Тит Ливий
Достопаметни герои и деяния (58)

Битката при Кана

38.

Консулите провели набора, но изчакали няколко дни, докато пристигнат войниците на съюзниците и латините. Тогава войниците се заклели пред военните трибуни, нещо, което не било правено никога преди това, защото до този ден полагали само клетва, че ще се явяват по заповед на консулите и без тяхна заповед няма да си отиват. Но когато се събрали, за да бъдат разделени по декурии и центурии, конниците по декурии и пехотинците по центурии сами доброволно се заклели помежду си, че няма да бягат от страх и няма да напускат строя, освен, за да срещнат противник или да го нападнат, за да нанесат удар на враг или да защитят гражданин. Тази клетва, която била произнесена като доброволен договор между войниците, станала законно задължение на трибуните при поемането на набора.

Преди да напуснат Рим, консулът Варон държал многобройни и дръзки речи пред събранието, в които твърдял, че знатните причинили и довлекли в Италия войната и че тя щяла да заседне в сърцето на държавата, ако и други такива като Фабий станели военачалници; а той щял да сложи край на войната в деня, в който срещнел врага. Колегата му Павел произнесъл само една реч в деня, преди да напусне Рим, по-скоро правдива, отколкото приятна за народа, в която не казал нищо обидно срещу Варон, освен това, че се учудва как е възможно един пълководец, преди да е видял войските — своята и тази на враговете, местностите и характера на областта, още в града, като цивилно лице, да знае какво ще трябва да прави, когато получи военна власт, и как може също да предскаже деня, в който ще се сражава с врага; той нямало да взема предварително прибързани и ненавременни решения, в които по-скоро случайността ръководи хората, отколкото хората — случайността; желаел всичко, започнато и обмислено добре, да завърши достатъчно благополучно; а безразсъдството, освен че било глупаво, досега носело само нещастие. Естествено било, че ще предпочита благоразумните решения пред прибързаните; казват, че за да настоява на своето мнение, Квинт Фабий му казал така, когато тръгвал:

39.

„Ако ти, Луций Емилий, имаше колега, който да прилича на теб, нещо, от което щях да бъда доволен, или ако ти приличаше на колегата си, моите думи щяха да бъдат излишни. Защото и ако двамата бяхте добри консули, дори и без моите наставления щяхте да вършите всичко според вашата добросъвестност към държавата, а ако бяхте безумни, щяхте да останете глухи за моите думи и съвети. Но сега, като гледам твоя колега и теб, такъв мъж, това имам да ти кажа: напразно ти ще бъдеш разумен човек и гражданин, след като държавата ще куца с единия крак, ако безумните решения и разумните основания имат еднаква власт. Защото грешиш, Луций Павле, ако смяташ, че с Гай Теренций ти предстои по-леко сражение, отколкото с Ханибал. Не знам дали тук не те очаква по-опасен противник, защото с онзи враг ще се сражаваш само на бойното поле, а с този навсякъде и по всяко време; срещу Ханибал и неговите легиони ти ще трябва да се биеш с твоите конници и пехота, а с тях Варон ще напада теб. Дано да нямаш никакъв повод да си спомняш за Гай Фламиний. Все пак, когато той беше консул, започна да безумствува едва в провинцията и при войската, а Варон още преди да се домогне до консулска длъжност, сетне в борбата си за нея, и сега, вече като консул, постъпва безразсъдно, още не видял лагера или врага. И кой предизвиква отсега още толкова големи борби сред гражданите, като непрекъснато им говори за сражения и битки? А какво смяташ, че ще прави сред въоръжената младеж, където думите веднага се превръщат в дела? Но ако незабавно влезе в сражение, както обявява, че ще направи, то или аз не разбирам от военно дело, от такава война и от такъв враг, или друго място ще стане по-прочуто от Тразименското езеро с нашите поражения. Не е време да се хваля пред някого и по-скоро бих загубил мярката в презрението, отколкото в стремежа към слава. Но положението е такова: тактиката за война срещу Ханибал е една-единствена — да воюваме така, както воювах аз. На това учи не само резултатът (той е учител на глупавите), но тактиката, която възприехме, не бива да се променя, докато положението остава същото. Водим война в Италия, в нашето отечество и земя; наоколо са римски граждани и съюзници; подпомагат ни и ще ни подпомагат с оръжие, хора, коне, продоволствие; засвидетелствуваха верността си дори когато търпяхме поражения. С времето ние ставаме по-мъдри, по-уверени, по-твърди, а Ханибал, напротив — намира се в чужда, неприятелска земя, всичко наоколо е непримиримо и враждебно, далеч от дом, от родина; воюва и по суша, и по море; нито един град, нито едно укрепление не го приема; никъде нищо свое не вижда, живее ден за ден със заграбеното, а от войската му, която преведе през река Тибър, е останала едва една трета; повече войници загинаха от глад, отколкото от оръжие, вече и на тези малцина храната не достига. И ти се съмняваш, че в позиционна война ще победим този, който с всеки изминал ден губи сили, който няма нито продоволствие, нито попълнение, нито пари? Колко дълго стои пред степите на Гереон, едно слабо укрепление в Апулия, като че ли е пред стените на Картаген! Но и пред теб не желая да се хваля: само си спомни как се подиграха с него предишните консули Сервилий и Атилий. Този е единственият път към спасението, Луций Павле, който гражданите ще направят за теб по-труден и по-опасен, отколкото враговете. Защото твоите войници ще желаят същото, каквото и войниците на враговете; Варон, римският консул, ще се стреми към, същото, към което се стреми и картагенският военачалник Ханибал. На двама вождове сам трябва да се противопоставяш. Но ти ще успееш, ако не обръщаш внимание на мълвата и приказките на хората, ако не те трогва нито празната слава на колегата ти, нито твоят съмнителен позор. Казват, че истината твърде често изпада в беда, но никога не загива; истинска слава получава този, който я презира. Остави да те наричат «страхлив» вместо «предпазлив», «бавен» вместо «благоразумен», «неспособен да воюва» вместо «опитен военачалник». Предпочитам умният враг да се страхува от теб, отколкото глупавите граждани да те хвалят. Ако даваш ухо на всичко това, Ханибал ще те презира, ако действуваш обмислено, ще се страхува от теб. Аз не те съветвам да бездействуваш, а да действуваш, като се доверяваш на разума, а не на случайността; винаги бъди господар на себе си и на всичко свое; бъди винаги в бойна готовност, по-внимателен: хем да използуваш своя шанс, хем да лишиш врага от неговия. За този, който не бърза, всичко е ясно и сигурно, бързането е непредпазливо и сляпо.“

40.

На тези думи консулът отговорил мрачен, признавайки, че нещата, които му казвал, са верни, но трудноизпълними. Диктаторът не могъл да се наложи над началника на конницата: какво щял да може консулът срещу колегата си — размирен и безразсъден мъж, но с влияние? Той самият, силно засегнат от яростта на народа през предишното си консулство, едва се спасил. Желаел всичко да завърши благополучно; но ако се случело някое нещастие, по-скоро щял да се остави на стрелите на враговете, отколкото на съда на разгневените си съграждани.

Според преданията след този разговор Павел потеглил, придружаван от най-видните сенатори, но плебейският консул със своята свита, макар че в нея нямало хора с високо положение, бил по-внушителен. Щом дошли в лагера и старата и новата войска се съединили, наложило се да построят лагер на две места, като новия бил по-малък и по-близо до Ханибал, а в стария останала по-голямата част и всички отбрани войници. Консула от предишната година Марк Атилий, който се оправдавал с възрастта си, изпратили в Рим, а другия — Гемии Сервилий поставили в по-малкия лагер начело на легион от римски граждани и две хиляди пехотинци и конници от съюзниците. Ханибал, макар и да виждал, че войската на враговете е наполовина увеличена, все пак извънредно много се зарадвал на пристигането на консулите, защото от ден на ден заграбеното продоволствие се стопявало, а вече нямало откъде да граби, понеже всички откарали житото в укрепените градове, след като областта се оказала в опасност; както после станало ясно, оставало му жито едва за десет дни и поради недостига му испанците замислили да преминат на страната на враговете, стига да им се удадял удобен случаи за това.

43.

Ханибал, като видял, че римляните непредпазливо са се раздвижили, без да се увлекат от крайно безразсъдство, понеже хитростта му не успяла, се върнал в лагера, без да извлече полза. Там не можел да остане по-дълго и поради недостига на продоволствие, и поради това, че от ден на ден не само войниците му — сбирщина от всякакви племена, но и у самия вожд се появявали неочаквани намерения. Защото се говори, че в началото войниците роптаели, а после открито негодували, като искали полагаемата им се заплата и се оплаквали най-напред от храната, след това от глада, и се появил слухът, че испанските наемници решили да минат на страната на враговете, че дори Ханибал понякога мислел за бягство в Галия с цялата конница, като остави пехотата. Поради тези намерения и това състояние на духовете в лагера решил да се придвижи оттам в по-топлите и затова с по-ранна реколта места на Апулия, а и с отдалечаването от врага дезертьорствата щели да бъдат съпроводени с повече трудности за непостоянните характери. Тръгнали през нощта, след като по подобен начин запалили огньове и оставили да се виждат няколко палатки, та римляните както преди да се страхуват от засада. Но след като римляните проучили всички места отвъд лагера и зад хълмовете и същият луканец Статилий съобщил, че походната колона на враговете се вижда надалеч, тогава започнали да обмислят планове да я преследват. Тъй като и двамата консули твърдо оставали на предишното си мнение — впрочем с това на Варон се съгласявали всички, а с това на Павел — единствено консулът от предишната година Сервилий, — подчинявайки се на мнозинството, потеглили, подтиквани сякаш от самата съдба, за да прославят Кана с римското поражение. Близо до това селище Ханибал разположил лагер с гръб към вятъра Волтурн, който духал от югоизток влачейки със себе си из изсъхналите полета облаци прах, това не само че било подходящо за самия лагер, но и щяло да се окаже особено благоприятно, когато построял бойния ред и пуните, изложили на духащия вятър само гърбовете си, щели да се сражават срещу враг, който щял да бъде заслепен от разнесения прах.

44. Консулите следвали Канибал по добре проучени пътища и кога го при Кана вече го забелязали, укрепили два лагера почти на същото разстояние от лагера на Ханибал, на каквото били около Гереон; по същия начин разделили и войската. Река Ауфид течала покрай двата лагера, но поради местоположението им водоносните можели да достигнат до нея само със сражение, все пак от по-малкия лагер, който бил разположен отвъд Ауфид, римляните можели по-лесно да се снабдяват с вода, понеже враговете, които били от другата страна на брега, изобщо не го охранявали. Ханибал, понеже хранел надежди, че консулите ще влязат в сражение в местата, сякаш създадени за конно сражение, в което той бил непобедим, построил войската за бой и нападнал враговете с набег на нумидийците. Тогава в римския лагер войниците отново започнали да се бунтуват, а консулите да спорят, като Павел изтъквал пред Варон безразсъдството на Семпроний и Фламиний, а Варон на свой ред — забележителния пример на Фабий, присъщ на страхлив и ленив консул, и призовавал богове и хора за свидетели, че той няма никаква вина в това, дето Ханибал вече бил сякаш собственик на Италия: колегата му го държал със скръстени ръце; на войниците — ожесточени и жадни за сражения — се отнемало оръжието. Павел пък казвал, че ако се случи нещо на легионите, пожертвувани и предадени в необмислена и непредпазлива битка, той, макар и невинен, щял да сподели всякакъв изход; нека Варон се погрижел тези, които имали решителен и безразсъден език, да имат и десници толкова смели в битка.

45. Докато римляните губели време в спорове, вместо да вземат разумно решение, Ханибал върнал войската в лагера, след като я държал в боен ред до късно през деня, без нумидийците, които изпратил през реката да нападнат водоносните от по-малкия римски лагер. Едва-що стъпили на брега, те с викове и крясъци обърнали в бягство безредната им тълпа, устремили се дори към поста превала и почти достигнали самите порти. Това било наистина недостойна гледка — нередовна помощна войска застрашавала римския лагер и единствено поради това, че през този ден главнокомандуващ бил Павел, римляните не преминали реката и не построили веднага бойния ред. Но на следващия ден Варон, който по жребий получил военната власт за този ден, без да се посъветва с колегата си, дал знак за нападение и превел през реката построената войска, а Павел, който можел да не одобрява решението, но не и да изостави колегата си, потеглил след него. Като преминали реката, консулите присъединили към своята войска и тази, която имали в по-малкия лагер, и построили бойния ред по следния начин: на десния фланг — той бил по-близо до реката — разположили римската конница, след нея — пехотата; в края на левия фланг била конницата, от вътрешната му страна — пехотата на съюзниците, свързани в средата с римските легиони. На първа линия били копиеносците заедно с останалата лековъоръжена помощна войска. Консулите ръководели фланговете: Теренций — левия, Емилий — десния; центъра поверили на Гемии Сервилий.

46.

Ханибал преминал реката на разсъмване, след като изпратил напред балеарците и другите лековъоръжени войници и ги построил в боен ред така, както ги превел: галските и испанските конници — близо до брега, на левия фланг срещу римската конница; десния фланг поверил на нумидийците, а средния боен ред подсилил с пехотинци, така че и на двата фланга имало африканци, а в средата между тях били разположени галите и испанците. Би могло да се реши, че африканците са римска войска, защото били въоръжени с оръжието, пленено при Требия, но най-вече при Тразименското езеро. Щитовете на галите и испанците били почти еднакви, но мечовете им — различни по форма и предназначение: галските — издължени и с притъпен връх, а на испанците, които обикновено се стремели да прободат врага, а не да го съсекат — къси и изострени. Воините от тези племена всявали по-голям страх от останалите както с внушителните си фигури, така и с ужасния си вид: галите били голи от кръста нагоре, а испанците стоели с ленените си, украсени с пурпур туники, които чудно проблясвали. В строя имало четиридесет хиляди пехотинци и десет хиляди конници. Начело на левия фланг стоял Хасдрубал, на десния — Махарбал, центъра ръководел самият Ханибал с брат си Магон. Нарочно или случайно двете войски били така разположени, че слънцето падало отстрани и благоприятно и за римляните, които били обърнати на юг, и за картагенците, обърнати на север, но вятърът, който излязъл — жителите на областта го наричат волтурн, — духал срещу римляните и хвърляйки прах в лицата им, ги заслепявал.

47.

След като надали боен вик, напред се втурнала помощната войска и битката започнали лековъоръжените войници. След това галските и испанските конници, които били на левия фланг, се сблъскали с десния римски фланг, но съвсем не в обичайна конна битка — сражението трябвало да се води лице в лице, понеже от едната страна ги заграждала реката, от другата — пехотата, и нямало никаква възможност да се отклоняват встрани. Тъй като и едните, и другите с всички сили се стремели само напред, хванали се здраво за конете, които тъпчели на едно място и се блъскали, накрая поради бъркотията всеки се стремял да хване някого и да го свали от коня. За повечето конници сражението вече се превърнало в пехотинско; то било колкото продължително, толкова и ожесточено, но надвити, римските конници отстъпили в бягство. Непосредствено след конницата битка започнали пехотинците — най-напред равностойна и по сили, и по дух, но само докато редиците на галите и испанците стояли неподвижни. Най-после след дълги и многократни усилия римляните с права и сгъстена фронтова линия разкъсали клиновидния боен ред на враговете, изнесен пред останалата войска твърде разтегнат на дължина и поради това недостатъчно здрав. Сетне враговете, сразени и изплашени, презглава побягнали назад, а римляните започнали да ги преследват и с едно устремно движение през техните редици проникнали в центъра, а накрая, без да срещнат съпротива, достигнали чак до резервната войска на африканците, които при отстъплението на крилата останали с доста издадения напред център, където били наредени галите и испанците. След като те били отблъснати, фронтът на картагенците най-напред се изравнил, а след това, тъй като продължавали да отстъпват, дори се образувала извивка и тогава африканците оформили флангове и обкръжили римляните, които непредпазливо се хвърлили към центъра, и разтягайки фланговете си, обкръжили крилата им, а скоро и тила им. Тогава, след като завършили едно безполезно сражение, понеже изпуснали галите и испанците, макар и силно да засегнали тила им, римляните влезли в ново сражение с африканците, неравно не само поради това, че обкръжени се сражавали срещу тези, които ги обкръжили, а и поради това, че уморени се сражавали срещу свежи и бодри войници.

48.

И на левия римски фланг, където срещу конниците на съюзниците стояли нумидийците, вече се завързало сражение — вяло най-напред вследствие на картагенското коварство. Около петстотин нумидийци с обичайното отбранително и нападателно оръжие, но със скрити под ризниците мечове и с щитове зад гърбовете си, яздейки, се приближили, уж че бягали от своите, изведнъж скочили от конете, хвърлили щитовете и копията в краката на враговете си, които ги приели, отвели ги в ариергарда и им заповядали да се разположат там, в тила. Докато сражението започвало от всички страни, те стояли спокойни; но след като вниманието и погледите на всички вече били погълнати от битката, грабнали щитовете, разпилени между купчините от съсечени тела, нападнали отзад бойния ред на римляните, като пронизвали гърбовете им и съсичали подколенните им жили, и се отдали на такава сеч, че всели у римляните още по-голям страх и объркване. Тъй като на десния фланг царели страх и ужас, а в центъра сражението продължавало упорито, но безнадеждно, Хасдрубал, който ръководел десния фланг*1, извел оттам нумидийците, понеже битката била вяла, и ги изпратил да преследват бягащите на всички страни римляни, а галите и испанците пратил на помощ на африканките, които изнемогвали повече от клането, отколкото от битката.

49.

В центъра, на бойното поле Павел*1, макар че още в началото на сражението бил тежко ранен с прашка, все пак и с гъсти редици нападал Ханибал, и възобновил сражението на няколко места, защитаван от римски войници, които накрая изоставили конете си, понеже консулът нямал сили да държи юздите на своя. Говорят, че тогава Ханибал казал на този, който му съобщил, че консулът заповядал конниците да се сражават пешком: „Бих предпочел да ми ги предаде оковани.“ Конниците водели пехотно сражение, в което победата на враговете била несъмнена, но победените предпочитали да умрат, отколкото да бягат, а победителите — разярени задето бавели победата им, ги съсичали, като не можели да ги отблъснат. Все пак заставили да отстъпят малцината все още живи, но изтощени и от усилието, и от раните. След това всички били разпръснати и които можели, отново търсели коне, за да бягат. Когато военният трибун Гней Лентул, минавайки на кон, видял консула, потънал в кръв, да седи на някакъв камък, казал: „Луций Емилий, боговете са длъжни да се погрижат за теб, единствения невинен за днешното поражение, вземи този кон, докато все още имаш някакви сили и докато аз мога да те изведа оттук и да те защитавам, за да не бъде тази битка още по-печална със смъртта на консула. И без това има достатъчно сълзи и скръб.“ На това консулът отговорил: „Хвала на доблестта ти, Гней Корнелий, но не губи в излишно състрадание малкото време, през което можеш да се измъкнеш от ръцете на враговете. Върви, извести на всички сенатори да укрепят Рим и да засилят охраната, преди врагът да дойде като победител. А лично на Квинт Фабий кажи, че Луций Емилий е живял и умира, помнейки заръките му. Остави ме да издъхна сред моите войници, за да не стане така, че или да бъда повторно обвиняван*2 заради изпълнението на консулската си длъжност, или да бъда обвинител на колегата си, за да защитя собствената си невинност с чуждата вина.“

Докато разговаряли така, внезапно ги прекъснали първо тълпата бягащи граждани, сетне враговете. Понеже не познавали консула, те го обсипали със стрели, а в бъркотията конят измъкнал Лентул. Тогава войските се пръснали в безпорядък навсякъде. Седем хиляди души избягали в по-малкия лагер, десет хиляди — в по-големия, а в самото селище Кана — почти две хиляди, които веднага били обградени и избити от Карталон, понеже никакво укрепление не защитавало града. Било случайно, било нарочно, другият консул не се присъединил към никоя колона бегълци, а избягал във Венузия с около петдесет конници. Говори се, че били избити четиридесет и пет хиляди и петстотин пехотинци, две хиляди и седемстотин конници — по равно римски граждани и съюзници; сред тях двамата квестори на консулите — Луций Атилий и Луций Фурий Бибакул, двадесет и девет военни трибуни, някои от тях — бивши консули, претори и едили, между които споменават Гней Сервилий Гемии и Марк Минуций, който предишната година бил началник на конницата, а няколко години преди това — консул, освен това осемдесет сенатори или такива, изпълнявали курулни длъжности, даващи достъп в сената, и те трябва да се смятат за сенатори, които по свое желание се записали като войници в легионите. Говори се, че в това сражение били пленени три хиляди пехотинци и хиляда и петстотин конници.

50.

Това е битката при Кана, толкова известна, колкото и поражението при Алия*1, впрочем по-лека поради бездействието на враговете след сражението, но по-тежка и по-ужасна поради избиването на войската. Защото при Алия бягството предало града, но спасило войската; при Кана едва петдесет души последвали бягащия консул, а почти цялата войска споделила участта на другия, който загинал.

Тъй като и в двата лагера полувъоръженото множество останало без вождове, тези, които били в по-големия, изпратили съобщение в по-малкия да се прехвърлят при тях, докато нощната почивка задържа враговете, изтощени от сражението и от пира в чест на победата; в една колона заедно щели да отидат в Канузиум. В малкия лагер едни изцяло отхвърляли това предложение: защо пък онези, които ги викали, не дойдели сами, след като и така можели да се съединят? Естествено, защото между тях било пълно с врагове и предпочитали да изложат не себе си, а други на такава опасност. Останалите не толкова, че не харесвали предложението, колкото не им достигал дух. Но военният трибун Публий Семпроний Тудиган казал: „Значи предпочитате да бъдете пленени от най-алчния и кръвожаден враг, да оценяват главите ви и да искат за тях откуп, като ви разпитват дали сте римски граждани, латини или съюзници, така че от вашето оскърбление и нещастие други да извлекат почести? Едва ли, ако наистина сте съграждани на консула Луций Емилии, които предпочете да умре достойно, отколкото да живее позорно, нима сте съграждани на толкова храбри мъже, които лежат около него на бойното поле. Затова, преди денят да ни изненада и по-големи вражески колони да преградят пътя, да направим пробив през тези, които разбъркано и в безпорядък препречват вратите. С оръжие и смелост път може да се пробие и през клиновидния вражески строй. А със сбит строй можем да разпръснем тази отпусната и небрежна войска както, ако никой не се съпротивлява. И така, вървете с мен, вие, които желаете да спасите и себе си, и държавата.“ Като изрекъл това, изтеглил меча си; образували клин и се втурнали в средата на враговете; и понеже нумидийците започнали да хвърлят копия по дясната им страна, която била незащитена, само прехвърлили щитовете си отдясно; около шестстотин души успели да се измъкнат към по-големия лагер и оттам, като се съединили с другата голяма войска, незабавно пристигнали невредими в Канузиум. Всичко това победените вършели повече под напора на мъжеството, което собственият характер и случаят вдъхвали на всеки, отколкото по някакъв план или по нечия заповед.

51.

Когато картагенците наобиколили победителя Ханибал, поздравявали го и го убеждавали да даде отдих и на себе си, и на изтощените си войници през остатъка от деня и настъпващата нощ, след като е завършил толкова решително сражение, началникът на конницата Махарбал, който смятал, че ни най-малко не трябва да се бавят, казал: „Знаеш ли всъщност какво си постигнал в тази битка? На петия ден ще пируваш на Капитолия. Следвай ме, аз ще вървя напред с конници, за да разберат римляните, че си пристигнал там по-рано, отколкото си имал намерение.“ На Ханибал това предложение се сторило твърде примамливо и важно, за да може да го възприеме веднага. Затова казал, че усърдието на Махарбал е похвално, но че му е нужно време, за да обмисли решението. Тогава Махарбал казал: „Явно боговете не дават всичко на един и същи човек: знаеш да побеждаваш, Ханибале, но не знаеш да използуваш победата.“ Има достатъчно основания да се смята, че забавянето през този ден спасило и града, и държавата.

Щом на следващия ден разсъмвало, картагенците се отдали на събирането на плячката и видели поражението, ужасно даже за самите тях. Хиляди и хиляди римляни, пехотинци и конници, лежали безредно, всеки с когото го събрал случаят, битката или бягството. Някои, на които болката от раните се усилила от утринния студ и ги карала да се повдигат, облени в кръв, били доубити от враговете; други, които лежали все още живи, но със съсечени бедра и колене, протягали шиите си и искали да пролеят и последната им капка кръв. Най-много ги поразил един нумидиец, върху когото лежал мъртъв римлянин: измъкнали го отдолу жив, но с разкъсани нос и уши; ръцете му не били в състояние да държат оръжие и той, обезумял от гняв, издъхнал, като се мъчел да разкъса врага си със зъби.