Мери Джо Пътни
Прелъстителят (12)

Глава 11

Бе изминала една седмица, откакто Давънпорт бе напуснал Стрикланд. Макар и отначало да бе изпитала облекчение от неговото заминаване, сега Алис очакваше завръщането му с надежда, въпреки неловкостта, която изпитваше. Този мъж определено бе безобразен развратник и усложнение в подредения й живот, но… й беше интересно да е около нея.

Работеше усърдно в кабинета си, заета с проверките на счетоводните сметки, като за хиляден път си мислеше, че е крайно време Англия да премине към десетичната мерна система, когато Давънпорт се появи. Откъм вратата се чу леко почукване и тя покани посетителя да влезе, без да вдига глава. Работодателят й се прокрадна с котешка стъпка, прекоси безшумно помещението и едва когато бе на метър от нея, каза:

— Добър ден.

Алис се стресна, вдигна рязко глава и от писеца й покапа мастило върху листовете. Дотук с достойнството, помисли си, като сподави въздишката си. Но поне шокът надделя над смущението, което би изпитала, ако не се бе стреснала толкова.

Както обикновено, Давънпорт се владееше, макар в очите му да проблясваха весели искри.

— Съжалявам, че те стреснах — заговори мило, като се облегна на ръба на бюрото, — но нали каза да вляза. Случи ли се нещо важно, докато ме нямаше?

Тя остави писеца.

— Както пожела, всички в имението вече са ваксинирани против едра шарка.

Реджи вдигна вежди, удивен.

— Това се казва бързо свършена работа. Някой протестира ли?

— Не за дълго — отвърна Алис със задоволство. Не бе срещнала сериозна съпротива, благодарение на авторитета на собственика на имението. Беше приятно да се изпълни толкова важна задача.

— Поздравления за добре свършената работа. Нещо друго?

— Сега тъкмо се занимавам с моето предложение за подобренията — поде тя колебливо.

— Какво препоръчваш?

— Да започнем с това, че смятам за полезно да увеличим числеността на стадата. След войната цените на зърнените култури паднаха и не очаквам скоро да се покачат. Затова предлагам да заделим част от площите, на които досега отглеждахме зърно, за засяване на кръмно цвекло. — Като видя учудената физиономия на Давънпорт, тя се зае да му обяснява: — Кръмното цвекло е кореноплодна култура, от която се получава отличен фураж за добитък.

— Чувал съм за това, но никога не съм се занимавал по-обстойно с въпроса. — Ъгълчетата на устните му се повдигнаха насмешливо. — Хайде, лейди Алис, забрави за хранителните му свойства и се опитай да кажеш кръмно цвекло с невъзмутима физиономия.

Тя не можа да сдържи усмивката си.

— Прав си. Името е абсурдно, нали?

— Дори поет, удивен от чудесата на природата, трудно ще измисли достоен сонет, посветен на кръмното цвекло. — Усмихна се. — Е, може би ще напише: „Една от най-големите загадки на природата е краставото кръмно цвекло“.^[1]

Това бе твърде много, дори за жена, свикнала да се държи сериозно. Алис се разсмя с глас.

— Съмнявам се, че Уърдсуърт^[2] би го написал по-добре — призна, след като веселието й стихна.

Реджи я наблюдаваше с нежност.

— Забележително е колко сближава споделеният смях.

Внезапно осъзнала се, тя започна да рови сред папките пред себе си. Измъкна няколко листа и ги подаде на работодателя си.

— Това е списък на новото оборудване, което можем да използваме. Подредено е според степента на полезност, заедно с ориентировъчните цени и забележките за ползата от всяка покупка.

Погледът му се плъзна по листовете, изписани с красив почерк.

— По-късно ще го разуча по-внимателно. Изглежда приемливо, макар че не можем да си позволим да купим всичко наведнъж. Нещо друго?

— Трябва да построим още бараки за работниците. Старите са в окаяно състояние, влажни и неподходящи за обитаване от хора, а и всички са пренаселени. — Подаде му друга купчина листове. — Ето, тук са описани разходите.

Той прегледа набързо написаното и когато стигна до последния лист, устните му се свиха и подсвирна тихо. Явно не одобряваше този план.

— Това ще се окаже много скъпо, без да донесе преки приходи за имението.

— Но има многобройни косвени ползи. — Алис се наведе над бюрото и продължи ентусиазирано: — Здравите, щастливи хора са по-добри работници.

Реджи я изгледа насмешливо.

— Вероятно това е така, но не може да се докаже. Ти използва същия довод и когато защитаваше идеята си за училището.

— Да, и тогава пак имах право. — Алис се изправи, предусещайки, че се задава битка, така че беше по-добре да е изправена. — Тези цени са напълно приемливи. Много от работата ще се свърши от наши работници през мъртвия сезон, а и всички материали са местно производство.

Тъкмо започна да се увлича в по-подробните обяснения, когато Давънпорт вдигна ръка.

— Не казвам, че няма да го направим. Но отново ти напомням, че трябва да стане на етапи. — И накрая добави, с леко смутена усмивка: — Е, невинаги държа чак толкова на бързата възвръщаемост. За да ти го докажа, нека ти покажа с какво се върнах.

Алис го последва навън, през двора, към конюшните. Там, в доскоро празните боксове, сега имаше три нови кобили.

— Решил си да отглеждаш коне за лов? — учуди се тя.

Протегна ръка към най-близката кобила — клепоуха, дореста, с яки хълбоци и широк гръден кош. Кобилата побутна приятелски с муцуна рамото на Алис.

— Ясно е, че такива кобили не могат да се видят по алеята Ротън Роу в Хайд Парк, където излизат да яздят най-изисканите аристократи, но могат да се окажат полезни тук, в полето. Тази кобила може да има клепнали уши, но прескача добре огради и е доста издръжлива. — После Давънпорт внезапно смени тона, преди да продължи: — Трябва да ти се извиня за случилото се миналата седмица.

Алис му хвърли бърз, засрамен поглед, в който се съдържаше цялото неудобство, с което очакваше тази среща. Давънпорт се взираше в нея със замислено изражение върху мургавото си, почти красиво лице, а светлите му очи оставаха неразгадаеми.

— Проклет да съм, ако мога честно да заявя, че съжалявам за случилото се — продължи той, — но се извинявам, ако съм те притеснил или наскърбил по някакъв начин.

Погледът на Алис отново се насочи към кобилата. Продължи да гали съсредоточено кадифената муцуна на животното.

— Аз също не мога да кажа, че съжалявам — промълви смутено, — но това не бива да се повтаря.

— Съгласен. Забравяме за случката, нали?

— Забравяме за случката — повтори младата жена. Епизодът беше срамен, а тя се бе държала по начин, който бе напълно неподходящ за една дама на зряла възраст, с достойно поведение.

Тогава… защо толкова съжаляваше, че това няма да се повтори?

 

 

В деня след завръщането си в Стрикланд, Реджи отиде на вечерята при семейство Стантън, уговорена преди заминаването му за Лондон. Вечерта се оказа изненадващо приятна. Посрещна го леля Елизабет, закръглена, усмихната, която го прегърна с почти толкова ентусиазъм, колкото му засвидетелства шотландската овчарка при завръщането му от Лондон.

Присъстваха още няколко от местните земевладелци, които го поздравиха дружески, както подобаваше на някой, роден в този край. Седнали с по чаша портвайн в ръка, мъжете се впуснаха в обсъждането на тукашните дела, показвайки по този начин, че го приемат за един от тях. За щастие не присъстваха неомъжени дами, макар че майките им огледаха преценяващо новодошлия. Навярно решаваха коя от девойките за женене да му представят.

Решил по принцип да ограничи пиенето си, особено за да не се излага в присъствието на семейство Стантън, Реджи бе много умерен в консумацията на вино. Може би заради това се чувстваше толкова неспокоен, когато се върна в Стрикланд. Отиде в библиотеката и си наля голяма чаша с уиски. Зарадва се, когато познатата утешаваща топлина се разля в тялото му. Но питието не успя да го успокои напълно.

Огледа помещението и се замисли дали да не освежи обзавеждането. След трийсет или четирийсет години едва ли бе изненадващо, че мястото бе така унило. Може би нови тапети и драперии ще помогнат къщата да не напомня толкова на гробница…

Изтощен, той допи уискито си на един дъх и реши да се поразтъпче навън. Шотландската овчарка, която още нямаше нито име, нито собственик, заподскача около него. Реджи започваше да свиква с глупавото животно въпреки досадния му навик да се бута в краката на хората и да ги препъва.

Нощта бе топла и свежа, изпълнена с уханията на настъпващото лято. Реджи запали пура и пое към езерото. Усещаше се в мир със света наоколо. Земята беше като съблазняваща любовница, подканваща го да опита от нейните прелести. Но въпреки шумоленето на дребните животинчета в храсталаците и бухането на някакъв бухал, излязъл на лов в мрака на нощта, Реджи се чувстваше ужасно самотен. Не беше като потискащата самота в Лондон, а по-скоро нещо като тъжна меланхолия, усещане за безвъзвратно отминали и пропилени години, съжаление за пътищата, по които не бе поел.

Краката му го отведоха неусетно до езерото, сетне сви към Роуз Хол. Неясните очертания на къщата на управителя се открояваха елегантно на фона на бледите лъчи, пръскани от сърповидната луна. Минаваше полунощ и заради късния час не се виждаха никакви светлини.

Облегна се на един висок бряст в края на поляната. Запита се дали Алис Уестън някога се чувства самотна. Беше осиновила цяло семейство, а и всички в имението я уважаваха и се нуждаеха от нея. Но беше ли това достатъчно? Изглеждаше доволна от съдбата си, значи може би бе достатъчно.

Отново дръпна от пурата си. Огънчето припламна по-силно за миг, но после се смали до мъждукащо сияние. Откъм далечната страна на къщата се дочу тих шум. А после, колкото и да бе странно, му се стори, че вижда една сянка да се отдалечава от Роуз Хол, черна и сливаща се с нощта.

Реджи се намръщи и се напрегна в опит да различи нещо повече. Може би някое от децата се е измъкнало навън без разрешение? Това би било по-безобидно за момчетата, отколкото за сестра им, която бе на възраст за женене. Или пък беше някой от прислугата, или някой друг, решил да посети една от обитателките на голямата къща. Или може би само така му се бе сторило.

Хвърли угарката от пурата и я стъпка с тока на обувката си, след което, без да вдига шум, заобиколи къщата, за да провери какво става там. Шотландската овчарка го следваше по петите, макар и не толкова безшумно. Но каквото и да бе видял, то бе изчезнало, когато Реджи стигна до къщата.

— Е, куче — заговори тихо, — бива ли те в проследяването на следа?

С типичната си липса на проницателност звярът тутакси заряза следата и обърна муцуна към къщата. Повдигна смешната си глава, наостри уши и престана да върти рунтавата си опашка.

— Напомни ми да не те представям на местната ловна дружинка — отбеляза Реджи сухо.

Колито изръмжа — дълбок, гърлен звук — и запристъпя напред.

— Кротувай, за бога — просъска Реджи. — Ще събудиш всички в къщата.

Улови нашийника на животното, но то продължаваше да го тегли към къщата. Дори стана още по-зле, защото се разлая възбудено.

Реджи изруга под нос и се опита да издърпа кучето назад. Тогава обаче долови миризма, която чувствителният нос на шотландската овчарка бе разпознала като различна, тревожна и опасна. В застиналия нощен въздух се долавяше следа от пушек, не като мириса на тютюна от пурата му, а много по-остра, парлива миризма.

Внезапно напрегнат, Реджи набързо огледа къщата. Леко сияние се появи откъм прозорците на партера. Докато го гледаше смаян, той ахна при вида на първите плахи пламъци, последвани с ужасна скорост от множество всепоглъщащи огнени езици. Роуз Хол гореше.

Реджи изруга, пусна нашийника на кучето и се втурна към входната врата.

 

 

Обсебена от спомена за докосванията и от неизказани копнежи, Алис заспа трудно. А когато най-после сънят я обори, я замъчи познатият кошмар за това как бе отритната.

Защо, за бога, искаш да се жениш за властна Дълга Мег като нея? Как защо? За пари, разбира се.

Отново потъна в унищожителното отчаяние, само че тази вечер имаше една промяна. За пръв път сънува, че баща й изпраща преследвачи по следите й. Грубо крещящи ловци на коне, следвани от неспирно лаещи ловджийски хрътки, жадуващи за кръвта й, докато тя трескаво търси някакво място, където да се скрие.

Съзнанието й бавно изплува от дълбините на съня, за да схване най-после, че кучешкият лай е истински, но идва само от едно куче, а не от кошмарна глутница. И че някакъв мъж крещи и тропа по входната врата. Напълно объркана, тя остана да лежи още миг в леглото си.

И тогава помириса дима. Тутакси се разсъни напълно, изруга под нос и се измъкна от леглото. Дъските по пода, под босите й ходила, бяха топли, опасно топли. Грабна пеньоара си и го навлече, докато трескаво напускаше стаята. Втурна се по коридора и закрещя:

— Мери, Питър, Уилям, ставайте!

Връхлетя през вратата на стаята на Мередит и видя момичето да се надига сънено.

— Бързо, къщата гори! — извика й Алис. — Веднага трябва да излезем.

Мери ахна, сетне скочи безмълвно от леглото си, нахлузи чехлите и робата си, преди да последва настойницата си в коридора. В този край на къщата още беше хладно, но димът вече се надигаше към тавана, като се завихряше на гъсти кълба, от които очите смъдяха.

Момчетата изскочиха от стаите си. Уилям сънливо потриваше очи, но Питър бе съвсем буден, осъзнаващ опасността.

— Питър и Мери, излезте навън. Вземете и Уилям с вас — заповяда им Алис. — Отивам да се погрижа за прислугата.

Питър отвори уста да протестира, но тя рязко го прекъсна.

— Просто го направи!

Той кимна и хвана по-малкия се брат за ръка. Алис изчака достатъчно дълго, за да се увери, че поверениците й слизат по стълбището, преди да продължи към таванския етаж, благодарна, че тясното стълбище се намира в противоположния край на къщата спрямо огнището на пожара.

Докато тичаше нагоре, не спираше да крещи предупреждения. На най-горното стъпало завари готвачката, госпожа Хавър, току-що изскочила от стаята си, наметнала черен шал на едрите си рамене.

— Стълбището е безопасно, само слез по-бързо и се измъкни навън! — извика й Алис. Димът започваше да я настига и когато си пое дъх, се разкашля.

Очите на госпожа Хавър се разшириха от ужас. После се шмугна обратно в стаята си. Алис хукна след нея и кресна:

— За бога, каквото и да имаш тук, не си струва риска!

— Лесно ви е да го кажете. — Гласът на госпожа Хавър се разтрепери. Малко оставаше да изпадне в истерия, докато повдигаше единия край на матрака си, за да измъкне оттам съкровището си.

Алис сграбчи ръката на готвачката, измъкна я през вратата и я повлече към стълбището.

— Бягай, дяволите да те вземат!

Без да изчака, за да провери дали готвачката се е подчинила на заповедта й, Алис се втурна обратно по тесния, тъмен коридор. Единствената друга прислужница в къщата беше Джейни Хералд, младата камериерка. Спалнята й беше в противоположния край на коридора и в суматохата Алис не намери веднага вратата й. Обърка се и продължи още две стаи нататък, преди да се върне до вратата на Джейни.

В малката стая със скосен таван се носеше лека миризма на евтиния парфюм, който Джейни използваше, но никой не отговори на виковете на Алис. Тя прекоси пипнешком стаята, като удари силно пръстите на краката си, преди да се спъне и падне върху тясното легло.

Леглото бе празно, завивките не бяха разбъркани. Останала за миг без дъх, Алис набързо обмисли възможностите. Знаеше, че Джейни се среща с едно момче от селото. Дали по-рано не се е измъкнала тайно, за да види с него?

Като се помоли това да е истина, Алис се надигна и изскочи от стаята. Дългите й крака бързо я понесоха по таванския коридор. Димът се изкачваше все по-гъст по стълбите, но още по-зле бе на долния етаж, където буйните пламъци вече опустошаваха това, което доскоро беше нейната спалня.

Алис измъкна носна кърпичка от джоба на пеньоара си, после се отби за миг в стаята на Питър и я намокри с водата от каната. Затисна с мократа кърпичка носа си и се приведе, за да избегне доколкото е възможно издигащия се нагоре дим. Така успя да се провре през пушека и да се добере до стълбите, които трябваше да я отведат на по-безопасно място.

Стълбището, водещо към партера, все още не бе засегнато от пожара, но оставаше много малко и това да се случи. Лявата й страна се обгори от талазите горещ въздух, докато тичаше надолу. Тогава чу зловещо скърцане, последвано от оглушителен трясък, когато подпокривните греди рухнаха върху горните етажи. Обля я кълбо от адска топлина и стълбите под нозете й се разклатиха.

Когато стигна до партера, около нея се завихри облак от искри, прогарящи дребни черни дупчици в пеньоара й и пронизващи болезнено оголената й плът. Давещият белите й дробове дим вече бе толкова гъст, че не виждаше почти нищо, въпреки ослепителната светлина.

Втурна се към външната врата, когато дочу ужасен животински стон. Атила се носеше с все сила към нея, с опърлена, димяща опашка. Тя сграбчи побеснелия, дращещ котарак и зави зад ъгъла на коридора към вратата.

И тогава, ужасена, се закова на място. Главният коридор пред нея беше напълно блокиран от дима и пламъците. Алис се обърна трескаво назад, но пожарът вече обхващаше и стълбището. Страхът й изригна в ужасяващ писък. Беше уловена като в капан в този огнен ад.

Усети как главата й се замайва, докато разбеснелите се пламъци жадно поглъщаха въздуха. Нямаше накъде да избяга. Рухна на пода, на косъм от припадъка. Задушаваше се, едва си поемаше дъх. Горещината беше непоносима, нямаше никакъв въздух за дишане. Ръцете й се вкопчиха в треперещото тяло на котарака.

Докато съзнанието бавно я напускаше, съжали с мрачен хумор, че не бе съблазнила Реджиналд Давънпорт. Така и така щеше да гори в ада, жалко че нямаше сладки грехове, заради които страданието да си струваше.

 

 

Когато виковете и тропането на Реджи по вратата на Роуз Хол не даде видими резултати, той свали палтото си и го уви около едната си ръка. Счупи най-близкия прозорец и освободи резето отвътре. Така успя да проникне във всекидневната. От шумовете и тежкия дим си личеше, че пожарът се разпространяваше бързо.

Пристъпи в главния коридор и там видя тримата Спенсър да тичат задъхани право към него.

— Мери, къде е лейди Алис? — изкрещя Реджи.

Докато Питър дърпаше трескаво по-малкия си брат към вратата, Мередит се спря. Косата й се стелеше като бледо сияние около лицето й.

— Качи се на тавана да събуди прислугата.

— Излез навън с братята си и стойте там.

Тя кимна и хукна към вратата.

Веднъж бушуващ пожар беше приклещил Реджи в една кръчма. Никой, който не е преживявал подобно нещо, не може да си представи с каква невероятна скорост се разпространява огънят. Реджи се помоли безмълвно Алис и слугите вече да са тръгнали към изхода. Опита се да проникне до централния коридор, през който се стигаше до стълбището. Успя да направи само няколко стъпки, когато една жена изскочи от димната завеса и се олюля пред него. Тежка и тромава заради напредналата си възраст, тя едва крачеше и дишаше задъхано.

Реджи я подхвана под мишницата и я повлече към външната врата.

— Къде е лейди Алис? — попита той остро, докато я измъкваше навън.

— Тя… отиде за Джейни. — След едно безкрайно кашляне жената успя да добави прегракнало: — Трябва да е точно зад мен.

Реджи се обърна и видя как пламъците изригнаха над покрива в другия край на къщата. Дворът се обля от ярка, трепкаща светлина. Отдръпнали се на безопасно разстояние от входа, тримата млади Спенсър наблюдаваха като хипнотизирани разрушаването на дома им, онемели от ужас.

В следващия миг Реджи видя как откъм бараките на арендаторите се зададе многобройна тълпа. Някои от мъжете теглеха противопожарната пръскачка. Но той се съмняваше, че това ще помогне. Все пак поне някой се бе досетил да се притече на помощ.

Като видя пръскачката, Питър се обърна и се втурна да помага. Мередит обаче не можа да помръдне от мястото си, стиснала ръката на по-малкия си брат.

Реджи се извърна към къщата и изруга. Али трябваше да е излязла вече с липсващата камериерка, освен ако не са се задушили от дима. Отново се гмурна в огнения ад. Пламъците се вихреха в централния коридор, само на няколко метра от него. Невероятната горещина го удари в гърдите като нажежено оръжие. Тутакси се закова на място, опитвайки се да си припомни разположението вътре в къщата. Как да си пробие път през пламъците?

После чу смразяващ душата вик иззад огнената завеса. Али. Стомахът му се сви, като разбра, че тя сигурно е попаднала в капана на пожара от другата страна на коридора.

Ориенталският килим във всекидневната! Хвърли се в стаята отдясно, където подът беше застлан с дебел персийски килим, истинска гордост за домакинята на дома. Върху него се намираха само няколко стола, от по-леките. С трескав замах издърпа килима от най-близкия му ъгъл. Добре, че килимът не беше много голям и можеше да се носи от сам човек. Прегъна го на две, после още на две, преди да се върне при пламъците в коридора.

Придържайки се към периферията на огъня, запрати върху пламъците килима с цялата му тежест, като стискаше здраво ресните от другия му край. Тежкият вълнен килим задуши огъня и осигури на Реджи малък, но спасителен участък без пламъци. Очите му горяха, но успя да притича между огнените стени от двете му страни, ниско приведен, за да не припадне от недостиг на въздух.

Отвъд другия край на килима ярката, пронизваща очите светлина разкри Али, сгърчена до стената. Помоли се само за едно — все още да е жива. Хвърли се към нея и я грабна на ръце. Сетне напрегна всички останали му сили и енергия в добре тренираното си от спорта тяло и я понесе обратно назад върху бързо овъгляващия се килим. Огнените стени се приближаваха все повече, пламъците алчно обгаряха всичко по пътя си.

С дробове, изгарящи от дима и усилието, Реджи се насочи към неясно очертаващата се сред дима външна врата. И докато слизаше, препъвайки се, по стъпалата навън, си помисли замаяно, че е абсолютно типично за Алис Уестън да бъде спасена, докато притиска в ръцете си един опърлен, скимтящ котарак.

 

 

Обкръжаваше я благословен хлад. Може би адът бе от лед, а не от огън. Дробовете й отново работеха, вдишващи чист въздух, без никакъв дим.

Алис постепенно осъзна, че я носят на ръце. Два познати котешки крака я удариха по корема. Очевидно Атила току-що я бе изритал.

Очите й силно засмъдяха, когато се насили да ги отвори. С голямо усилие успя да фокусира погледа си върху Реджиналд Давънпорт, докато я оставяше на земята. Остана коленичил до нея, като едната от двете му силни ръце я придържаше в седнало положение. Изпоцапаното му със сажди лице беше само на сантиметри от нейното, а сините му очи — бледи като лед.

— Добре ли си? — Гласът му прозвуча едва чуто сред трясъците на падащите греди и пукота на огъня. Бялата му риза беше на черни петна. — Другата прислужница все още ли е вътре? — продължи той, когато тя кимна.

Алис преглътна с мъка и се опита да заговори. Гласът й излезе като накъсан хрип.

— Не мисля. — И веднага се закашля неудържимо.

Ръката на Давънпорт я обгърна, докато тя се бореше за глътка въздух.

— Надявам се да не е — мрачно изрече той, — защото никой повече няма да може да излезе жив оттам.

— Мисля, че Джейни се е измъкнала, за да се срещне с младия си приятел — успя да изхъхри Алис. — Ще й извия врата, като я видя.

— Имаш право да го направиш. Едва не умря там вътре.

— Забелязах. — Алис повдигна треперещата си ръка към лицето си. Дебелата й плитка се беше развързала и сега по страните й се спускаха дълги кичури. Отметна ги, преди да вдигне очи към загрижените лица на децата, надвесени над нея.

Усмихна им се, с цялата увереност, която успя да събере. Опита се да се надигне, но Реджи я държеше здраво до гърдите си.

— Не мърдай, докато не възстановиш силите си. И без това нищо не можеш да направиш.

Алис отмести поглед към догарящата къща, в която бе живяла през последните четири години, точно навреме, за да види как покритият с плочи тежък покрив рухна с ужасна сила. Пламъците се извисиха високо нагоре в черното нощно небе, осветявайки мъжете, които не спираха да изпомпват водата върху огъня. Но всичките им усилия бяха напразни.

Джейми Палмър, нейният стар приятел, прекоси двора и приклекна до нея, с мрачно лице.

— Добре ли си, лейди Алис?

Тя го потупа по ръката. Знаеше, че той изпитва вина, задето не е успял да спре огъня преди да е станало твърде късно. Скъпият й приятел винаги бе трогателно загрижен.

— Била съм и по-добре, Джейми, но поне не пострадах сериозно.

Той кимна, а после се върна при пръскачката. Застанал до нея, Уилям заговори с треперещ глас:

— Къ… къде ще живеем?

Алис разтвори ръце и той се сгуши в прегръдката й, търсейки утеха.

— Ще дойдете при мен в голямата къща — заяви Давънпорт, преди тя да успее да му отговори. — Там има много стаи, както за всички вас, така и за прислугата.

Алис не се бе замислила за това, но изпита гореща благодарност към работодателя си. Бяха им останали единствено дрехите на гърба, но поне щяха да имат покрив над главата. Тогава чу един познат глас и вдигна очи. Видя Джейни Хералд да прекосява забързано двора. На трепкащата светлина от догарящия пожар младото й лице бе сгърчено от страх.

— О, госпожице Уестън, това е ужасно! Всички ли се спасиха?

— Госпожица Уестън едва не изгоря в огъня заради теб! — скастри я Реджи със суров тон. — Спомни си го, когато следващия път пак решиш да се измъкнеш тайно.

Съкрушена, обзета от дълбоко чувство на вина, камериерката се разплака. Младият мъж, застанал до нея, я прегърна и тя зарови лице в рамото му.

— Не биваше да си толкова строг с нея — рече Алис тихо на Реджи.

Той вдигна подигравателно черните си вежди.

— Не съм ли прав, като си мисля, че времето, което си изгубила, за да я търсиш, ти е отнело точно колкото да се измъкнеш от пожара, заради което щеше да се опечеш като коледна пуйка?

— Напълно си прав — въздъхна Алис, прекалено изтощена, за да спори. Ръката му още я обгръщаше и усещането беше толкова приятно, че за нищо на света не искаше да го прекъсва.

Реджи погледна към тримата млади Спенсър.

— Няма смисъл да се бавим повече. Питър, подкрепяй по-възрастната жена — тя е вашата готвачка, нали? — и й помогни да стигне до господарската къща. Камериерката също може да дойде, освен ако не иска да се прибере при семейството си или при младия си приятел. А вие, госпожице Спенсър — обърна се към Мередит, — не изпускайте от очи Уилям. — После се обърна към Алис. — Можеш ли да ходиш сама?

Тя кимна и се изправи, но едва не падна още на първата крачка. Коленете й просто се подкосяваха.

Реджи изруга тихо и я прегърна.

— Мили боже, жено, ти дори обувки нямаш.

Без да й иска разрешение, той я вдигна на ръце и я понесе към голямата къща. Носеше я с лекота, въпреки че тя не беше от дребните жени. Докато я бе изнасял от горящата къща, Алис не беше в съзнание, за да оцени преживяното, но сега съвсем ясно усещаше силата и топлината на ръцете му. Отпусна глава на рамото му и се подготви да се наслади на носенето. Все пак не успя да се сдържи и леко се засмя.

— Ако се е случило нещо весело, няма ли да го споделиш с мен? — попита я Давънпорт.

— Тъкмо си мислех, че никога досега не са ме носили на ръце — промърмори младата жена, твърде уморена, за да си мери приказките.

Той се засмя.

— Може би никога не си давала шанс на някой мъж да те носи.

Алис още се чудеше дали няма някакъв скрит намек в думите му, когато стигнаха до господарската къща. Икономката отдавна се беше събудила от суматохата около пожара. Реджи припряно й нареди кои стаи да бъдат приготвени, както и да се стопли мляко за малкия Уилям и бренди за останалите.

После отнесе Алис на ръце до стаята за гости на горния етаж. Алис вече бе съвсем изтощена и леко задрямала, но се опита да се надигне, след като той я положи върху широкото легло с четири дървени колони.

— Децата… — отрони тя замаяно.

— Те са добре — успокои я той, като я притисна към възглавниците с твърдата си, властна ръка. — Лежи спокойно.

Алис бе свикнала да се грижи за всичко и в първия миг се опита да протестира. Никой не я бе слагал да спи от най-ранното й детство. Но колкото и да бе странно, никак не й бе трудно да повярва, че Реджи ще се погрижи за всичко. А и се чувстваше толкова изтощена, че се зарадва, задето имаше кой да облекчи бремето й.

Сънят я налегна почти моментално, но в последните мигове, преди да заспи, усети как той избърса саждите от лицето й. Изненада се колко нежен може да бъде един толкова едър и силен мъж.

Този път никакви кошмари не обезпокоиха съня й.