Филип Лий Ралф, Робърт Е. Лернър, Стендиш Мийчъм, Алън Т. Ууд, Ричард У. Хъл, Едуард Макнал Бърнс
Световните цивилизации. История и култура. Том първи (55) (Зората на историята. Светът през Класическата епоха)

Елинистичната култура: Философия и религия

Течения във философията и религията

Елинистичната философия се изразява в две течения, движещи се почти паралелно през цялата елинистична цивилизация. Основното течение, представено от стоицизма и епикурейството, показва дълбоко уважение към разума, разглеждан като ключ за решаване на човешките проблеми. Това течение било израз на гръцкото влияние, макар че философията и науката, обединени ведно от Аристотел, сега вече стояли пред отделни пътища. Другото течение, представено от киниците, скептиците и от различни азиатски култове, отричало разума и възможността да се постигне истината, а в някои случаи негови представители дори се обръщали към мистицизма и упованието във вярата. Въпреки различията в своите учения философите и привържениците на религията от елинистичната ера имали принципно съгласие по един въпрос: необходимостта да се намери избавление от несгодите на човешкото съществуване, тъй като с упадъка на свободния граждански живот, като израз на човешкия идеализъм, били необходими нови алтернативи, които да придадат смисъл на живота или поне да го направят поносим.

Киниците

От новите елинистични философски течения първо се зародило учението на киниците, което възникнало ок. 350 г. пр.Хр. Най-видният представител на това течение, Диоген, станал известен с непрестанното търсене на „честния човек“. Киниците изповядвали убеждението, че трябва да се води „естествен“ живот и отхвърляли всичко, което било условно и изкуствено. (Думата киник произлиза от гръцката дума за „куче“ и изразява идеята, че хората трябва да живеят така естествено, както животните.) Тяхна основна цел била независимостта: всеки човек трябвало да възпита в себе си способността да задоволява собствените нужди. Очевидно киниците имат сходни белези с други течения, появили се през вековете — например с движението на хипитата през 60-те години на нашия век. Съществуват обаче някои съществени различия. Киниците с презрение отхвърляли музиката и изкуството като прояви на неестественост и не били изразители на идеите на младото поколение. Но всички подобни течения като че ли отразяват чувството на безсилие пред ограниченията и целите на обществото. В един разказ се говори за това, как Александър Велики попитал веднъж ученика на Диоген, Крат, дали град Тива, наскоро разрушен от войната, трябвало да бъде отново построен. „Защо? — попитал киникът. — Друг Александър положително отново ще го разруши.“

Епикурейство и стоицизъм

Както епикурейството, така и стоицизмът възникнали ок. 300 г. пр.Хр. Основоположници на тези две школи били съответно Епикур (ок. 342–270) и Зенон (след 300 г. пр.Хр.), и двамата живели в Атина. Епикурейството и стоицизмът имат няколко общи черти. И двете течения са индивидуалистични, интересуват се не от общественото благоденствие, а от добруването на отделния индивид. И двете са материалистични; те категорично отхвърлят съществуването на всякакви духовни субстанции — даже божествените създания и душата се разглеждат като продукти на материята. Освен това и стоицизмът и епикурейството съдържат елементи на универсализъм, тъй като и двете учат, че всички хора по света са еднакви и отхвърлят различията между гръцките и негръцките народности.

Стоиците търсят спокойствие на духа във фатализма

Но в много отношения двете системи били твърде различни. Стоиците вярвали, че космосът е едно подредено цяло, където всички противоречия се разрешават в името на върховното добро. Злото следователно е относително; отделните несгоди, които спохождат хората, не са нищо друго, освен необходими събития за достигане на окончателната хармония във вселената. Всичко, което се случва, е строго определено в съответствие с един разумен принцип. Отделният индивид не е господар на съдбата си; човешката съдба е само брънка от една неразривна верига. Хората са свободни само в смисъл че те могат да приемат съдбата си или да се бунтуват срещу нея. Но независимо дали я приемат или не, те са безсилни да я променят. Техен върховен дълг е да се подчинят на порядъка във вселената със съзнанието, че този порядък е добър; с други думи, да се примирят възможно най-достойно със съдбата си. Именно чрез този акт на примирение те ще постигнат върховното щастие, разбирано като спокойствие на духа. Следователно истински щастливият човек е този, който чрез утвърждаване на своята разумна природа е нагодил максимално живота си към космическия принцип и е пречистил душата си от всякаква злост или хленч срещу неблагоприятните обрати на съдбата.

Етическо и социално учение на стоиците

Стоиците разработили своя етична и социална теория, която добре се вписвала в тяхната обща философия. Като вярвали, че върховното добро е в спокойствието на духа, те изтъквали дълга и самодисциплината като основни добродетели. А като признавали надмощието на определени зли сили, те учели, че хората трябва да проявяват търпимост един към друг и да си прощават. За разлика от киниците те не проповядвали оттегляне от света, а напротив, призовавали към участие в обществените дела като дълг на всеки, които имал рационален ум. Те осъждали робството и войната, но били далеч от мисълта да проповядват някакви конкретни мерки срещу тези злини. Те вярвали, че резултатите, до които могат да доведат драстичните социални промени, биха били по-лоши от язвите, които трябвало да излекуват. При това има ли значение, че тялото е в окови, щом духът е свободен? Въпреки своята донякъде негативна същност, философията на стоицизма била един от най-благородните продукти на елинистичната епоха, защото проповядвала равенство, миролюбие и хуманизъм.

Епикурейците и удоволствието

Епикур и епикурейците основали своето философско учение върху материалистическия „атомизъм“ на древния гръцки философ Демокрит, който живял през втората половина на 5 в. пр.Хр. Според тази теория вселената се състои от елементарни частици — атоми, безкрайни на брой, неунищожими и неделими. Всеки отделен предмет или организъм във вселената е продукт на произволно съчетание на атоми. Като приели това за даденост, Епикур и неговите последователи твърдели, че след като във вселената отсъства някакъв върховен принцип, то най-висшето благо е удоволствието — умереното задоволяване на телесните желания, духовната наслада, която изпитваме пред съвършенството, включително изживените предишни удоволствия, но преди всичко спокойствието на духа. Последното може най-добре да се постигне, като се унищожи страха, особено страха пред свръхестественото, тъй като той е основният източник на духовно страдание. Човек трябва да е наясно, че душата е материална и следователно не може да надживее тялото, че вселената съществува, независимо от човека и че никакви богове не се месят в човешките дела. Така епикурейците стигнали по различен път до същото генерално заключение, направено от стоиците — че няма нищо по-добро от спокойствието на духа.

Епикурейска етика и политическа теория

Практическото етично учение и политическата теория на епикурейците почивали върху утилитаризма. За разлика от стоиците, епикурейците не налагали добродетелта като крайна цел, а учели, че единствената причина, поради която човек трябва да е добър, е да стане по-щастлив. По подобен начин те отричали съществуването на абсолютна справедливост: законите и институциите са справедливи дотолкова, доколкото те допринасят за благоденствието на отделния индивид. За поддържането на реда във всяко едно общество е необходимо съблюдаването на определени правила. Тези правила или норми трябва да бъдат спазвани, защото са в интерес на отделния човек. Епикур разглеждал държавата само като удобство и учел, че умният човек не трябва да взема активно участие в политиката. За разлика от киниците той не смятал, че хората трябва да се оттеглят от обществения живот; и все пак неговата представа за щастието била като цяло пасивна и пораженска. Епикур учел, че всеки мислещ човек трябва да съзнава, че злото в света не може да бъде изкоренено с човешки усилия; следователно човек трябва да се уедини, за да изучава философия и да се наслаждава на компанията на няколко приятели-съмишленици.

Пораженската философия на скептиците

Още по-дълбоко пораженска била философията на скептиците. Скептицизмът достигнал върха на популярността си ок. 200 г. пр.Хр. под влиянието на привържениците на Карнеад. Основен източник на вдъхновение било учението на софистите, че всяко знание е плод на сетивно възприятие и следователно трябва да се разглежда като непълно и относително. От това схващане произтича заключението, че нищо не може да се докаже. И тъй като впечатленията, които получаваме чрез нашите сетива, са измамни, то няма истина, която да е сигурна. Всичко, което можем да кажем, е, че нещата ни изглеждат такива и такива и ние не знаем какви в действителност са те. Ние не разполагаме с конкретни знания за свръхестественото, за смисъла на живота, даже за това кое е добро и зло. Следователно разумният начин на поведение е да се въздържаме от съждения или преценка; само това ще ни донесе щастие. Ако се откажем от безплодното търсене на абсолютната истина и престанем да се тревожим за това, кое е добро и кое лошо, ще постигнем спокойствие на духа, което е висшето удоволствие, предлагано ни от живота. В сравнение с епикурейците скептиците проявявали още по-слаб интерес към политическите и социалните проблеми. Техният идеал бил типично елинистичният идеал за бягство от един свят, който нито можел да бъде променен, нито да бъде разбран.

Привлекателността на емоционалните лични религии

По подобен начин елинистичната религия предлагала начини за бягство от колективните политически ангажименти. И въпреки че гръцката религия от епохата на градовете държави обръщала особено внимание на култа към боговете, свързани с отделните градове, с цел да спечели тяхното покровителство, подобно гражданско преклонение вече загубило своята жизненост. За много от видните личности на обществото религиозният култ бил изместен от ученията на стоиците, епикурейците и скептиците. Обикновените хора, от друга страна, се обръщали към по-лични, емоционално въздействащи религии, които им предлагали сложни ритуали на този свят и избавление в отвъдния. В гръцкоезичните общности култовете, които наблягали на крайно аскетичното изкупление на греха, на довеждащото до екстаз мистично единение с бога и спасение в отвъдния свят, привличали все повече последователи. Сред тези култове-мистерии, наричани така, защото членството в тях било тайно, а ритуалите се изпълнявали в уединение, един от най-разпространените бил орфическият култ, почиващ върху мита за смъртта и възкръсването на бог Дионис. Даже днес думата дионисов внушава мисълта за екстатични религиозни обичаи, граничещи с оргиите. В персийските общности зороастризмът станал още по-краен в дуализма си, тъй като проповедниците на зороастризма, маговете, изтъквали, че всичко физическо и материално е зло и изисквали от вярващите да водят живот на лишения и аскетизъм, за да подготвят безсмъртните си души за неземните радости на задгробния живот. На края, както сред гръцките, така и сред негръцките народности, от зороастризма се зародил един друг култ, митраизмът, който станал дори още по-популярен.

Разпространение и влияние на митраизма

Не е известно кога точно митраизмът се превръща в самостоятелна религия, но със сигурност не е било по-късно от 4 в. пр.Хр. Култът получил името си от Митра, помощник на всемогъщия зороастрийски бог Ахурамазда. Първоначално само едно второстепенно божество в зороастризма, Митра, постепенно се превръща в едно от най-почитаните божества, вероятно заради емоционалното си въздействие. За него се смята, че живял като смъртен сред много страдания и лишения. Той извършил много чудеса — давал хляб и вино на хората, сложил край на сушата, а също и на ужасно наводнение. Той провъзгласил неделята^[1] за най-свещения ден от седмицата, защото слънцето било извор на светлина. Освен това той обявил 25 декември за най-свещения ден от годината, защото, като приблизителна дата на зимното слънцестоене, този ден отбелязвал връщането на слънцето от дългия му път на юг от екватора. Той се смятал и за рождена дата на слънцето, тъй като от този ден неговите животворни сили започвали да се увеличават за радост на човечеството. Като привличал симпатизанти предимно от бедните слоеве на елинистичното общество, митраизмът им предлагал сложна обредност, презрение към живота на този свят и едно стройно учение за избавление чрез бог Митра, спасител на човека. Съвсем не е изненадващо, че този култ надживял елинистичния период, като някъде след 100 г. пр.Хр. той се превърнал в една от най-разпространените религии в Римската империя и даже оказал слабо влияние на християнството.