Филип Лий Ралф, Робърт Е. Лернър, Стендиш Мийчъм, Алън Т. Ууд, Ричард У. Хъл, Едуард Макнал Бърнс
Световните цивилизации. История и култура. Том първи (80) (Зората на историята. Светът през Класическата епоха)

Териториално, политическо и културно развитие на Китай

Държавата и китайската цивилизация

В държавните работи, както при личностите, качествата, които водят до успех при едни условия, често водят до провал при други условия. Такъв е и случаят с Китай, чиято най-голяма сила — господството на държавата, била също и най-голямата му слабост. Повече от хиляда години (разгледани в настоящата глава) след обединението на Китай през 221 г. пр.Хр. там се развивала най-напредналата технически, най-процъфтяващата икономически и най-могъщата политически цивилизация в света. Тайната на успеха му се съдържала в неговите управленски институции. Обединена от конфуцианската идеология, държавата станала най-важната институция в живота на Китай. Тя го постигнала не чрез принуждение, а чрез убеждение. Конфуцианското учение твърди, че институциите на семейството, образованието и държавата са части от единен морален свят с йерархична структура, които взаимно се подкрепят. В Глава 6 видяхме как икономическите, социалните, политическите и религиозните функции в древен Китай били изпълнявани от една и съща институция — патриархалното семейство. След като Китай бил обединен при краткотрайната династия Чин през 3 в. пр.Хр., държавата започнала да се разглежда като едно голямо семейство. В резултат се създали идеални условия за разцвет на плодовете на цивилизацията — мир, благоденствие, търговия и високоразвит градски живот. Династията Хан, която последвала Чин, по продължителност и могъщество била сравнима с Римската империя. За разлика от Европа обаче Китай възстановил единството си към началото на 7 в. при династията Тан, която просъществувала до началото на 10 в. и представлявала един от най-блестящите моменти в китайската и световната история. След още едно, но много по-кратко междуцарствие Китай наново възвърнал единството си при династията Сун (вж. Глава 16) и навлязъл в друг период на културно великолепие, продължил до 13 в. Във всички тези забележителни събития държавата била централна институция.

Обаче към края на династията Сун държавата постепенно изгубила позитивната си роля. Моноцентризмът на китайската цивилизация, който бил велико предимство през по-голямата част на историята му, сега станал препятствие за прогреса. Вместо да покровителства нововъведенията, държавата започнала да ги потиска; вместо да вдъхновява талантливите и безкористни служители да работят за управлението, тя ги отблъсквала; вместо да поощрява икономическото развитие, тя задушавала предприемаческия дух. Ръстът на градовете, решаващ фактор за задълбоченото разделение на труда, върху което се градят благата на цивилизацията, тръгнал назад. След 13 в. темпото на техническото обновление в Китай се забавило до почти пълен застой точно в момента, когато то започнало да се ускорява в Европа. Китай, толкова дълго вдъхновяващ маяк за останалия свят, се превърнал в огледало, отразяващо чуждата слава.

Централизацията при династията Чин (221–206 г. пр.Хр.)

Династията Чин, възцарила се, след като държавицата Чин разбила последния си съперник за наследството на Чжъу, просъществувала само 15 години (221–206 г. пр.Хр.), но централизираната имперска власт, създадена от нея, траяла две хиляди години. Възходът на Чин бил резултат от щастливо съчетание на местоположение и ръководство. Намирайки се в северната периферия на Китай, Чин имали място за експанзия, когато били силни, и убежища да се оттеглят, когато били слаби. Те също разполагали с поколения способни владетели и министри, които възприели легализма (вж. Глава 6) за своя идеология. Легалисткото учение се основавало на допускането, че хората трябва да служат на държавата и че те се мотивират по-добре от страх, а не от нравствени подбуди. Резултатът от внедряването на тази идеология бил огромното разширяване на държавната власт, чиято политика по-късните китайски учени осъждали като прекалено жестока и репресивна. Законовите кодекси например въплъщавали два основни принципа: взаимна отговорност и сурово наказание. Родителите ги очаквало наказание за простъпките на децата им, престъпниците били разкъсвани от колесници.

Основателят на династията, „Първият император“ (Шихуанди, 259–210 г. пр.Хр.), бил човек с желязна воля и административен талант. Отказвайки да следва свещения обичай да раздава завладените територии на родствениците си (той се опасявал, че това ще ги направи независими от него), Първият император разделил страната на 36 провинции, всяка разделена по-нататък на околии, управлявани от централно назначени магистрати. Както броят (приблизително хиляда), така и общите очертания на тези околии са останали почти непроменени през цялата история на Китай, включително и в наши дни. Централизираното управление и ефективната военна организация, които били грижливо изграждани дълги години в държавата Чин, сега били приложени в цял Китай, предизвиквайки съдбоносно скъсване с миналото и замяна на старата роднинска патриархална система с административна система. Главите на богатите благородни семейства в империята били накарани да се преселят в столицата Цзинян край днешния Цзъян, където те били принудени да похарчат огромни суми за построяване и обзавеждане на своите разкошни резиденции. Първият император си направил сметката, че така едновременно ще изтощи финансовите им резерви и ще увеличи великолепието на собствената столица.

Династията Чин разполагала с високоразвити технически занаяти и художествени таланти, за което свидетелства мавзолеят на Първия император, огромен комплекс от подземни зали, простиращ се върху площ от 60 кв. км. Казват, че за построяването му били принудително набрани 700 000 работници. Погребалните зали поорали цяла подземна армия от 9000 керамични фигури — войници, коне, колесници, — строени по подразделения и звания, напълно облечени и екипирани с оръжия, които и до днес са остри и блестящи. Изненадващо реалистичните фигури в цял ръст са индивидуални изображения, а не стилизирани форми. Все още очаква разкопки погребалната камера на самия император, за която се разказва, че имала таван, обсипан със скъпоценни камъни, и под, по който течали реки от живак, но също и многобройни капани за предпазване от нежелани гости.

Всяка страна от царуването на Първия император разкрива огромна сила на волята и безпощадна решителност. Той водил завоевателни походи във всички посоки. На юг той не само присъединил територии, но и построил канали. Един от тях, Вълшебният канал, свързал притоците на Янцзъ в Централен Китай със Западната река, течаща през Гуанджоу на юг, бил първият контурен канал (следващ хоризонталните контури на хълмовете) в света и едно от строителните чудеса на Древния свят. Свързването на тези две реки направило възможно корабоплаването в материка в продължение на 2000 км от север на юг, улеснило търговията, както и пренасянето на данъчните приходи до столицата. С принудителен труд Първият император изпълнил амбициозна програма за строителство на пътища, в която влизала мрежа от военни магистрали, излизащи от столицата, с обща дължина 6800 км, повече от приблизителната дължина на всички пътища в Римската империя. Останките от пътищата на Чин, както и на Вълшебния канал, все още се използват. Макар че на Първия император често се приписва и строежът на Великата китайска стена, днес вече се смята, че съществуващата стена е била строена при династията Мин (1368–1644) и че стените, построени при Чин, се състояли от по-малки укрепления, които не се запазили до наши дни. По-късните китайски историци също обвинявали Първия император, че заравял живи учените и изгарял многобройни ценни книги. Първото обвинение може би е фалшиво; второто вероятно е истина.

Според преданията той построил просторен палат 750 на 150 метра, побиращ 10 000 души. Освен тези начинания той и министрите му стандартизирали теглилките, мерките, дори коловоза на колесниците и пуснали един вид монета — кръгла, с квадратна дупка в центъра, която останала образец за следващите две хилядолетия. Той уеднаквил китайската писмена система, като отменил около половината от старите йероглифи и преустроил много от другите. Тази радикална реформа развила общуването между районите с различни говорими диалекти.

Падането на династията Чин

Главните слабости на неукротимия монарх били мегаломанията и вярата в свръхестествени фантазии. Той умрял през 210 г. пр.Хр. по време на последното от няколкото пътешествия в търсене на еликсира на безсмъртието, което всъщност съкратило живота му, вместо да го продължи. Той изтощил запасите си и народа си във военни походи и обществени строежи. Недооценявайки силата на местната привързаност, той свръхцентрализирал управлението си и отблъснал местните елити. Най-накрая репресивната политика на неговото управление станала омразна на населението, вече измъчено от усилията, които трябвало да полага през годините на експанзия и утвърждаване на властта. Искрата, която разпалила открит бунт от тлеещото народно недоволство, блеснала през 209 г. пр.Хр., когато един служител, прекарващ 900 затворника, закъснявал за местоназначението си поради проливен дъжд. Знаейки, че наказанието за такава простъпка е смърт, той решил да вдигне бунт. Въстанието се разпространило бързо и за три години династията рухнала.

Първият император направил огромно впечатление не само на китайците, а и на чужденците; то било толкова голямо, че страната му (по-рано транслитерирана като „Ч’ин“) започнала да се нарича „Чина“, по името на династията му. По-късно китайските историци често го обвинявали в жестокост и липса на съчувствие към народа. Все пак неговите заслуги за първото обединяване на Китай и поставяне основите на стабилно административно управление далеч надвишават слабостите му. Един от парадоксите на историята е, че институциите, поддържащи трайния мир, често се създават от войните. Точно както Пакс Романа, въведен от император Август, бил установен чрез завоевателен поход (и утвърден от гения му за държавно управление), така и Пакс Синика (т.е. Китайски мир — бел.пр.), въведен от Първия император, бил построен с острието на меча (и с равностоен талант за държавно управление).

Основаване на династията Хан

След рухването на династията Чин се разразила титанична борба между двамата военачалници Циан Ю — арогантен, блестящ стратег от аристократично потекло, и Лю Бан — от простолюдието, известен с щедростта и състрадателността си. През 202 г. пр.Хр. Лю Бан окончателно разбил съперника си в голяма битка, в която Циан Ю бил обкръжен и се самоубил. Първият от всичко двама неаристократи в китайската история, които станали императори, Лю Бан, основателят на династията Хан, възприел централизираната администрация на династията Чин, но я управлявал с по-голямо внимание към местните особености и с по-голямо уважение към древната традиция. За да утвърди властта си, Лю Бан временно се върнал към някои страни на патриархалната епоха Чжъу, раздавайки имоти на свои родственици и други изтъкнати личности. Общо взето обаче, владетелите Хан използвали и развивали централизираните „легалистки“ институции на Чин, макар да смекчили най-жестоките черти на режима Чин. Докато императорът от Чин се скарал със съсловието на учените, първият император от Хан търсил подкрепата им и наредил на чиновниците си да препоръчват способни младежи за държавна служба, независимо от произхода им. Конфуцианците спечелили най-много от държавната политика на толерантност към философските школи. Под покровителството на император Хан Уди (141–87 г. пр.Хр.) учението на Конфуций било прието за официална идеология на китайската държава — политика, която ще стане постоянна черта на политическия живот в Китай.

Макар че този вид „имперско конфуцианство“ давало повече власт на централното правителство, отколкото вероятно са възнамерявали Конфуций и Менций, продължителността на династията Хан — и дълготрайността на централизираната китайска държава изобщо — до голяма степен се дължат на успешното кръстосване между легалистките институции и конфуцианската идеология под крилото на първите императори от династията Хан. Легализмът гледа песимистично на човешката природа (оттам и ударението върху мотивирането на хората чрез страх), докато конфуцианският възглед е оптимистичен (оттам вярата в нравствеността). Духът на компромиса при Хан признавал ценността и на двете гледни точки. Законовата уредба и високоцентрализираната административна система, които олицетворявали контрола от страна на държавата, произтичали от легалисткото наследство. Владетелите Хан обаче смекчили суровостта му, насаждайки у своите администратори конфуцианската идеология, която поставяла ударението върху съчувствието, хармонията и служенето на държавата.

Териториално разширение и упадък

По могъщество, територия и население Китай при династията Хан бил приблизително равен на съвременната му Римска империя. Ханските владетели, особено Хан Уди, насочили усилията си към разширяване границите на държавата. Те присъединили Източна Манджурия и Северна Корея и изпратили китайски заселници да колонизират тези земи. Те завладели провинции на юг от Янцзъ, напредвайки чак до днешен Северен Виетнам, който попаднал под китайско влияние за по-голямата част от следващите хиляда години. В Централна Азия те си намерили достоен противник във вид на съюза чергарски племена, Сюнну, който възникнал в самото начало на династията Хан и господствал в степите два и половина века. Макар че императорите хвърлили голяма част от средствата си за борба със Сюнну, китайците не могли да ги разбият и в крайна сметка подписали споразумения, уреждащи отношенията с тях. Официално ги разглеждали като васали, но на практика им плащали субсидии във вид на зърно, вино, коприна и им давали привилегии, за да ги откажат от набези върху китайска територия.

Династията Хан достигнала върха си във втората половина на 2 в. пр.Хр. при умелото ръководство на Хан Уди, който управлявал над петдесет години. След кратко междуцарствие през 9–23 г. сл.Хр. имперският род Хан си върнал трона и го държал повече от два века. Този период се нарича Късен или Източен Хан, защото столицата била преместена на изток в по-добре защитения град Лоян. Късният период Хан страдал от липса на силни ръководители сред царстващия род, макар че административната система останала незасегната и умели дипломати и военачалници поддържали името на Китай в чужбина. Поредица непълнолетни владетели станали пионки в ръцете на родовете, борещи се за контрол над императорския двор. В провинцията правителството не било способно да попречи на могъщите земевладелски родове да експлоатират селяните, които през 2 в. започнали да вдигат въстания. Военачалниците, изпратени да потушават въстанията, придобили огромна лична власт и най-накрая през 220 г. сл.Хр. един от тези военни диктатори свалил завинаги последния император Хан, хвърляйки Китай в най-дългия период на разединение през последните две хиляди години.

Периодът на разединението

Почти четири века след рухването на династията Хан Китай се намирал в състояние на политически хаос. Страната била разделена на многобройни държавици, често се водели войни и изглеждало, че всички завоевания на предишната епоха ще отидат по дяволите. Макар датите да не съвпадат, този период на политически раздори в Китай е сравним с периода на бъркотия, който Европа преживява след падането на Римската империя. Както в Европа през Ранното средновековие, централното правителство на Китай било слабо или не съществувало; варварски нашествия засягали големи територии и точно както християнството пуснало корени сред латинските и германските племена на Запад, една нова религия — будизмът, отбелязала грамаден напредък в Китай. Някои историци издигат тезата, че опустошителна епидемия от дребна шарка и може би чума е помела целия Евразийски континент през 4 и 5 в. сл.Хр., довеждайки до намаляване на населението и подкопавайки централизираните политически институции и в Китайската, и в Римската империя.^[1]

Сравнение с Ранното средновековие в Европа

Извън тези паралели периодът на разединение в Китай бил съвсем различен от Ранното средновековие в Европа. Макар да имало значителен упадък на търговията и развитието на градовете в Китай, този период не довел до такова дълбоко изменение на културата и институциите, както в Европа. Липсата на силна централна власт била единственият действителен недостатък, от който страдала страната, а дори един дълъг период на анархия не би могъл да подкопае китайската цивилизация. Този период доказва жилавостта на китайското общество и култура, въплътени в конфуцианските ценности, патриархалното семейство, организацията на селата и упоритото трудолюбие на земеделците.

Както би могло да се очаква, чергарските племена по северните граници на Китай се възползвали от вътрешната му слабост, за да нахлуят в страната. Над 250 години, от 4 до края на 6 в., почти цял Северен Китай, включително долините на Вей и Жълтата река, били владени от северните чергарски племена. Господството на некитайски владетели в долината на Жълтата река — историческия център на китайската култура — в никой случай не унищожило тази култура. Тъкмо напротив, владетелите, изглежда, се стремели да ги възприемат като настойници и закрилници на цивилизацията, а в Източна Азия синоним на цивилизацията били китайските институции. Чергарите, които се заселили в Китай, възприели езика и обичаите на по-старите жители.

Новото обединяване на Китай

Разликата между Китай и Западна Европа през Ранното средновековие се подчертава от факта, че четирите века на разединение в Китай били последвани от още една енергична и много успешна династия, Тан (618–907), която изградила наново имперската администрация, отново разширила териториалните граници и подпомогнала създаването на блестящи културни постижения. Така точно по времето, когато единството на Европа вървяло към окончателния си край (и оттогава не е възстановено) и се формирали нови институции като феодализма, Китай се връщал на пътя, маркиран по времето на династията Хан.

Новото обединение на Китай било резултат от два непосредствени фактора — будистката религия и личното ръководство на един забележителен мъж. Към края на 6 в. будисткото влияние проникнало на всички нива в китайското общество и будистките манастири се появили из цял Китай, на север и на юг. Когато будисткото съсловие решавало да хвърли тежестта си в полза на един конкретен кандидат за император на цял Китай, то било способно да мобилизира широка поддръжка на всички нива и във всички райони на Китай. Водачът, който спечелил ценната подкрепа на будистката църква бил един военачалник на име Ян Циан, който основал краткотрайната предшественичка на Тан, династията Суй (589–618). Макар от аристократично потекло, Ян Циан бил роден в манастир и отглеждан до дванадесетата си година от будистка монахиня. На 16 години той бил оженен за 13-годишно момиче, което било грамотно, образовано, волево и невероятно способно. Двамата останали верни един на друг до края на живота си и се осланяли на взаимната си преценка и съвет в държавните и семейните дела. След като свалил управника в една от северните държавици, Ян Циан разширил властта си над цял Китай. Като император на новата династия Суй, той възстановил конфуцианските ритуали и институции, върнал системата на изпитите, започнал да ревизира законите, реформирал местното управление и поставил в администрацията му централно назначени чиновници, провел ново преброяване на населението. Синът му обаче докарал държавата до просешка тояга с крупни военни походи и строителни проекти, сред които Големият канал, свързващ Янцзъ с Жълтата река на север. Все пак династията на Суй завещала на Тан централизирана администрация и напълно обединена държава.

Основаване на династията Там

Основателят на династията Тан също бил военачалник, известен с царската си титла Гаодзу, който въстанал срещу Суй през 617 г. и основал нова династия скоро след като заел столицата на Суй през 618 г. Гаодзу прекарал по-голямата част от краткото си царуване (618–626) в укрепване на военното си господство върху територията. Към втората половина на 7 в. територията под китайски контрол била по-голяма от всеки друг период в историята на Китай преди или след това. Войните в Монголия сломили мощта на тюрките, които господствали там около 150 години, и някои от тях станали съюзници на танския император. Тан присъединили части от Манджурия, за кратко време направили цяла Корея свой васал и за пореден път утвърдили контрола си над Северен Виетнам. Най-големият напредък бил в Централна Азия. Юрисдикцията на Китай се простирала на запад чак до Каспийско море и границите на Афганистан и Индия, а някои князе в долината на Инд приели Китай за сюзерен.

Династията Тан достигнала върха си през първата половина на 7 в. при забележителното царуване на един от най-великите императори в китайската история Сюанцун (712–756). Макар императорът да бил прочут със своята мъдрост и състрадание, царуването му се увенчало с трагедия, когато един доверен военачалник вдигнал бунт, който едва не сложил край на династията. Макар че бунтът бил потушен и властта на централното правителство била възстановена за още един век, освободените центробежни сили в края на краищата щели изцяло да подкопаят устойчивостта на режима. Появили се регионални военни вождове, които все по-често влизали в конфликт с желанията на централното правителство и помежду си. Властта на централното правителство се стеснила, а с нея и базата от население, от която извличало приходите си. Данъчното бреме станало смазващо и принудило много селяни да станат грабители или да умрат от глад, като влошило положението на онези земеделци, които останали да обработват земята. Към края на 9 в. управниците от династията практически загубили властта, макар че последният император бил официално отстранен чак през 907 г.

Политически институции по време на династията Тан

Административният апарат на Тан, както при Хан, бил централизиран под ръководството на императора и съставен от множество чиновници. Държавата пак си върнала позицията на най-важна обединяваща институция в живота на Китай. Самият Китай бил разделен на префектури, а те на свой ред — на по-малки единици или подпрефектури, като всяка единица се оглавявала от чиновник, назначен от столицата в Чанган (днешен Цзъян). Първите императори Тан били компетентни и съзнателни. На един от тях, Тайдзун (623–649), се приписват думите: „Владетелят зависи от държавата, а държавата зависи от народа. Да се потиска народа, за да се накара да служи на владетеля, е все едно някой да реже от месото си, за да си напълни корема. Коремът се пълни, но тялото е наранено; владетелят е богат, но държавата се разрушава.“ Императорите обаче също са хора и когато самият Тайдзун показал признаци на самозабравяне, един от най-близките му чиновници посочил направо императорските недостатъци, като го обвинил, че става „арогантен, разточителен и самодоволен“. Този министър запазил поста си, което свидетелства за взаимното уважение между властника и министъра, царящо при династията Тан (то било изгубено в следващите династии, когато властта на императора пораснала).

Изпитната система

Практиката на династията Хан да се набират таланти за служба на империята сега се развила в наченки на държавна служба, чрез която правителството периодично провеждало писмени изпити във всички провинции. Най-важният изпит оценявал познанията на учениците по класическа литература, както и способността им да пишат оригинални съчинения на теми от практическата политика. Макар че само десет процента от чиновниците в администрацията на Тан били подбирани чрез изпитната система, висшите нива — чак до пръв министър — обикновено се заемали от хора, преминали през изпитите.

Трите характеристики на изпитната система заслужават специално изброяване. Първо, в общество, ценящо йерархията, изпитната система поддържала равенството, поне сред мъжете. В резултат достъпът до управляващия елит се основавал не на произхода (както било в цялата европейска история), а на заслугите. Второ, системата подпомагала културната и политическата интеграция на империята, като стандартизирала учебната програма на учениците дори в най-отдалечените краища на страната. Трето, тя постепенно подкопавала властта на аристокрацията (която си върнала местната власт през периода на разединението), като поставяла подбора на правителствените чиновници в ръцете на императора, а не на самите родове. Иска ли питане, че тези три характеристики често на практика се разминавали с идеалната си цел. Богатите семейства били в много по-добро положение, за да плащат за годините обучение, необходими за вземане на изпитите, отколкото бедните, в които синовете били потребни за полска работа. Друг недостатък на изпитната система, за който тя често била критикувана от независими китайски учени в историята на Китай, е, че тя формирала еднаквост на мненията сред образования елит на Китай. Въпреки всичко с течение на времето изпитната система оказала дълбоко влияние върху развитието на китайското общество. Тя не само набирала способни хора за държавна служба, но също, поощрявайки просветата в цялото китайско общество, допринасяла за интегрирането на държавата и обществото. Само част от подготвените за държавна служба можели да получат пост в нея, като останалите били готови за ръководни служби в местните общини, осигурявайки за националното и местно ръководство кадри, възпитани в една и съща литературна и политическа традиция.

Ролята на евнусите

Друга традиция, с която се прочули последните императори Тан, било наемането на евнуси за императорския дворец, където били необходими служители с вярност извън всякакво съмнение. Обичаят да се използват кастрати като доверени слуги на императора бил познат не само в Китай; той се появявал в други части на света, където се смятало за необходимо владетелят да има много жени (или в случая с Китай, една съпруга и много наложници). Признавайки, че един от най-слабите моменти в монархията е наследяването, владетелите се опитвали да си осигурят подходящи мъжки наследници, като се женели за няколко жени. (Някои императори се отнасяли към тази родителска отговорност твърде сериозно — Суанцонг например имал 59 деца. Четвъртият му син имал 55 деца, а неговият шести син — 58, което илюстрира друг проблем, разяждащ централното управление през цялата китайска история — разходите за издръжка на размножаващото се императорско семейство, когато династията остарявала.) За да се предотвратят всякакви възможни конфликти около бащинството, мъжките слуги с достъп до женските помещения били кастрирани. Макар че силните императори не давали на евнусите да придобият власт, слабите императори често не можели да попречат на евнусите да използват достъпа си до императорските покои за лична облага. Превръщането в евнух, както отбелязват някои, било пряк път към властта, и в края на династията Тан мнозина се сдобили с нея, подкопавайки доверието в управлението с многобройните си злоупотреби. В по-късните династии проблемът с евнусите ще стане още по-остър, но институцията била твърде полезна за императорите, за да я ликвидират изцяло — евнусите били изцяло зависими от императора, защото за тях нямало място извън стените на самия дворец. Китайците ги презирали заради осакатеното им тяло и съответната неспособност да имат деца.

Икономическото развитие от Хан до Тан

Династията Хан открила един от най-благодатните периоди в историята на Китай. Съчетанието от селскостопански излишъци и разцвет на търговията подтикнало израстването на големи градски центрове, сравними с главните градове на Римската империя и осигуряващи ненаситни пазари за широк кръг стоки и услуги. Централното правителство продължавало да играе решаваща роля в управлението на стопанството, като превърнало производството на сол и желязо в държавен монопол и обезценило монетата, за да извлече печалба за хазната. В същото време държавата се опитала да регулира цените, като се запасявала с излишъците от зърно при добра реколта и ги пускала в по-слаби години. Тази политика целяла да защити по-бедните потребители, но също стабилизирала данъчните приходи на държавата. Голямото предимство на централизираната административна система, изградена в държавата при династията Хан, се илюстрира от преброяването, проведено около 1–2 г. сл.Хр. Първото преброяване в историята на човечеството показало население от 60 милиона души и направило събирането на данъците по-справедливо и ефикасно. Правителството също стимулирало външната търговия, като включило развитието й във васалните отношения със северните съседи. Робството, макар да съществувало по времето на Чин и в по-късната китайска история, не играело важна роля в икономиката, за разлика от ключовото му място в Римската империя.

Разоряването на Севера в периода на разединението довело до западане на търговията, както и на населението в големите градове. Много северняци решавали да се преселят на юг в по-безопасните райони на долината на Янцзъ и така измествали центъра на китайското население към територията на Централен Китай. Междувременно обезлесяването на севера за земеделски цели довело до търсене на друг източник на енергия. Решението се явило във вид на въглища, които Марко Поло описал за почуда на европейците 800 години по-късно като „големи черни камъни, изкопани от планините като руда, които горят с пламък като дърва“. При липсата на изобилни запаси дърва или на животински тор като в Индия въглищата в последна сметка станали основен енергиен източник на Китай чак до наши дни.

Държавата и икономиката при династията Тан

След новото обединяване на Китай при Суй и Тан градовете в Северен Китай се възродили, а търговският живот се оживил, за да достигне ново ниво на процъфтяване. Не е за учудване, че държавата при Тан отново играела основна роля за насърчаване на икономическия ръст. Построяването на Големия канал при Суй и многобройните други проекти за строителство на канали и пътища, финансирани от Тан, осигурявали изгоден транспорт както за търговците, доставящи стоки на пазара, така и за бирниците, каращи зърно към столицата. Държавата поощрявала и земеделието, като строяла напоителни системи, поддържала обществени хамбари, за да осигури разпределение на храните в гладни години, издавала ръководства по земеделие, а понякога се опитвала да облекчи тежкото данъчно и дългово бреме на земеделците. Не би могла да се надцени ролята на държавата в разпространението на оризовата култура. Оризът, високодобивно и много хранително растение, направил възможен ръста на населението в цяла Азия. Но отглеждането му изисква подаване на премерени количества вода в точно определени моменти, за което се изискват големи капиталовложения в напоителни системи и в кооперирането на многобройна работна сила, чиято организация е възможна само с намесата на държавата. Повечето историци днес отхвърлят теорията, че такава държавна намеса е породила някаква форма на „ориенталски деспотизъм“ в Китай. В същото време ценността на силната централизирана власт е неоспорима. За пореден път държавата в Китай изиграва ключова роля и в икономиката, и в политиката.

Струва си да подчертаем, че въпреки държавната политика за поощряване на селското стопанство земеделецът носил основното бреме за издръжка на държавата. На теория императорът си запазвал правото да преразпределя парцелите, но на практика той обикновено се задоволявал да прекърши мощта на прекалено честолюбивите заможни родове, които биха могли да заплашат собствената му власт. Почти винаги чиновниците виждали в селяните само изобилен и надежден източник на данъци, събираеми или в реколта, или в труд. В последния случай влизало и вземането на военна служба. Разбира се, земеделците печелели от мира и благоденствието в страната, но не бива да се забравя, че те често плащали висока цена за това.

При династията Чин държавата узаконила частната собственост върху земята и отменила правилото на първородството, според което цялата семейна земя преминавала в ръцете на първия син. Тази политика била продължена от всички следващи династии и имала сериозни последствия за по-късната история на Китай. Поделяйки земята поравно между всички синове, държавата осигурявала условия да не се запазват за дълго време именията на могъщите фамилии, както ставало във феодална Европа. По такъв начин била подкопана институционалната власт на аристокрацията, а силата на централизираната държава съответно нараснала. Освен това държавата при Чин преселвала големи маси хора за колонизиране на граничните територии — практика, която следвали и по-късните управления.

Главните социални събития от Чин до Тан

При династията Хан държавата продължавала да играе видна роля в китайското общество, защитавайки интересите на дребните земеделци и продължавайки забраната на правилото за първородството. Най-престижните постове били в държавните службите. Правителството издигало чиновниците по заслуги, отчасти за да изгради работоспособна администрация, отчасти за да ограничи властта на местните родове, която можела да стане опасна за държавата. Една от последиците на тази политика била голямата социална мобилност при династията Хан. Повечето селяни били собственици на земята си и можели свободно да пътуват, макар че към края на династията мнозина използвали възможността да продадат земята си и да станат арендатори в големите имения. Робите представлявали не повече от едно на сто от цялото население.

След падането на династията Хан силата на местната аристокрация в Китай нараснала. Влиятелните семейства наемали слуги да защитават именията им и много селяни намирали за необходимо да отстъпят правото си на собственост върху земята срещу защита от страна на такива семейства. В провинциите, където северните управници успели да утвърдят властта си, правителството създало нова уредба, наречена уравнителна система, ограничаваща правото на собственост върху земята до края на живота на титуляря, след което тя се връщала на държавата и се преразпределяла според текущите нужди на всяко село. Тан по-късно възприели същата политика в усилията си да ограничат аристокрацията.

Решаващият обществен процес по времето на Тан бил упадъкът на аристократичната власт, този път завинаги. Никога вече наследствената аристокрация не играла значителна роля в китайската история. Макар и много силна в началото на династията, властта на аристократите постепенно залязвала, а тази на централното правителство се издигала. Една от причините била, че прилаганата от правителството изпитна система за набиране на държавни служители в администрацията постепенно направила по-трудно за аристокрацията да издига собствените синове на влиятелни постове. Със самоутвърждаването на държавата централизираната администрация отново станала единственият широк път за придобиване и запазване на властта. Влиятелните семейства все по-често били принудени да представят подготвени кандидати на изпитите, ако искали да запазят влиянието си. Аристокрацията била разклатена също и от войните, които обхванали страната в последния век на династията. Към края на Тан старата аристокрация била практически унищожена, отваряйки пътя за по-подвижната система на селското дворянство, появила се при династията Сун (960–1279), когато местният обществен статус започнал да се определя от съчетанието между поземлената собственост и възпроизводството на подготвени кандидати за изпити. От времето на Сун до началото на двадесети век тези селски земевладелски семейства излъчвали управляващия елит на Китай.

Чанган: Великият град на Тан

Твърде любопитно е, че въпреки почетното положение на земеделеца в правоверната конфуцианска идеология и проаграрната политика на правителството, търговското съсловие при Тан се издигнало много по-високо от европейските търговци през същия период, а непрестанното разширяване на търговията стимулирало ръста на процъфтяващи градове. През 8 в. столицата на Тан, град Чанган в долината на р. Вей (днешен Цзъян), била източният край на трансазиатските кервански маршрути. Тя имала почти два милиона души население, когато цялото население на Китай било около 60 милиона — приблизително колкото по средата на династията Хан и пет на сто от днешното население. Чанган несъмнено бил най-големият, най-космополитният и най-живописният град в света през целите три столетия на династията Тан. (Рим, някога милионен град, по това време се бил свил до размерите на градче от 25 000–50 000 души.) Китайската столица имала стотици храмове, просторни и разкошни жилищни квартали, пазари, изпълнени с търговци от целия познат свят чак до Персия на запад, квартали за развлечения с всевъзможни забави, големи паркове, дори зоологическа градина. Всякакви чуждестранни влияния изпъстряли живота на града. Например един от най-популярните спортове и за мъже, и за жени било полото от Персия. Градът бил заобиколен със стени дълги общо 25 км и пресечен с широки булеварди от север на юг и от изток на запад. Главната улица, водеща към двореца, била широка 150 м. Чанган бил толкова внушителен, че станал образец за други столици в Източна Азия, като Нара и Киото в Япония. В края на династията Тан той бил разрушен от въстание и това свещено място — център на китайската държавна власт от времето на династията Шан, никога повече не било използвано за столица.

Ролята на жените от Хан до Тан

В центъра на конфуцианското учение, разпространявано при Хан и следващите династии, като неделима клетка на обществото стояло семейството, а не личността. (Обичаят да се поставя фамилното име пред собственото, който е в сила и до ден-днешен не само в Китай, а и в цяла Източна Азия, е израз на този приоритет.) Това внимание към семейството имало значителни последствия за жените. В Китай, както в повечето общества, почитащи семейството, омъжената жена се смята за част от семейството на съпруга. Затова омъжването в млада възраст — обичайна практика и в Римската империя, и в Китай — било желателно, тъй като е по-лесно да се интегрира младо момиче в новото семейство, отколкото млада жена. От ранните бракове естествено се раждали повече деца, отколкото от късните бракове. Обичаят да се държат наложници и да се осиновяват наследници, също практикуван в дохристиянския Рим и в Китай, имал еднаква цел и на двете места — да осигури продължението на семейството. Традицията да се обожествяват предците и да се проследява родът по мъжка линия подчертавала подчинението на жените в Китай пред интересите на семейството като цяло. Такъв бил смисълът и на синовната почит, която изисквала от младата съпруга да се подчинява във всичко на родителското поколение на съпруга.

Макар че семействата нямали стимул да влагат оскъдните си средства в образованието на момичетата, които един ден щели да се омъжат и да отидат в друго семейство (стара поговорка казва, че да изучиш дъщеря си е все едно да поливаш чужда градина), имало някои изключения. Една от най-прославените жени-учени в китайската история, Бан Чжао, написала труд под заглавие_ Поучения за жените_ при династията Хан, в който все пак поддържала конфуцианския модел на йерархичното семейство. Тя писала, че естественият ред на нещата е жената да се ръководи от мъжа и че ролите на жената и мъжа се допълват: „Както ин и ян не са еднакви по природа, така мъжът и жената имат различни черти. Отличителното качество на ян е твърдостта; функцията на ин е да се подчинява. Мъжът се уважава заради силата му; жената е прекрасна с нежността си.“

Жените при Тан

През периода на разединението и при династията Тан положението на жените се подобрило благодарение на по-големите свободи, които им давали некитайските племена, управляващи на север, и на влиянието на будизма. Традицията на степите, към която принадлежали тези северни племена, давала на жените много по-голяма роля в управлението на ежедневните дела, отколкото в Китай; жените запазили много от тези права, когато племената навлезли в Северен Китай. Една от най-очевидните прояви на тази традиция била партньорството (описано по-горе) между Ян Циан, основателя на династията Суй, и неговата съпруга. Това племенно наследство било подкрепено от будистката религия, която влияела върху статуса на жените по два начина. В сферата на теорията будизмът проповядвал равенство. Макар че китайските преводачи на будисткото писание успели да променят значението на такива пасажи, като „съпругът издържа съпругата си“ в китайското „съпругът контролира съпругата си“, те не могли да променят простия факт, че в будистката вяра пътят към спасението бил отворен за всички хора, мъже и жени, независимо от ранга, пола и класата. Освен това будистката институция на монашеските общности позволявала на жената да напусне семейните си задължения и да води живот, изпълнен с достойнство и смисъл като монахиня.

Институцията на брака също прояснява относителния статус на мъжете и жените при династията Тан. Макар че обичаят не бил еднакъв в различните райони, уговорките преди сватбата обикновено изисквали семейството на жениха да плати значителна сума на семейството на булката. След това семейството на булката възстановявало част от сумата във вид на зестра, но обикновено семейството на жениха не излизало на сметка. При тези условия дъщерята била финансов актив за семейството, а не пасив, какъвто станала в по-късната китайска история, когато цената на зестрата се вдигнала значително. Това равновесие на силите в полза на семейството на младоженката, изглежда, поне отчасти се дължи на силата на аристокрацията в периода на разединението и ранната династия Тан. Нетитулувани, но богати семейства, които искали да оженят синовете си за момичета от аристокрацията, по този начин трябвало да компенсират с пари ниския статус на семейството. Но когато към края на династията Тан аристокрацията постепенно изчезнала, този стимул също изчезнал, а заедно с него и финансовата изгода от дъщерята. В по-късните времена семейство с много дъщери и малко пари би могло да бъде разорено финансово, след като плати зестрите, необходими за осигуряване на подходящи съпрузи.

Науката в Китай и на Запад

Струва си да подчертаем, предвид широко разпространеното схващане за научното превъзходство на Европа, че забележимото господство на Европа над останалия свят в науката и техниката започва чак в Късното средновековие, и то след масовите заемки от Китай. Например Франсис Бейкън, една от водещите фигури на научната революция в Европа (вж. Глава 24), казвал, че трите китайски изобретения — компасът, печатната преса и барутът, „променили изцяло лицето и състоянието на нещата в целия свят“. През 1620 г. той пише, че никой други изобретения „не са оказали по-голямо въздействие върху човешките дела, отколкото тези механични открития“.

Има две характеристики на китайската наука и техника, които изпъкват особено силно: ролята на държавата в развитието на изследванията и разработките и допускането за космическата хармония. Политиката и науката в Китай били тясно преплетени. Държавата финансирала изследванията в селското стопанство и строителството (и оттам в математиката) с цел да заздрави данъчната си база и да подобри транспорта. В същото време владетелят поддържал изучаването на астрономия, за да изпълни ролята си на ритуално звено между космическия и човешкия ред. Царският двор толкова силно вярвал във взаимовръзката между небесния и човешкия свят, че императорските астрономи-астролози били задължени да проследяват точния момент на зачеването на всички деца на императора. (Китайците по традиция отмерват живота и възрастта от зачеването, а не от раждането.) Тези изчисления по-късно се използвали, за да се определи, наред с другото, за кого да се ожени потомъкът.

Основният принцип на науката в Китай бил, че всичко е свързано с всичко друго — музиката с математиката, с ритуала, с политиката, с медицината, с храната — в една вечно променлива хармония на прилив и отлив, форма и съдържание, вятър и вълни. Очевиден е контрастът с господстващите научни възгледи на Запад по онова време. Ако най-общо можем да кажем, че западната наука се основавала на механистичния модел на природата, според който частите могат пълноценно да се изучават отделно от цялото, то науката в Китай през цялата му история се базирала на органичния модел, в който частите винаги се разглеждат във връзката им с цялото. Западният модел предпочитал анализа; китайският модел предпочитал синтеза.

Науката и техниката при Хан и в периода на разединение

Династията Хан продължила твърдия курс към техническо обновяване, заложен в късния период Чжъу, при който държавата играела значителна роля в подпомагането на нововъведенията и разпространяването на резултатите им сред народа. В земеделието през 1 в. пр.Хр. се появила редосеялката, която рязко съкратила потребността от семена за засаждане на нови посеви и направила много по-ефективни плевенето и поливането. Първите работещи редосеялки в Европа се появили благодарение на пионерските усилия на Джетро Тъл почти 2000 години по-късно.^[2] Въртящата се въздушна веялка, която отделяла зърното от плявата много по-ефикасно от предишните методи, също се появила към 1 в. пр.Хр. в Китай (и стигнала до Европа посредством холандските моряци в началото на 18 в.). Най-ранното писмено свидетелство за ръчната количка в Китай е от 1 в. пр.Хр. Ценността на ръчната количка се състояла в способността й да вози товари по тесните пътечки между оризищата в Южен Китай, а някои конструкции позволявали да се превозват до 2 тона. В Европа първите следи от ръчна количка се появяват през 8 в. сл.Хр.

 

 

Китайците имали постижения и в абстрактното мислене, което не е за учудване, предвид ползата от математиката и за строителството, и за астрономията. В математиката китайците използвали отрицателни числа още през 2 в. пр.Хр., понятие, което се появило на Запад чак през Възраждането. Към 1 в. пр.Хр. китайските математици напредвали в извличането на корени от висок ред и решаване на числени уравнения от висок ред. Последните се появили в Европа чак през 14–15 в. Десетичните дроби се появяват през 1 в. пр.Хр. в Китай, а през 16 в. в Европа (вероятно чрез арабите, които взели идеята от Китай). Към 3 в. сл.Хр., в периода на разединението, китайците използвали алгебра в геометрията, но не стигнали до изобретяване на аналитичната геометрия. (Това направил Декарт през 17 в.) Уточнена стойност на числото пи също се появява през 3 в. сл.Хр., а към 5 в. китайците го пресмятат до десетия знак след запетаята.

Хартията била изобретена при Хан и се правела не от дървесинна каша, а от конопени влакна, размачкани до състояние на гъста супа и изливани във форми. Оставащата утайка след изсушаване ставала лист хартия. Китайците я използвали за одеяла, завеси, противокомарни мрежи и броня. Някой даже се досетил да пише думи на нея. Китайците също слагали украсена хартия на стените и когато френски мисионери по-късно пренесли това чудновато изобретение от Китай в Европа, то станало известно с името wallpaper (английската дума за „тапети“, букв. „стенна хартия“ — бел.пр.) Китайците развили техниката на сгъване на хартия до изящно изкуство, което познаваме с японското му име оригами. Да, дори тоалетната хартия е измислена в Китай. Методът за производство на хартия достигнал Индия към 7 в. и Средния Изток към 8 в. Първите данни за изработване на хартия в Европа са от 12 в., но чак през 13 в. италианците започват масовото й производство.

Порцеланът, изглежда, също е бил изобретен през периода Хан, макар че сред специалистите има известни разногласия дали образците от династията Хан са истински порцелан. Производството на порцелан било естествена издънка на леярските умения, развити от китайските занаятчии в началото на периода Чжъу. Глината, използвана в истинския порцелан, всъщност изменя химическия си състав в процеса на изпичане, като става полупрозрачна, извънредно твърда и напълно непроницаема за водата. Арабските, а по-късно европейските търговци били очаровани от неговите свойства и векове наред се мъчели да го възпроизведат. Едва в началото на 18 в. една немска фабрика успяла да произведе истински порцелан в Западна Европа; по това време порцеланът до такава степен се идентифицирал с Китай, че го наричали просто china (в английския език думата за Китай е също China — бел.пр.).

Китайците направили някои от най-големите си технически постижения в областта на корабоплаването, включително корабното кормило (рул), изобретено през 1 в. пр.Хр. Преди европейците да вземат идеята от китайците, им се налагало да управляват кораба с весла. Китайците също използвали много по-добри платна, които им позволявали да плават срещу вятъра. От 2 в. сл.Хр. насам те строели корабите си с водонепроницаеми отделения, конструкция, която английският флот възприел от китайците в края на 18 в. и така получил сериозно предимство над френските военни кораби.

Науката и техниката при Тан

Две от най-значителните изобретения в световната история — книгопечатането и барутът, които ще изиграят революционна роля в развитието на света, след като стигнат до Европа векове по-късно, били плод на династията Тан. Тяхното появяване, заедно с това на компаса, образува тройката изобретения, които според Франсис Бейкън лежат в основата на техниката в модерна Европа.

Изобретяването на книгопечатането

Печатането в Китай се започва, както и по-късно в Европа, за религиозни цели и датира от средата на 8 в. Първите печатни документи били будистките свещени книги, финансирани от държавата с намерение да направи спасението достъпно за обикновения човек. Печатарското умение, веднъж овладяно, бързо се разпространило в Корея и Япония, а най-старият запазен до днес текст е една будистка сутра, печатана в Корея между 704 и 751 г. Първата цяла книга била будистката Диамантена сутра, отпечатана през 868 г. и намерена в една пустинна пещера в Дунхуан през 1907 г. Макар че наборният шрифт бил измислен скоро след това в Китай, той имал по-малко предимства за китайското писмо, отколкото за едно азбучно писмо, понеже съхраняването и набирането на хиляди отделни литери било трудна задача. Затова по традиция китайците предпочитали да гравират цели страници текст наведнъж.

Последствия от книгопечатането в Източна Азия

Изобретяването на книгопечатането в Китай имало съвсем различни последици в Източна Азия, отколкото в Европа, когато методът станал известен там векове по-късно. То остава един от най-любопитните примери в световната история за това, как едно и също техническо постижение може да повлияе на различните култури по съвършено различен начин. Докато в Европа печатането ускорява раздробяването на политиката и културата (вече започнало с възхода на нацията-държава), като наводнява провинцията с книги, напечатани на различни езици, в Китай книгопечатането води до по-пълно интегриране на културата и до по-широкото й разпространение в цяла Корея, Япония и Виетнам. Голямото предимство на идеографското писмо в китайския език е, че то няма никаква връзка със звуците на говоримия език, така че хората из целия Китай (и в останалата Източна Азия и Виетнам), които не могли да общуват устно, все пак могли да четат едни и същи книги. Не само будистките текстове станали по-евтини и достъпни за обикновения човек, но също и конфуцианските текстове, чието издаване било редовно субсидирано от държавата. Като направил цялата културна традиция по-достъпна, новият метод на книгопечатане разширил обхвата на образованието и така неимоверно увеличил възможностите на младежите да придобият знанията, необходими за вземане на изпитите, и перспективите им за издигане.

Изобретяваме на барута

Барутът се появил за първи път в Китай към края на династията Тан, в средата на 9 в., но използването му за водене на война започнало чак при следващата династия Сун. Изглежда, че той е открит случайно, не като резултат от изследвания за ново оръжие, а, парадоксално, от даоистите, които търсели еликсир на безсмъртието. Съставен от селитра, сяра и дървени въглища, барутът бил неизвестен в Европа до края на 12 в., а рецептата за производството му била разработена едва в края на 13 в. Селитрата привлякла вниманието на европейците чрез арабите, които я наричали „китайски сняг“.

Китайските инженери по времето на Тан направили нови значителни крачки напред в строителството, като продължили традиционния интерес към каналите и мостовете, възлизащ назад до периода Чин. Държавата, разбира се, и тук като навсякъде играла решаваща роля за въвеждането на новите методи на строителство, тъй като произтичащите подобрения на транспорта и съобщенията носели както икономическа, така и военна полза на държавната власт. Вече споменахме строежа на Големия канал при Суй. Един от най-значителните примери на китайското строително инженерство при Тан бил секционният сводов мост, който разпределя теглото на моста към основата на секционния свод и така позволява по-голям отвор от възможния дотогава. Първият такъв мост в света, наречен Големия каменен мост, бил построен в Северен Китай по проект на един от собствените служители на императора. Издигнат през 610 г., той все още стои. Без съмнение най-прочутият от секционните сводови мостове в Китай е 210-метровият мост Марко Поло край Пекин, построен през 1189 г. Един от най-старите образци в Европа е Поите Векио във Флоренция, построен през 1345 г.

Конфуцианството при Хан

Конфуцианството станало господстващата философска школа при Хан отчасти защото образованият елит го поддържал, а отчасти защото правителството го лансирало чрез разнообразни ходове. Императорът Уди например основал императорски университет, за който казват, че в края на периода Хан обучавал 30 000 студенти. Към 2 в. пр.Хр. императорите вече използвали изпитната система за отсяване на потенциалните правителствени чиновници, макар че главният път за влизане в администрацията бил чрез препоръки. Съдържанието на учебната програма в университета и дисциплините, покривани на изпитите, били главно конфуциански. Конфуцианското внимание към знанието, ритуала, службата на обществото и чувствителността към добруването на обикновения народ смекчавали легалистките институции на Чин, запазени при Хан, които най-високо поставяли подчинението пред централната власт и подкрепяли подчинението с наказания.

Най-значителният конфуциански мислител по времето на Хан бил Дун Чжуншу (ок. 179–104 г. пр.Хр.). Дун Чжуншу бил загрижен, че хората не обръщат достатъчно внимание на моралните ценности, необходими в едно справедливо и състрадателно общество. За да придаде на конфуцианството допълнителна достоверност, той твърдял, че основните принципи, управляващи човешкото общество са синоними на принципите, управляващи природния свят. Дун Чжуншу бил убеден, че човешкият и природният свят са свързани в постоянно взаимодействие и че целта на управника е да постъпва като деец, отговорен за постигането на тази космическа хармония. По този начин и владетелите и поданиците били задължени да се подчиняват на неизменните нравствени закони на вселената. Ако поданиците не се подчиняват, владетелят ще ги накаже; ако владетелят не се подчинява, небето ще го накаже, като предаде мандата на друг, по-достоен. Признаците за недоволството на небето според Дун Чжуншу се проявяват във вид на природни предзнаменования като земетресения, суши, наводнения или странни явления като градушките през лятото.

Историкът Съма Циан

Периодът Хан дал и един гениален историк, Съма Циан (ок. 145-ок. 86 г. пр.Хр.), който се нарежда до великия гръцки историк Тукидид по своето уважение към доказателствата, своята обективност и своето влияние върху следващите историци. Съма Циан описал цялата китайска история и каквото знаел за некитайската, от най-древни времена до неговото съвремие. Най-големият му труд Шиджи (Записки на историка) е класическо произведение на китайската литература и въплъщава почитта, която китайците винаги са изпитвали към миналото. Съма Циан имал независимо мислене, което му позволило да открие нови територии в неговата наука, но понякога му носело неприятности с висшестоящите. През 98 г. пр.Хр. той сбъркал, като защитил един военачалник, изпаднал в немилост, и за наказание императорът заповядал да го кастрират. В писмо до един приятел историкът се измъчвал над въпроса да се самоубие или не, и решил, че завършването на неговата история е по-важно от спасението на личната му чест: „Човек има само една смърт. Тази смърт може да е тежка като планината Тай или лека като гъше перо. Всичко зависи от това, как човек ще я използва… Причината, заради която аз продължих да живея, търкаляйки се в тази мръсотия, е, че крия в сърцето си неща, които не съм успял да изразя напълно.“

През периода след падането на Хан будизмът идва в Китай от Индия, което е религиозно събитие с изключително значение. За първи път китайците влизат в допир със сложна религия с развита теология, църковна организация и ориентация към личното спасение. През няколкото века след смъртта на Гаутама, основателя на будизма (вж. глава 5), мисионерите на будистката вяра активно проповядват в земите около Индия. Те идват в Китай по Пътя на коприната (вж. по-долу) още през 1 в. сл.Хр. и бързо напредват през периода на разединението, последвал падането на династията Хан. Будизмът предлагал утешение, каквото не се намирало в местните китайски религиозни традиции и философии. Благодарение на учението си за кармата, което твърди, че всеки — мъж или жена, богат или беден — може да подобри шансовете си в бъдещия живот, като съчетава вяра и здрава работа, той бил приемлив за обществото. Неофитите били привлечени от богатия символизъм на новата религия, която обогатила и китайското изкуство. Пагодата, която отдавна се асоциира с източноазиатската архитектура, е кръстоска между будистката ступа от Индия и наблюдателните кули от династията Хан и се появява за първи път в Китай през периода на разединението. Обемистите писания, които будистките мисионери носели със себе си, впечатлили китайците, които почитали учеността. Ориентацията на будизма към задгробния свят била особено привлекателна за унизените и потиснатите. Будизмът продължил да набира привърженици; организирали се групи и от жени, и от мъже; поклонници пътували до Индия, за да се учат и се връщали с преписи на будистките канони. Някои елементи на будизма били чужди на китайската традиция. Будисткото презрение към физическия свят противоречало на вярата на китайците, че материалният свят е реален, а не илюзорен; безбрачието на будистките монаси отричало синовния дълг да се продължи живота на семейството. Самата идея да напуснеш семейството си, за да търсиш индивидуално спасение, стряскала много китайци като егоистична. С течение на времето обаче се променили и Китай, и будизмът. Благодарение на будизма китайците придобили по-дълбоко духовно съзнание, а благодарение на Китай в будизма се развила по-дълбока загриженост за общественото благосъстояние. Към 6 в. сл.Хр. Китай на практика станал будистка страна.

Китайският будизъм в разцвета си

Би могло да се очаква, че възстановяването на силната монархия след периода на разединение ще намали интереса на Китай към внесената отвън будистка вяра в спасението, но това не станало. Макар че неколцина от императорите Тан се опитали да изкоренят будизма (казват, че един император разрушил 40 000 храма), други пък го поощрявали и именно при династията Тан китайският будизъм достигнал върха си като творческо влияние. Най-оживените философски размишления по времето на Тан ставали в будистките кръгове. Много варианти на религията били донесени в Китай — главно от школата Махаяна, подчертаваща вярата, — други се развили на китайска почва, привлекателни за различни темпераменти и нива на образование. Една от най-разпространените секти, наречена „Чиста земя“ или школата „Лотос“, обещавала спасение в западния рай на всички, които се молят на Амида (или Амитабха). Амида, теоретично едно от превъплъщенията на Буда, бил всъщност изобразяван като бог, родил се в цвета на лотоса в небесното западно царство на блажените. Други секти поощрявали любовта към науката и стимулирали интереса към проблемите на управлението и обществото. Школата Чъан, която изтъквала медитацията като основен път към просветлението, придобила трайно влияние не само в китайското общество, но и в японското. При нас е станала известна с японското си название „Дзен“. Нудистката църква имала значителна светска, както и религиозна власт. Будистките храмове и манастири изпъстряли пейзажа и станали важни центрове на обществения живот на местно ниво, често в ролята не само на едри земевладелци, а и на банки, заложни къщи, хотели, болници, сиропиталища и училища.

Даоизъм

Успоредно с разпространението на будизма даоизмът, който се появил като философска школа, придобивал чертите на задгробна религия, обърната към широките народни маси. Даоизмът развил не само свещеничество, но и църковна йерархия, оглавена от „Принц небесен учител“, който установил архиерейския си център в Южен Централен Китай. Тази даоистка йерархия получила официално признание през 8 в. и била официално отменена едва през 1927 г. Като народна религия даоизмът бил силно повлиян от будизма и заемал идеи от чуждата вяра, включително понятията карма, прераждане и вярата в 33 небеса и 18 преизподни. Свещеничеството му било изградено по образец на будисткия монашески орден, с изключение на това, че даоистите не спазвали обет за безбрачие; по-късните даоистки свещени писания показват силна прилика с будистките текстове. Между двете конкурентни религии неизбежно се разгоряло съперничество, но никоя не могла да отстрани другата; и двете получавали подкрепа от императора и от народа.

Въпреки популярността на даоизма и временното господство на будизма конфуцианството започнало да се възражда в края на периода Тан и върнало влиянието си върху душите на китайците. Макар че обикновено го наричат една от трите велики религии на Китай, конфуцианството не е било и не е ставало религия в строгия смисъл на думата. То е било комплекс от етични принципи, правила на приличието и официалната церемония, а също — в резултат на политиката на императорите Хан и Тан — кодекс за управление, укрепено от практиката да се набират държавни служители сред учените, начетени в конфуцианската класика. Преклонението пред великия учител най-накрая станало част от държавния култ и било гарнирано с формални религиозни ритуали. Последните императори Хан разпоредили да се принасят жертви на Конфуций във всеки голям град, а един владетел Тан от 7 в. заповядал да се строят храмове в негова чест във всяка околия. Така на мъдреца, заедно с други прославени мъже от древността, били осигурени вечна почит и уважение, но на него не се покланяли както на будистките или даоистките божества. Китайците били склонни да смятат, че различните религии се допълват, а не се изключват взаимно. Така типичният китаец би могъл да изповядва конфуциански ценности в политиката, будистки ценности по отношение на задгробния живот и даоистки възгледи за природата.

Изкуство и литература на династията Тан

Голям дял от интелектуалния и художествения напредък през тази епоха се дължи на будистите, чийто принос не бил ограничен само в полето на религията. Будизмът обогатил китайската музика с литургии от песнопения и няколко нови музикални инструмента като псалтерий (вид цитра — бел.пр.), китара или мандолина и други струнни инструменти, хармониум, кларинет и един вид флейта. Обаче най-забележим бил импулсът на будизма в изобразителните изкуства. Будистите от Северна Индия, които възприели художествени мотиви от гърците и персите, ги разпространили в Централна Азия и оттам в Китай. През периода на разединението и началото на династията Тан китайската скулптура достигнала върха си, успешно претопявайки индийски, персийски и елинистични черти в специфичен китайски стил. Запазили са се превъзходни образци от тази скулптура; най-добрите от тях са изработени в края на 6 и началото на 7 в. Най-внушителните архитектурни творби са будистките храмове или свещените пещери в Дунхуан край Пътя на коприната в Северозападен Китай, издълбани в скални пещери по индийски маниер. Дунхуан станал голям център на будизма при династията Тан и се оказал същинско съкровище от находки за живота в древен Китай. Цяла библиотека, съдържаща над 30 000 рисунки и ръкописи, датиращи още от 5 в., била зазидана и забравена в началото на 11 в. Открил я английският археолог сър Оръл Стийн през 1907 г., като извадил на бял свят не само най-старата съществуваща печатна книга, но и стотици текстове, прелестни рисунки върху коприна, които дотогава се смятали изгубени завинаги. Били намерени също административни документи, които разкрили на учените интимни подробности от ежедневния живот в Китай преди хиляда години.

Живописта също достигнала връх на реализма и чувствителността, който рядко е надминаван оттогава. Майсторството в тази област било стимулирано от навика на китайците да пишат с четчица и туш, при което картинни фигури и сцени често се съчетавали с изкусни образци на калиграфия, изпълнени върху копринени свитъци. От епохата Тан са запазени и някои стенописи, които както скулптурата показват будистко влияние. Сред приложните изкуства изпъква производството на керамични статуетки, изобразяващи хора и животни с изящество и естественост, които се използвали главно като погребални подаръци за починалите.

Още по времето на Чжъу китайската цивилизация била много литературна, а през периода Тан Китай притежавал вероятно най-богатата колекция писмени произведения измежду всички страни в света. Философската дейност не можела да се сравни с творческата епоха на Конфуций и Менций, но се появило голямо разнообразие от литературни форми, показващи зрялост на мисълта, изтънченост и естетична чувствителност. Литераторите от периода Тан пишели исторически разкази, очерци, речници, разкази и любовни истории за развлечение, зародишна форма на драмата и — засенчвайки всичко друго — поезия. Поезията се развивала нашироко през вековете на разединение и граждански борби, достигайки разцвет през 8 и 9 в., което направило епохата Тан върховен век на китайската поезия. Стихотворните форми били обикновено кратки, с внимателно подбрани думи за придаване на благозвучност, както и за предаване на богатата мисъл и жива образност. Понякога те изразяват философски идеи, но често са с горчиво настроение и романтична тематика, обърнати особено към природата, любовта и приятелството. Някои от най-добрите образци са оцветени от дълбока меланхолия, изразяват съчувствие към злата участ на сиромаха, възмущение от злоупотребите в управлението, отвращение от безсмислената жестокост на войната и стъписване пред явното тържество на злото над доброто.

Ли Бо и Ду Фу

Двама поети изпъкват през този период — Ли Бо (701–763) и Ду Фу (712–770). Много различни по характер и стил, те въпреки това били добри приятели, а по-късно започнали да ги смятат за двамата най-добри поети в историята на Китай. Ли Бо бил даоист по сърце, емоционален, спонтанен, влюбен в природата и виното. Разказват, че той се удавил, когато в пияно състояние паднал в едно езеро, опитвайки се да прегърне луната. Може би в тези финални моменти си е мислил за стихотворението, озаглавено „Написано от името на жена ми“:

Режи течащия поток със меч,

водата няма да се раздели.

В скитанията ти мойте мисли те следят,

безкрайни като неговата струя.

Откак се разделихме, пред вратата ни

есенният път позеленя със пролетта.

 

Когато музиката стигне пурпурните облаци,

аз плача — любимият ми го няма.

Като зелена праскова на дъното на кладенец

съм аз — на кой да се усмихна с цветове?

Като луна далечна си високо във небето,

не искаш светлина да хвърлиш върху мен.

Не се познавам, в огледалото ако погледна,

отслабнала съм, къщата откак напусна.

Да имах аз вълшебния папагал,

да ти разкаже чувствата на моето сърце!

 

Ду Фу, от друга страна, е по-конфуциански, движен от съчувствие към страдащите, които вижда около себе си, особено по време на въстанието в средата на периода Тан през 8 в. Изпратен от политиците в изгнание в далечната провинция Съчуан, Ду Фу излива в много от стихотворенията си копнежа за връщане у дома:

Нощта е бяла, луната — лък отпуснат,

овъгленият фитил почти заспал.

Вой на планински вятър; елен бездомен;

Листата падат: разтревожена цикада.

За миг си спомням ласките на изток от реката,

и лодката под падналия сняг.

Варварски песни се надигат, смущавайки звездите;

И пуст съм аз на края на небето.

Връзките на Китай със света

От времето на Хан до времето на Тан Китай поддържа тесни контакти с другите цивилизовани области на света. Редовното пътуване по Пътя на коприната започнало при първите императори Хан, когато император Уди изпратил емисар в Централна Азия да проучи възможностите за военен съюз с местните владетели. С течение на времето Пътят на коприната станал един от най-дългите търговски маршрути в историята. Започвайки от Цзъян — древната столица в Северен Централен Китай, той пресичал Туркестан — днешната провинция Синцзян и централноазиатските републики на бившия Съветски съюз — и завършвал в Рим, като представлявал канал не само за търговия, а и за идеи. Например Авицена, чиито коментарии на арабски към гръцките съчинения по-късно спомогнали за преоткриването на трудовете на Аристотел в средновековна Европа, живеел в Бухара, днешен Узбекистан, един от големите градове на Централна Азия, построен край Пътя на коприната. Китай изнасял по този път предимно коприна (част от нея накрая ставала на дрехи за римската аристокрация), а в замяна получавал злато, коне, необработен оникс, вълнени платове и римско стъкло.

При Тан Китай развивал по-широка външна търговия от когато и да било преди това. Все по-голяма част от нея била по море, а главните търговски пристанища били Гуанджоу и други градове по югоизточното крайбрежие, където се срещали търговци от различни националности от Близкия и Средния Изток. Търговци не идвали само по море. В Централна Азия тюркските народи, които приели исляма през 8 в., открили търговски пътища от Китай до Средния Изток. С течение на времето търговията станала средство на религиозно проникване, а не само за сделки. Общини на китайски мюсюлмани (някои още съществуват) постепенно се появили в търговските пристанища по крайбрежието и покрай търговските пътища в Северозападен Китай. Появили се нови влияния в музиката и танца, както и нови лекарства, екзотични храни като фъстъците и сусама от Персия, грозде и праскови от Централна Азия, портокали от новозавладените земи в Южен Китай (семената им по-късно били пренесени в Европа от арабски търговци и засадени в Испания). Такива растения като спанак, захарно цвекло, маруля, бадем и смокиня били внесени в Китай от Близкия Изток и заели важно място в китайското меню. Китайските търговци при Тан също предприемали морски походи. Ислямски източници от 8 и 9 в. съобщават за посещения на китайски кораби с две или три палуби и екипажи от неколкостотин души в индийски пристанища и в Персийския залив.

През периода Тан Китай оказвал силно влияние върху Виетнам, Корея и Япония. Всички те възприели китайската писменост, държавните институции и правната система. Дълбок отпечатък оставили и религиите, пренесени от Китай, а също китайското изкуство и литература, конфуцианското отношение към образованието. Виетнам, където Китай господствал от династията Хан до 10 в., станал единствената страна от Югоизточна Азия, влязла в китайската културна сфера, а не в индийската. Влиянието на Китай върху Япония през този период било толкова преобразуващо, че дори днес някои от най-подходящите места за разглеждане на архитектурата от династията Тан в Азия са в Япония, а не в Китай. Районът на Източна Азия бил обединен от общото наследство на китайската култура, в него образованият елит могъл да общува помежду си чрез общ писмен език. Употребата на класическия китайски като лингва франка^[3] на образованата личност в Източна Азия ще продължи до средата на 12 в.