— След това ще поговорим и за хората, екипажите и пътниците на останалите кораби.

— Хората ли? — попита със съмнение Атешга.

— Нека се разберем веднага за едно. Ако дори започна да подозирам, че не ми казваш цялата истина, ще пратя заповед на кораба ми да вдигне по тревога линията — незабавно.

Нашият домакин побърза да ни се ухили:

— Просто исках пояснение, дяловек!

— Нека сме наясно. В онези кораби е имало хора. Може и да си ги убил, но подозирам, че си предпочел да ги оставиш живи или по-точно суспендирани. Не би ти струвало нищо, а и винаги си имал възможност да ги продадеш нататък по веригата. Цивилизациите биха платили много за умове, натъпкани с древни спомени.

— За колко души става въпрос? — попитах.

— Грижил съм се добре за тях! — отвърна Атешга.

— Можеш да ни го докажеш, като ни ги покажеш — увери го Пърслейн. — Извади ги колкото можеш повече наведнъж.

— Това ще отнеме известно време.

— Не сме се разбързали за никъде. Когато приключим с хората, можем да обсъдим и другите кораби.

— Другите кораби ли?

— Нали си спомняш какво ти казах току-що, да не се опитваш да скриваш нищо…

— Разбира се. Другите кораби. Тъкмо щях да стигна до тях!

Прошепнах:

— Какви други кораби?

— Почакай и ще видиш — изсъска в отговор Пърслейн.

Отне известно време, както приятелката ми навярно бе знаела, че ще стане, но не смятам, че Атешга бе способен да уреди въпроса по-бързо, дори ако му се искаше. Хората бяха складирани поединично, по двойки, по тройки и по неколцина, и дори на големи групи. Всяка единица — независимо дали съдържаше един или сто индивиди — се състоеше от бронирана черупка с независимо захранване, снабдена с механизми за суспендиране и малък импасор; не бяха достатъчно големи да погълнат кораб, но стигаха да защитят спална капсула.

След като бъдеха освободени от шкембето на лунокораба и заплаваха в атмосферата, единиците заприличваха на облак от стъклени мехурчета, всяко — с дрънкулка с различен цвят и форма в сърцевината. Някои от тях бяха много древни, а други — с дизайн и производство, които ми се струваха напълно непознати.

Напомняха ми на лимките в стаята за игра в родното ми семейно имение в Златния час.

— Тук има ли членове на линиите? — попитах.

— На джентианската линия ли, почитаеми дяловек? Поне доколкото ми е известно — не.

— А на другите линии? Да си отвличал някой друг?

— Напълно е възможно сред тях да има и членове на някои от линиите — Ченсълър, Тримейн, Парисън и Зорил например, — макар че, разбира се, не съм могъл да се доверя на представените от тях доказателства.

Потреперих, осъзнавайки какъв поразителен откуп бях на път да получа. Освобождението на членове на други линии — дяловеци, които вече навярно са били сметнати за изчезнали в небитието — щеше да напомпа престижа на джентианците до неузнаваемост.

— Нека членовете на линиите — и всички, които смяташ за потенциални такива — бъдат преместени в трюма на моя кораб. Мястото ще стигне, ако импасорите бъдат изключени веднага щом влязат в собствения мехур на „Дребен флирт“.

— А останалите? — намеси се Пърслейн. — С какви други разполагаш? Космонавти? Изгубени звездни скитници от преходни култури, предполагам?

Гласът на Атешга потрепери на ръба на някаква опасна истина:

— В по-голямата си част.

— Ето какво ще направиш — казах. — Вземи кораб, достатъчно голям да побере всички спящи. Натовари ги вътре заедно с достатъчно оборудване за поддръжка, което да ги държи в суспендиране, докато стигнат някъде. След това изпрати този кораб навън, програмиран да спира в обещаващи системи, докато всичките му обитатели не намерят къде да се заселят. Ние ще следим напредъка на този кораб!

— Разбира се, разбира се — отвърна Атешга, сякаш искането ми звучеше напълно разумно.

— А сега да видим останалите кораби — добавих.

Пърслейн вдигна пръст.

— Чакай малко. Кого не сме взели предвид, Атешга. Споменахме за линиите и космонавтите от преходните култури, кой остава в такъв случай? И не забравяй за последиците, ако скриеш нещо!

Усещах голямо колебание в гласа му.

— Има един… Под грижите ми е от доста сериозен отрязък време.

— Слушаме те?

— Нарича се Хесперъс^[2]. Той е посланик на Машинните хора.

Поклатих изумен глава:

— Хванал си в капан и си затворил член на Машините хора, и си още жив?

— Разбираема грешка беше. Хесперъс се представяше за биологичен пътешественик, тъй че да може да пътува необезпокояван. Ако бях предположил истинското му естество, никога не бих го задържал. Няма нужда да казвам, че щом веднъж заявих намеренията си, нямах избор, освен да ги доведа докрай. Не можех да допусна Хесперъс да се завърне у дома!

— Понеже си се боял от Машинните хора дори повече, отколкото се страхуваш от линиите — уточни Пърслейн. — И си прав! Не ни искаш за врагове, но да застанеш от грешната страна на Машинните… това е направо немислимо.

— Играл си си с огъня — заявих. — А сега ни дай Хесперъс, преди да си влошил положението си още повече!