Мери Джо Пътни
Прелъстителят (16)

Глава 15

На следващата сутрин Реджи поговори с икономката за бременната камериерка. Госпожа Хералд дълго цъка неодобрително с език, но понеже беше добросърдечна жена, накрая се съгласи, че не могат да изгонят момичето, след като то няма къде да отиде. И тъй като самата икономка беше родила и отгледала деца, прояви съчувствие и прехвърли задълженията на Джили на друго момиче от прислугата.

Единствената друга личност, на която Реджи каза за случилото се, беше Мак Купър, който повдигна вежди в необичаен за него изблик на емоции.

— Онова хубавото момиче, с кестенявите коси? Жалко, че любовникът й не е наблизо, за да бъде нашибан с камшика за езда.

— Съгласен съм с теб. — Реджи се обличаше за вечерята и се протегна да си вземе чиста бяла риза. — Ако това може да послужи като някакво утешение, въпросният млад мъж вероятно ще открие, че животът на моряка е достатъчно сурово наказание.

— През последните няколко дни не сте пили — констатира с учудване Мак.

— Много наблюдателно от твоя страна — сухо отвърна Реджи, докато си завързваше вратовръзката.

— Трезвеността не е нещо лошо — отбеляза невъзмутимо камериерът.

Реджи облече жилетката.

— Радвам се, че одобряваш.

Мак надяна на лицето си високомерното изражение на прислужник на висшето съсловие.

— Сигурен съм, че не е моя работа да одобрявам или да не одобрявам.

Господарят му изръмжа възмутено.

— И откога вече нямаш собствено мнение, изпечен лондонски мошенико?

— Никога не съм казвал, че нямам собствено мнение — подсмихва се Мак леко. После додаде, с характерния за Лондон кокни диалект, който използваше винаги, когато бе загрижен за нещо: — Само съм обезпокоен за това, което става.

Реджи изгледа сурово прислужника си, докато обличаше красивото, шито по поръчка сако.

— С други думи съм много зле и всички са го забелязали, освен мен?

Мак се замисли за миг, сетне изрече просто:

— Да.

Реджи се усмихна, развеселен въпреки нежеланието си. Мак никога не се бе отличавал с прекалена тактичност. После слезе долу за вечерята, доволен, че Джулиан щеше да пристигне на следващия ден. Може би за всички обитатели на къщата щеше да бъде добре да общуват известно време с толкова добър и весел човек като приятеля му.

След като господарят му излезе, Мак механично се зае с чистенето и подреждането. Значи малката Джил бе съгрешила и загазила. Може би трябваше да я попита дали ще иска да излязат на разходка тази вечер. Тя имаше нужда някой да я ободри. Лека усмивка се плъзна по лицето му, докато довършваше работата си, преди да се прибере в стаята за прислугата, където го очакваше вечерята му.

 

 

Голяма част от задълженията на управителя на едно имение се свеждаше до надзираването на работата в имението и Алис посвети цялата си сутрин точно на тази задача. След като препусна с кобилата си до пасищата, за да обсъдят с Гейбриъл Митфорд стригането на овцете, тя остана наблизо, за да провери как върви коситбата.

Много от тучните ливади вече бяха окосени и кръстците от ароматната трева бяха подредени на малки купи, за да съхнат. Младата жена скочи от седлото в дълбоко до глезените стърнище, за да поговори с мъжа, който ръководеше групата от косачи. Той се съгласи с нея, че работата върви добре и добави, с характерната за местните хора предпазливост, че ако времето се задържи слънчево, ще приключат още на следващия ден.

Докато Алис възсядаше коня, за да поеме към следващата си задача за деня, зърна работодателя си в редицата на косачите, напредващи бавно, но неотстъпно през високата трева. Знаеше, че той работи на полето, но досега не й се бе отдала възможността да го срещне.

Давънпорт прикова вниманието й, при това не само защото беше най-високият от косачите. Тъмната му коса се развяваше на вятъра, ръкавите му бяха навити, а разгърдената риза откриваше загорялата му кожа. Алис остана удивена от красивата гледка на мъжа и земята, на която той явно принадлежеше.

Погълнат от работата си, Давънпорт не подозираше, че Алис го наблюдава захласнато. Мускулестото му тяло се извиваше в постоянен, грациозен ритъм. Мощните му рамене и ръце с лекота завъртаха косата от дясно наляво, докато окосените стръкове трева спретнато се подреждаха отстрани.

Докато го съзерцаваше, горчивата буца, насъбрала се в гърдите й от снощи, неусетно се стопи. Казваше се, че всеки мъж е герой в своята собствена пиеса, както и всяка жена. Алис бе героиня в историята на своя живот, а откакто Реджиналд Давънпорт се появи в Стрикланд, тя го възприемаше според ролята, с която той участваше в личната й драма. Като неин работодател и внушителен, магнетичен мъж, той автоматично се бе превърнал във водещия актьор. Прехраната й зависеше изцяло от него, той й бе спасил живота и може би беше съвсем неизбежно да се озове в центъра на тайните й мечти и неизказани желания.

Сега, за пръв път, Алис погледна от друг ъгъл на нещата и се опита да види как навярно изглеждаше неговият свят през неговите очи. Макар че той не го бе споделил, тя вярваше, че същинската драма, поглъщаща напоследък цялото му внимание, бе опитът му да преустрои живота си, да преоткрие корените си и да намери нов смисъл в съществуването си. Откакто бе дошъл в Стрикланд, той се променяше, постепенно, на малки стъпки. Спирайки да пие, Реджи се опитваше да промени живота си из основи.

Тя познаваше и други мъже, които редовно се напиваха до самозабрава. Повечето от тях яростно отричаха, че са пияници. И само малцина се опитваха да се откажат от алкохола, независимо колко опустошителни бяха навиците им. Ала ето че Реджи, който не криеше, че е водил крайно разпуснат живот, правеше това усилие. Отчаяното, яростно напрежение, което долавяше у него през последните дни, беше мерило за това, колко труден бе за него този опит.

В света на Реджи тя бе само една второстепенна актриса. Неговото щастие или нещастие, пиене или трезвеност нямаха нищо общо с нея. Мълчаливата битка, която той водеше срещу демоните в себе си, бе много по-важна за него, отколкото тя някога би могла да бъде.

Тази мисъл бе странно облекчаваща. Давънпорт беше сложен мъж, способен да действа и като герой, и като злодей, макар да не беше нито едно от двете. Не беше стар, макар че със сигурност не беше и млад. Мъж, чието безразсъдство му създаваше проблеми, но в същото време достатъчно честен, за да признае грешките си. От това, което бе видяла, той беше справедлив и състрадателен към хората около него.

Но също така беше много самотен.

И не се нуждаеше от професионалните й умения на управител или от нейната женственост, от копнежите, фантазиите или съжаленията й. Това, от което Реджи може би се нуждаеше в този труден за него момент от живота му, бяха приятелство, приемане и разбиране. Всички тези неща тя можеше да му даде безусловно, защото казано съвсем просто, го харесваше.

Пришпори кобилата си и препусна напред, решена да стори всичко по силите си, за да бъдат приятели, независимо колко раздразнителен и избухлив беше той. И въпреки че проявяваше толкова лош вкус да си избира камериерки за партньорки в леглото.

 

 

След късния обяд в господарската къща, Алис беше на път към конюшните, когато видя Реджи да обучава един висок кастриран жребец в оградения участък. Подтиквана от новото си решение да се държи по-приятелски, тя се спря да го погледа, преди да се заеме със задачите си за следобеда. Уилям вече беше там. Дребното, но жилаво момче умело пазеше равновесие върху една греда от оградата, докато гледаше с възхищение как Реджи обучава новия кон. Само за миг извърна глава, колкото да поздрави настойницата си, когато тя се присъедини към него.

Алис трябваше да признае, че си струваше да погледа как Реджи дресира коня да върви в раван. Тя вече знаеше, че той е отличен ездач, а сега се убеди, че е и много добър треньор. Вместо да използва силата си, за да наложи волята си на коня, той се стараеше да го обучава спокойно, като търпеливо го насочваше чрез леки докосвания и едва доловими промени в тежестта на тялото си.

Когато привършеше с обучението, резултатът щеше да бъде един много добър ловен кон.

— Води го с голяма лекота — отбеляза Алис.

— Той може да язди Смоуки без дори да държи юздите — каза Уилям със страхопочитание.

Реджи продължаваше да язди в кръг, докато по някое време не забеляза Алис. Поколеба се, преди да обърне коня към мястото, където стояха тя и Уилям. Макар че изглежда му стана приятно да я види, лицето му бе напрегнато, без следа от обичайния хаплив хумор. Може би не беше сигурен как тя ще го посрещне. През последната седмица си бяха разменили само десетина думи.

Алис му се усмихна приветливо и каза:

— От вида на силните му хълбоци мога да заключа, че след обучението Смоуки ще прескача с лекота всякакви препятствия.

Лицето на Реджи се отпусна при този приятелски поздрав.

— Права си. Малко е див, но притежава голяма жизненост и е наистина много добър в прескачането на огради. — Върза юздите за оградата, за да може Уилям да го потупа. — Ще бъде ненадминат при лов из по-тежки участъци.

Не съществуваше по-ласкава оценка за един кон.

— За какво тренираш тези коне? За продажба или за собствена употреба? — попита го Алис.

— За продажба — отвърна Реджи. — След още една година този тук ще струва десет пъти повече, отколкото сумата, за която го купих. А и другите два коня, които купих в Дорчестър, също са много добри.

— Ами четвъртия кон?

— Онази кобила е твърде дребна за лов в открити пространства, но я бива за пресечени, хълмисти местности, каквито има в Девън, където преодоляването на препятствия е по-важно от бързината. — Реджи машинално успокои коня, когато Немезида се шмугна под оградата и той нервно се дръпна. — Кон, отглеждан за състезания, ако не е достатъчно бърз, е тъжна гледка, защото не е постигнал целта на живота си. Докато един кон за лов е много по-разностранно надарен. Най-бързите коне стават за надбягвания, а останалите почти винаги са подходящи за лов или за езда.

— Тогава се оказва, че конете за лов са по-полезни от състезателните коне?

— Именно. — Той присви очи и покрай ъгълчетата им се появиха бръчици. — И са по-доходоносни.

Алис вече не се учудваше, че един прелъстител може да има толкова добър усет за печалби. Размърда се върху оградата, почувствала се неудобно да седи върху тясната греда.

— Ако възнамеряваш да се занимаваш с дресировка на коне, ще се нуждаеш от още работници в конюшните.

— Аз мога да работя в конюшните като помощник — предложи Уилям, с блеснали от надежда очи.

Реджи се усмихна.

— Мисля, че лейди Алис предпочита да се занимаваш само с уроците. — Погледна към нея. — Права си, ще са ми нужни още хора, и то скоро. Познаваш ли някой в околността, който да има опит в дресировката на коне?

Алис прехапа устни и се замисли.

— Джейми Палмър, надзирателят в грънчарската работилница, е работил като коняр. Особено добър е с младите коне.

— В грънчарницата могат ли да се справят без него?

— Ще им липсва — призна Алис. — Но помощникът му е много способен и мисля, че ако трябва да избира, Джейми ще предпочете да работи с конете. Да го попитам ли?

Реджи поклати глава.

— Аз ще се отбия в грънчарската работилница. Искам да го опозная по-добре, преди да му предложа тази работа. — Грабна юздите на коня и се приготви да тръгва. — Между другото, споменах ли, че един мой добър приятел, Джулиан Маркам ще ни гостува? Ще пристигне днес, късно следобед.

— Не, не си споменавал.

Алис трябва да е изглеждала доста притеснена, защото Реджи побърза да я увери с шеговит тон:

— Не се тревожи, той е един от моите най-достойни и уважавани приятели. Няма да създаде никакви неприятности.

Преди младата жена да успее да измисли подходящ отговор, разговорът им бе прекъснат от тропот на копита. В двора между конюшните и оградения участък се появи красива карета, теглена от не по-малко красиви дорести коне. Алис вдигна ръка над очите си, за да огледа новодошлия.

— Бих казала, че приятелят ти току-що пристигна.

— Така е — усмихна се Реджи. — Джулиан винаги е умеел да се появява точно навреме.

Уилям не можеше да отмести очи от бляскавата карета. Моментално скочи от оградата, за да я огледа по-отблизо. Алис също го последва, но с по-бавна крачка, докато Реджи слезе от седлото, върза отново юздите на жребеца си и излезе през портата.

Водачът на каретата подаде поводите на кочияша си и с лекота скочи от капрата. Реджи пристъпи напред, за да го поздрави, а Алис с любопитство огледа новодошлия. Очакваше най-добрият приятел на Реджи да бъде приблизително на неговите години, но Джулиан Маркам се оказа доста по-млад.

Освен това беше най-красивият мъж, когото бе виждала през последните десетина години, или по-точно казано след Рандолф. Дори и след многочасовото пътуване, ушитото му по поръчка зелено палто и бляскавите му ботуши бяха така елегантни, че собственикът им бе само на крачка от определението „лондонско конте“.

След като си стиснаха ръцете, Реджи се обърна и представи приятеля си на Алис и Уилям. Младият Маркам се поклони грациозно над ръката на Алис, а когато се изправи, сиво-сините му очи леко се разшириха, щом осъзна, че е висока колкото него. Или може би го изненадаха очите й с различни цветове. Или това, че беше с панталони.

Но каквото и да си помисли, младият мъж бе твърде добре възпитан, за да покаже някакво неодобрение.

— Реджи ми разказа за вас, госпожице Уестън — заговори усмихнат, — както и за чудесната работа, която вършите в Стрикланд.

За миг тя се зачуди дали не долавя известен сарказъм в интонацията му, но усмивката на Джулиан беше открито приветлива и чаровна. Запита се дали Питър и Мередит няма да бъдат още по-силно впечатлени. Питър би видял в него образец на безупречен лондонски джентълмен, докато на Мери ще й бъде доста трудно да не го заоглежда като потенциален съпруг. Е, може би наистина беше такъв.

Докато Алис се мъчеше да измисли подходящ отговор, Мери се появи на сцената, привлечена от оживлението. Никак не изглеждаше подготвена за посрещане на гости — цялата бе изпоцапана със засъхнала глина, навлякла провиснала рокля, която не й бе по мярка, тъй като бе взета назаем от една от камериерките в суматохата след пожара. Златисторусата й коса беше прибрана на тила с обикновена черна панделка. Очевидно бе притичала от грънчарската работилница, където майстореше украсите на съдовете, имитиращи китайски порцелан.

— Мередит — поде Давънпорт, — приятно ми е да ти представя един мой приятел, който е дошъл да ни погостува.

Мери се извърна, за да поздрави новодошлия и за един кратък миг по лицето й пробяга сянка на ужас. Алис едва не се засмя на глас, въпреки че вътрешно потръпна, изпълнена със съчувствие към Мери. Да срещне толкова красив, елегантен млад джентълмен, точно когато самата тя изглежда като мърляво хлапе, беше за Мередит истински кошмар. За щастие нищо не можеше да засенчи красотата й.

Алис погледна към Реджи в същия миг, когато и той извърна очи към нея. За миг двамата размениха безмълвно съжаленията си към болките и горестите на младите. После той ги запозна. Скоростта, с която Мередит се окопити и дари Джулиан с ослепителна усмивка, показваше, че самоувереността й не можеше да бъде сломена толкова лесно. След броени секунди младата двойка вече бъбреше оживено.

Докато Уилям се занимаваше с оглеждането на каретата и придружителите на Джулиан, Алис даде знак на Реджи да се отдръпнат.

— Като грижовна настойница мога само да кажа, че намирам твоя приятел за напълно приемлив — изрече с тих глас.

— И то много — съгласи се той лаконично. — В наследство ще получи титлата виконт и значително богатство, няма кой знае какви пороци и е джентълмен до мозъка на костите си.

— Истински бисер — промърмори Алис. — Как, за бога, двамата сте се сприятелили?

И тъкмо когато осъзна колко обидно прозвуча въпросът й, Реджи й се усмихна дяволито.

— Заради най-добрата от всички възможни причини — защото нашето приятелство вбесява баща му.

— Е, постави ме на място! — засмя се тя. — Кажи ми честно, не го ли покани тук с намерението да го сватосаш?

Лека усмивка се плъзна по устните му.

— Не съвсем, но наистина ми хрумна мисълта, че двамата с Мередит могат да си паснат. Една такава връзка ще премахне грижите ти да намериш достоен кандидат за момичето, а Джулиан ще бъде щастлив с нея. Мери може да предложи много повече от мнозинството от кандидатките на брачния пазар в Лондон.

Алис остана изключително трогната, че той бе така загрижен за доброто на нейните повереници. Погледна към Мери и Джулиан, които дружно се смееха. Очевидно привличането бе взаимно, въпреки жалката рокля на Мередит. Двамата изглеждаха много добре заедно, и то не само защото бяха изключително красиви. Може би най-вече ги сближаваха интелигентността и сърдечността, които тези млади хора имаха в изобилие.

Но в този практичен свят, за да е успешен един брак, се изискваше много повече от добра външност, духовна близост или дори любов.

— Дали семейството му няма да възрази, ако поиска да се ожени за момиче, което според стандартите на изисканото общество не блести нито с произхода си, нито с богатството си?

— Няма да бъдат очаровани — призна Реджи, — но ако Джулиан пожелае, вероятно би могъл да убеди родителите си да приемат избраницата му.

Алис изпита облекчение да чуе това. Разбира се, беше абсурдно да се обсъжда този съюз, тъй като младите току-що се бяха запознали, но тя бързо бе научила суровия житейски урок, че тревогите са неизменна част от съдбата на всеки родител, дори и ако е само приемен.

Алис и Реджи прекъснаха разговора си, когато Мери и Джулиан се приближиха.

— Искате ли да се поосвежите след пътуването, господин Маркам? — предложи Алис, решили, че сега е по-важно да се представи като любезна домакиня, а не само като грижовен управител на имението.

Той се усмихна.

— Благодаря ви, госпожице Уестън, с удоволствие.

Алис подбра поверениците си, което беше по-лесно с Мери, която нямаше търпение да се преоблече, но срещна известно затруднение с Уилям — и ги отведе, за да осигури на мъжете няколко минути на усамотение.

— Защо не ми каза, че госпожица Спенсър е така ослепителна, Редж? — попита Джулиан, веднага щом те се отдалечиха дотолкова, че да не могат да ги чуят. — Щях да зарежа всичките си други задължения и да пристигна тук още преди две седмици. — После внезапна тревога изкриви лицето му. — Освен… ако тя не е твоя…? — Млъкна, прекалено объркан, за да може да продължи.

— Моя petit amie^[1]? — подсказа Реджи услужливо. — Глупости. Съвсем очевидно е, че тя е истинска дама.

Джулиан се изчерви и внезапно заприлича на влюбен ученик.

— Извинявай. Разбира се, че е дама.

Немезида се доближи, размахвайки опашка. Но щом се опита да опре предните си лапи върху чистите панталони на Джулиан, Реджи й извика сърдито:

— Немезида!

Кучето седна, като продължи да размахва опашка наляво-надясно с надеждата да му обърнат внимание.

— Да ти представя кучето си, безмозъчно, но много дружелюбно — рече Реджи шеговито. — Не й позволявай да се катери по теб. Има толкова много лоши навици.

— А ти си се превърнал в истински провинциален земевладелец. Сега ти липсва само глутница ловджийски хрътки. — Джулиан почеса Немезида зад ушите. — По-добре ще е да ми обясниш как стоят нещата тук, преди да съм направил някой грешен ход. Госпожица Спенсър и брат й на гости ли са дошли на госпожица Уестън? Съседи ли са или какво?

Реджи влезе в оградения участък.

— Те живеят тук, заедно с брат им, който е по-малък от Мередит, но е по-голям от Уилям. — След като отвърза сивия кон и го поведе навътре в конюшнята, той обясни на Джулиан, че Алис е не само управител на имението, но и настойница на младите Спенсър. Разказа му и за пожара, след който те бяха останали без дом.

— А пък аз си мислех, че Дорсет е глуха провинция! — възкликна заинтригувано Джулиан. — Явно не ти липсва разнообразие. Но при теб винаги е било така — вълнуващите и интересни неща те следват неотлъчно. Ти си единственият мъж в Англия, който не само се е сдобил с имение, чийто управител е жена, но и тази жена е истинска амазонка.

Реджи леко се подразни.

— Лейди Алис не е твой тип — тросна се на приятеля си, докато смъкваше седлото на коня.

— А твой ли е? — подкачи го Джулиан.

— Да не си си изгубил ума, докато си пътувал от Лондон дотук? — Реджи го стрелна със смразяващ поглед, преди да подкара коня към момчето, обслужващо конюшнята. — Всички жени са мой тип. Или нито една. Което означава едно и също.

Сурово скастреният Джулиан придружи приятеля си до голямата къща. Трябваше да се досети, че Реджи не би се заинтересувал от една целомъдрена девственица. Дори и да беше великолепна амазонка.

 

 

След пристигането на Джулиан Маркам животът в Стрикланд стана много по-оживен. Само за един ден гостът вече беше на „ти“ с всички обитатели на къщата. Докато Уилям продължаваше да следва като куче Реджи по петите, заедно с истинското му куче, Питър Спенсър си намери нов идол в лицето на Джулиан, далеч по-приемлив и не толкова опасен, колкото бе Реджи. Питър много скоро започна да имитира маниерите на Джулиан, копира възела на вратовръзката му, дори заимства някои фрази от него.

Алис подозираше, че Джулиан донякъде се забавлява, а и беше достатъчно млад, така че не бе забравил колко непохватни са младежите на петнайсет. Освен това бе твърде любезен и приемаше със снизхождение несполучливите имитации на Питър. Той действително се оказа изискан млад мъж, точно какъвто би пожелала за съпруг на Мери.

Но радостта на Алис бе помрачена от тревожните й мисли. Без съмнение между Мери и Джулиан съществуваше взаимно привличане, двамата се смееха заедно и водеха безкрайни разговори. Алис щеше да е очарована, ако не се опасяваше, че нейната повереница няма да бъде приета добре от фамилията Маркам. Затова размени няколко думи с Мередит, като я посъветва да не храни големи очаквания. Мери обаче само се засмя и й каза, че Джулиан се държи съвсем благоприлично и не й дава поводи да гради въздушни замъци. При все това Алис се притесняваше. Мери може и да не признаваше, че изпитва някакви чувства към Джулиан, но цялата подозрително сияеше.

Но имаше и нещо много хубаво. Алис се радваше и изпитваше облекчение, че Реджи понасяше все по-добре въздържанието си от алкохола. Сега разговаряше и се усмихваше с повече лекота. Вече бе изчезнала постоянната напрегнатост в държанието му. Продължаваше да се занимава с физическа работа в имението и с дресировката на новите коне, а Джулиан изглежда нямаше нищо против да бъде оставен да прави компания на по-младите членове на домакинството. Планираха излети до различни по-интересни места в околността и искрено се забавляваха.

Алис се присъедини към тях за първата екскурзия, но не й се искаше да губи толкова време в развлечения точно през най-натоварения сезон в Стрикланд. Освен това разбра, че не е необходимо да надзирава младежите. Можеше да се има доверие на един джентълмен, който с радост приемаше компанията на двамата по-малки братя на едно момиче.

По време на поредната вечеря, седмица след пристигането на Джулиан, на масата се заговори за бала в Дорчестър. С искрящи очи Мередит предложи да отидат заедно на бала, за да може Джулиан да се запознае с изискания стил на висшето общество в Дорсет.

Джулиан се засмя.

— Това да не би да означава, че валсът е достигнал до провинцията?

— Носи се слух, че на този бал ще ни го представят — отвърна девойката. — Но се опасявам, че дори и някой да умее да го изсвири, никой няма да знае как се танцува!

— Каква катастрофа ще настане. Мога да те науча да танцуваш валс. — Погледна към другия край на масата. — Разбира се, с ваше разрешение, лейди Алис.

— Ще се радвам да видя този танц — призна Алис. — Всеки от танците, хулен от прекалените блюстители на морала, трябва да е интересен.

Обзети от въодушевление, всички се събраха във всекидневната, дори и Уилям, който нямаше какво друго да прави, а още не искаше да си ляга. Алис разрови нотните страници, за да намери валсовете, които Мери бе поръчала от Лондон, когато Реджи я спря.

— Питър също иска да се научи да танцува, затова ти ще му бъдеш нужна като партньорка. Аз ще ви акомпанирам.

— Не знаех, че свириш на пиано — изуми се Алис.

— Почакай да ме чуеш, преди да си съставиш мнение — посъветва я той, като седна зад пианото.

Оказа се, че Реджи свири доста добре. Докато гледаше как дългите му красиви пръсти се плъзгаха по клавишите, отначало плахо, а сетне все по-уверено, докато очите му следяха нотите, Алис се питаше кога един бохем като него е намерил време да се упражнява да свири на пиано. Навярно между оргиите? Но после си спомни, че понякога, късно нощем, й се струваше, че чува музика, долитаща отдалеч. Значи не е било само плод на въображението й.

Алис се присъедини към останалите и наблюдаваше внимателно как Джулиан показва стъпките на валса. Както винаги подвластен на етикета, той първо покани на танц Мери, а после и Алис. Питър пък партнираше на жената, която в момента нямаше щастието да се наслади на танцувалните умения на Джулиан. След половин час двете двойки се въртяха с лекота във всекидневната, докато Уилям ги наблюдаваше, едва прикривайки скуката си.

Когато поднесоха чая, Алис беше развълнувана и щастлива. В младежките си години бе обичала танците, въпреки че бе твърде висока. Сега за нея беше истинско облекчение, че на бала ще бъде в редиците на придружителките и няма да се излага пред гостите.

В деня на бала, в късния следобед, Алис и Реджи се натъкнаха един на друг в конюшнята. Ежегодното стригане на овцете вече бе започнало и той взимаше участие, воден от типичното за него желание да опита от всичко. Алис бе заета с друго, затова само го попита:

— Как върви стригането на овцете?

Реджи свали седлото от кобилата, с която този ден бе излязъл да язди.

— Със сигурност е нужно повече умение, отколкото за къпането на овцете. Знаеш ли, че за да острижеш вълната над предните крака на овцата, трябва само да я натиснеш на едно точно определено място под плешката и тя ще изпъне крака си? Много интересно. — Той продължи още по-оживено, когато видя как лицето й грейна в усмивка. — Да, разбира се, че го знаеш. Някога и аз го знаех, но съм го забравил. Гейб Митфорд ми отдели малко от времето си, за да ме научи на най-важното за стригането. Но си пролича от болезнено сгърченото му лице, че не отговарям на стандартите му. Всеки път като порязвах някоя овца, той изтръпваше, сякаш съм повредил цялото руно.

— Да, това лесно може да се случи, а вълната е един от най-важните ни продукти — припомни му Алис. — Успя ли да развалиш някое руно?

— Едно или две. Но Гейб ме успокои, че не било много зле за начинаещ.

Реджи се отмести от другата страна на кобилата и взе наръч от чистото сено.

— А как ти се отразява трезвеността? — попита Алис импулсивно, когато той се зае да бърше потта от кожата и пяната от муцуната на коня.

Реджи вдигна глава и я измери с леден поглед.

— Не мисля, че това е твоя работа.

Тя тутакси усети как по лицето й плъзна гореща червенина.

— Въобще не ми е работа. Аз съм просто един служител, който няма друг избор, освен да търпи лошото ти настроение.

Завъртя се на пети и се втурна към вратата на конюшнята, когато той тихо проговори след нея:

— Извинявай, Али. Не биваше да се държа толкова грубо.

Тя се спря, все още пламнала, но се обърна към него. Ръцете му лежаха кротко отпуснати върху гърба на коня, а по източеното му мургаво лице бе изписано униние.

— Зная, че напоследък съм труден за понасяне. Опитвах се да не говоря много, за да сведа до минимум вредите от дяволската си избухливост. Ще ми простиш ли?

Алис знаеше колко е трудно да се извиняваш. Самата тя не бе много добра в това.

— Вече е простено и забравено. Зная, че понякога самата аз не съм лесна за понасяне. Освен това бях прекалено нахална.

— Тогава със следващата ми забележка ще се изравним по нахалство — заяви той с лека усмивка. — Тази вечер облечи онази златиста рокля, вместо някоя от тъмните, характерни за благочестива придружителка.

Алис повдигна вежди.

— Колко библейско — нахалство срещу нахалство.

— Е, много повече ме бива в нахалството, отколкото в стригането на овце.

— Никой не може да го отрече — съгласи се тя на излизане от конюшнята. Но не беше съвсем недоволна от факта, че той се интересуваше как ще изглежда на бала.