Тит Ливий
Достопаметни герои и деяния (37)

Война за връщане на Тарквиниите

6.

Щом на Тарквиний било известено какво е станало, той, вбесен не само от болката, предизвикана от сгромолясването на големите му надежди, но и от омраза и гняв, като видял, че пътят на хитростта е отрязан, решил, че войната трябва да се възбуди открито; затова обходил като молител етруските градове, призовавайки най-вече жителите на Веи и Тарквинни да не позволят той, който произхожда от тях и е с една и съща кръв като тяхната, прокуден, лишен по такъв начин от царство, да загине с децата си, още юноши, пред очите им; други хора от чужди краища били повикани в римската държава; той, царят, който бил разширил с войни римското царство, бил прокуден от най-близките си с престъпен заговор; понеже никой не се бил оказал напълно достоен сам да поеме царската власт, те я били разкъсали на части и си я били поделили; позволили били на народа да разграби имуществото му, за да не остане никой, неопетнен в престъплението; той искал да си възвърне родината и царската власт и да накаже неблагодарните към него граждани. Нека те го подпомогнат и подкрепят; нека отмъстят за своите стари обиди, за толкова пъти погубените легиони, за отнетата земя*1. Тези слова възбудили вейентите и те, всеки според силите си, изказали шумно и заплашително одобрението си, че трябва да свалят поне позора от себе си под водачеството на римлянина и да си възвърнат изгубеното с война. Кръвното родство и славата подбудили жителите на Тарквинии: изглеждало им хубаво техни хора да царуват в Рим.

И тъй, две войски от два града последвали Тарквиний, за да възвърнат царската власт в Рим и да отмъстят на римляните с война. След като враговете навлезли в римските земи, консулите тръгнали насреща им. Валерий водел пехотата в каре*2; Брут вървял отпред с конницата, за да разузнава. По същия начин първа била и конницата на вражеската войска; предвождал я Арунт Тарквиний, син на царя, а самият цар го следвал с легионите. Когато Арунт узнал по ликторите, че консулът е далеч, а след това, че се приближава, и по вида му вече съвсем сигурно познал Брут, пламнал от гняв и казал: „Онзи е мъжът, който ни прокуди от родината. Вижте го само как величествено пристъпва, украсен с нашите отличителни знаци. Богове, отмъстители за царете, помогнете ни!“ Пришпорил коня си и готов за бой, го насочил към самия консул. Брут забелязал, че се е устремил към него; в ония времена достойно за самите пълководци било да започнат сражението. Брут вихрено се хвърлил в битката и двамата толкова яростно се сражавали, забравяйки, че трябва да прикриват телата си в стремежа си на всяка цена да ранят врага, че и единият, и другият при насрещен удар били проводени през щитовете от своите копия и смъртоносно ранени, паднали от конете си. Едновременно започнали конно сражение и останалите, не след дълго се появили неочаквано и пешаците. Воювали с променлив успех, като че ли Марс не бил на ничия страна; десният фланг и от двете страни побеждавал, а левият търпял поражение. Вейентите, свикнали да бъдат побеждавани от римския войник, били разбити и се разбягали: воините от Тарквинин — един нов за римляните враг — не само устояли, но дори и ги отблъснали на своето крило.

7.

Въпреки че битката протекла така, толкова голям страх обзел Тарквиний и етруските, че се отказали от начинанието си, понеже било безуспешно: през нощта двете войски, на вейентите и тарквинийците, си отишли всяка в своята родина.

За това сражение се разказват какви ли не чудеса: в тишината на предишната нощ от Арсийската гора се бил чул силен глас, според поверието — гласът на Силван, който бил казал следното: с един повече са загиналите в сражението етруски, римляните са победители във войната.

Сигурно така са напуснали бойното поле — римляните като победители, етруските като победени; наистина, след като се развиделило и никакъв неприятел не се виждал наоколо, консулът Публий Валерий събрал военната плячка и като получил право на триумф, се върнал оттам в Рим. Направил погребение на своя колега с най-голямата пищност, на която бил способен; но много по-голяма чест за мъртвия била всенародната скръб, забележителна преди всичко с това, че цяла година матроните го оплаквали като родител, понеже толкова безпощадно отмъстил за поруганото целомъдрие.

След това при лесно променящите се чувства на народа благоразположението към останалия жив консул се сменило не само с недоброжелателство, но дори и с подозрение за жестоко престъпление. Тръгнала мълвата, че Публий Валерий се домогвал до царската власт, понеже не си бил избрал колега на мястото на Брут и строял къща на самия връх на Велия: там на високото и защитено от природата място издигал своя непревзимаема крепост. Понеже тези неща, говорени на всеослушание и приети с негодувание от народа за истина, разтревожили консула, той свикал народно събрание и след като накарал ликторите да сведат фасците*1, се изстъпил пред гражданите. За множеството била приятна гледка, че отличителните знаци се свеждат пред него, че признаването на народа е по-голямо от авторитета и силата на консула. Като настоял да го изслушат, консулът похвалил съдбата на своя колега, понеже бил загинал като освободител на родината си, сражавайки се за държавата, обграден с голяма почит, насред славата, не успяла още да се превърне в омраза, а той, Публий Валерий, бил надживял своята слава, ала живеел сред подозрения за престъпление и омраза, от освободител на родината той се бил оказал в положението на Аквилиите и Вителиите*2. „Никога ли за вас — казал той на народа — няма да има някоя дотолкова почтена доблест, която да не може да бъде опетнена? Нима аз, всеизвестният яростен враг на царете, трябва да се страхувам, че и мен самия биха могли да ме обвинят в стремеж към царската власт. Нима дори и да живеех в самата твърд на Капитолия, бих могъл да смятам, че ще трябва да се страхувам от моите съграждани? Толкова ли малко значение за вас има моята слава сега? Толкова ли повърхностно нещо е доверието, че е по-важно къде съм, отколкото кой съм? Домът на Публий Валерий не ще се опълчи срещу вашата свобода, квирити; Велия ще остане безопасна за вас; аз не само ще преместя своя дом в равнината, но дори ще го построя в подножието на хълма, за да живеете вие над мен, заподозрения гражданин; на Велия нека строят къщи ония, които са подобри пазители на свободата, отколкото е Публий Валерий!“ Целият строителен материал бил смъкнат от Велия и там, където сега е храмът на Вика Пота, в самата гънка на хълма, бил построен домът му.