Алистър Рейнолдс
Домът на слънцата (40)

Глава тридесет и трета

Чарлък може да беше изгубил любимия си „Стоманен бриз“ но все още имаше достатъчно връзка със събитията, за да помни какво бяхме търсили преди проваленото нападение. Гласът му само леко трепереше, когато имагото му заговори, обръщайки се към всички ни:

— Битката не промени съвършено нищо. „Сребърни крила“ отклони курса си при първоначалното нападение, но веднага щом то приключи — щом изгубихме „Загадъчен вятър“ и „Жълтият шут“ — се върна на точно същия вектор, който следваше преди това. Проекциите на курса, които по-рано ви показах, са все още валидни. На седем хиляди години корабът все така подминава Хармоничното съгласие на петнайсет години от сегашната им граница. Смятам, споразумяхме се, че това надали е крайната му цел.

— А по-нататък? — попита Бетъни. — Помолих те да провериш на петдесет хиляди.

— Проверих. Ето системите кандидати по ред на прихващането — Чарлък вдигна ръка към страничен показвател.

„Дребен флирт“ показа същия списък: той се въртеше до безкрайност, ред след ред. Координати, имена на Гражданството за основната и главната планета или луна, с която системата е най-вероятно да бъде свързана; поредица кодови номера, идентифицираща условията на повърхността, находищата на метали и цивилизациите домакини или отсъствието им.

Списъкът беше дълъг и изумителен — стотици възможни слънчеви системи. Преди Чарлък да ни го покаже, си бях представял, че преглеждането му ще е относително проста работа — просто трябваше да чакаме нещо да ни привлече вниманието. Чудил се бях дори дали целта няма да се окаже някоя от системите, проучвани от Бдящите, но нито една от тях не беше включена в списъка.

— И „Крилата“ минава през всяка от тези системи? — попита Орич, вече по-спокойна — приела, но не и забравила загубата на кораба си.

— Може би не, но докато още не сме напълно сигурни за траекторията му, не можем да ги изключим напълно — челото на Чарлък блестеше от пот, която той попи неуспешно, бършейки пръсти в ръкава си. — Има стотици планети, с които Джентиан или някоя друга от линиите сме имали вземане-даване по някое време в миналото. Което може да се каже за всяка произволна посока в галактиката, а никоя от системите в този списък не се набива рязко на очи.

— Някакви следи от Предшествениците? — попитах.

— Нищо. Прегледах за находища на реликви, но не се появи нищо.

Агримъни се почеса под яката.

— Ами култури, които са си имали вземане-даване с Машинните хора? Сигурно се срещат в списъка.

— Няколко — съгласи се Чарлък. — Но според статистика практически няма шанс да съществуват все още.

— Колко кандидати са общо? — попита Бетъни.

— Триста четиридесет и осем. Разбира се, ограничаването на търсенето до петдесет килогодини е изцяло субективно решение. Ако потърсим по-надалеч или допуснем допълнителен процент несигурност в проекцията ни по вектора на Пърслейн, ще се изправим пред хиляди кандидати за разглеждане. И това — преди да вземем предвид фактора на звездното движение, галактическото въртене или степента, в която роботите ще позволят гравитационното поле да изкриви траекторията им.

— Ние сме деветима — казах. — Можем поне да разделим списъка на приемливи парчета и да проверим дали така ще ни е по-лесно да намерим нещо. А можем да го пратим и обратно на Невма.

— Вече го направих — сподели Чарлък. — Но сме се ускорили доста сериозно и на отговора оттам ще му трябва доста време да ни догони. Преди да накъсаме списъка на части обаче, мисля, че има още нещо, което всички трябва да узнаете.

Бетъни скръсти ръце.

— Намерил си нещо интересно?

— Не е в този списък. Но в името на собственото ми любопитство удължих още малко обема на търсенето, просто в случай че пропускаме нещо очевидно.

Долових, че търпението на Бетъни виси на косъм.

— И?

— Намерих обект на шейсет и две хиляди светлика — на сериозно разстояние през равнината на галактиката. Честно казано, не знам какво да мисля за него. Но ако гледаме голите числа, попадението изглежда твърде вероятно. Корабът е прицелен право натам.

— Право накъде? — Попитах.

— В един от звездните ни бентове — отвърна Чарлък.

Галингейл докладва малко по-късно. Намирах се пред лятната беседка в градините на „Дребен флирт“ и правех вяло усилие да си проясня мислите с малко чист въздух в дробовете и синьо небе над главата. Бях наредил на статуите да спрат да се движат — бавните им, сънени движения твърде много ме разсейваха. Исках абсолютна неподвижност извън главата си, в контраст с водовъртежа на мислите и емоциите, които кипяха вътре.

— Въпреки всичко съм готов да опитам! — Обади се имагото на Галингейл, предадено с мъглява неяснота на средата на полегатата ливада, а останалите се бяха скупчили покрай него в по-солидни превъплъщения.

— Не и след случилото се досега — възрази Бетъни. — Изгубихме три кораба; не искам да губя още един и с него — добър дяловек. Беше смело предложение, Галингейл, но направено, преди наистина да оценим срещу какво сме изправени. Ако хвърлим още един кораб срещу „Сребърни крила“ — без значение колко добронамерен е жестът, — няма да постигне нищо съществено.

— И аз мисля точно така — съгласих се. — „Стоманен бриз“ и останалите кораби не бяха зле екипирани, не предприеха и нито една очевидно глупава стъпка. Просто си имаме работа със силен противник, който бързо подобрява контрола си върху кораба на Пърслейн!

Отговорът на Галингейл пристигна след две минути.

— Посочваш повече причини да ударим сега, преди контролът им да се подобри още повече… — в гласа му усетих решителност, каквато не очаквах. — Освен това можем да променим стратегията си.

Сложих ръце на бедрата си.

— Можем ли? Не забелязвам нещо да се е променило!

— Никой не смее да го каже пръв, така че аз ще се жертвам. Мина доста време, Кемпиън — Галингейл се спогледа с останалите. — Цял ден не сме чули вест от Пърслейн. Мълчанието й започна преди битката, така че надали е въпрос на проблем с прекарването на сигнала през импаса. Не сме се чували с нея оттогава насам — знаем, че атаката ни не е нанесла сериозни щети на „Сребърни крила“…

— Значи тя е още жива.

— И не ни се обажда? — Галингейл се взираше в мен с искрена симпатия. — Тя щеше да поддържа връзка, Кемпиън. Освен ако роботите не са намерили начин да я докопат!

— Тя беше в безопасност.

— Беше се скрила в кивота. Но и двамата знаем, че роботите няма да я оставят да си кротува там, особено ако започне да им ходи по нервите… — той внезапно вдигна ръка, предвидил отговора ми. — Не казвам, че е мъртва — просто твърдя, че трябва да предвидим и подобна възможност, а доскоро не подлежеше на съмнение, че е още жива. Но вече не можем да си позволим да вярваме сляпо в това.

— Аз вярвам.

— Просто в името на спора, с какво неверието ни променя ситуацията? — попита Бетъни.

— При страничното нападение нашите кораби се разкриха ненужно. Това не е риск, който следва да поемаме отново. При латерално поставени гама-оръдия имаме тактическо предимство при кърмово нападение. Нашите кораби са предвидени за стрелба отпред, не отзад.

Нямаше нужда да обсъждаме случая на „Сребърни крила“. Галингейл беше прав във всички отношения и го знаехме до един. Когато и бездруго корабът ти е един от най-бързите в галактиката, защитата му от преследвачи далеч не е най-важният приоритет. Това не означава, че корабите ни са безпомощни срещу потеря зад гърба си, но подсказва, че най-ефективните ни оръжия — тези, които са твърде големи или тежки за насочване — по принцип са оптимизирани за нападение от предната страна.

— Той все пак ще вдигне импаса веднага щом влезе в обхват за стрелба — уточни Чарлък. — Какво те кара да смяташ, че на теб ще е по-лесно да пробиеш през защитата му, отколкото беше за нашите кораби?

— Не твърдя нищо подобно. Но поне няма да се опитвам да улуча специфична мишена или да избягна удар по чувствителни участъци. Мога просто да съсредоточа огъня си там, където усетя най-голямата слабост на импаса или обшивката отдолу. Сега, като знаем, че крайната цел на роботите е звездният бент, да спрем този кораб — или да го разрушим, ако е нужно — става още по-важно от принуждаването му да намали скорост.

Галингейл претупваше проблема с неяснотите около крайната цел и възможността това да не е звездният бент, но за момента бях готов да оставя номерът му да мине. Отбелязах:

— Без отварачка роботите не могат да направят нищо с бента.

— А ти би ли заложил на това твърдение репутацията на линията и бъдещата стабилност на няколко човешки цивилизации? Съжалявам, Кемпиън, не можем да се доверим повече на госпожа Късмет. Напоследък започна да пикае по нас много отвисоко.

— Няма да ти разреша — каза Бетъни. — Не и сега, когато знаем, че Пърслейн е още жива. Всеки момент може да успее да се свърже с нас. Нямаме представа при какви условия се намира.

Позволих си да се отпусна за момент.

— Но на „Среднощна кралица“ ще й отнеме известно време да достигне удобна позиция за атака, нали? — попита Бетъни.

— Ако се поставя в суспендиране и сваля всички предпазители, мога да се озова в позиция за нападение след три часа, освен ако „Сребърни крила“ не намали скорост. Никой друг кораб няма способността да реагира толкова бързо.

Бетъни започна да се извръща.

— Давай. Разполагаш с подкрепата на линията!

— Какво… — понечих да се обадя.

Бетъни ми даде знак да замълча.

— През цялото време той ще поддържа канал за връзка. Няма да получи разрешение за нападение, докато не прегледаме отново данните и не е почти достигнал позиция. Дотогава има трийсет часа, Кемпиън. Ако все още няма вест от Пърслейн, смятам дори ти ще признаеш, че… — но дори той не успя да се насили да изрече фаталните думи.

— Кълна се, няма да нападна, докато не бъдем сигурни, че сме загубили надежда — увери ме Галингейл. — А сега ме извинете, моля. Трябва да започна подготовка!

Имагото му се нашари от смущения и изчезна от градината.