Тит Ливий
Достопаметни герои и деяния (56)

Битката при Тразименското езеро

4.

Цялата земя между град Кортона и Тразименското езеро Ханибал опустошавал, нанасяйки всички възможни по време на война щети, за да разгневи и разпали още по-голямо желание у врага да отмъсти за нанесените на съюзниците беззакония. И така достигнали до онези подходящи за засада места, където Тразименското езеро е най-близо до Кортонските планини. Между тях и езерото имало теснина, сякаш оставена специално за засада; по-нататък се простирало малко по-голямо поле, а над него се издигали хълмове.

Тук Ханибал разположил лагер на открито, в който се настанил само с африканците и испанците; балеарците и другите леко въоръжени войници той превел зад планините; разположил конниците в самия вход към теснината под доброто прикритие на възвишенията, така че, стига римляните да навлезели в нея, при едно внезапно нападение с конницата те щели да се окажат отрязани между езерото и планините.

Фламиний достигнал езерото преди залез-слънце, а на следващия ден, преди да се развидели напълно и без да разузнае обстановката, преминал теснината и след като походната му колона почнала да се разгъва в полето, забелязал враговете, които били срещу него, но не и скритите в засада войски в тила си и тези над тях. А картагенецът, постигнал това, към което се стремял — да затвори противника между езерото и планините и да го обкръжи със своята войска, — дал на всички сигнал за нападение. Когато се втурнали надолу по най-кратките пътеки, те заварили римляните съвършено неподготвени и изненадани, защото вдигналата се от езерото мъгла била по-гъста в ниското, отколкото в планините, така че отрядите на враговете от повечето хълмове можели добре да се виждат помежду си и поради това да налитат едновременно. Отвсякъде се разнесли бойни викове и римляните, преди още да видят ясно, почувствували, че са обградени и че се завързва сражение и на фронта, и на крилата, без да успеят да построят бойния ред, да приготвят оръжията за бой и да извадят мечовете.

5.

При надвисналата тъй голяма опасност консулът запазил достатъчно самообладание сред всеобщата паника и като се насочвал по посока на обърканите викове, започнал да построява бойния ред според случая и мястото и навсякъде, където можал да отиде и да бъде чут, насърчавал войниците, заповядвал им да не отстъпват и да се сражават: защото не с обети и молби за помощ към боговете, а със сила и храброст можело да се измъкнат оттам; с меч трябвало да си проправят път през строя на враговете и колкото по-малко се страхуват, толкова по-малка била опасността.

Впрочем поради шума и безредието не можело да се чуе нито съвет, нито заповед и войниците не само че не помисляли да търсят своите знамена, редици и места, но едва им стигали силите да вземат оръжието и да го приготвят за бой, а за някои то било по-скоро бреме, отколкото защита. В такава мъгла ушите били по-полезни от очите. Отвсякъде се чували стоновете на ранените и ударите по телата и доспехите, примесени с викове на страх и ужас. Едни побягвали, но спирали, увлечени от тези, които искали да се бият; други, които се връщали в боя, били повличани от тълпата на бягащите. Сетне, когато предприели напразни опити да нападнат едновременно във всички посоки, защото от двете страни ги заграждали хълмовете и езерото, а отпред и в гръб — бойният ред на враговете, когато станало ясно, че единствената надежда за спасение е в десницата и оръжието, тогава всеки сам на себе си станал вожд и съветник в боя; битката била подновена, но нито бойните редици били правилно подредени по принципи, хастати и триарии, нито антесигнаните се сражавали пред знамената, за да бъде зад тях бойният ред на триариите, нито пък всеки бил в своя легион, кохорта или манипула: случайността ги събирала на едно място и собственият дух подсказвал всекиму отпред или отзад да се сражава; духовете били толкова разпалени, въодушевлението — толкова голямо, че никой от сражаващите се не усетил земетресението*1, което разрушило големи части от много градове в Италия, отклонило бързи реки от течението им, докарало морето в речните корита, предизвикало огромни свличания в планините.

6.

Почти три часа продължавало сражението и навсякъде — ожесточено, но около консула битката била най-настървена и безпощадна. Съпровождали го най-отбраните войници, а и той самият, щом усетел, че някъде неговите войници са притиснати и са в беда, неуморно се притичвал на помощ. Тъй като се откроявал с доспехите си, римляните го защитавали, а враговете се стремели към него с всички сили, докато един конник от инсубрите — името му било Дукарий — не познал консула по външността и не казал на съотечествениците си: „Ето този унищожи нашите легиони и опустоши нивите и града ни*1. Сега ще го принеса в жертва на душите на нашите нещастно погубени граждани.“ Сетне забил шпори в корема на коня, пробил си път сред най-гъстата част на враговете и като съсякъл най-напред оръженосеца, който се изпречил срещу идващия враг, пронизал консула с копие. Спуснал се да смъкне доспехите му, но триариите защитили тялото му с щитовете си.

Тогава първо хукнала да бяга голяма част от римската войска и вече нито езерото, нито планините можели да бъдат препятствие за страха: като слепи бягали през всякакви теснини и стръмнини, хора с оръжие стремглаво се хвърляли един върху друг. Когато вече нямало накъде да бягат, навлизали в блатата през най-близките плитчини, докато можели, подавали над водата глави и рамене, после потъвали. Имало дори и такива, които слепият страх карал да се опитат да преплуват езерото, но когато разбирали, че това е безкрайно и безнадеждно, или били поглъщани от дълбините, щом ги напуснели силите, или пък изтощени, без да постигнат нещо, с върховно усилие се устремявали обратно към бреговете, където били съсипани наред от навлезлите във водата конници на враговете.

Около шест хиляди души от началото на колоната си пробили път през неприятелските редици, измъкнали се от теснините, без да знаят какво става зад тях, и спрели на някакво възвишение, като само чували викове и звън на оръжие, но поради мъглата не могли нито да узнаят, нито да видят изхода на битката. С изгрева на слънцето, когато лъчите му разнесли мъглата, хълмовете и равнините разкрили през прозрачния въздух безнадеждната действителност и позорно разбитата римска войска. И така, за да не изпратят враговете срещу тях конница, понеже можели да ги видят отдалеч, свалили колкото може по-бързо знамената и се измъкнали в колона. На следващия ден, когато, освен всичко друго ги преследвал и жесток глад, Махарбал, който ги догонил през нощта с цялата си конница, им обещал, че ще ги пусне да си отидат както са с дрехите си, ако предадели оръжието си, и те се предали. Ханибал спазил това обещание с „картагенска честност“*2 и хвърлил всички в окови.

7.

Така протекла прочутата битка при Тразименското езеро — едно от малкото паметни поражения на римския народ. Петнадесет хиляди римляни били убити на бойното поле; десет хиляди се спасили с бягство и разпръснати по цяла Етрурия, се отправили по всевъзможни пътища към Рим. Две хиляди и петстотин души от враговете загинали в сражението, след това мнозина — от раните си. Според някои историци жертвите и от двете страни били много повече. За най-надежден автор аз сметнах Фабий, съвременник на тези събития, понеже не искам да преувеличавам нещата, използувайки неверни сведения, към което обикновено историците са твърде склонни. Ханибал пуснал пленените латини без откуп, а римляните оковал; заповядал да отделят телата на войниците му от купчините на враговете и да ги погребат; не намерили тялото на Гай Фламиний, макар че го търсили много грижливо, за да погребат и него.

При първото известие за поражението в Рим народът сред огромен страх суматоха се стекъл към форума. Матроните бродели по пътищата и разпитвали, когото срещнели какво било това неотдавнашно поражение и каква е съдбата на войската. И макар че веднага след това тълпата, както става при най-многолюдните събрания, се отправила към сборното място и курията, призовавайки магистратите, едва малко преди залез-слънце преторът Марк Помпоний излязъл със съобщението: „Победени сме в голяма битка.“

Въпреки че не чули от него нищо по-определено, хората си разказвали едни на други всякакви слухове и разнесли по домовете си, че консулът заедно с голяма част от войската е убит, че са оцелели малцина, които или панически се били пръснали из Етрурия, или били заловени от врага. Колкото различни нещастия се стоварили върху победената войска, толкова тревоги разкъсвали душите на тези, чиито близки служели като войници при Гай Фламиний, понеже не им било известно каква е тяхната съдба и никой не знаел със сигурност на какво да се надява или от какво да се бон. В следващите няколко дни при градските порти стояло огромно множество — повече жени, отколкото мъже, които очаквали или някой от близките си, или вест за тях, тълпели се около всеки срещнат и така го разпитвали, че той не можел да се отскубне, особено от познатите, преди да са разпитали всичко от начало до край. След това човек би могъл да разпознае по различното изражение на лицата на отдалечаващите се дали им е съобщено нещо радостно или тъжно, да види връщащите се по домовете си хора заобиколени от поздравяваща или утешаваща ги тълпа.

А при жените и скръбта, и радостта били необикновени. Според преданието една матрона, която неочаквано видяла пред градските порти сина си жив, издъхнала в прегръдките му. Друга, на която невярно били съобщили за смъртта на сина й, както седяла скръбна вкъщи, умряла от прекомерна радост, щом го видяла да се връща. В продължение на няколко дни преторите задържали сената в курията от изгрев чак до залез-слънце, като се съвещавали кой пълководец и какви войски могат да окажат съпротива на победителите картагенци.