Тит Ливий
Достопаметни герои и деяния (36)

Заговор на Тарквиниите

3.

Макар никой да не се съмнявал, че от страна на Тарквиниите ги заплашва война, тя все пак започнала по-късно, отколкото всички я очаквали. Впрочем поради предателство и измяна — нещо, от което не се страхували — насмалко не била изгубена свободата.

Имало сред римските младежи неколцина юноши от твърде знатно потекло, чийто стремеж към царската власт бил твърде необуздан, връстници и другари на младите Тарквинии, привикнали да живеят по царски. Тогава, при установеното всеобщо равноправие, изгубили веднъж правото си на произвол, те започнали да се оплакват помежду си, че свободата на другите се била превърнала в робство за тях: царят според тях бил човекът, от когото е можело да измолиш онова, от което имаш нужда, било то законно или незаконно; при него имало място за милост, място за благодеяния; можел да се гневи и прощава; знаел разликата между приятел и враг; законите били нещо безчувствено, неумолимо, по-добро и спасително за безпомощния, отколкото за могъщия; нямало в тях снизхождение, нямало прошка, ако си престъпил мярката; твърде опасно било сред толкова човешки прегрешения да се живее с едната само честност.

И тъй, вече по своя воля, разстроени духом, те дошли като царски пратеници да искат само имуществото на Тарквиниите, без да споменават нещо за възвръщането им. Изслушани били от сената, чието съвещание няколко дни разисквало дали един отказ не ще бъде повод за война, а едно съгласие не ще даде на противника средства и подкрепления за воденето й. Междувременно легатите се домогвали до друго: привидно искали царското имущество, а тайно кроели планове за възвръщането на царската власт и обикаляйки къщите на знатните младежи, уж за да уреждат работите, за които се разисквало, в сената всъщност изпитвали настроенията им. Младежите приели предложението благосклонно, пратениците им предали писмото на Тарквиниите и заедно обсъдили възможността за тайното възвръщане на царете в Рим през нощта.

4.

Отначало работата била възложена на братята Вителии и Аквилии. Сестрата на Вителиите била жена на консула Брут и от този брак имала две деца — юношите Тит и Тиберий; тях вуйчовците им също привлекли за съучастници в заговора. Освен това били привлечени и няколко други знатни младежи, споменът, за които е заличен поради отдалечеността на времето. Междувременно, тъй като в сената победило мнението царското имущество да бъде върнато и пратениците изтъкнали това като причина да се забавят в града, понеже били издействували от консулите отсрочка, докато приготвят колите, с които да пренесат царското имущество, те използували цялото това време да се съвещават със заговорниците и с настойчивостта си ги склонили да изпратят писмо от тяхно име до Тарквиниите: как другояче те щели да повярват, че техните пратеници не им съобщават лъжливи сведения за тези съдбовни неща? Писмата, изпратени като залог за достоверност, издали престъплението. И понеже ден преди легатите да се отправят към Тарквиниите, у Вителиите бил даден обяд и там, както се случва, заговорниците в отсъствието на свидетели говорили надълго и нашироко за новия си план, разговорът им бил чут от един роб, който още от по-рано усещал, че нещо става, но изчаквал пратениците да получат писмо, което, стига да бъде заловено, да разкрие престъпното дело. След като разбрал, че писмото е предадено, съобщил всичко на консулите. Консулите веднага се упътили да заловят пратениците и заговорниците; в дома им без шум те турили край на цялата работа; преди всичко се погрижили да не изчезне писмото. Веднага оковали предателите във вериги, а за пратениците малко се поколебали; и макар да виждали, че те заслужават да се отнесат към тях като към врагове, все пак уважили международното право.

5.

Въпросът за царското имущество, което според предишното решение трябвало да бъде върнато, отново бил подложен на обсъждане в сената. Тогава победил гневът — забранено било да го върнат, забранено било и да го внесат в държавната хазна. Позволили на народа да го разграби, за да изгуби завинаги надеждата за мир с царете, след като се е докоснал веднъж до тяхното имущество. Земята на Тарквиниите, която се простирала между града и Тибър, била посветена на Марс, откъдето по-късно била наречена Марсово поле. Разправят, че там по това време пшеницата била узряла за жътва. Понеже смятали за светотатство да употребят житото от това поле, множество хора носели в кошници ожънатото заедно със сламата зърно и го хвърляли в Тибър, който тогава бил плитководен, какъвто обикновено е посред лято. И така, като потънали в плитчините, купчините пшеница заседнали на дъното и се покрили с тиня; понеже реката довлякла на същото място и други неща, които се носели по нея напосоки, постепенно там се образувал остров*1; по-късно според мен римляните добавили насипи и го укрепили собственоръчно, за да стане мястото както издигнато, така и устойчиво, способно да издържа храмове и колонади.

След като царското имущество било разграбено, предателите били осъдени и им било наложено смъртно наказание, ала най-забележителното в това било, че консулството задължавало бащата да накаже със смърт синовете си: този, който обикновено бил отстраняван дори от гледката, сега бил определен от съдбата да изпълни смъртната присъда. Най-знатните младежи стояли привързани към един стълб, но синовете на консула отклонявали всички погледи от останалите, като че ли от непознати хора към себе си; и не толкова наказанието, колкото престъплението, с което били заслужили наказанието, възбудило съжалението на хората: нима точно през тази година те са решили да предадат на някога горделивия цар, а сега враждебен изгнаник, освободената си родина, баща си — нейния освободител, консулството, започнало от Юниевия род, сенаторите, народа, всичко, достойно за римските богове и хора.

Консулите заели своите места, ликторите били изпратени да изпълнят смъртното наказание. Те бичували със сурови пръчки съблечените младежи и ги посичали със секира, а през цялото това време лицето и очите на бащата представлявали велико зрелище: зад дълга да изпълни смъртната присъда за една държавна измяна прозирали бащините чувства. След наказанието на виновниците, за да бъде известен поучителният и този път насърчителен пример при възпиране на престъпления, била обявена награда за роба — пари от държавната хазна, свобода и право на гражданство. Говори се, че той бил първият роб, освободен чрез виндикта; някои дори смятат, че думата „виндикта“ произлизала от неговото име: той самият се казвал Виндиций. След него се съблюдавало правилото да се смятат за пълноправни граждани освободените по този начин роби.