Филип Лий Ралф, Робърт Е. Лернър, Стендиш Мийчъм, Алън Т. Ууд, Ричард У. Хъл, Едуард Макнал Бърнс
Световните цивилизации. История и култура. Том първи (65) (Зората на историята. Светът през Класическата епоха)

Принципатът или ранната империя (27 г. пр.Хр. — 180 г. сл.Хр.)

Съюз от отмъстители за смъртта на Цезар

Малко преди смъртта си, през 44 г. пр.Хр., Юлий Цезар обявил за свой единствен наследник племенника си Октавиан (63 г. пр.Хр. — 14 г. сл.Хр.), по това време младеж на осемнадесет години на служба при чичо си в Илирия, отвъд Адриатическо море. Когато чул за смъртта на Цезар, Октавиан се върнал бързо в Рим, за да се опита да получи наследството си. Скоро той разбрал, че трябва да се сдружи с двамата могъщи приятели на Цезар, Марк Антоний и Лепид. През следващата година тримата образували съюз за събаряне на аристократичната групировка, отговорна за смъртта на Цезар. Начинът, по който действали, не правел чест на новите водачи. Видни представители на аристокрацията били преследвани и убивани, а имотите им конфискувани. Най-известният от тези жертви бил Цицерон, жестоко убит от главорезите на Марк Антоний, при все че не участвал в заговора срещу Цезар. Действителните убийци на Цезар, Брут и Касий, избягали и сформирали армия, която впоследствие била разбита от Октавиан и съюзниците му през 42 г. пр.Хр. край Филипи.

Борба между Изтока и Запада

След това между съюзниците възникнала свада, породена най-вече от завистта на Антоний към Октавиан. Последвалата борба се превърнала в надпревара между Изтока и Запада. Антоний потеглил на Изток и сключил съюз с Клеопатра, насочен към въвеждането на принципите на ориенталския деспотизъм в римското управление. Октавиан укрепил силите на Запада и се обявил за застъпник на гръцките културни традиции. Както и по-рано в борбата между Цезар и Помпей, Западът спечелил победа. В морската битка при Акциум (31 г. пр.Хр.) войските на Октавиан разбили тези на Антоний и Клеопатра, които след това се самоубили. Вече било ясно, че Рим не може да бъде погълнат от Изтока. Победата на Октавиан гарантирала още няколко века за укрепване на гръцките идеали и градския живот, развитие, което било от значение най-вече за бъдещето на Западна Европа.

Октавиан. Когато Октавиан станал единствен владетел, бил наречен Август. Запазени са много от неговите статуи, като всички те са идеализирани.

Победата при Акциум възвестила нов период в римската история — най-славния и най-бляскавия в историята на Рим. Макар че проблемите на мира и реда далеч не били решени напълно, бил сложен край на смъртоносните граждански конфликти и за първи път хората имали възможност да покажат какво могат да постигнат с уменията си. Октавиан бил решен да запази формите, ако не и същността на конституционното управление. Той приел титлите Август и император (под които тогава се разбирало само „победоносен пълководец“), с които го удостоили Сенатът и армията. Той имал постоянните правомощия на проконсул и трибун, но отказал да се провъзгласи за диктатор или дори пожизнен консул въпреки молбите на народа. На теория Сенатът и народът били върховните суверени, както при ранната република. Титлата, която той предпочитал за обозначаване на своите правомощия, била принцепс, или първи гражданин на държавата. Ето защо периодът на неговото управление и това на наследниците му е правилно да се нарича принципат, или ранна империя, за да се разграничи от периодите на републиката (от 6 в. пр.Хр. до 27 г. пр.Хр.), времето на размириците (180–284 г. сл.Хр.) и периода на късната империя (284–610 г. сл.Хр.).

Реформите на Август

Октавиан или Август, както по-често го наричаме днес, бил владетел на Италия и провинциите четиридесет и три години (31 г. пр.Хр. — 14 г. сл.Хр.). В началото на периода той управлявал чрез военна сила и по общо съгласие, докато не получил от Сената описаните по-горе титли и длъжности през 27 г. пр.Хр. Работата му като държавник била най-малкото равностойна по важност с тази на Юлий Цезар. Сред реформите на Август били установяването на нова монетна система, валидна за цялата Римска империя; въвеждането на ред обществени служби в самия Рим, в т.ч. полиция и пожарна; и по-широко самоуправление в градовете и провинциите отпреди. Той също премахнал старата система на продаване на правото за събиране на финансовите задължения. Докато бившите бирници били възнаграждавани единствено с процент върху постъпленията — една система, която неизбежно водела до рушветчийство и изнудване, — сега Август назначавал свои представители за бирници, на които давал редовна заплата и ги държал под строг надзор. Освен това Август прокарал програма за стимулиране на колонизацията на провинциите с цел излишното свободно население на Италия да се изведе извън нейните граници, а с това и да отстрани основния източник на социално напрежение и политически търкания. Общо взето, тези мерки допринесли за подобряване на мира на местна почва.

Наследниците на Август

След смъртта на Август в 14 г. сл.Хр. и почти до края на века Рим нямал истински способни владетели, с изключение само на Клавдий (41–54). Някои от наследниците на Август, особено печално известните Калигула (37–41) и Нерон (54–68), били жестоки тирани, които прахосвали държавни ресурси и постоянно скандализирали Рим с актовете си на кърваво насилие. Но от 96 г. отново настъпил период на силно и стабилно държавно управление с идването на „петимата добри императори“: Нерва (96–98), Траян (98–117), Адриан (117–138), Антоний Пий (138–161) и Марк Аврелий (161–180). И петимата управлявали в съгласие със Сената, показали голям талант като администратори и всеки на свой ред бил в състояние да предаде на посочения си наследник добре устроена и единна страна.

Траян.

Адриан.

В периода след Август до Траян Римската империя продължавала да се разширява. Август присъединил към Рим повече земи от всеки друг римски владетел. Неговите пълководци навлезли в Централна Европа, завладявайки териториите на днешните Швейцария, Австрия и България. Едва в съвременна Централна Германия римските войски претърпели поражение — един неуспех, който убедил Август да задържи границите на Рим по реките Рейн и Дунав. По-късно, през 43 г. сл.Хр., император Клавдий започнал завоевателния поход към Британия, а в началото на следващия век Траян преминал Дунава и присъединил Дакия (сега Румъния) към римските владения. Траян завладял и територии в Месопотамия, но с това предизвикал враждебността на персите, което станало причина наследникът му Адриан да води отбранителна политика. Римската империя вече достигнала най-обширните си териториални граници, които през 3 в. щели да започнат да се свиват.

Римската империя в най-широките си граници, 97–117 г. сл.Хр.

Марк Аврелий. Конната статуя е една от малкото запазени от древността: християните разрушили повечето римски конни статуи, защото ги смятали за идолопоклоннически. Тази била пощадена, защото погрешно била считана за паметник на Константин, първия християнски римски император. Статуята е стояла на открито в Рим от 2 в. до 1980 г., след което е внесена на закрито, за да се запази от замърсения въздух.

Мирното господство на Рим над една огромна империя в продължение на два века — от времето на Август до това на Марк Аврелий, е несъмнено едно от неговите най-внушителни постижения. Както е казал историкът Гибън: „Империята на Рим обхващала най-благодатните земи и най-цивилизованата част от човечеството“. Знаменитият Рах Romana, или римски мир, бил единствен по рода си. Средиземноморието вече било под единовластно управление (както никога преди или след това), а вековете отминавали без нито една морска битка. На сушата римските държавници управлявали от границите на Шотландия до тези на Персия. Един оратор-съвременник с право се възхищавал, че: „целият цивилизован свят оставя оръжията — своя древен товар, като на празник… всички градове са пълни със спортни зали, фонтани, монументални входове, храмове, работилници, училища; човек би казал, че цивилизованият свят, който боледуваше от самото начало…, е изцерен посредством правилното познание“. Но както ще видим, това изцеление до голяма степен се оказало привидно.