Периодът на залез и падане на Западната Римска империя е също и време, в което неколцина западноевропейски християнски философи формулират подхода към света и Бога, който ще направлява мисълта на Запада през следващите 8 века. Успоредността между политическия упадък и теологичния напредък не е случайна. С падането на империята и заместването й с варварски кралства за мислещите християни става по-ясно от всякога, че и класическото наследство трябва да се преразгледа, и че Бог не е искал Земята да бъде нещо повече от преходно място за изпитания. Тези изводи скоро се превръщат в парливи въпроси. Приблизително между 380 и 525 г. отговорите се разработват от западнохристиянските мислители, чиито трудове се намират в тясна взаимна връзка. Сред тези философи се извисява фигурата на св. Августин, но голямо влияние са имали и някои други.

Св. Йероним

Трима съвременници, които се познавали и си влияели един на друг — св. Йероним (ок. 340–420), св. Амброзий (ок. 340–397) и св. Августин (354–430) — се смятат за трима от четиримата велики „отци“ на западната, латинска Църква. (Четвъртият, св. Григорий Велики, се появява по-късно и ще бъде разгледан в следващата глава.) Най-големият принос на св. Йероним е преводът на Библията от иврит и гръцки на латински. Неговият вариант, наречен Вулгата или „обикновена“, станал стандартната латинска Библия на Средните векове; с някои дребни разлики той продължил да бъде използван от Католическата църква и дълго след това. За щастие Йероним бил един от най-добрите писатели на своето време и направил превода в жива, често разговорна проза, а понякога и поезия. Тъй като „Вулгата“ била векове наред най-четената книга на латински, творбата на Йероним оказала такова влияние върху латинския стил и мисъл, каквото Библията в превода „Крал Джеймс“ имала върху английската литература. Йероним, който бил най-малко оригиналният философ от великите латински отци, също повлиял на западнохристиянската мисъл със своите полемични, но красноречиви формулировки на съвременните му възгледи. Сред най-важните от тях са схващанията, че Библията трябва да се разбира главно в алегоричен смисъл, а не буквално, че класическото знание може да бъде полезно за християнина, ако бъде напълно подчинено на християнските цели, и че идеални християни са строгите аскети. В съгласие с последното Йероним горещо подкрепял монашеството. Той също поучавал, че жените не трябва да се къпят, за да не виждат тялото си голо.

Св. Амброзий

За разлика от Йероним, който бил преди всичко учен, св. Амброзий се занимавал повече със светските проблеми. Като архиепископ на Милано Амброзий бил най-влиятелният прелат на Запад — повече дори от папата. Воден от практически съображения, той написал етичния труд „За длъжностите на църковните служители“, който подражавал на Цицероновия труд „За задълженията по заглавие и форма“, а също заемал много от стоическата етика на Цицерон. Но Амброзий се различавал от Цицерон и повечето традиционни класически философи в два главни пункта. Единият бил, че алфата и омегата на човешкото поведение трябва да бъде почитта към Бога, а не някаква себична грижа или интерес към издигане в обществото. Другият — най-оригиналният принос на Амброзий — бил, че Бог помага на някои християни в този им стремеж чрез Божията благодат, а на други — не. Тази гледна точка била много развита и усъвършенствана от св. Августин. Амброзий осъществил на дело своя идеал за правилното поведение със своята най-прочута постъпка — противопоставянето си на император Теодосий заради убийството на невинни граждани. Амброзий твърдял, че нарушавайки Божиите заповеди, Теодосий ставал уязвим за църковно наказание. Забележително е, че архиепископът успял да накара суверенния император да се покае. Това бил първият случай, когато един свещеник се наложил над римската светска власт по въпроси на нравствеността. Така той възвестил претенциите на Църквата за господство в тази област и особено развиващото се чувство на Западната църква за самостоятелност и морално превъзходство, което по-късно ще я направи много по-независима и влиятелна сред миряните, отколкото Източната църква.

Св. Августин

Ученикът на св. Амброзий, св. Августин, бил най-великият от латинските отци; всъщност той бил един от най-могъщите християнски умове на всички времена. Неизмеримо е влиянието на св. Августин върху по-късната средновековна философия. Дори и след Средновековието неговата теология оказвала дълбоко влияние върху развитието на протестантството; в 20 в. мнозина водещи християнски мислители наричат себе си неоавгустинци. Християнството на Августин вероятно е било такова търсещо, защото той започнал жизнения си път в търсене. Номинално християнин по рождение, той се колебал до тридесет и три годишна възраст дали да приеме кръщението, минавайки от една философска система към друга, без да намери интелектуално или духовно удовлетворение в никоя от тях. Само растящото съмнение във всички други алтернативи, привлекателността на учението на св. Амброзии и мистичното преживяване, трогателно описано в неговите Изповеди, накарали Августин да прегърне с цялото си сърце вярата през 387 г. Оттогава той бързо се издигнал в църковната йерархия, като станал епископ на град Хипон в Северна Африка през 395 г. Макар че най-активно изпълнявал служебните си задължения, той намерил време да напише многобройни задълбочени, сложни и силни трактати, в които изложил своите убеждения относно най-основните проблеми на християнската философия и практика.

Теологията на Августин

Теологията на св. Августин се базира на принципите за дълбоката греховност на човечеството и всемогъществото на Бога. Откак Адам и Ева се отвърнали от Господа в райската градина, хората са по природа грешни. Една от най-живите илюстрации на Августин за падението на човека се намира в Изповедите, където философът разказва как някога той и други момчета се изкушили да крадат круши от градината на съседа не защото били гладни или крушите били много хубави, а заради самия грях. Господ би постъпил съвършено справедливо, ако обрече всички човешки същества на мъките в ада, но понеже Той е и милостив, Той е решил да спаси някои от тях. В крайна сметка човешката воля няма нищо общо с този избор: макар човек да има право да избира между доброто и злото, той няма властта да реши дали ще бъде спасен. Само Господ от веки веков е предопределил коя част от човешкия род ще бъде спасена, а останалите е обрекъл на вечно проклятие. С други думи, Бог завинаги е определил броя на човешките обитатели на рая. Ако някой простосмъртен каже, че това изглежда несправедливо, отговорът е, първо, че строгата „справедливост“ би пратила всички на вечна гибел, и второ, че основанията за Божия избор са тайна, скрита зад Неговото всемогъщество — далеч отвъд границите на човешкото разбиране.

Доктрина за предопределението

Макар на нас да ни се струва, че практическите последици от тази сурова доктрина за предопределението биха били апатия и фатализъм, Августин и по-късните средновековни християни изобщо не я възприемали по такъв начин. Хората трябва да вършат добро, а ако са „избрани“, те обикновено искат да вършат добро; след като никой не знае кой е избран, а кой не, всички трябва да се стараят да вършат добро с надеждата, че са сред избраните. За Августин главното ръководство за вършене на добро било учението за „благодеянието“, което означавало да се води живот, посветен на любовта към Бога и любовта към ближния в името на Бога, а не живот в „алчност“, в любов към земни неща заради самите тях. Казано с други думи, Августин учел, че човеците трябва да се държат на земята като че ли са пътници или „странници“, без никога да свалят очи от небесния си дом и като избягват всякакви материалистични съображения.

За града Господен

Августин изградил интерпретация на историята според този възглед в едно от главните си произведения За града Господен. В него той твърди, че целият човешки род от сътворението до Страшния съд е бил и ще бъде съставен от две враждуващи общества: онези, които „живеят според човека“ и обичат себе си, и онези, които „живеят според Господа“. Първите принадлежат на „Земния град“ и ще бъдат прокълнати, докато малцината благословени, които принадлежат към „града Господен“, в деня на Страшния съд ще облекат одеждите на безсмъртието. Що се отнася до деня, в който ще дойде Страшният съд, Августин разпалено твърдял, че никой човек не може да узнае точната дата; въпреки това, след като Страшният съд може да дойде по всяко време и след като никакви други световноисторически събития нямат значение за човечеството, всички смъртни трябва да посветят върховните си усилия на подготовката за него, като водят праведен живот.

Св. Августин за класическото образование

Макар че св. Августин формулирал нови крупни насоки в християнската теология, той не смятал, че прави нещо повече от извличане на истини, които се намират в Библията. Той дори бил убеден, че Библията сама по себе си съдържа цялата мъдрост, която следва да се знае. Но той също смятал, че голяма част от Библията е разказана загадъчно и че е необходимо известно ниво на образование, за да може човек да я разбере напълно. Това убеждение го довежда до умерено приемане на класическото образование. Древният свят вече е изградил една образователна система, почиваща върху „свободните изкуства“ или предметите, необходими за светския успех и интелектуалното развитие на свободните хора. Августин твърдял, че привилегированите християни могат да научат основите на тези предмети, но по ограничен начин и със съвършено различна цел — изучаването на Библията. Понеже по негово време съществували нерелигиозни училища, които преподавали тези предмети, той позволявал на християнския елит да ги посещава; по-късно, когато тези училища отмрели, мястото им било заето от училища при манастири и катедрали. Така учението на Августин положило основите на известна приемственост в образователната практика, а също обосновало запазването на някои класически трактати. Но ние трябва да направим уговорката, че Августин предназначавал либералното образование само за елита; всички други трябвало просто да зубрят катехизиса или вероучението. Той също смятал, че е много по-лошо, ако някой се увлече по класическата философия заради самата нея, отколкото ако някой изобщо не познава класическата мисъл. Истинската мъдрост на простосмъртните е благочестието, настоявал Августин.

"Земният град". Средновековна илюстрация към Августиновия Град Господен, показваща как Каин убива Авел и как Ромул убива Рем. Поуката е, че цялото човешко общество на земята е плод на греха.

Августин имал много последователи, сред които най-интересен и влиятелен бил Боеций, римски аристократ, който живял приблизително от 480 до 524 г. До неотдавна не беше обичайно да се казва, че Боеций бил последовател на св. Августин, защото някои от творбите на Боеций не споменават директно християнството. Дори, доколкото Боеций несъмнено се интересувал от антична философия, пишел в гладък, почти Цицеронов стил, и произхождал от благородно римско семейство, беше привично да се гледа на него като на „последния от римляните“. Но всъщност той смятал, че класиците трябва да служат на целите на християнството точно както предписвал Августин, а собственото му учение било в основата си августинско.

Боеций. В представата на художник от 12 в. Боеций е музикант — име, което той си спечелил с трактата върху музиката.

Понеже Боеций живял един век след Августин, той можел да види много по-ясно, че античният свят наближава края си. Затова той си поставил за първа цел да запази колкото може повече от най-доброто антично знание в серия учебници, преводи и коментарии. Приемайки тогавашното разделение на свободните изкуства на седем предмета — граматика, реторика, логика, аритметика, геометрия, астрономия и музика, — той написал учебници по два от тях: аритметика и музика. Тези кратки курсове били предназначени да предадат всички основни аспекти на предмета, които биха били потребни на един християнин. Ако Боеций беше живял по-дълго, той вероятно би написал подобни книги по другите свободни изкуства, но се случило така, че той съсредоточил усилията си върху любимия си предмет — логиката. За да запази най-доброто от класическата логика, той превел от гръцки на латински някои от Аристотеловите логически трактати, както и един уводен труд по логика от Порфирий (друг древен философ). Боеций писал и свои обяснителни коментарии върху тези трудове, за да улесни начинаещите. Тъй като латинските автори никога не се интересували от логика, дори в периодите на най-голям разцвет на римската култура, преводите и коментариите на Боеций станали решаващата връзка между гръцките философи и тези от Средните векове. Боеций спомогнал да се обогати латинският език с логическа терминология и когато през 12 в. на Запад се възродил интересът към логиката, той почивал първо на трудовете на Боеций.

Утешението на философията

Макар Боеций да бил изразител на Аристотеловата логика, неговият мироглед не бил аристотелов, а августински. Това се вижда и в няколкото му ортодоксални трактата върху християнската теология, и най-вече в неговия шедьовър Утешението на философията. Боеций написал Утешението в края на живота си, след като бил осъден на смърт за измяна от Теодорих Остготски, при когото служел като чиновник. (Историците спорят относно справедливостта на обвиненията.) В него Боеций задава вековния въпрос в какво се състои човешкото щастие и заключава, че то не се намира в земните награди като богатство и слава, а само във „висшето благо“, което е Господ. Човешкият живот следователно трябва да се прекара в търсене на Бога. Доколкото Боеций говори в Утешението повече като философ, а не като теолог, той не се позовава на християнското откровение или ролята на Божията благодат в спасението. Но неговото по същество августинско послание е несъмнено. Утешението на философията станала една от най-популярните книги в Средните векове, защото била написана изключително добре, защото показвала как класическите изразни средства и някои класически идеи могат да се впишат и подчинят на една чисто християнска рамка и най-вече защото тя придавала истински смисъл на живота. Във времена, когато всички земни неща действително изглеждали примитивни или мимолетни, било наистина утешително да ти обяснят красноречиво и по „философски“, че животът има смисъл, ако се живее в името на Бога.

Митът за Орфей като символ на християнските истини

В кулминационния момент на Утешението Боеций преразказва в стихове мита за Орфей по начин, който може да се приеме за обща позиция на току-що разгледаните четирима автори; т.е. как християнските философи желаят да приемат и поддържат известна приемственост с класическата традиция. Но Боеций придал и нов смисъл на разказа. Според него жената на Орфей, Евридика, символизира ада; след като Орфей не могъл да се сдържи да не я погледне, той бил принуден да умре и сам бил осъден да отиде в ада. С други думи, Орфей бил прекалено светски и материалистичен; той не е трябвало да обича една жена, а трябвало да търси Бога. Истинските християни, от друга страна, знаят, че „блажен е онзи, който може да погледне в блестящия извор на доброто (т.е. лика на Бога); блажен е онзи, който може да скъса тежките земни окови“.

Орфей и Евридика. Макар и датирана от Късното средновековие, тази илюстрация от ръкопис все пак може да предаде посланието на Боеций, че който се обръща към удоволствията на земния живот, „се обръща към ада“ (забележете дявола, който чака в десния ъгъл).

Към следващата част или към съдържанието

Метаданни

Данни

Световните цивилизации. История и култура. Том първи

Информация

История

Сваляне / Връзки

Формирането на западната християнска философия