Филип Лий Ралф, Робърт Е. Лернър, Стендиш Мийчъм, Алън Т. Ууд, Ричард У. Хъл, Едуард Макнал Бърнс
Световните цивилизации. История и култура. Том първи (3) (Зората на историята. Светът през Класическата епоха)

Природата на историята

Историята е нещо повече от битки и договори

Катрин Морланд, героинята на романа Абатството Нортхенгър от Джейн Остин, се оплакваше, че историята „ми разказва само неща, които или ме дразнят, или ме отегчават. Свади на папи и крале, войни и епидемии на всяка страница; обикновените мъже — негодници, а жени почти няма — много е уморително.“ Макар героинята на Джейн Остин да казва това около 1800 г., тя би могла да направи същото оплакване до съвсем неотдавна, защото доста време след началото на двадесети век повечето историци не смятаха историята за нещо повече от „минала политика“, при това суха хроника на миналата политика. Съдържанието на историята се ограничаваше главно до битки и договори, личностите и политиката на държавниците, законите и указите на управниците. Но колкото и да са важни тези факти, те в никакъв случай не представляват цялото съдържание на историята. Особено в последните няколко десетилетия историците стигнаха до признанието, че в историята влизат сведенията за миналата човешка дейност във всички сфери — не само политическите събития, но също и социалните, икономическите и интелектуалните. Жените наред с мъжете, поданиците наред с управниците, бедните наред с богатите са част от историята. Такава част са и обществените и икономическите институции, създадени от мъжете и жените, които на свой ред формират техния живот: семейството и социалните класи, селският и градският живот, капитализмът и индустриалното общество. Идеите и манталитетът също — не само на интелектуалците, а и на хората, чийто живот може би практически не е бил повлиян от „велики книги“ — са все част от грижите на историка. И най-важното, историята включва изследване на причините за събитията и типичните организации и идеи на хората; търсене на силите, които тласкат човечеството към великите му начинания, и причините за неговите успехи и провали.

Новите исторически методи

Заедно с разширяването на обхвата на своята работа историците се въоръжават с нови методи и инструменти, с които по-добре да упражняват занаята си. Историците вече не се ровят в едни и същи стари хроники и документи, за да разберат дали Карл Дебелия е бил при Ингелхайм или при Лустнау на 1 юли 887 г. За да се възползват от доказателствата на статистиката, те изучават компютърните научни методи. За да разтълкуват последствията от повишаване издръжката на живота, те изучават икономика. За да проследят брачната картина или да оценят последствията от войните и епидемиите за цялото население, те овладяват уменията на демографа. За да изследват явленията пещерно жилище или модерна урбанизация, те стават археолози, изучаващи вкаменелости, глинени чирепи или съвременното градско планиране. За да разберат мотивите за постъпките на мъжете и жените в миналото, те използват идеите на социалните психолози и културните антрополози. За да хвърлят светлина върху живота и мислите на онези, които не са оставили никакви или почти никакви писмени следи, те търсят други културни останки като народни песни, народни приказки и надгробни паметници.

Недостатъчни доказателства и търсене на достоверна реконструкция

Разбира се, при цялата си изобретателност историците не могат да създават доказателства. Един безкраен брой минали събития не могат да се възстановят, защото те са отзвучали, без да оставят следи; много други в най-добрия случай са недостатъчно познати. Затова някои от най-фундаменталните въпроси за това, „как са стояли нещата“ в миналото или никога няма да получат отговор, или могат да получат отговор само на базата на много условни умозаключения. Въпросите относно мотивите и причините могат да нямат определен отговор по други причини. След като отделният човек често едва проумява собствените си мотиви, би било наивно да се мисли, че някой може да бъде напълно уверен при установяване мотивите на другите. Що се отнася до причините за колективните събития, като например войните, тенденциите на икономическия ръст или промените в художествените стилове, те определено са твърде сложни, за да се сведат до чиста наука. Все пак, колкото повече доказателства имаме, толкова повече се приближаваме до намиране на достоверната реконструкция и обяснение на това, което се е случило в миналото. Освен това трудностите, свързани със събирането и интерпретацията на разните видове данни, не бива да се посрещат с отчаяние, а да се разглеждат като стимулиращо интелектуално предизвикателство.

Подходите към историята

Дали трябва да се обръщаме към миналото, за да възвеличим един или друг безвъзвратно отминал век, или за да се опитаме да разберем как сме стигнали до сегашното си положение? Очевидно нито една от тези две крайности не е задоволителна, защото носталгията почти неизбежно води до изопачаване и във всеки случай е безполезна, докато крайната „злободневност“ също води до изопачаване и във всеки случай е глупава в предположението си, че всичко, което правим днес, е по-добро от онова, което хората са правили преди. Изглежда, че е най-добре да избягваме както преклонението пред миналото, така и снизходителното отношение към него. Вместо​ това много историци се опитват да разберат как хората от дадена епоха са се мъчили да решат своите проблеми и да изживеят плодотворно живота си в условия, подходящи за тяхната конкретна среда и степен на развитие. Други пък историци търсят промените във времето, без да постулират прогресивното развитие към днешния най-добър от всички възможни светове. Тези историци смятат (да се надяваме, че имат право), че откриването на схемите и механизмите на промяната ще ни позволят по-добре да разберем настоящето и ще ни дадат по-голяма възможност да чертаем разумни стратегии за справяне с бъдещето.