Мери Джо Пътни
Прелъстителят (9)

Глава 8

Когато напусна Роуз Хол, Реджи беше в отвратително настроение. Той обичаше да ядосва и предизвиква околните, затова беше изненадващо колко раздразнен се чувстваше сега от случилото се. Колкото и лоша репутация да имаше, никога не би предизвикал срамна сцена на публично място, и то пред жени и деца. Но само появата на лицемерен морализатор като Джуниъс Харпър бе достатъчна, за да забрави за добрите си маниери.

Настроението му никак не се подобри, когато единственото питие, което намери в бюфета с напитките в Стрикланд, се оказа една бутилка шери. Не си падаше много по шерито. А още по-зле бе, че количеството не беше достатъчно, за да удави раздразнението си от скандала с викария. Той изруга и мислено си отбеляза да попита госпожа Хералд какво става с голямата поръчка за вино и концентрати, която й бе дал.

Не му отне много време да пресуши бутилката. Замисли се дали да отскочи до някоя кръчма, но вече бе станало късно, а провинциалните кръчми не работеха до среднощ като лондонските. Колкото и да му се искаше да пийне нещо по-прилично, не си представяше как кръстосва пустеещите полета в Дорсет, за да търси някоя кръчма.

Към три сутринта още не можеше да заспи и още беше така ядосан, че му се искаше да зареже всякакво достойнство и да потърси най-близката кръчма. Къщата му се струваше огромна с празнотата си, а скърцанията на дъските по пода и прозорците отекваха из пустите стаи и коридори. Слава богу, Мак Купър пристигаше утре. А през следващите няколко дни още прислужници щяха да се преместят да живеят тук. Това несъмнено щеше да промени обстановката.

Настроението му не се подобри до следващата сутрин, когато се срещна с Алис в кабинета й. Завари я, изправена пред бюрото, да разглежда списъка със задачите с леко смръщено, донякъде разсеяно изражение. Носеше прилепнали панталони и гледката на великолепните й бедра тутакси подобри настроението му. А като приятно допълнение блестящата й коса се спускаше по гърба й, прибрана в дебела плитка.

— Съжалявам, че ви задържам от ежедневните задължения, но това ще отнеме само няколко минути — заговори той, след кратката размяна на поздрави.

Тя приседна на ръба на бюрото и се заигра с края на плитката си.

— Съжалявам за това, което се случи снощи — промълви Алис, без да посмее да го погледне в очите. — Господин Харпър е много достоен и почтен мъж, но… — Гласът й заглъхна, докато търсеше най-подходящите думи.

— Но е надут задник? — предположи Реджи.

Различно оцветените й очи заблестяха весело, преди да му отговори:

— Смятах да кажа, че възвишените му идеали и безукорно поведение влияят несъзнателно върху толерантността му.

— Много тактично казано, скъпа моя. — Нежните думи се изплъзнаха неволно от устните му. Той продължи, докато се питаше какво би накарало трапчинките й да се появят: — Дали това безукорно поведение е резултат от възвишените му идеали, или просто никога не е бил изкушаван?

Този път тя не успя да сдържи усмивката си, но побърза да я изтрие от лицето си. Вдигна глава и преметна плитката си през рамо.

— Джуниъс не е съвсем лишен от изкушения. Когато Мередит е наоколо, на лицето му се появява… изгладняло изражение. Но мисля, че повечето от обичайните човешки пороци не го вълнуват.

— На мен ми прилича на глупаво настървено псе. — Реджи се приближи към лавицата с книгите и извади екземпляр от „Всеки мъж сам да си подковава коня“ — настолната библия на всички ездачи. Започна лениво да я разгръща.

— До известна степен наистина е такъв — призна Алис в пристъп на откровеност, — но от друга страна той направи много добрини за енорията. Преподобният Харпър възприема отговорностите си много по-сериозно, отколкото мнозина други свещеници.

— Естествено тази негова отговорност включва и анатемосването на безбожните грешници, за които аз съм забележителен пример. — Той върна книгата на мястото й, обърна се и опря широките си рамене на лавицата. И остана така с вкиснато изражение.

Алис го изгледа продължително, но спокойно.

— От това, което съм видяла досега, най-греховно у вас, което заслужава порицание, ми се струва чувството ви за хумор.

Той се засмя.

— Няма да го отрека. Досадните идиоти определено събуждат най-лошото у мен, а вашият господин Харпър е превъзходен представител на тази порода. — Добави с нотка на злобна удовлетвореност: — Само се питам той дали осъзнава, че сега аз контролирам парите, отпускани за училището „Вси светии“. От негова страна любезността би била много по-добра политика.

Очите и се разшириха от внезапно обзелата я тревога.

— Господи, изобщо не се бях замислила за това! Предполагам, че и Джуниъс не се е досетил. Той получи това църковно настоятелство, защото дядо му е бил близък с покойния граф Уоргрейв. — Добави с тревожен глас: — Ще го уволните ли?

Сега усмивката на работодателя й стана още по-дяволита.

— Има една стара поговорка, според която прошката е най-доброто отмъщение, а пълното безразличие е най-силната обида. Ако напълно игнорирам Харпър, ще го провокирам много повече, отколкото ако само го лиша от поста му. Той ми се струва от онези, на които им харесва да бъдат мъченици.

За миг Алис се втренчи в него, не повярвала докрай на чутото, сетне се разсмя, въпреки че се бе опитвала да потиска смеха си още откакто Давънпорт бе влязъл в кабинета й.

— Вие сте най-невъзможният мъж на света! — възкликна, когато най-сетне успя отново да стане сериозна. — И в същото време сте съвсем прав. Влиятелните му роднини скоро ще му намерят друг пост, а ролята на преследван и гонен праведник несъмнено ще достави огромно удоволствие на Джуниъс. — Тя млъкна изведнъж, с виновно изражение. — Съжалявам, не биваше да го казвам.

— Никога не се извинявайте, че сте казали истината, скъпа моя. Аз съм невъзможен — побърза да я успокои той с ехидна усмивка. Отиде до стола и седна пред бюрото, като изпъна дългите си крака. После постави единия си крак в елегантен ботуш върху другия с такъв небрежен маниер, че всеки камериер би потръпнал.

Алис не откъсваше поглед от него, хипнотизирана от естествената, атлетична грациозност на движенията му. Лицето й пламна, когато внезапно си припомни еротичните си фантазии от изминалата нощ. Искрено се надяваше Давънпорт да не се окаже толкова прозорлив спрямо нея, какъвто изглежда беше спрямо останалите. Заобиколи нервно бюрото и се отпусна на стола си.

— Не мисля, че е редно да се обръщат към управителя на имение с думите „скъпа моя“.

— Но „госпожица Уестън“ е прекалено формално, а „лейди Алис“ е направо плашещо. — Той повдигна черните си вежди в насмешлив въпрос. — Тогава как трябва да ви наричам?

— Е, във всеки случай само не „скъпа моя“. Тъкмо това ще предизвика именно онези клюки, за които ми казахте, че искате да избегнете. Мисля, че Алис е най-добре.

— А какво ще кажете за Али? — предложи той.

— Съкратено от Алис? Звучи подходящо.

Реджи се ухили.

— Всъщност мисля, че е по-подходящо за име на улична котка. А вие май умеете да драскате като такава.

— Господин Давънпорт — рече тя смразяващо, докато се опитваше да потисне усмивката си, — вие сте непоправим.

— Надявам се, защото полагам големи усилия за това. — Усмихна й се подканващо да последва примера му. — Опитай се да се обръщаш към мен с Реджи. Това може да те излекува от опитите да се държиш така почтително. Абсолютно е невъзможно да възприемаш на сериозно един Реджи. Самото име подсказва или за някакъв злодей, или за лекомислен тип.

— И кое от двете предпочитате? Злодеят?

— Разбира се — повдигна той вежди. — А ти не би ли го предпочела?

— Осмелявам се да заявя, че бих. — Тя се разсмя, отказвайки се от опитите да бъде сериозна. — В своето безупречно, добре организирано съществуване не бях срещала такъв като вас. Простете ми, ако не зная как точно да реагирам.

— Много е просто. Винаги ми казвай истината, независимо колко е ужасяваща — отвърна той с безгрижен тон, който обаче не успя да прикрие сериозността, скрита зад думите му. — И помни, че живот без смях е много труден за понасяне.

Изреченото я порази изненадващо дълбоко. Та тя имаше чувство за хумор — кой би си признал, че не притежава? Радваше се на всяка сполучлива шега, смееше се с децата. Но не можеше да отрече, че през годините смехът винаги бе нещо, което си позволяваше чак след като привърши сериозната работа. Беше като възнаграждение, а не съставна част от ежедневието й. Като дете непрекъснато й натякваха за бъдещите й отговорности. А като зряла личност необходимостта да оцелее я бе принуждавала винаги да поставя дълга пред удоволствието.

— Сигурно си мислите, че съм прекалено сериозна.

— Да, но не безнадеждно. — Светлосините му очи грейнаха топло. — Искам да си помислиш за подобренията, които би желала да се направят в Стрикланд — за машините и инструментите, за сградите, за добитъка, каквото и да е. И аз имам няколко идеи, но бих искал да чуя първо твоите предложения.

— Искате да инвестирате приходите обратно в имението? — попита тя, без да успее да прикрие изненадата си.

— Да не си мислиш, че се каня да заграбя цялата печалба и да я прахосам на комар? — Сега плътният му глас прозвуча студено.

Е, нали я посъветва винаги да му казва само истината, независимо колко е ужасяваща.

— Логично бе да се допусне — призна тя. — Голяма част от репутацията ви, на която толкова държите, е свързана именно с хазарта.

— Винаги съм залагал, за да печеля пари, Али. Но сега, когато имам добър доход, не ми е нужно да залагам големи суми.

Тя поклати глава, но се замисли върху думите му.

— Винаги съм си мислела, че комарджиите само губят цели състояния. Но щом като има губещи, би трябвало да има и печелещи.

— Точно така. А аз обикновено бях от печелещите. — Усмихна се унило. — Длъжен съм да призная, че здравата съм закъсвал, когато късметът ми е изневерявал или защото съм бил твърде пиян, или прекалено твърдоглав, за да стана навреме от игралната маса. Но през последните двайсет години, когато най-много съм залагал, печалбите ми са надвишавали загубите ми с хиляди лири. Именно по този начин запълвах пропастта между издръжката ми и разточителния ми начин на живот. Трябва да знаеш, че пороците не са никак евтино занимание.

— А как успявахте толкова често да печелите?

— Честно и почтено — отвърна той с ледена нотка в гласа.

— Не се съмнявам в това, Реджи — увери го благо младата жена, като най-после се реши да му говори на „ти“.

— Извинявай. — Той сви лице в недоволна гримаса. — Печелех толкова много, че неведнъж са се усъмнявали дали играя честно. Номерът в печеленето е да избягваш игрите, при които можеш да разчиташ единствено на голия късмет. Всеки, който успее да се придържа само към игри, в които се изисква повече умение, отколкото чист късмет, може да печели повече, отколкото да губи. Или поне ако е усъвършенствал уменията си.

Алис се наведе напред и кръстоса ръце върху бюрото си.

— Звучи интересно. Разкажи ми повече за това.

За миг той се замисли.

— Ами, да вземем за пример хазарта. Ако се играе на зарове, целта е да се хвърлят определени комбинации от числа. И тъй като някои комбинации се падат по-лесно от други, ако човек е запознат с математическите шансове, възможно е един по-хитър играч да се справи доста добре, особено ако залага по-сдържано.

Усмихна се, като видя изражението й.

— Какво, май те обърках, така ли е? Можеш да вярваш на думите ми: повечето играчи нямат нито способността, нито желанието да пресмятат шансовете си, особено ако играта е в разгара си. Но има и играчи от друга категория, които добре помнят кои карти са били разиграни и това значително увеличава шансовете им за успех. — Той сви рамене. — А аз винаги съм се отличавал с добрата си памет.

А освен това, помисли си Алис, имаш отлична преценка и нерви от стомана.

— А какво ще кажеш за залаганията на конни надбягвания? — попита тя, заинтригувана от това надникване в света на мъжете.

Той поклати скептично глава.

— Там всичко зависи от шанса. Няма значение колко добре познаваш всичко, свързано с конете, пак си остават прекалено много неизвестни, както за конете, така и за жокеите. По принцип не залагам големи суми на конни надбягвания, освен ако самият аз не съм на седлото. Тогава, ако загубя, поне зная кого да обвинявам.

— И заради това не си губил често. — Това не беше въпрос, а констатация.

— Скучно е да губиш, Али. А аз не харесвам скуката в нито една от всичките й форми. — Той се изправи и я изгледа отгоре, от цялата си височина. — Оставям те, за да можеш да се заемеш със задълженията ти. Между другото, още ли правят пролетното къпане на овцете в същия вир на реката, край буковата горичка?

— Доколкото зная, в този край от столетия все там се къпят овцете. В Дорсет нещата не се променят много бързо.

— Земята може би не, но хората се променят. — Нахлупи шапката си и докосна с пръсти периферията й за поздрав. — Доколкото си спомням, къпането започва по пладне. Тогава и аз ще бъда там.

След като той излезе, Алис сведе поглед към листа на бюрото със задачите си за деня. Редно беше да не се изненадва толкова, че един прелъстител ще е физически привлекателен и надарен с такъв чар. Но кой можеше да предположи, че ще се окаже и толкова забавен?

 

 

Щом се върна в голямата къща, Реджи потърси икономката и с няколко кратки, но категорични заповеди си гарантира отсега нататък в къщата му винаги да има достатъчни запаси от алкохол, дори и кухнята да не е заредена с всичко останало. После се прибра в кабинета си и започна да си съставя планове.

От години мечтаеше да отглежда коне, най-вече ловджийски, които най-добре се поддаваха на дресиране за надбягания с препятствия. Но никога не бе разполагал с необходимите средства. Сега обаче тази негова мечта бе станала достижима. Буцефал щеше да бъде първият жребец за разплод. Той имаше превъзходен произход, невероятна издръжливост и умения за трудни скокове. И най-важното — беше много бърз. Точно кон за разплод. Реджи бе спечелил Буцефал на комар, когато игра срещу един граф, който не умееше да изчислява добре шансовете.

Засега съществуващите конюшни щяха да бъдат достатъчни, но бяха необходими нови заградени участъци и тренировъчни рингове, както и колкото можеше да си позволи качествени кобили за разплод. Е, поне в дългосрочен план… Писеца му шареше по листовете, докато изчисляваше разходите, задаваше въпроси на самия себе си, нахвърляше план на това, което трябваше да се направи.

Заниманието напълно погълна вниманието му и часовете отминаваха незабелязано. Едва в ранния следобед го прекъсна Джили — една от камериерките, младо момиче с румено лице. Както всички останали камериерки и тя го гледаше така, сякаш наполовина се надяваше, наполовина се боеше, че ще й се нахвърли.

— Извинете ме, сър, но имате посетител — обяви тя, като му подаде една визитна картичка.

Джеръми Стантън, Фентън Хол, Дорсет. Същият, за когото госпожа Хералд му бе споменала, че е най-близкият му роднина по майчина линия. Реджи се изправи и изпъна гръб, преди да излезе в предния салон.

Един джентълмен със слаба фигура и изискан вид, с посребряла коса и проницателни сиви очи го посрещна с усмивка.

— Може да не ме помниш, господин Давънпорт, но аз те зная още откакто беше дете. Искам да те приветствам за завръщането ти в нашия край.

Реджи за миг смръщи вежди. После един полузабравен образ си дойде на мястото, последван от още много други.

— Мили боже, чичо Джери! Бях забравил за теб. Как си? — Протегна му ръка.

Стантън я стисна сърдечно.

— Значи си спомни. Разбира се, аз не съм ти чичо, но… — той се замисли за малко, — сме далечни братовчеди. Освен това съм ти кръстник.

— Както и да е. — Реджи покани с жест госта си във всекидневната. — Хубаво е пак да те видя. Искаш ли нещо освежително?

— Малко чай ще ми дойде добре. — Преди да седне, Стантън огледа избледнялата мебелировка във всекидневната, където за него всичко бе свързано с много спомени. — От трийсет години кракът ми не е стъпвал тук. Джентълменът, който бе наемател на къщата, беше саможив и не приемаше гости.

След като позвъни да донесат чая, Реджи отиде да си налее малко бренди от новите запаси. Като го направи, го осени друг ярък спомен, от който се смрази до мозъка на костите си. Видя същата тази стая, пълна с възрастни хора, всички в черно или с траурни ленти. Беше преди погребението. Реджи бе слязъл долу, още по нощница, с омекнали колене. Виеше му се свят. Ковчезите бяха подредени до прозорците. Едва не припадна, когато Стантън го грабна и го поведе обратно към стаята му, като му говореше нещо много нежно. И остана при него, докато момчето плака, преди да се унесе в сън.

Натика запушалката в гарафата ненужно силно, след което се присъедини към госта си, за да си разменят любезности. Джеръми Стантън притежаваше буден ум и знаеше много неща, така че да се разговаря с него беше удоволствие, но Реджи не можеше да се отърси от усещането, че през цялото време гостът му мислено го преценяваше. Може би го сравняваше с баща му? Или го гледаше като представител на рода Стантън? Странно, но осъзна, че мнението на възрастния му роднина има голямо значение за него.

Трябва да бе преминал успешно проверката, защото след половин час Стантън го попита:

— Възнамеряваш ли останеш за повече време тук?

— Може би — сви рамене Реджи. — Обмислям го, но току-що пристигнах.

— Можем да те използваме като още един мирови съдия — поде Стантън колебливо.

Реджи го изгледа втренчено.

— Мили боже, нима предлагаш да бъда съдия тук? Въобще не съм квалифициран за това. Всъщност някои дори могат да кажат, че това е все едно да пуснеш лисицата в курника при кокошките.

По-възрастният мъж се засмя.

— Въпреки бурното ти минало, ти изцяло отговаряш на условията да бъдеш съдия. Ти си законен земевладелец в това графство и произлизаш от стара благородна фамилия. Основното в правосъдието се свежда до здрав разум и най-обикновена справедливост. Сигурен съм, че ще се справиш с това.

На Реджи рядко му се случваше да не може да намери подходящите думи. Сега бе един от тези мигове. Не беше сигурен дали да се трогне, или да се изсмее на доверието, което му гласуваше братовчед му. Но си каза, че идеята да стане съдия не е чак толкова лоша. Съдиите бяха истинските представители на местната власт, разпределяха помощите за бедните и наказваха нарушителите на реда. Можеше да се окаже интересно. Но тъй като все още не знаеше какво да реши по този въпрос, каза само:

— Наместникът на Дорсет може да не ме одобри.

— Той ще одобри всеки, който му предложа — заяви Стантън спокойно. — В нашия затънтен край не достигат хора, а той от цяла вечност ме врънка да намеря друг съдия. Ще му кажа за теб. Официалното потвърждение би трябвало да се получи след няколко седмици.

Реджи вдигна вежди насмешливо и попита:

— Не прибързваш ли?

Повечето хора биха определили въпроса като предизвикателен, но Стантън не се развълнува, а само леко се усмихна и подхвърли нехайно:

— Така ли мислиш?

Реджи отвори уста, за да каже нещо хапливо, но навреме се спря. Не беше ли настъпило времето да промени живота си? Да стане част от местната върхушка със сигурност би било някаква промяна. Пък и той беше достатъчно арогантен, за да си повярва, че е способен да стане съдия.

— Не, не мисля, че прибързваш.

— Добре. — Стантън му кимна, удовлетворен, преди да добави бавно: — Изненадан съм, че не се върна по-рано в Дорсет. Почти се бях простил с надеждата, че някога ще се прибереш отново тук.

— Толкова много ли си се интересувал от мен? — Реджи бе изненадан и трогнат. След заминаването му оттук като осемгодишно момче, никога не му се бе случвало някой да се загрижи за него.

— Разбира се. Ти си момчето на братовчедка ми Ан, а с баща ти бяхме приятели. Ти принадлежиш на това място — заяви Стантън убедено.

Реджи се умълча, замислен над думите му. Може би наистина принадлежеше на Стрикланд. Защото със сигурност не принадлежеше на никое друго място.

— Не помня много от детството си. Нищо от времето преди… хм, четвъртата си година. Имам само откъслечни спомени от по-късните периоди. — Което беше странно, като се замислеше сега. По принцип имаше забележително добра памет. Но много от най-ранното му детство оставаше за него като забулено в мъгла.

Стантън присви очи.

— Нищо ли не помниш от времето, преди да си навършил четири години? Интересно.

— А толкова ли е важно това?

Стантън като че ли се накани да му отговори, но после промени намерението си.

— Ако е важно, несъмнено ще си го спомниш. — Побърза да смени темата на разговора. — Съжалявах, че никога не отговори на писмата ми, но не бях изненадан. Ти беше още дете, пък и в живота ти настъпиха толкова промени. Дори моите синове не ми пишеха редовно. И още не са се променили — додаде той и се засмя.

— Да отговоря на писмата ти? Никога и от никого не съм получавал писма — намръщи се Реджи.

Стантън доби изненадано изражение.

— В продължение на година и повече ти изпращах по едно писмо на месец, но накрая престанах, след като ти не ми отговаряше. Адресирах писмата до чичо ти в Уоргрейв Парк. Нито едно от тези писма ли не си получил?

Реджи изруга, преди да заговори трескаво:

— Това е още една черна точка в сметката на моя настойник. — И той му обясни как чичо му го бе лишил от имението Стрикланд.

Стантън беше шокиран и разгневен не по-малко от самия Реджи.

— Мили боже, ако имах представа, че Уоргрейв съзнателно те е разделил от семейството на майка ти и от цялото ти обкръжение, щях да отида в Глостършър и да те доведа у дома. Аз съм твой кръстник, но Уоргрейв ти беше много по-близък роднина, затова не възразих, когато изпрати хората си да те вземат. — Махна гневно с ръка. — Веднъж баща ти ме помоли да стана настойник на децата му, ако нещо се случи с него и с Ан, но за съжаление така и не направи завещание.

Потресен, Реджи успя само да го попита:

— Ти си щял да се противопоставиш на Уоргрейв заради мен?

— Разбира се, ако знаех какво става. — На свой ред Стантън също се изненада. — Та ти си от семейството.

— Идеята за семейната подкрепа е нова за мен — заяви Реджи с пресъхнало гърло.

— С роднина като Уоргрейв, не съм изненадан, че имаш толкова ниско мнение за роднините си — поклати глава Стантън натъжено. — Трябвало е да се досетя, че има причина да не ми пишеш. Ти винаги си бил толкова внимателен. Баща ти се гордееше с това колко си отговорен. Трябваше да положа повече усилия да се свържа с теб.

— Не обвинявай себе си. Кой би могъл да предположи, че чичо ми е бил толкова решен да ме изолира? — Реджи имаше чувството, че изненадите му станаха много за един следобед. Изправи се и протегна ръка към Стантън. — Благодарен съм ти за това, което си се опитал да направиш за мен. Бил си зает човек, с много отговорности и грижи за семейството си. Освен това човек не може да очаква толкова много от един далечен роднина.

— Трябваше да направя повече — възрази Стантън, — но вече е много късно и миналото не може да се промени… — Изправи се и разтърси ръката на Реджи, с твърдост, която на пръв поглед не се очакваше от възрастен мъж с посребрена коса. — Жена ми предаде да те попитам дали би дошъл на вечеря в петък. Свободен ли си тогава?

В паметта на Реджи изплува друго лице — кръгло, усмихнато, излъчващо кротка ведрост сред семейния хаос.

— С удоволствие ще вечерям със семейството ти. Предполагам, че леля Бет е добре?

— Елизабет я мъчи ревматизмът, и то толкова, че понякога й е трудно да се движи, но иначе е съвсем добре. Ще се зарадва да те види отново. Ти винаги си бил неин любимец. — А после додаде с усмивка: — Само да не се изненадаш, ако завариш една или две млади дами край масата за вечеря.

Реджи изохка.

— Кажи на леля Бет, че в този случай може внезапно да ми прилошее и да се наложи незабавно да се прибера у дома.

Стантън се засмя.

— Може би този път ще успея да пресека сватовническите й опити, но оттам нататък сам трябва да се справяш.

Възрастният мъж напусна Стрикланд доволен. В течение на толкова много години бе следил какво се случва в живота на прочутия Реджиналд Давънпорт. Ако само половината от това, което се говореше за него, бе истина, имаше голямо основание за тревога. Стантън се опасяваше, че няма да е останала и следа от онова умно и приятно момче, което помнеше, че пороците и прахосничеството са опустошили толкова обещаващото момче.

Но сега, след като се срещнаха, Стантън беше уверен, че някъде вътре в Реджи, въпреки злополучната му съдба и злобния му настойник, се е запазил синът на Ан. О, несъмнено, момчето е вършило неща, които не са били редни, и навярно страда от същата слабост, едва не погубила баща му. Но в него имаше вродена почтеност, интелигентност и чувство за хумор. Ако го приемеха радушно в малкото им общество и го окуражаха да си намери жена…

Изпълнен с планове, Стантън размаха камшика над кроткия си кон. Нямаше търпение по-скоро да се прибере у дома, за да разкаже на Елизабет за изводите, до които бе стигнал.

 

 

След като гостът му си замина, за Реджи се оказа невъзможно да се съсредоточи върху плановете си за бъдещето. Посещението на кръстника му пробуди у него вихрушка от спомени, повечето от които бяха щастливи. В доброто старо време семействата Стантън и Давънпорт често си гостуваха. Джеймс, по-малкият син на Стантън, бе близък приятел на Реджи, но сега той беше в Индия, където, според баща му, се справял много добре.

Като се замисли за миналото, на Реджи му стана ясно защо бе потиснал спомените си от детството. Веднага щом чичо му го бе поел под закрилата си, Реджи бе изпратен в колеж. Сред жестоката джунгла на Итън спомените за щастливото минало, което никога нямаше да се върне, щяха само да го размекнат, затова се бе постарал да не мисли за това, което завинаги бе изгубил. И трябваше да се признае, че бе успял. Дори и след посещението на Стантън все още не можеше да си спомни нищо от най-ранното си детство.

Размишленията му бяха прекъснати от пристигането на камериера му, Мак Купър, който както винаги бе изпълнен с достойнство, макар целият да бе покрит с прах.

— Така се радвам да те видя! — провикна се Реджи и отиде до гарафата с бренди. Обикновено не бе прието господарите и слугите да пият заедно, но между двамата мъже съществуваха нетрадиционни отношения. — Имаше ли неприятности по време на пътуването?

— Счупихме оста на двуколката — лаконично докладва Мак, като пое чашата с бренди. После се настани доволен на стола. — Брей, какво местенце си имате. За колко ще останем тук?

— За постоянно.

Веждите на Мак отхвръкнаха нагоре.

— Няма да живеем в Лондон? — попита, невярващ на ушите си.

— Понякога ще се връщам в града, но възнамерявам да живея тук. — Реджи се изкашля, преди да добави сърдито: — Зная, че си градско чедо, Мак. Ще те разбера, ако се окаже, че не понасяш провинцията.

Мак го изгледа недоумяващо.

— Да съм споменал нещо за напускане?

— Не — призна Реджи, — но си тук само от десет минути.

— Ако в Дорсет има жени и уиски, ще се справя.

— Не липсва нито едното, нито другото — усмихна се Реджи. — Включително и най-изключителната жена, която някога съм срещал.

— И в какво е толкова изключителна? — попита Мак, заинтригуван.

— В много неща. Казва се Алис Уестън и е управител на имението.

Мак се задави с брендито си.

— Тя е… какво?

Винаги невъзмутимият Мак много рядко се изненадваше. На Реджи му беше много забавно да обясни накратко как неговият управител се е издигнал до поста, който заемаше.

Мак поклати удивено глава.

— Добре е, че е толкова способна в работата си, но хубава ли е?

Реджи си представи силните, изваяни черти, високото грациозно тяло, трапчинките, които се бе научил как да предизвиква.

— Не е хубава. — Усмихна се на себе си. — Тя е нещо повече от това.