Алистър Рейнолдс
Домът на слънцата (43)

Глава тридесет и пета

Имагото потрепна и се стабилизира. Здравото му око, синьото, беше зачервено от умора. Галингейл седеше, натикан в старомодна антиускорителна кушетка, а черната подплата се издуваше около лицето му, сякаш бяхме спипали седалката насред поглъщането му жив. Беше облечен целият в бяло, въпреки че всички останали все още носехме черните си траурни костюми.

— Влизам в обхват след трийсет минути — каза той. — Преди да пресека рубикона, убедени ли сме, че това наистина е Пърслейн?

— Вече го установихме — заявих.

— Да, но беше, преди да слезе от ефир за повече от ден. Време, предостатъчно за роботите да усъвършенстват превъплъщението си.

— Тя е — увери събрата ни Бетъни. — Ще го приемем за даденост. Ако Кемпиън имаше някакви съмнения, несъмнено вече щеше да ги е споделил.

— Пърслейн беше — казах. — Тя е още жива. Което означава, че се придържаме към първоначалния план!

— Въпреки всичко, което вече знаем? Например че роботите почти със сигурност възнамеряват да разбият този звезден бент? Въпреки ясно изразеното желание на Пърслейн с всички възможни средства да попречим това да се случи? — попита Галингейл.

Бях му ядосан, но въпросът беше съвсем разумен — човек не можеше да го вини за повдигането му.

— Пърслейн просто прави онова, което всеки от нас би направил в подобни обстоятелства — поставя линията преди себе си — обади се Чарлък. — Храбър и себеотдаден жест — точно каквото бихме очаквали от нея. Което не означава, че трябва да изпълним желанията й. „Среднощна кралица“ все пак е по-бърза и по-добре въоръжена от корабите, които вече изгубихме, включително моя. Галингейл може би още има шанс да осакати „Сребърни крила“ със страничен изстрел, преди да започнем да мислим за разрушаването му…

От подплатената си седалка Галингейл сви рамене и кимна, сякаш въпросът не беше от особено значение за него.

— Вие решавате, дами и господа. Аз нямам нищо против да опитам осакатяваща атака. За това се споразумяхме, нали?

— Не се излагай на прекомерен риск — каза Бетъни. — Поддържай ефективността на импасорите, доколкото е възможно, и се махай оттам в момента, в който започнеш да получаваш прекомерно силен ответен огън. Предпочитам двамата с кораба ти да се върнете живи и здрави, отколкото да започна да планирам още една възпоменателна церемония.

— Записвам си загрижеността ти, но няма нужда от излишни притеснения. Нямам намерение да върша дори дребни героизми — Галингейл поспря и се загледа в данни, изписващи се на борда на кораба му. — Трябва да приключвам. Нуждая се от време да проверя наново оръжейните станции и да се настроя подходящо. Обещавам да се грижа за себе си!

— Късмет, Галингейл! — обадих се аз.

Той се изключи. След по-малко от половин час щеше да влезе в обсега на „Сребърни крила“. Никой от нас не беше в настроение да запълни оставащото време с предположения за вероятния изход от тази среща. Пъхнах пръсти в джоба си и докоснах капкомера със синхромрежа.

За момент се съблазнявах да стигна до развръзката по лесния начин, но не извадих препарата. Дължах го на Пърслейн толкова, колкото и на Галингейл.