Тит Ливий
Достопаметни герои и деяния (72)

Бележки

КНИГА ПЪРВА

Към глава 1

1. Правото на войната давало на победителя пълна власт над имуществото и личността, живота и свободата на победения.

2. Днешният Венециански залив.

Към глава 2

1. Лавиниум.

2. Според римските предания Еней изчезнал по време на боя или потънал в река Нумѝк. На това място нему бил посветен храм, в който бил почитан като luppiter Indiges (местен, домашен Юпитер). Почитането на троянския герой, достигнал Италия с родните пенати, явно се е сляло с култа на едно от главните божества на латините — Pater Indiges, свързан с пенатите. Център на култа на Еней-Юпитер бил Лавиниум и брегът на Нумѝк.

Към глава 3

1. Тибър.

Към глава 4

1. Недалеч от това място, където според легендата Ромул и Рем били кърмени от вълчицата, имало храм на Румина — богиня на кърмачетата. Етимологията на думата е неясна; свързва се с древноиталийския корен rumis — „гръд“, с името на Ромул и с корена rumen в думата ruminalis — „преживно животно“.

2. Думата lupa означава и вълчица, и блудница.

Към глава 6

1. Има се предвид Амулий; думата означава и незаконен владетел.

Към глава 7

1. За Евандър и Херкулес вж. азбучния показалец. По обичая на Алба Лонга (т.е. по римски обичай) се извършвали свещенодействията на древните местни божества, а по гръцки — на гръцките. Според римския обичай при свещенодействия този, който ги извършвал, трябвало да си покрива главата, вътрешностите на жертвеното животно трябвало да бъдат изгаряни; според гръцкия главата не трябвало да се покрива, а били изгаряни само бутовете на животното, обвити с тлъстина, докато вътрешностите били изяждани.

2. Латинската азбука произхождала от един от вариантите на гръцката. Смята се, че тя била разпространена в Италия от гръцките колонии чрез посредничеството на етруските.

3. Олтарът на Херкулес — Ara Maxima (Великият олтар) — се намирал на Forum Boarium — пазара за добитък, разположен между Палатин и Тибър. Там били сключвани търговските сделки между римските граждани и чужденците. Култът на Херкулес на това място бил свързан с някои особени забрани — до светилището му не били допускани жени.

Към глава 8

1. Този обичай бил много разпространен в Древна Гърция и Изтока, но като римски не е засвидетелствуван. Убежища били храмовете и свещените места, където преследваните — справедливо или не — се намирали под закрилата на боговете и ставали неприкосновени. По разказа на Ливий, и на някои други автори, са правени опити да се установи мястото и божеството, давало убежище на първите римляни. Посочва се светилището на Вѐйовис — древноиталийско божество на отмъщението, — което се намирало между двете възвишения на Капитолий. Вероятно в мотива за убежището има силно влияние от гръцките легенди за основаване на градове, което е указано и в самия текст, а към него насочва и изразът „потомство на тази земя“ със същото значение като гръцката дума αὐτόχθων. Да бъдеш автохтонен, туземец, това е бил един от най-важните аргументи за дадено гръцко племе, че има древни корени и права над дадена земя. Тези представи намират най-ярък израз в мита за тиванците, поникнали от посетите в земята зъби на дракона, убит от Кадъм на мястото на бъдещия град. Като друг аргумент за гръцко влияние върху легендата се привежда това, че Рим не би могъл за кратко време да стане толкова силна и организирана държава, каквато била в началото на републиканския период, ако е възникнала по този начин.

Към глава 11

1. Двойната победа над сабините и над антемнатите.

2. Цитаделата на Рим, която се намирала на северното възвишение на Капитолийския хълм.

Към глава 15

1. В § 14 на кн. I се разказва за победната война на римляните срещу фиденатите, предизвикана от страха на последните от растящата мощ на Рим.

Към глава 16

1. Марсово поле.

Към глава 18

1. Лявата страна била смятана при птицегадание за щастлива.

2. Мястото е спорно. Според друго тълкование преводът би трябвало да гласи: „… определил, като казал, че дясната страна се простира от запад към юг, а лявата — от юг към изток“.

3. Авгурът по този начин очертава така наречения templum (свещеното място) в пространството, над което трябва да се явят очакваните божи знамения. В случай че тези знамения възникнат извън проекцията в пространството над очертаната от авгура плоскост, която плоскост нарекохме templum, то те са невалидни.

Към глава 19

1. Право (ius) — принципите, според които се извършва съдопроизводството. Закони (leges) — твърдо установени от някаква институция правила, нарушаването, на които водело до наказание. Обичаи (mores) — установени от традицията правила.

2. Първата пуническа война завършила в 241 г. пр.н.е. След нея военни действия в Сардиния имало през 338 г. пр.н.е.

3. Битката при Акций се състояла на 2 септември 31 г. пр.н.е. Октавиан се върнал в Рим през 29 г. пр.н.е., а титлата Август приел в 27 г. пр.н.е.

4. Неприсъствени дни (dies nefasti) били празниците, посветени на боговете, когато не се позволявало да се раздава правосъдие и да се свиква народното събрание. Присъствени (fasti) са дните, в които можело да бъдат провеждани заседания на народното събрание и на сената, да бъдат разглеждани съдебни дела, да бъдат водени битки. Съществували и така наречените „черни дни“ (dies atri), белязани с траур или с лошо знамение, в които не било препоръчително да се предприема нещо, което трябвало да бъде доведено до успешен край.

Към глава 20

1. Pontifex Maximus упражнявал върховен контрол над всички култове в Рим (вж. понтифици в азбучния показалец).

Към глава 21

1. Много стара представа за десницата, в която има или няма оръжие. При свещенодействие жреците я обвивали с бяла вълна. Много изрази с думата „десница“ носят идея за вярност.

Към глава 23

1. Става дума за географска, а не етническа близост.

Към глава 26

1. Според древното родово право, връзката между общината и нейния член е много тясна.

2. На народно събрание.

3. Правото на бащата (iur patris familiae) му позволявало да бъде в дома господар, жрец и съдия. Бащата на семейството се грижел за домашния култ, управлявал фамилията, която освен семейството включвала робите и клиентите, имал власт над живота и смъртта на всички нейни членове.

4. Уред за мъчения във формата на вила с два зъба, за краищата, на който завързвали ръцете на осъдения.

5. Разказът на Хорациите и Куриациите е едно от родовите предания, които Тит Ливий включва в повествованието си. В колебанието между двата рода е избран този на Хорациите, защото само неговите представители ежегодно на 1 октомври принасяли на Янус и на Юнона жертва на място, наречено „сестрина греда“ (tigillum sororium). Произходът на това име бил неясен в историческата епоха и затова го свързвали с убийството, извършено от Хораций.

Към глава 29

1. Според преданието Алба Лонга била основана към края на XII в. пр.н.е. от сина на Еней — Асканий.

Към глава 33

1. На дървени стълбове. Този мост бил целият от дърво. Според древна религиозна забрана бил построен, без да се използува метал и дори метални инструменти.

Към глава 34

1. Така били наричани етруските първенци, които стояли начело на родовете и на родовите обединения.

2. „Егерий“ означава „нещастен“ и „беден“.

3. Орелът е свещена птица на Юпитер.

4. Етруските били известни с умението си да гадаят волята на боговете по различни знаци. От етруски произход била колегията на харуспиците, които предсказвали бъдещето по вътрешностите на жертвените животни и по различни природни явления. Това умение, кодифицирано през II в. пр.н.е., се наричало disciplina etrusca (етруска наука).

Към глава 35

1. Тит Таций и Нума Помпилий били от сабински произход.

2. Първоначално Ромул определил броя на сенаторите на 100, Тарквиний удвоил числото им, като нарекъл едните „старши сенатори“ (patres maiorum gentium — букв. „бащи от по-знатни родове“) и им дал правото първи да гласуват, а другите — „младши сенатори“ (patres minorum gentium — букв. „бащи от по-незнатни родове“).

3. Така нареченият Circus Maximus. Намирал се в низината между Палатин и Авентин. Според преданието на това място се състояли празненствата, по време на които римските младежи похитили сабинските девойки. В средата на цирка се намирал подземният олтар на бог Консус, който римляните виждали само на празника му Консуалии, когато там се провеждали и надбягвания с коне и мулета. Първоначално циркът бил построен от дърво, а по-късно — от камък. По времето на Август побирал 60 хиляди зрители. Освен конни състезания в цирка се провеждали и гладиаторски борби, боеве с диви животни и мимически представления.

4. „Римските игри“ били посветени на Юпитер Капитолийски. Отначало включвали състезания с колесници, по-късно и борби на атлети и боеве на животни. Провеждали се и при триумф, и по предварителен оброк, даден в критична ситуация, когато боговете били молени за благосклонност.

Към глава 40

1. Тарквиний Стари бил от етруски произход, а според преданието — и внук на Дема̀рат, коринтски изгнаник (I. 34). Смята се, че властвуването на последните трима римски царе отразява период, в който Рим бил подчинен на етруските.

Към глава 49

1. Тарквиний Горди бил зет на Сервий Тулий. С помощта на съпругата си Тулия той убил нейната сестра и своя брат, а после и самия цар, и по този начин стигнал до царската власт.

Към глава 50

1. По религиозни причини заседанията продължавали до залез-слънце.

2. Възможно било двете спорещи страни да изберат по взаимно съгласие частно лице като арбитър, ала това съвсем не било по-важно от съюзното събрание, на което Тарквиний трябвало да присъствува.

3. По силата на правото на бащата на фамилията (вж. бел. №3 към I, 26). Споровете между баща и син не били трудни за разрешаване, защото синът трябвало да се подчинява на бащата.

Към глава 51

1. Този вид смъртно наказание се приписва ту на картагенците, ту на германите. Ливий го споменава само при предателство на бойното поле и при метеж.

2. Според изследователите на Ливий, Турн Хердоний, както и целият свързан с него епизод са недостоверни.

Към глава 52

1. Тарквиний Горди бил син на Тарквиний Приск.

2. „… от две предишни една“ — сиреч смесил една римска и една латинска манипула; „… и от една — две“ — сиреч разделил новополучената двойна манипула на две части, за да бъде спазен установеният брой на воините в нея; новите манипули обаче били етнически смесени.

Към глава 53

1. Курията е сградата, в която заседавал сенатът. Става дума за това, че Тарквиний Горди убил или прогонил от Рим много враждебни нему сенатори (I, 49).

Към глава 54

1. Гръцкият историк Херодот разказва същата история, която вероятно е някакъв анекдот, като я приписва на милетския тиран Тразибул, живял в края на VII в. пр.н.е., около половин век преди Тарквиний Горди.

2. В основата на разказа за тези събития стои достоверният факт за превземането на Габии. Всъщност той представлява компилация от разказите на гръцките историци за съвсем други събития (напр. превземането на Вавилон от персите), но в този вид е съставен още от първите римски историци.

Към глава 56

1. Строителните умения на етруските били образец за римляните. В храма и в култа на Юпитер Капитолийски се открива силно етруско влияние.

2. В образа на змия се появяват много богове. В случая вероятно се касае за духовете покровители на мястото. Показването им пред хората се свързвало с някакво предупреждение.

3. Вж. бел. № 4 към I, 34.

4. За обществени знамения се считали тези, които се явявали на обществени места. Тук колебанието идва от възприемането на царския дом като място с особено значение — всичко, което ставало там, се пренасяло върху държавата.

5. В храма на Аполон в Делфи имало помещение под равнището на пода, в което пророчицата Пития слизала, за да дава предсказанията си. Очевидно Ливий бърка начина на пророкуване, характерен за Сибилата в Куме, с този на Пития.

Към глава 59

1. Съпругата на Тарквиний Горди — Тулия — го подбудила да свали от престола баща й — Сервий Тулий. Преди това, за да се омъжи за него, тя убила неговия брат и сестра си. Но най-страшното престъпление тя извършила, след като се явила с колесница на форума, за да поздрави съпруга си като цар. Сервий Тулий се опитал да се противопостави на новия цар и в започналата схватка бил убит. Тулия заповядала на кочияша си да мине с колесницата през трупа му. Споменът за това ужасно престъпление останал в името на мястото — via scelerata (улица, опетнена с престъпление).

2. Тъй като Брут бил считан за малоумен, невероятно е той да е заемал магистратура. Според първоначалната версия на преданието (у Цицерон), той бил частно лице; но като такъв не би могъл да държи реч пред народното събрание. Смята се, че по-късните римски историци го представят като началник на конницата, водени от желанието всичко да бъде законно.

Към глава 60

1. Това сведение е потвърдено от археологически данни. В Цере е открита родова гробница от V-III в. пр.н.е. с надписи, които показват, че е принадлежала на Тарквиниите.

2. Има различни предположения за записките на Сервий Тулий. Вероятно те съдържали предписания относно всички процедури в народните събрания във връзка с реформата, която му се приписва — създаването на центуриатните комиции.

КНИГА ВТОРА

Към глава 2

1. Царят-свещенослужител (Rex sacrorum или sacrificus) наследил религиозните задължения и пълномощия на царя. Той трябвало да бъде патриций, а длъжността му била пожизнена. Основната му функция била като жрец на Янус, който ръководел неговия празник — агоналии — на 9 януари.

2. Rex sacrorum, както и всички останали жреци в Рим, бил подчинен на върховния понтифекс.

Към глава 5

1. Островът се намира малко на юг от Марсово поле, почти срещу Капитолийския хълм.

Към глава 6

1. Етруските претърпели многобройни поражения от Рим. Победа над вейентите спечелил Сервий Тулий.

2. Така нареченият agmen quadratum — обозът бил поставян в средата; отпред, отзад и отстрани се движели готови за бой легионери, а конницата и леката пехота образували авангарда и ариергарда и охранявали фланговете. По този начин се движели във вражеска област, когато имало опасност от нападение.

Към глава 7

1. Свеждането на фасците, носени от ликторите, е знак за почит. Това се правело обикновено при среща на двама магистрати от ликторите на този, който бил с по-малка власт, и от консула при излизане пред народното събрание в знак на уважение пред народа.

2. Римските родове, организирали заговора за връщането на Тарквиниите в Рим.

Към глава 10

1. Етруските. Тарквиниите поискали съдействието на царя на етруския град Клузии — Порсена, и той тръгнал срещу Рим.

2. Дървеният мост над Тибър, построен от Анк Марций (вж. I, 33 и бел., към него).

3. Това означава, че бил на десния бряг.

4. Обръща се към бога на реката.

Към глава 11

1. На всяка миля (1,478 км) по римските пътища стоял така нареченият милиарен камък.

2. В тази епоха целият град бил разположен на изток от Тибър. Западно от реката — страната на етруските — се намирал само Яникулум, който дълго останал незастроен, а служел като укрепление пред единствения мост. Битката, за която се говори, става източно от града — римляните примамили етруски отряд далеч от лагера и го обкръжили.

Към глава 12

1. Тит Ливий приписва на етруските римски обичай — войниците да получават заплата, но и в римската войска той бил въведен едва от 406 г. пр.н.е. Преди това те се въоръжавали и издържали за своя сметка.

2. Бронзов тас, върху който запалвали огъня за жертвоприношения.

Към глава 13

1. Тези условия показват, че римляните са в позиция на победени, Порсена бил отблъснат с помощта на латините и кампанските гърци. Но след като отминала общата опасност, отношенията между римляни и латини отново се влошили и се стигнало до така наречената Първа латинска война, продължила до 493 г. пр.н.е. Рим бил принуден да влезе в съюз с латините при условие да не се меси във вътрешните им работи, да им оказва военна помощ и да дели с тях плячката по равно.

По това време латините образували федерация от осем града, възникнала в периода на борба с Порсена, наречена Арицинска по мястото на съюзните събрания — Ариция. Членовете й били равноправни, начело стоял изборен диктатор. Мирът и съюзът, между римляни и ла̀тини бил продиктуван от общата опасност пред волските и еквите. Борбата била с променлив характер. Забележителен успех съюзниците постигнали едва през 80-те години на V в., когато към тях се присъединили херниките. Войните с еквите и волските избухвали спорадично и накрая довели до постепенното преминаване на земите им в ръцете на съюзниците, най-вече на Рим.

Към глава 34

1. За 492 г. пр.н.е.

2. Велитра и Норба били градове на волските, в които Рим изпращал колонисти след покоряването им.

3. През 491 г. пр.н.е.

Към глава 36

1. Вж. бел. №4 към I, 35.

2. Вж. бел. № 4 към I, 26.

Към глава 38

1. Ферентин бил град на хернуките, чиито земи се намирали между тези на еквите и волските. Те били съюзници на волските.

Към глава 39

1. Вероятно фециалите (за фециалите вж. азбучния показалец).

Към глава 40

1. През 487 г. пр.н.е.

КНИГА ПЕТА

Към глава 38

1. През целия V в. пр.н.е. римляните воювали с един много страшен противник — богатия и могъщ етруски град Веи. Последната война с него продължила от 406 до 396 г. пр.н.е. Тя завършила с това, че Веи бил присъединен към владенията на Рим и отвъд Тибър били образувани още четири триби.

По-нататъшното осъществяване на римската експанзия било преустановено за известно време, тъй като самите римляни станали обект на нападение от страна на галите. В началото на IV в. пр.н.е. галите, които през V в. пр.н.е. се установили в долината на река По, започнали да се придвижват на юг към Етрурия. Това заставило разтревожените етруски да обединят своите сили с тези на римляните. Битката между галите и римляните станала в 390 г. пр.н.е. при река Алия, приток на Тибър.

Към глава 39

1. По-надолу се уточнява, че става дума за фламина на Квирин. Вероятно участието му в този епизод се определяло от мястото, където според преданието трябвало да бъдат скрити светините — храмът на Квирин. Легендата може би е свързана с ролята, която този бог придобил по времето на Август, когато и Ливий написал своето съчинение.

Що се отнася до държавните светини, не е ясно какво точно са представлявали те, тъй като в Античността това било пазено в строга тайна. Светините били съхранявани в храма на Веста заедно с други предмети на държавния култ и достъп до тях имала само една весталка. Предполага се, че става дума за дървена статуя на божество, за която се вярвало, че била паднала от небето и че Еней я бил донесъл в Италия от Троя. В Регията — древния царски дом — били съхранявани свещените предмети на Марс — копия и щитове, — които също били държавни светини.

Към глава 41

1. Пурпурната тога, бродирана със злато, така наречената toga picta. Предполага се, че тя била заимствувана от етруските. В древни времена била белег на царска власт, а през републиканската епоха била носена от някои висши магистрати — прегорите, консулите, народните трибуни, но само при определени случаи. Носели я също и триумфаторите.

2. Колесниците, с които откарвали статуите на боговете до цирка по време на игрите в него.

Към глава 43

1. Движейки се в плътна група, държали щитовете над главите си и отстрани, за да се предпазват от стрелите. Това бойно построение било често използувано от римляните при обсадата на крепости.

2. Може би във връзка с превземането й през 442 г. пр.н.е., за което Ливий говори в четвърта книга (гл. 11).

3. След превземането на Веи, Камил бил обвинен в злоупотреби и изпратен в изгнание.

Към глава 47

1. Камил организирал римляните, избягали от галите във Веи и в други градове, но преди да ги поведе на помощ на обсадените, изпратил в римската крепост пратеник да извести на сенаторите за действията, които бил предприел, и да поиска от тях потвърждаване на военната власт, която бил поел. Сенатът му дал правата на диктатор.

2. В северната част на Капитолийския хълм до крепостта имало храм на Юнона Моне’та (вж. Юнона в азбучния показалец).

3. Половин либра е равна на 164 г., а един quartarius — на 0,137 л.

4. От Тарпейската скала (вж. азбучния показалец).

Към глава 48

1. В центъра на Рим имало място, наричано Gallica busta (галски могили).

Към глава 49

1. На около 12 км от Рим — вж. бел. № 1 към II, 11.

2. Някои учени не приемат за достоверни сведенията за заслугите на Камил в тази война и за славната победа на римляните. Смята се, че след получаването на откуп галите сами се оттеглили, защото собствените им поселения в Северна Италия станали обект на нападение от съседните племена.

3. След превземането на Веи в Рим се водили борби около предложението да бъде изпратена голяма група колонисти в новозавладения град, в които борби Камил взел активно участие.

КНИГА СЕДМА

1. Галското нашествие отслабило Рим. От това се възползували волските, еквите и етруските и нападнали могъщите си съседи. Присъединили се и латините заедно с херниките, което довело до разпадане на Латинския съюз. През целия IV в. пр.н.е., над римляните и останалите италийски племена неведнъж надвиснала опасността от галски нападения. Около 360 г. пр.н.е., а след това и през 40-те години на IV в. пр.н.е. галите многократно нахлували в Лациум.

Към глава 9

1. През 361 г. пр.н.е.

2. За да задържи консулската власт, трябвало не само да насрочи събранието по-рано, но и при изборите да наруши обичая този, който ръководи изборите, да не приема гласове за себе си. Макар през тази епоха по принцип да било възможно, все пак не било прието една и съща магистратура, особено консулската, да бъде заемана от един човек в две последователни години.

3. През 361–360 г. пр.н.е. галите отново нахлули в Лациум.

Към глава 10

1. Манлиите носели прозвището „Капитолийски“ от времето на бдителния Марк Манлий, който се отличил при отбраната на капитолийската крепост във войната с галите през 390 г. пр.н.е.

Към глава 25

1. Става дума за Луций Фурий Камил, избран за диктатор, който да проведе консулските избори за 350 г. пр.н.е.

2. Това било в противоречие с обичая водещият събранието да не приема гласове за себе си. Според други извори консулите за тази година били други.

3. 350 г. пр.н.е.

4. Девет години по-късно наистина избухнало въстание на латините, но е малко вероятно това да е станало и в описвания от Ливий момент.

5. Победата на баща му Марк Фурий Камил над галите през 390 г. пр.н.е.

6. При нападение на външни врагове жребият трябвало да определи кой от двамата консули трябва да застане начело на войската.

Към глава 26

1. Изток е щастлива посока при птицегаданията.

2. Твърде ниска възраст за заемането на консулска длъжност. Така от 180 г. пр.н.е. възрастта, на която римлянин можел да стане консул, била 33 години.

3. Корвус означава гарван.

4. По това време (349 г. пр.н.е.) македонският цар Филип II бил завладял Тесалия и тракийското крайбрежие до Хелеспонта и в негово лице антимакедонски настроените гърци виждали смъртен враг на демокрацията и независимостта на Гърция.

КНИГА ОСМА

Към глава 3

1. От 493 г. пр.н.е. Рим бил в съюз с латините. По-късно към този съюз се присъединили и други племена от Средна Италия. След Първата самнитска война (343–341 г. пр.н.е.) римляните установили господството си в Кампания и с това предизвикали голяма тревога у своите съюзници, което по-късно довело до разпадане на съюза след Втората латинска война (340–338 г. пр.н.е.).

2. Думата „претор“ тук е употребена вместо „военачалник“.

3. По-точно латински колонии в земите на волските.

Към глава 4

1. Ораторът премълчава, че латините още преди това не са изпълнявали съюзните си задължения.

Към глава 6

1. Това показва, че прекият път към Кампания е бил затворен поради въстанието на латините.

Към глава 8

1. В това число не влизали знаменосците.

2. Сиреч, ако войниците били построявани в същия ред, както предходната година. Това обаче можело да стане случайно, тъй като легионите всяка година били сформирани наново и били избирани нови центуриони.

Към глава 9

1. Става дума за издатината от дясната страна на черния дроб. Нараняването й при разрязването на жертвеното животно било неблагоприятен знак и вещаело опасност за пълководеца.

2. „Домашни“ или „местни“ (Di Indigetes) са старите чисто римски божества, а „нови“ (Di Novensiles) са чуждите божества — италийски, гръцки, източни, приети и почитани в Рим.

3. Очевидно той е надянал тогата върху ризницата си. Краят на тогата в такъв случай се прехвърлял през лявото рамо и под дясната мишница се изтеглял към гърдите така, че тогата се скъсявала и се освобождавали ръцете на война.

Към глава 10

1. Разстоянието от посоченото място на битката до Минтурна е много голямо. Вероятно Ливий прави някаква грешка в топонимията.

КНИГА ДВАДЕСЕТ И ПЪРВА

1. Книгите от XI до XX включително не са достигнали до нас.

2. След така наречената Втора латинска война (340–338 г. пр.н.е.) Латинският съюз се разпаднал. Жителите на няколко града били включени в състава на римските граждани. Общини, чието население придобило римско гражданство, но нямало право да гласува, станали и тези на кампаните и аврунките. Останалите латински и волски градове били обявени от Рим за латински съюзници. Техният статут послужил като основа за оформяне статута на латинското гражданство — запазвайки всичките си права в своята държава, жителите им се ползували от някои права на римските граждани — можели да сключват брак с римляни, да влизат в делови търговски отношения с тях под охраната на римското законодателство и държавните власти. За разлика от останалите италийци те можели да се преселват в Рим, където впоследствие често били включвани в състава на пълноправните римски граждани.

Борбата на римляните със самнитите продължила до началото на III в. пр.н.е., когато последните били принудени да сключат непълноправен съюз с Рим, а сабините станали непълноправни римски граждани. В хода на самнитските войни била разширена властта на Рим в Кампания (кампанските градове, включително Неапол и Нола, станали римски съюзници).

В 285 г. пр.н.е. галите отново нахлули в Етрурия. Успехите на Рим във войната с тях усилили римското влияние в северните области на Италия: Етрурия, Умбрия и Пиценум.

През III в. пр.н.е. в Южна Италия племената на апулите, луканите и брутиите се вдигнали срещу гръцките колонии. Самите гърци си съперничели помежду си. Рим се намесил в борбите им и постепенно до средата на 60-те години на III в. пр.н.е. наложил и над тях властта си, с което станал господар на цяла Италия. Насочвайки се към Сицилия, римските интереси се сблъскали с тези на втората най-силна по това време държава в Западното Средиземноморие — Картаген. Той вече владеел западната част на острова и нееднократно се опитвал да наложи властта си и над източната му част. До III в. пр.н.е. между Рим и Картаген били сключени няколко търговски договора и един военен — в 279 г. пр.н.е. по време на войната срещу епирския цар Пир, съюзник на гръцките полиси в Южна Италия и Сицилия. Отношенията между тях се променили към средата на III в. пр.н.е., когато се оказали съперници за властта над Сицилия и за контрола над морската търговия в Западното Средиземноморие. Това довело до така наречените Пунически войни. Първата от тях (260–241 г. пр.н.е.) завършила с победа на Рим. Според сключения договор Картаген отстъпвал на Рим цяла Сицилия и островите между нея и Италия, връщал пленниците и се задължавал за 10 години да изплати контрибуция в размер на 3200 таланта.

Това обаче не можело да бъде решение на съперничеството им. Двете държави се готвели да продължат борбата.

Към глава 1

1. Втората пуническа война (218–201 г. пр.н.е.).

2. След края на Първата пуническа война в Африка избухнало въстание на картагенските наемници, към които се присъединили робите и зависимите от Картаген либийци. Поддържали ги останалите финикийски градове, сред тях и Утика. Въстанието започнало през зимата на 241 г. пр.н.е. И продължило повече от три години. Картаген дължи потушаването му на Хамилкар Барка.

3. Картагенците загубили властта над Сицилия с подписването на договора от 241 г. пр.н.е. Сардиния била отнета през 238 г. пр.н.е., когато римляните в отговор на молбата на намиращите се там наемници окупирали острова. Картаген протестирал, на което Рим отговорил с обявяване на война. Картаген бил принуден да отстъпи Сардиния и Корсика и да плаща данък от 1200 таланта.

Към глава 2

1. От 237 до 229 г. пр.н.е. Хамилкар затвърдил картагенската власт в Южна и Източна Испания (вж. Хамилкар в азбучния показалец).

2. В 229 г. пр.н.е.

3. Сагунт бил единственият град на юг от река Ибѐр (дн. Ебро), който не признал властта на картагенците, а сключил съюз с Рим. Превземането му от Ханибал през 218 г. пр.н.е. дало повод за Втората пуническа война.

Към глава 3

1. Вж. „Картаген“ и „сенат“ в азбучния показалец.

2. Ханон очевидно прибягва до метафори, за да подсили ефекта от речта си: Хамилкар не е бил цар.

Към глава 4

1. В древността пуните били смятани за изключително вероломни. Разпространен бил ироничният израз punica fides — „пунийска вярност“, сиреч вероломство.

Към глава 5

1. Вж. бел. № 2 към II, 6.

Към глава 9

1. Групировката на Баркидите наложила в съвета линията на поведение, за която настоявал Ханибал. На римските пратеници било отговорено, че за войната са виновни сагунтинците.

Междувременно Ханибал започнал нов щурм и завзел част от твърдината на града. Очакваната в Сагунт римска помощ все не идвала. Като условие за капитулация Ханибал изискал от гражданите да предадат златото и среброто си на турдулите, да напуснат града и да се заселят там, където той им заповяда. Испанецът Арлок от картагенската войска, който отпреди имал в Сагунт статута на „приятел и гостоприемен“, предал на обсадените тези условия.

Към глава 15

1. Полибий и аналистите.

2. Изборът на консулите за следващата година се провеждал задължително под ръководството на един от консулите за текущата година.

Към глава 32

1. С падането на Сагунт Ханибал постигнал своето — заставил римляните да обявят война на Картаген. След необходимата подготовка, през пролетта на 218 г. пр.н.е., той тръгнал от Нови Картаген (Испания) по морското крайбрежие на север от граничната река Ибѐр (Ебро), наложил властта си над племената илергети, баргуси, авсетани, а също и над Лацетания — страна, която стигала непосредствено до Пиренейските планини. Въпреки сериозните затруднения преминал Пиренеите, успешно се придвижил през Северна Испания и Галия. Над Рим надвиснала голяма опасност — Ханибал се готвел да премине Родан. След като преодолял и тази трудност, ловко избягвайки сражението с намиращия се в устието на Родан, но пасивно изчакващ Сципион, той се отправил към ключа за Италия — Алпите.

2. Вж. бел. № 2 към II, 6.

Към глава 33

1. На латински castellum — малко укрепено поселение.

Към глава 35

1. Седем звезди от съзвездието Телец, които изгряват през май и залязват на 26 октомври, когато в Алпите започват зимните валежи.

Към глава 62

1. Първата победа на Ханибал след преминаването на Алпите била при река Тицин. Тя затвърдила положението му в Северна Италия и помрачила в очите на картагенците ореола на непобедимостта, с който било обкръжено римското оръжие след Първата пуническа война. Последвала нова победа на Ханибал — при река Требия, — която му позволила да завладее Цизалпийска Галия и му открила пътя към Централна Италия, сиреч през Етрурия към Рим. Но неуспехът на първия му опит да премине през Апенините и равният изход от сражението при Плаценция дали време на консулите да завършат подготовката за следващото сражение с Ханибал в Етрурия. По това време Рим вече бил обхванат от паника. През зимата на 218–217 г. пр.н.е. в града се говорело за всевъзможни зловещи предзнаменования.

2. Пазарът за зеленчуци (Forum Holitorium) се намирал между Тибър и Капитолийския хълм, южно от Марсово поле, до пазара за добитък. Там имало храм на Надеждата (Spes), построен в 254 г. пр.н.е., както и друг по-голям храм, за който се предполага, че е бил посветен на Юнона Спасителка (Luno Sospita).

3. Пазарът за добитък (Forum Boarium) се намирал между Тибър и Палатин, на юг от пазара за зеленчуци. Там е бил олтарът на Херкулес (вж. бел. № 3 към I, 7).

4. Юнона (вж. азбучния показалец) е не само богиня на жените и на майчинството. В различните италийски общини в най-древни времена тя била почитана и като войнствена богиня, покровителка на градове, помощница в битки. Изобразявана била на бойна колесница. На това място вероятно се говори за Юнона Спасителка (luno Sospita), представяна с копие и наметната с лъвска кожа.

5. Начин на гадаене, практикуван най-вече в Цере и Пренесте. Дървените таблички, върху които били написани древни формули, били размесвани от избрано за целта дете, което след това изваждало наслуки някои от тях. В зависимост от формулите, изписани върху изтеглените таблички, бил тълкуван и отговорът на оракула. Ако на гадателите им се сторело, че са се смалили, това било смятано за лош знак. Ако някоя изпаднела и се отделяла от другите, това също било лош знак, особено ако на нея било изписано някакво предсказание, за каквото става дума в дадения пасаж.

6. Същият обред при същото знамение бил извършен и по времето на Тул Хостилий от албаните, преселили се в Рим след разрушаването на града им (вж. I, 31).

Към глава 63

1. Консулите били избирани от центуриатните комиции и до официалното им встъпване в длъжност, което по време на Втората пуническа война вероятно ставало на мартенските Иди (15 март), били наричани consules designati (посочени консули). За да може тяхното встъпване в длъжност да бъде узаконено и осветено, те трябвало да извършат определени церемонии и религиозни обреди.

2. 309 амфори са около 8 тона. С този закон се ограничавала възможността на сенаторите да се занимават с морска търговия, която се намирала главно в ръцете на конническото съсловие.

3. Сенаторите твърдели, че при първото консулство на Фламиний (223 г. пр.н.е.) предзнаменованията били неблагоприятни.

4. Ливий изброява ритуалите, чрез които консулът встъпвал в длъжността си. Той трябвало да извърши птицегадание в дома си и да облече консулската тога с пурпурна ивица; да пренесе в жерава на Юпитер бял бик на Капитолия; да проведе заседание на сената, на което да бъдат разисквани въпроси от религиозния живот и по-конкретно — за Латинските празненства. С това консулът получавал своята potestas (специфичната власт, отредена на заемащия тази длъжност — вж. „консул“ в азбучния показалец). От куриатните комиции получавал imperium (висшата военна власт, на която при определени обстоятелства можели да имат право и други магистрати: преторът, диктаторът и началникът на конницата). При встъпването си в длъжност консулът трябвало да открие Латинските празненства и да принесе жертва на Юпитер Лациарис на Албанската планина. Преди да напусне Рим, трябвало да даде обети за благополучието на държавата: обещавани били жертвоприношения, нови храмове, игри. Неизпълнението на тези ритуали не засягало законността на поетата от консула длъжност, но намалявало моралния му авторитет, което можело да доведе до неподчинение, докато не ги изпълнел.

5. Става дума за така наречения lixa — дребен търговец, които доброволно съпровождал войската, продавал на войниците храна и напитки и им правел услуги срещу заплащане. Това занимание било презирано и общественото положение на тази категория хора — много ниско.

КНИГА ДВАДЕСЕТ И ВТОРА

Към глава 1

1. Намирал се в Цере.

2. Вж. бел. № 5 към XXI, 62.

3. При религиозните обреди на римляните жертвите, които трябвало да бъдат принасяни на всяко божество и при всеки повод, били строго определени до най-малки подробности, откъдето идват и многобройните им названия: victima е животното при благодарствено жертвоприношение, hostia — при очистително жертвоприношение или при гаданията на харуспиците по вътрешностите му. Hostiae maiores (букв. — по-големи жертвени животни) са такива, които са достигнали определена възраст и имат вече два реда зъби; затова се наричат още bidentes или ambidentes. По младите животни са hostiae minores или lactentes (букв. — по-малки или сучещи жертвени животни).

Към глава 2

1. Това били воините, които Ханибал повел от Испания и с които преминал Алпите.

Към глава 3

1. Всъщност той вървял на юг и се отдалечавал от Фезуле.

2. Червено знаме, което било вдигано пред палатката на военачалника.

3. Всеки легион имал свой боен знак. От времето на Марий (края на II — началото на I в. пр.н.е.) той бил задължително сребърен орел, набучен на дървена пръчка. Носели го в първата манипула на първата кохорта. Всяка кохорта също имала свой знак, носен отново в първата манипула. Когато войската била в лагера, знаменосците забивали бойните знаци в земята до олтара (ага) пред палатката на военачалника (praetorium). Ако на тръгване не можело да бъдат измъкнати от земята, това се смятало за лошо предзнаменование. В битка били носени в първия ред на подразделението, към което принадлежали.

Към глава 5

1. През 217 г. пр.н.е. Имало 57 земетресения в Италия, най-силното, от които било в деня на сражението при Тразименското езеро, 27 юни.

Към глава 6

1. По време на първото си консулство през 223 г. пр.н.е. Фламиний воювал успешно с галите. През 217 г. пр.н.е. с галите воювал и другият консул за годината — Гней Сервилий, — който превзел само една незначителна крепост.

2. Вж. бел. № 1 към XXI, 4.

Към глава 8

1. Освен с това, че диктаторът бил избран от народното събрание, което нямало прецедент до този момент, обичаят бил нарушен също така и с избирането на началника на конницата пак от народното събрание. Дотогава той бил посочван от диктатора, което отговаряло на същността на тази магистратура, даваща на заемащия я неограничени пълномощия.

Към глава 9

1. За Големите (или Римските) игри вж. бел. № 4 към I, 35.

„Свещената пролет“ представлявала обет, даван по време на големи бедствия, съгласно, с който първите узрели плодове на всички растения и първите младенци на хора и животни, родени през следващата пролет, трябвало да бъдат принесени в жертва на боговете. Така младите животни били заколвани на олтарите, а децата след достигането на зряла възраст — пращани в изгнание.

Към глава 11

1. От 17 до 46 години.

Към глава 14

1. Ханибал минал през Самниум, навлязъл в Кампания и започнал да опустошава околностите на Капуа. Въпреки това съюзните италийски градове останали верни на Рим.

2. Минуций напомня за събития от Самнитските войни в края на IV и началото на III в. пр.н.е., в резултат на които Самниум бил покорен от римляните.

3. Фабий Максим обаче така и не влязъл в решително сражение с Ханибал, а, верен на избраната тактика, изтощавал картагенската войска в чести, но незначителни схватки. Ханибал пък имал нужда от победа, за да склони римските съюзници да се отцепят от Рим, но опитите му да постигне целите си останали безуспешни. Постепенно силите на Ханибал се изчерпвали, населението не променяло своята враждебност към него, римската армия укрепвала. Предпазливата тактика на Фабий обаче водела до разоряването на дребните земевладелци и започнала да предизвиква недоволство в Рим. Демократичните кръгове в народното събрание настоявали за решителни действия и през 216 г. пр.н.е. за консули били избрани опитният военачалник Луций Емилий Павел и популярният привърженик на бързите действия Рай Реренций Варон.

Към глава 48

1. Според гл. 47, 7 Хасдрубал командувал левия фланг на картагенската войска. Във всеки случай именно това крило изиграло решаваща роля в сражението.

Към глава 49

1. Павел преминал в центъра, след като дясното крило било разбито.

2. За първи път Павел бил обвинен през 218 г. пр.н.е. след първото си консулство.

Към глава 50

1. През 390 (или 387) г. пр.н.е. при река Алия галите нанесли голямо поражение на римляните.

КНИГА ДВАДЕСЕТ И ТРЕТА

1. След битката при Кана Ханибал смятал войната за завършена, а себе си — за безспорен победител. Но опитът му да установи връзка с римските власти за започване на мирни преговори завършил с неуспех. Диктаторът Квинт Фабий Максим недвусмислено показал, че Рим отказва да приеме войната за загубена.

Ханибал се установил в Самниум, в град Комиса, и оттам се отправил към Неапол. Властите не пожелали да пуснат картагенците в града, а Ханибал не се решил да предприеме обсадни действия и повел войските си към Капуа. В този момент в града се разгаряли политически борби, които завършили благоприятно за Ханибал. С Капуа бил сключен съюз.

Въпреки блестящата си победа при Кана Ханибал се нуждаел от военни подкрепления и с тази цел изпратил, в Картаген брат си Магон. Успял да получи помощ, която обаче съвсем не отговаряла на очакванията му. В същото време положението в Испания претърпяло неблагоприятно за Ханибал развитие. Стигнало се до сражение между римските войски на Пиренейския полуостров и Хасдрубал, което завършило с поражение на картагенците.

В Рим вестта за поражението при Кана предизвикала паника и едва съобщението на Варон дало на сената реална представа за размерите на катастрофата, като опровергало плъзналите из града слухове. Били извършени специални жертвоприношения за умилостивяване на боговете. Сенатът решил да се допита до Делфийския оракул какъв ще бъде краят на тези страшни събития. Даденият отговор бил благоприятен и повдигнал духа на римляните, които пристъпили към нови, бързи и решителни действия. На първо място стояла необходимостта от набиране на нови войски. Сенатът избрал за диктатор Марк Юний Пера и за началник на конницата — Тиберий Семпроний Гракх.

Към глава 14

1. Действията на Ханибал след битката при Кана.

2. Гай Теренций Варон.

3. В 223 г. пр.н.е. (вж. Фламиний в азбучния показалец).

Към глава 18

1. Това е традиционната награда в римската армия.

Към глава 19

1. Седем унции са около 190 г.

КНИГА ДВАДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА

1. Превземането на Казилинум било предпоставка за нови успехи на Ханибал в Южна Италия, благодарение на които той завладял или принудил някои градове, запазващи все още верността си към Рим, да сключат съюз с него. Борбата между Рим и Картаген привлякла вниманието на Филип V, царя на Македония, който възнамерявал да се възползува от войната, за да постигне собствените си политически цели. Той се ориентирал към Ханибал, започнал преговори и сключил с него съюз, който обаче веднага бил разкрит от римляните и не дал някакви съществени резултати.

Войната в Италия се водела вяло. Рим бил още твърде слаб, а картагенците загубили нападателния си устрем. Ханибал претърпял редица военни неуспехи, макар и не от решаващо значение. Положението на картагенските войски в Испания обаче ставало все по-неблагоприятно. Почти цялото коренно население преминало на страната на римляните. През следващата 214 г. пр.н.е. съотношението на силите в Италия продължавало да се променя в полза на Рим. Третият опит на Ханибал да превземе Нола завършил с неуспех, а римляните успели да си възвърнат Казилинум.

През лятото на 215 г. пр.н.е. във войната активно се намесила Сиракуза. Старият сиракузки тиран Хиерон II умрял и мястото му било заето от неговия внук Хиероним. Той сключил договор за съюз с Картаген и започнал военни действия срещу Рим. Скоро Хиероним бил убит и в Сиракуза се разгоряла политическа борба, която довела до окончателното ориентиране към съюз с Картаген, като издигнала за върховни магистрати братята Хипократ и Епицид. Родени в Картаген и привърженици на Ханибал, те били изпратени от него в Сиракуза, където оглавявали прокартагенската партия.

Към глава 33

1. А именно борбите между проримската и прокартагенската партия в Сиракуза и резултатите от тези борби.

2. Голяма част от проримски настроените магистрати в Сиракуза били избити при идването на власт на Хипократ и Епицид, останалите успели да избягат при римляните.

3. Хипократ и Епицид.

КНИГА ДВАДЕСЕТ И ПЕТА

1. Войната в Сицилия придобивала все по-напрегнат характер. След неуспеха пред стените на Сиракуза римляните се опитали да възстановят положението си в останалата част на острова. Химилкон, който стоял начело на картагенския флот, успял да завоюва някои от старите картагенски владения в Сицилия, след което започнал да търси сражение с римляните. Марцел обаче избягвал да влиза в бой.

Същевременно на изток Филип V подновил опитите си да се задържи в Епир и Илирия. Той предприел военни действия, в които обаче не постигнал никакъв успех, а претърпял сериозни загуби.

През 214 г. пр.н.е. в Испания римляните отбелязали низ от победи. Те били осъществени от Публий Корнелий Сципион и брат му Гней, които през 213 г. пр.н.е. пренесли бойните действия в Северна Африка. Там и Рим, и Картаген се възползували от враждите между двете нумидийски племена с вождове Сифакс и Масиниса и ги въвлекли във войната.

Още през 214 г. пр.н.е. в Тарент се появило антиримско движение, чиито ръководители обещавали на Ханибал да му предадат града без съпротива. През 212 г. пр.н.е. те реализирали намеренията си: Тарент преминал в ръцете на Ханибал. Но в твърдината на града останала част от римския гарнизон и верните на Рим тарентинци. Ханибал не успял да превземе акропола и да завладее града изцяло.

През това време Капуа нямала друга защита, освен двете хиляди конници, изпратени там от Ханибал. От това решили да се възползуват римските консули Фулвий Флак и Апий Клавдий Пулхер, които, без да се бавят, потеглили към стените на Капуа. На предложението им да напуснат доброволно града капуанците отвърнали с предизвикателен отказ. Започнала обсадата на Капуа, чийто успешен завършек компенсирал всички дотогавашни неуспехи на римляните в Южна Италия и Гърция.

Към глава 23

1. Химилкон, командуващият картагенски флот, бил обединил силите си с Хипократ при Агригент.

Към глава 24

1. Има се предвид така наречената Сицилийска експедиция (415–413 г. пр.н.е.), предприета от атиняните по време на Пелопонеската война, с цел да бъдат завладени сицилийските елински градове, които били в голямата си част спартански колонии. Това предприятие завършило с поражение на атинския флот под началството на Никий и Ламах, а след това и с пълен разгром на сухопътната атинска войска начело с Никий и Демостен.

2. От 264 г. пр.н.е. Хиерон II бил съюзник на Рим във войните с Картаген.

Към глава 25

1. Става дума за тирана Хиероним.

2. Молещите за пощада и защита увивали около главите си вълнени превръзки и носели маслинени клончета.

Към глава 31

1. Двете страни започнали да се готвят за нови сражения, но в този момент и в картагенско-сиракузкия, и в римския лагер избухнала епидемия, която нанесла големи щети на картагенската войска. Бомилкар заминал за Картаген и се върнал с нови подкрепления. По всичко изглеждало, че ще се стигне до решително сражение между римската и картагенската флота, но когато моментът за това настъпил, Бомилкар внезапно отплавал за Италия. Сицилианците изтълкували това, в смисъл че Картаген се отказва от борбата за Сицилия, и започнали преговори с Марцел относно условията за предаването на Сиракуза.

В същото време римските дезертьори в Сиракуза, страхувайки се от наказанието на Марцел, убедили наемниците от сиракузката войска, че и тях не ги очаква по-добра съдба. Наемниците избрали шестима души и на трима от тях поверили отбраната на сиракузкия квартал Ахрадина, а на другите трима — остров Ортигия. Римляните успели да склонят към предателство испанеца Мерик — един от тримата ръководители на отбраната на Ахрадина. Благодарение на него Марцел успял с щурм да превземе почти цялата Ахрадина.

КНИГА ДВАДЕСЕТ И ШЕСТА

1. С падането на Сиракуза (212 г. пр.н.е.) и разгрома на картагенци и гърци при река Химера всички планове на Картаген за Сицилия претърпели провал.

През същата година картагенците имали успех в Испания. Те победили Публий и Гней Сципион и си върнали отново Испания южно от Ибер.

Център на военните действия в Италия станала Капуа. Сражението под нейните стени завършило наравно, но за Ханибал това равенство означавало поражение. Той не успял да прогони римляните от околностите на Капуа. Трябвало на всяка цена да намери някакво друго средство, за да отвлече вниманието на римското командуване от обсадения град. Така той взел решение да предприеме поход към Рим.

Към глава 11

1. През тази година (211 пр.н.е.) в Испания бил изпратен Публий Корнелий Сципион, синът на консула от 218 г. пр.н.е., бъдещият победител в битката при Зама.

Към глава 18

1. През 211 г. пр.н.е. картагенците разбили в Испания първо войската на Публий Корнелий Сципион, бащата на победителя при Зама, а след месец — и на Гней Корнелий Сципион; двамата римски пълководци загинали.

2. В 211 г. пр.н.е. Капуа се предала на римляните.

Към глава 19

1. Според легендата Помпония, майката на Сципион, била заченала от Юпитер, който се явил при нея в образа на змия.

КНИГА ДВАДЕСЕТ И ОСМА

1. Въпреки тежките поражения в Италия, Сицилия и Испания картагенските управници все още не смятали войната за окончателно загубена. Те решили с цената на нови усилия, да постигнат прелом в своя полза — за целта трябвало Хасдрубал Барка да нахлуе в Италия от север и да се присъедини към Ханибал. Това обаче останало неосъществено и Ханибал бил лишен от всякаква подкрепа.

Към глава 12

1. В 207 г. пр.н.е. при река Метавър в Умбрия била разбита войската, която Хасбрудал Барка — братът на Ханибал — водел на помощ от Испания, а самият той бил убит. Ханибал вече не можел да очаква никакво подкрепление.

2. В 209 г. пр.н.е. Сципион превзел Нови Картаген — основната картагенска база в Испания. Част от местните племена минали на страната на Рим.

3. Става дума за Октавиан Август (вж. „Юлии“ в азбучния показалец). Испания била окончателно покорена от него в периода от 27 до 25 г. пр.н.е.

КНИГА ДВАДЕСЕТ И ДЕВЕТА

1. След успехите си в Испания Публий Корнелий Сципион смятал, че вече е възможно и необходимо войната да бъде пренесена в Африка. Избран за консул през 205 г. пр.н.е., Сципион получил като сфера на действие Сицилия с разрешение, когато интересите на държавата го наложат, да се прехвърли с войските си в Африка.

Към глава 28

1. В 256 г. пр.н.е. по време на Първата пуническа война флотът на тези двама консули победил картагенския в битка, състояла се край бреговете на Африка. Вследствие на това римляните станали господари на почти всички африкански владения на Картаген.

КНИГА ТРИДЕСЕТА

1. В Африка към войската на Сципион се присъединила нумидийска конница начело с Масиниса.

Нумидийските племена обитавали африканското средиземноморско крайбрежие на запад от Картаген. В Нумидия съществували две основни племенни обединения — на месу̀лиите, обитаващи югоизточната част на страната, и на масесулиите, които живеели на северозапад. Владетелите им водели помежду си борби за надмощие, използувани от Рим и Картаген в стремежите им да привлекат съюзници. От 213 г. пр.н.е. царят на масесу̀лиите Сифакс бил в тесни връзки с Рим и водел открита война с Картаген. Царят на месулиите Гала бил съюзник на Картаген, а неговият син Масиниса вероятно бил възпитан като заложник в Картаген. Той предвождал нумидийската конница, която се биела на страната на Картаген в Испания. След смъртта на Гала цар на месулиите станал неговият брат, а малко по-късно властта поел енергичният царски роднина Мазетул в ролята на настойник на малолетния братовчед на Масиниса. Той се свързал със Сифакс и се готвел да брани властта си от Масиниса.

Сифакс вече бил много силен. Римляните се стараели да подновят и затвърдят съюза си с него. Картаген също го потърсил за съюзник. По едно и също време негови гости били Сципион Млади и картагенският военачалник Хасдрубал. След дълги колебания Сифакс застанал на страната на Картаген. Съюзът бил скрепен с брак между Сифакс и дъщерята на Хасдрубал Софониба, обещавана преди това на Масиниса.

През 206 г. пр.н.е. в Испания Сципион успял да привлече на страната на Рим Масиниса. Нумидиецът се върнал в Африка и с помощта на царя на Мавритания Бага се опитал да си възвърне бащиното царство. Той победил Мазетул, но по внушение на Картаген срещу него се изправил Сифакс, който му нанесъл решително поражение, и Масиниса с група свои приближени бил принуден да води живот на разбойник. Сифакс станал владетел и на месулиите. В 204 г. пр.н.е., когато Сципион минал в Африка, Масиниса се присъединил към него и му помагал в сраженията срещу картагенците и съюзника им Сифакс, на когото те възлагали почти всичките си надежди, защото сами имали много слаби войски в Африка. Сципион обсадил Утика, готвел се да обсади и Картаген. През 203 г. пр.н.е. Масиниса и римският военачалник Лелий успели да отвоюват от Сифакс земите на месулиите. Решителната битка между двамата царе била започната от конниците. Като видели приближаващите се римски легиони, водени от Лелий, масесулиите побягнали.

Към глава 12

1. Жестове, с които се изразявала молба.

Към глава 15

1. Триумфаторът (вж. „триумф“ в азбучния показалец), в лицето, на когото виждали Юпитер Капитолийски, влизал в Рим на украсена с лавър колесница, теглена от четири бели коня, облечен в пурпурна туника с избродирани на нея златни палми, с пурпурна, везана със злато тога (така наречената toga picta) — древен символ на царска власт, с лавров венец и скиптър от слонова кост с дръжка във формата на орел. Специален роб държал над главата му златния венец на бога и когато тълпата приветствувала триумфатора, той му повтарял: „Помни, че си само човек.“

Даровете, отредени на Масиниса, представлявали същевременно инсигнии на царската власт над Нумидия, която той получавал.

Към глава 32

1. След като Сципион разгромил и двете картагенски войски — на Сифакс и на Хасдрубал, сина на Гисгон, — всички надежди в Картаген били насочени към Ханибал, който бил повикан от Италия. Решителното сражение се състояло през 202 г. пр.н.е. при градчето Зама, разположено на пет дни път от Картаген. Преди битката Ханибал, несигурен в добрия изход, решил да поднови преговорите и лично отишъл като пратеник при Сципион… Предложил му да предаде на Рим всички картагенски владения извън Африка, но Сципион поискал допълнителни отстъпки и разговорът завършил безрезултатно.

2. Морската битка в 241 г. пр.н.е. поставила край на Първата пуническа война.

Към глава 34

1. Римската войска обикновено се строявала в шахматен ред по следния начин: най-отпред били петнадесетте манипули от хастати, строени на известно разстояние помежду си, достатъчно да пропусне една манипула; зад хастатите били разположени манипулите на принципите, застанали в процепа между тези на хастатите; встрани и зад принципите били триариите, строени в тил на хастатите. В битката при Зама Сципион разположил всички манипули в тил, а не шахматно, за да пропуснат слоновете на Ханибал. В дадения момент от битката с изнасянето на принципите и триариите встрани той укрепил фланговете и не позволил начупената линия на фронта да разруши бойния ред на неговата войска.

Към глава 42

1. След разгромяването на Хасдрубал и Сифакс (203 г. пр.н.е.) картагенците започнали преговори за мир, според Ливий — единствено с цел да спечелят време, докато Ханибал прехвърли войската си от Италия в Африка. Доказателство за несериозността на техните намерения бил и фактът, че пратениците, които се изправили пред римския сенат, били твърде млади и едва ли притежавали пълномощия да вземат толкова важни решения.

2. Става дума за началото на Втората пуническа война — обсадата на Сагунт от Ханибал в 219 г. пр.н.е., с която бил нарушен договорът от 226 г. пр.н.е.

Към глава 44

1. В 241 г. пр.н.е. — краят на Първата пуническа война.

2. В 218 г. пр.н.е.

3. В 201 г. пр.н.е.

Към глава 45

1. Пилей носели освободените роби. Всъщност между робите и пленниците разликата не е била голяма, защото пленникът губел всички свои права и можело да бъде продаден в робство.

КНИГА ТРИДЕСЕТ И ТРЕТА

1. В 200 г. пр.н.е., едва излязъл от двете толкова трудни и опасни войни с Картаген, Рим обявил война на Филип V Македонски и минал в настъпление на Изток. Войната започнала под предлог, че римляните трябвало да отмъстят на македонския цар за договорните му отношения и подкрепата му за Ханибал по време на Втората пуническа война. Римската дипломация спечелила на своя страна Етолийския и Ахейския съюз, Пергам, Родос и Атина. Първите две години преминали с променлив успех. Решителната битка, която поставила края на Втората македонска война, се състояла в Тесалия в местността Киноскефале през 197 г. пр.н.е.

Към глава 10

1. Вж. бел. № 3 към XXII, 3.

КНИГА ТРИДЕСЕТ И ПЕТА

1. След края на Втората пуническа война римската република започнала да води активна политика спрямо елинистическите държави. През първата половина на II в. пр.н.е. тя влязла във военни стълкновения с Македония, с държавата на Селевкидите и съюза на гръцките градове.

Без да се отказва от идеята за реванш, Ханибал, който застанал начело на картагенската държава, външно се стремял да се покаже лоялен към римляните, но тайно водел преговори срещу тях с владетеля на могъщото Селевкидско царство Антиох III. След разгрома на Филип V във Втората македонска война (200–196 г. пр.н.е.) Антиох останал главният противник на Рим в борбата за господство над Гърция и Мала Азия. Изобличен от своите политически противници, Ханибал избягал от Картаген при царя в Ефес. Това били последните му опити да спечели съюзници на Картаген за нова война срещу Рим.

Към глава 13

1. Етолийците били недоволни, че не получили Тесалия след битката при Киноскефале, и обещавали помощта си на римските врагове.

2. Филип V Македонски и Антиох III.

3. Зимата на 195 г. пр.н.е.

Към глава 14

1. След бягството си от Картаген (195 г. пр.н.е.) Ханибал се отправил към Сирия — единствения възможен съюзник на Картаген срещу Рим. Той настигнал връщащия се от Египет сирийски владетел Антиох III в Ефес. Царят го приел с почести и го направил свой съветник.