Мери Джо Пътни
Прелъстителят (22)

Глава 21

Лятото на 1817 година се оказа най-щастливото време в живота на Алис. След като преживя черната нощ, обсебила душата му, Реджи вече беше различен. Смееше се и разговаряше с лекота, отчаянието остана забравено в миналото и вече не изпитваше ненаситна жажда да пие. Двамата с Алис често оставаха до късно и разговаряха, но той повече не се нуждаеше от нея като средство за отвличане на вниманието. Сега те просто бяха приятели и винаги имаше за какво да си говорят.

Ала както се опасяваше тя, в него не бе останало нищо от легендарния любовник. Но като компаньон беше превъзходен, обширните му познания и оригиналните му мисли допълваха нейните, както не й се бе случвало с никой друг досега.

Реджи продължаваше да работи усилено през деня, както на полето, така и с конете, които дресираше, но сега изпитваше удовлетворение от работата си. Нездравословният цвят на кожата му изчезна и се замени с тъмнозлатист загар, от който очите му блестяха като бистър аквамарин. Като цяло представляваше възхитителна гледка и сънищата на Алис станаха още по-неспокойни. Но въпреки потиснатите копнежи, тя беше щастлива.

Разгарът на лятото бе преминал и вече наближаваше жътвата.

— Братовчед ми Уоргрейв ще ни посети след два дни — подметна Реджи небрежно през една късна вечер, докато играеха шах.

— Наистина ли? — Ръката на Алис застина във въздуха, както държеше топа. — Ти ли го покани?

— Той ми писа, че имал път наблизо и ми поиска разрешение да се отбие — отвърна й Реджи с усмивка. — Разбира се, Ричард иска да провери как живее блудния син на фамилията, за което едва ли някой може да го обвинява.

— Имаш ли нещо против, че го прави? — Тя остави топа на шахматната дъска, като взе една от пешките му.

— Всъщност нямам. Ричард винаги е бил удивително толерантен и справедлив към мен. Когато се срещнахме за пръв път, за няколко седмици се наложи да живеем под един покрив, но през цялото това време нито веднъж не ме видя трезвен. Освен това бях изпаднал в едно от най-гадните си настроения. — Реджи започна замислено да тъпче тютюн в лулата си от морска пяна. — След като цял живот съм горил мостове, сега е време да започна да ги градя.

Алис опря лакът на масата и отпусна брадичка върху дланта си.

— Нямам търпение да видя реакцията му, когато научи, че аз съм същият А. Е. Уестън, на когото предложи работа, ако нещата с теб не потръгнат.

Реджи се засмя, а в очите му затанцуваха дяволчета.

— Нито пък аз, Али. Нито пък аз.

 

 

Оказа се, че граф Уоргрейв въобще не изглеждаше така, както Алис очакваше. Заради забележката на Реджи, че всички мъже от рода Давънпорт са високи, брюнети и с демонични очи, тя остана безкрайно изненадана, когато се прибра в къщата късно следобед и по същото време пред входа спря един прашен ездач.

— С какво мога да ви помогна? — попита Алис, докато непознатият слизаше от седлото.

Новопристигналият беше млад мъж с приятно лице, висок приблизително колкото нея. Допадна й от пръв поглед, може би защото не изглеждаше стреснат нито от ръста й, нито от мъжките й дрехи — ботуши и мъжки брич за езда.

— Търся братовчед си, Реджиналд Давънпорт — обясни той с мекия си звучен баритон. — Той ме очаква.

Отне й само миг, за да се досети кой е непознатият мъж.

— Милостиви боже, вие трябва да сте Уоргрейв.

— Е, не съм сигурен дали съм чак толкова милостив, но се опитвам да бъда — отвърна й той невъзмутимо.

Алис избухна в смях и реши, че одобрява братовчеда на Реджи. Очите й блеснаха от нетърпение. Протегна му ръка. Винаги правеше така, когато носеше мъжки дрехи, за да спести на мъжете неудобството да се чудят дали да й се поклонят, или само да й стиснат ръката.

— Аз съм А. Е. Уестън, управителят на Стрикланд.

В лешниковите очи на Уоргрейв за миг проблесна изумление. После те се изпълниха с възхищение.

— Значи вие сте финансовият и селскостопански магьосник, който изправи имението на крака — рече той, като раздруса здраво ръката й. — Правилно ли предполагам, че вашият болен роднина, заради когото отсъствахте при първото ми посещение в Стрикланд, не е бил чак толкова зле, както сте мислели?

— Съвсем правилно предполагате — съгласи се тя. — Кажете ми, милорд, ако бях приела предложението ви за управител на Уоргрейв Парк, щяхте ли да го оттеглите, след като узнаехте, че съм жена?

— С вашите постижения, за мен щеше да бъде чест да бъдете управител на имението ми. — Лицето му се озари от надежда. — Още ли проявявате интерес към предложението?

— Не, попитах само от любопитство.

— Жалко — въздъхна той.

Алис се усмихна, като си помисли, че макар на външен вид графът да се различаваше от братовчед си, то двамата притежаваха сходно чувство за хумор.

— Предполагам, че в момента Реджи работи с конете. Искате ли да го потърсим?

Уоргрейв се съгласи и те заедно поведоха коня му към конюшните. След като остави коня си на коняря, двамата продължиха към оградения участък. Преди Реджи да ги забележи, те успяха да се насладят на едно от великолепните му упражнения по езда.

— Той е толкова добър, колкото съм чувал, че е — рече Уоргрейв тихо.

— Способен е дори на още повече — съгласи се Алис.

Когато забеляза посетителите си, Реджи прекъсна тренировката и насочи коня си към оградата. Алис видя как лицето на Уоргрейв се напрегна. Спомни си, че Реджи й бе споделил, че отношенията между него и братовчед му са били напрегнати. И след като вече се бе запознала с графа, тя предположи, че не той, а Реджи е бил източникът на проблема.

Но Реджи скочи от коня си и му протегна радостно ръка, все едно помежду им никога не е съществувало каквото и да било неразбирателство.

— Добре дошъл в Стрикланд, братовчеде.

Уоргрейв засия и пое подадената му ръка с искрено удоволствие.

Алис въздъхна облекчено, убедена, че всичко ще е наред.

 

 

Сърцето на Блейкфорд така преливаше от ликуване, че му идеше да се изкачи на някой хълм и да запее от възторг. Най-после, след като цялото лято беше принуден да чака, обстоятелствата се подреждаха идеално. Беше намерил подходящите мъже, сближи се предпазливо с някои от местните, за да получава нужната информация, а сега му се предоставяше сгоден случай, тъкмо от какъвто се нуждаеше. След два дни се откриваше селскостопанското изложение в Дорчестър. Алис Уестън и Реджиналд Давънпорт щяха да го посетят заедно. Сведението на пръв поглед изглеждаше напълно безобидно или поне така си мислеше прислужникът, който го съобщи на Блейкфорд само срещу една пинта тъмна бира.

Блейкфорд бе намерил отличното място за засада, където пътят се спускаше стръмно надолу, заобиколен от двете страни с дървета. Мястото предлагаше много удобно прикритие за хората му, откъдето да открият огън срещу жертвите на покушението. Давънпорт и Алис Уестън нямаше да имат никакъв шанс. Самият Блейкфорд щеше да е там, за да се увери, че работата ще бъде изпипана както трябва. Всъщност, възнамеряваше лично да изпълни поне една от двете екзекуции. Изпитваше огромно удоволствие, докато мислено се опитваше да реши кого от двамата му се искаше повече.

 

 

Граф Уоргрейв се оказа идеалният гост — не показа изненада от необичайното домакинство, нито от това, че трябваше да вечеря в разнородна компания, която включваше и седемгодишно момче. Дори не трепна, когато по-младите членове на семейството го посрещнаха отначало със страхопочитание, а сетне го затрупаха с въпросите си, макар че Алис остана с впечатлението, че на няколко пъти той едва сдържаше усмивката си.

Питър остана разочарован от признанието на графа, че пътува без камериер и е малко багаж. Очевидно граф Уоргрейв нямаше да успее да измести Джулиан Маркам в представите на Питър за идеален кандидат за титлата „безупречен джентълмен“.

Макар че беше нетърпелив да се върне при съпругата си, графът прие поканата на Реджи заедно да посетят селскостопанското изложение. Уоргрейв прекара по-голяма част от предишния ден в обиколка на имението, придружавайки Алис, която се занимаваше с ежедневните си задачи. Уоргрейв предимно наблюдаваше, но понякога задаваше доста проницателни въпроси.

— За човек, който допреди година не е знаел нищо за земеделието и скотовъдството, вие сте постигнали забележителен напредък — отбеляза Алис към пладне, докато яздеха към пасищата за млекодайни крави.

— Старая се, според силите си. — Графът махна с ръка. — Нито едно от другите имения на Уоргрейв не е така добре управлявано като Стрикланд. И това няма да се промени, ако не се науча да задавам правилните въпроси и не наема подходящите хора.

— Ще се справите, милорд — увери го Алис. — Не се съмнявам в това.

Когато изкачиха поредния хълм, лешниковите му очи се приковаха в нея.

— Само си въобразявам — поде графът нерешително — или братовчед ми наистина е станал нов човек?

Очевидно нищо не убягваше от зоркия му поглед.

— Не си въобразявате.

— Предполагам не би трябвало да ми влиза в работата — додаде той тихо, — но съм ви благодарен за участието в това преобразяване.

Алис усети как бузите й почервеняха.

— Моето участие е плод на чиста случайност.

— О? — Графът успя да вложи доста голяма доза недоверие дори само в тази една гласна.

Възможно ли бе Уоргрейв да е отгатнал чувствата й към нейния работодател? Изглежда, изключителната наблюдателност определено се предаваше по наследство в рода Давънпорт.

Затова Алис предпочете да смени темата, преди да се е издала твърде много, като му посочи стадото, което наближаваха.

— Нашите млекодайни крави са от Гърнзи. Тяхното мляко е по-добро от млякото на другите породи и ние сме много доволни от резултатите. Ако ще развъждате млекодайни крави в Уоргрейв Парк, няма да е зле и вие да купите от кравите за разплод от Гърнзи.

Кравите винаги си оставаха безопасна тема за разговор.

 

 

За тях тримата, посещението на селскостопанското изложение бе нещо като празник. На сутринта небето беше кристалночисто и Алис се чувстваше превъзходно, докато яздеше между Реджи и граф Уоргрейв. Но сега, за разлика от обиколките си на кон из имението, тя яздеше странично, на дамско седло, и бе облякла червеникавокафяв дамски костюм. Но дори и тези затруднения не бяха в състояние да помрачат настроението й.

Вече се бяха отдалечили на около осем километра от Стрикланд, когато пътят започна да се спуска в плитко дефиле, което прорязваше гъста гора. Уоргрейв възпря коня си за малко и промърмори:

— Почувствах как палците ме засърбяха…^[1]

Реджи го стрелна тревожно с поглед.

— Нещо не е наред ли?

Уоргрейв се поколеба, сетне сви рамене.

— Не точно. Просто този път ми напомни за онези места, подходящи за засада, които се научих да избягвам, докато воювах в Испания. От подобна гледка още ми настръхват космите на врата. — Говореше небрежно, но очите му зорко претърсваха околността. — Имате ли неприятности с разбойници по тукашните пътища?

— Поне аз не съм чувал за подобно нещо — отвърна Реджи, също толкова небрежно.

Въпреки това Алис видя, че и той настръхна. Пътищата никъде не бяха напълно безопасни и всички много внимаваха. Самата тя имаше кобур, прикрепен към седлото, и никога не излизаше невъоръжена извън имението. Но макар че докосна разсеяно дръжката на пистолета, който не биеше на очи, не й се вярваше, че ще се наложи да използва оръжието.

 

 

От изгодната си позиция между дърветата Блейкфорд наблюдаваше със смръщени вежди приближаващите се фигури. В сметките му не влизаше появата на спътник на Алис Уестън и Реджи Давънпорт. Но въпросният мъж не изглеждаше особено застрашителен. Който и да бе той, като свидетел, също трябваше да бъде убит. Да е подбирал по-добре приятелите си.

Обзет от силна възбуда, Блейкфорд нахлузи черна маска на лицето си. После вдигна леката си ловна карабина, която се отличаваше с точния си мерник, и провери дали е готова за стрелба. Той и четиримата му помощници бяха добре въоръжени, всички възседнали коне, готови да блокират пътищата за бягство на жертвите си в двете възможни посоки за отстъпление.

Последният от нападателите, бивш стрелец от армията, беше залегнал по корем, стиснал здраво в ръце пушка „Бейкър“, осигурена от Блейкфорд. Той беше изключително опитен стрелец, истинска находка. Алис Уестън трябваше да бъде елиминирана още с първия изстрел. Блейкфорд лично щеше да убие Давънпорт, като очакваше поне един от наетите от него убийци да се досети да очисти третия конник. Колкото по-скоро приключеха, толкова по-добре.

Когато жертвите наближиха средата на дефилето, Блейкфорд прошепна на стрелеца:

— Стреляй по фигурата в средата.

Дулото на пушката се насочи към мишената и спря. В следващия миг стрелецът вдигна рязко глава.

— Няма да убия жена.

От изненадата челюстта на Блейкфорд увисна. После просъска вбесено:

— Не ми спомена за такива скрупули, когато те наех за тази задача. Точно тя е основната мишена на нападението ни.

Мъжът упорито поклати глава.

— Няма да стрелям срещу жена — повтори той.

Блейкфорд побесня, но нямаше никакво време за спорове.

— Тогава застреляй високия мъж. Аз ще поема жената.

Стрелецът премести дулото на пушката и започна да се прицелва в по-високия от двамата мъже. Но след малко застина, когато мерника му премина през фигурата на по-ниския ездач.

— За бога, та това е капитан Далтън! — Стрелецът изруга и скочи на крака, за да изкрещи на тримата пътници: — Пазете се! Засада!

Втрещен, Блейкфорд видя как целият му изпипан план заплашваше да се провали. Хвърли се бясно върху стрелеца и го цапардоса по главата с приклада на пушката си, преди онзи да успее да извика още нещо. Стрелецът изгуби съзнание и се олюля, а после тялото му и пушката се изтърколиха надолу по стръмния насип до самия път.

Знаейки, че няма никакво време за губене, Блейкфорд изрева на другите наемници:

— Сега!

И насочи дулото на карабината си към главата на Алис Уестън.

 

 

Забележката на Уоргрейв за опасния вид на дефилето бе импулсивна, но и тримата ездачи останаха нащрек. Но дори и тогава за тях бе истински шок, когато от надвисналите над пътя дървета някакъв непознат им изкрещя:

— Пазете се! Засада!

За миг Алис застина. В следващата секунда Реджи изрева:

— Залегнете ниско и препуснете напред!

Тримата се приведоха над седлата и пришпориха конете си в галоп. В същото време някакво отпуснато тяло се търкулна надолу по насипа в крайпътната канавка и в глухата клисура отекна нестроен залп.

Внезапното предупреждение спаси Алис и спътниците й от куршумите, но пътят им за бягство бе отрязан, когато конници с бандитски вид изскочиха на пътя от двете им страни. Тъй като вече бяха изпразнили пушките си, нападателите се втурнаха в ръкопашна схватка.

Алис моментално дръпна юздата на коня си, за да избегне сблъсъка с бандита пред нея, размахващ дълъг нож. Дефилето се огласи от изстрели, викове и зловещ тропот на копита. До нея Реджи и Уоргрейв бяха оградени от по двама разбойници. Острият мирис на барут подразни ноздрите й. Остана смаяна, когато осъзна, че това не беше обикновен грабеж — бандитите възнамеряваха да ги убият.

Реджи извъртя силния си жребец към единия от нападателите и така отвори малка пролука. Отблъсна мъжа с ножа и кресна:

— Али, чисто е!

Алис се опита да се възползва от бъркотията, за да извади пистолета си, но точно в този миг пътят й бе отрязан от пети мъж, носещ тясна черна маска. Той спря коня си, вдигна карабината си и се прицели в нея от по-малко от четири-пет метра.

Изключено бе да пропусне от толкова близо. Смъртоносният черен отвор на оръжието й се стори огромен. Само благодарение на мълниеносния си рефлекс Алис успя да дръпне рязко юздата назад. Кобилата й се изправи на задните си крака и се извъртя. В същото време тя измъкна пистолета от кобура си и дръпна спусъка.

Мъжът с черната маска също стреля. Изстрелът проехтя толкова близо, че Алис бе сигурна, че усети пръските на изгорелия бездимен барут, но изстрелът не я улучи. Карабината на нападателя вече бе празна и за кратко той не можеше да й причини нищо, затова Алис се отдръпна от него и завъртя коня си, за да види какво става с другите. Мислено се помоли единственият й изстрел да е помогнал на спътниците й.

Зад нея битката бушуваше с пълна сила, хаотична и шумна. Въпреки превъзходството си по численост и въоръжение, нападателите трудно се справяха с двамата мъже, които не бяха въоръжени, но пък бяха добре обучени, смъртоносни бойци. Алис видя как Уоргрейв ловко се наведе, за да избегне свистящото острие на сабя, сетне сграбчи грубо дръжката й и събори противника си от коня му. В това време Реджи се биеше с друг нападател, който получи жесток юмрук от него и изхвърча от седлото си.

Трети нападател насочи пистолета си към гърба на Реджи. Алис изкрещя името му и стреля със своето оръжие срещу убиеца. Невъзможно бе да се прицели точно в трескавата суматоха, но благодарение на невероятен късмет куршумът й улучи непознатия, който изрева от болка и изпусна оръжието си.

Тогава маскираният отново нападна Алис, насочил оръжието си към нея, докато препускаше с коня си. При скоростта, с която се развиваха събитията, тя нямаше възможност да презареди своя пистолет. И докато трескаво недоумяваше защо той е толкова твърдо решен да я убие, Алис замахна и запрати с все сила празния си пистолет в лицето му. Улучи го в бузата, той подскочи и изстрелът му не улучи целта си.

— Гадна кучка! — изруга мъжът. Сграбчи юздата й и впрегна цялата си сила, за да задържи кобилата й. Сетне бръкна в ботуша си и измъкна дълъг, остър нож.

След като отблъсна противниците си, Реджи се огледа тъкмо навреме, за да види смъртната опасност, надвиснала над Алис. С ужас забеляза, че тя бе заклещена в дамското си седло, неспособна да избяга от нападателя си. Знаейки, че е твърде далече, за да й се притече на помощ, преди ножът да се забие в нея, Реджи скочи от коня си и грабна пушката „Бейкър“, паднала в канавката, само на половин метър от него.

Алис отчаяно се бореше с маскирания, като всячески се опитваше да избегне острието на ножа му, но мръсникът беше силен и едър, а и движенията й бяха ограничени. В този момент Реджи видя как нападателят й вдигна ножа високо и тънкото острие проблесна на сутрешното слънце.

Прекалено изплашен, за да може да промълви дори една молитва, Реджи бързо зае позиция за стрелба. Опря едното си коляно в земята, а другото вдигна, за да поддържа лакътя си и да стабилизира прицела си. И докато смъртоносният нож се спускаше надолу, запъна ударника и натисна спусъка, като се помоли оръжието да е точно.

Куршумът се заби в средата на гърдите на маскирания мъж и го повали от коня му. Ножът проблесна, завъртайки се във въздуха. В този момент четирима нападатели спряха да се бият. Двамата, които преди това бяха повалени от конете си, се метнаха на тях и препуснаха след другарите си колкото можеха по-бързо.

Цялата суматоха бе отнела не повече от няколко минути. Докато тропотът на конските копита заглъхваше в далечината, на малкия участък от пътя се възцари пълна тишина. Дори песните на горските птици бяха секнали заради стрелбата. Маскираният лежеше неподвижно на земята, с напоени от кръвта му дрехи, а падналият встрани на пътя продължаваше да лежи в безсъзнание.

Реджи притича безмълвно до коня на Алис и протегна ръце. Тя се плъзна в прегръдката му. Макар да се бе сражавала като тигрица и със сигурност да бе спасила безполезния му живот, сега, когато опасността бе отминала, слабото й тяло се тресеше неудържимо. Той я задържа плътно до себе си, докато изричаше наум страстна молитва на благодарност за спасението й.

Уоргрейв се приближи с коня си.

— Ранен ли е някой от вас? — Странно, но той изглеждаше спокоен, все едно яздеше по алеята Ротън Роу в Хайд Парк, а върху рамото на ръждивокафявото му палто се чернееше отвор от куршум.

За Уоргрейв бе лесно да запази спокойствие; неговата жена не беше заплашена да бъде убита. Ако досега Реджи бе имал някакви съмнения, че иска Алис Уестън да стане негова съпруга, сега те всичките се бяха изпарили.

— Мисля, че и двамата сме добре, нали, Али?

— Аз съм добре. Съжалявам, че се разтреперих като желе. — Все още леко треперейки, тя се измъкна от прегръдката му.

Уоргрейв скочи от коня си.

— В този случай е позволено на нервите да се разиграят. За някой, който за пръв път усеща вкуса на битката, ти се справи много добре.

— Ако ти не беше тук, Ричард, нямаше да имаме никакъв шанс. Радвам се, че реши да ни придружиш. Благодаря ти. — Гласът на Реджи звучеше спокойно, ала емоциите му бушуваха. Макар да оценяваше високо бойните си умения, шансовете им да избягат от тази смъртоносна засада биха били нулеви, ако братовчед му, с голям опит като офицер, не беше с тях. Но дори и сега резултатът лесно можеше да бъде съвсем друг.

— За армията е било голяма загуба, че не си постъпил в нея — отбеляза Уоргрейв.

Това бе типична завоалирана размяна на комплименти между мъже. Погледите им се срещнаха и останаха така за миг. Реджи знаеше със сигурност, че отсега нататък двамата с братовчед му щяха да бъдат истински приятели.

Изграждането на мостове беше много по-ценно от изгарянето им.

Докато Реджи обгръщаше здраво с едната си ръка Алис през кръста, графът коленичи и смъкна маската на мъртвеца, разкривайки пълното му лице, обезобразено от предсмъртната агония. Ахването на Алис остана заглушено от вика на шокирания Реджи:

— Блейкфорд!

Уоргрейв вдигна поглед към него.

— Познаваш ли го?

Алис усети настръхването на Реджи по стягането на ръката му около кръста й.

— Познавам го — изрече той мрачно. — Между нас имаше известни търкания напоследък, но… — поклати глава недоумяващо — бяха незначителни. Не толкова важни, че да иска да ме убие.

— Може за теб да не са били важни, но очевидно за него са били. — Графът се изправи. — Не се измъчвай със съжаления. Това са напразни усилия за един негодник, който е наел банда главорези, за да устрои засада на врага си и на всеки друг, извадил лошия късмет да се озове на мястото на засадата.

Въпреки напълно логичните думи на Уоргрейв, Алис усети как я прониза ледена тръпка. Реджи можеше да си мисли, че Блейкфорд е искал да убие него, но младата жена знаеше истината. Тя беше набелязаната жертва на Блейкфорд и много добре знаеше причината.

Кой можеше да допусне, че миналото й щеше да я застигне с такава жестокост? Един мъж бе загинал днес, опитвайки се да я убие, а и двамата й спътници можеха също да намерят смъртта си само защото бяха с нея. Потисна решително пристъпа на гадене.

От другата страна на пътя мъжът, който бе паднал надолу по стръмния склон и бе останал да лежи в безсъзнание по време на цялата битка, простена и се размърда. После успя да се надигне и да седне. Носеше зеленикава военна куртка, но толкова изпоцапана и избеляла, че беше трудно да се определи какъв е бил първоначалният й цвят. Докато вдигаше ръка към главата си, очите му оглеждаха нервно тримата души пред него. По мършавото му лице бе изписан страх.

Графът прекоси пътя и застана до мъжа, с ръце на кръста.

— Ти ли извика, за да ни предупредиш?

— Да — кимна мъжът. — Не можех да застрелям една дама, а когато онзи ми заповяда да стрелям по високия джентълмен, докато се прицелвах видях вас и ви познах, капитан Далтън.

— Да, някога бях известен като капитан Далтън. Но преди една година научих, че истинското ми фамилно име е Давънпорт. Сега съм граф Уоргрейв. — Той присви очи, докато оглеждаше зелената куртка на непознатия. — Лицето ти ми е познато, но не помня да сме разговаряли някога. Ако не се лъжа, ти беше в деветдесет и пети пехотен полк, под командването на Кенет Уайлдинг, нали?

— Тъй вярно, сър. Ефрейтор Уилит, сър. Всички в полка ви познаваха и знаеха какъв достоен офицер сте. — Мъжът опипа предпазливо кървящата рана на главата си. — Казах си, че щом вие сте с тези хора, значи аз съм от грешната страна.

— Какво търси един бивш стрелец от кралски полк сред банда убийци? — попита графът.

— Опитва се да изхранва семейството си, сър — рече Уилит мрачно. — След като толкова години ни дупчиха задниците… — погледна за кратко към Алис, — моля да ме извините, госпожо. След като толкова години се сражавахме с французите, накрая, като се завърнахме по домовете си, се оказахме без работа и пари. С жена ми и бебето ни от месеци спим по полето, край оградите от жив плет. Тъкмо тогава се появи онзи приятел там. Заяви, че бил чул, че съм отличен стрелец и ми предложи работа. — Уилит махна с ръка към Блейкфорд. — Изглеждаше гаден тип, но беше готов да ми плати петдесет лири, ако направя това, за което крал Джордж ми плащаше само по няколко пенита.

— Ситуацията едва ли е същата, но мога да разбера защо си приел — намръщи се графът. След дълго обмисляне той заговори бавно: — Ако имаш желание да се преместиш със семейството си в Глостършър, ще ти намеря прилична работа в моето имение.

Войникът се изправи неуверено на крака, с изписана върху лицето му отчаяна надежда. Това бе изражение на човек, останал смаян, че няма да бъде изправен пред съда.

— Няма ли да ме предадете на властите?

— Ти заслужаваш по-добра участ. Ако не ни беше предупредил, можехме да загинем. — Графът го измери със стоманен поглед. — Просто не забравяй в бъдеще да се държиш като достоен стрелец, войнико.

Уилит изпъна гърди и чинно отдаде чест.

— Тъй вярно, сър!

 

 

Когато двуколката му наближи конюшнята на Стрикланд, Джулиан Маркам изпита чувството, че си е дошъл у дома. Конярят, който пое коня му, го поздрави като завърнал се блуден син. След като узна, че господин Давънпорт и лейди Алис са заминали на някакво селскостопанско изложение, той се усмихна широко и попита дали госпожица Мередит си е у дома.

Очевидно всички в имението знаеха какво ставаше между него и Мери. Джулиан се зачуди дали слугите не са се обзаложили дали ще се върне. Ако знаеха само колко много бе копнял за този миг.

Изкачи предните стъпала по две наведнъж, почука нетърпеливо на вратата и бе пуснат вътре от една от камериерките. Преди да успее да попита за госпожица Спенсър, Мери се появи от коридора в дъното на къщата, с кошница със свежо набрани цветя в едната си ръка. Миг преди тя да го види, той остана поразен от тъгата в красивите й сини очи. Ала щом го зърна, изражението й тутакси се промени. Устните й се разтвориха от изненада.

През последните седмици увереността на Джулиан беше поспаднала.

— Не се ли радваш да ме видиш? — попита с колеблива нотка в гласа.

С безмълвен вик на щастие девойката се хвърли в очакващите я обятия, а цветята й се разпиляха като дъжд от ярки багри. Докато камериерката наблюдаваше сцената със срамежливо одобрение, Джулиан и Мери потънаха в сладостта от повторната си среща. Двамата бъбреха несвързано, сияещи от щастие, като всеки се опитваше по-силно да прегърне другия.

Когато най-сетне се опомни, Джулиан поведе девойката към всекидневната. Не искаше да има свидетели на разговора им, дори и благожелателни.

Там, на по-ярката светлина, той забеляза сълзите по бузите й. Измъкна носната си кърпичка и нежно ги избърса.

— Какво не е наред, Мери? Да не би тук да се е случило нещо?

Тя поклати глава енергично и му се усмихна закачливо.

— Съжалявам, че се проявих като такава ревла. Просто не мислех, че отново ще те видя.

Той не я упрекна заради липсата й на доверие в него. Вместо това се настани на дивана до нея и я прегърна. Тя подви крака и се сгуши удобно в него, а той заговори:

— Върнах се, но вече не съм толкова добра партия, както в началото на лятото. — Продължи, като видя въпросителния й поглед: — Ти беше права за това, как семейството ми ще погледне на нашия съюз. Цели седмици спорих с баща си, като се опитвах безуспешно да го убедя, но той остана непреклонен.

Джулиан сви устни, като си припомни забележките на баща си. Лорд Маркам имаше сериозни възражения срещу този брак поради финансови съображения, но по-голямата част от неотстъпчивостта му се дължеше на факта, че Мери живееше под един покрив с Реджиналд Давънпорт. Джулиан бе предложил да я заведе при баща си, за да се запознаят и така той лично да се увери колко е подходяща тя за Джулиан, но виконтът хладно бе отказал да приеме жена, която бе охарактеризирал като „нахална търсачка на богати наследници“.

Мери седна с изправен гръб, а златистата й коса обрамчваше като ореол разстроеното й лице.

— Джулиан, не мога да ти позволя заради мен да се отчуждиш от семейството си.

Той притисна нежно пръст към устните й.

— Не смяташ ли, че решението за това е мое? Повярвай ми, Мери, зная какво правя. Баща ми може да прекрати издръжката ми, но не може да ми забрани да се оженя. Нито може да ме лиши от наследство и от титлата. И със сигурност не може да командва сърцето ми. — Той си пое дълбоко дъх, след което се зае да разказва по-важните новини. — Една от причините, поради които толкова дълго отсъствах, беше търсенето на работа. Един мой братовчед, който никога не е бил в добри отношения с баща ми, ми помогна да си намеря работа в Уайтхол. Със заплатата от външното министерство и с помощта на едно малко наследство, което получих преди няколко години, ще мога да те издържам. Няма да бъдем богати, но ще живеем добре. Това е, което мога да ти предложа. — Гласът му внезапно стана твърд. — Ако все още ме искаш.

Това бе моментът, в който Мери разбра, че Джулиан, този самоуверен и красив светски мъж се нуждаеше от нея, колкото и тя от него. Пое ръцете му в малките си длани и го целуна по устните, вкусвайки топлината, нежността и желанието му, както и той нейните.

— Как можеш да се съмняваш в това? — прошепна тя.

Когато притегли стройното й тяло в обятията си, Джулиан знаеше, че Мери многократно надвишава това, от което се бе отказал.

 

 

Прав е бил този, който е казал: едно чудо никога не идва само̀, реши Алис, като се прибра у дома и завари Джулиан и Мери, прегърнати щастливи на дивана. Гледката беше значително по-приятна от това да те нападне банда убийци. Тя и двамата й спътници бяха прекарали много часове в Дорчестър, за да дават показания пред властите и да се справят с последиците от атаката. Реджи продължаваше да е мрачен, докато Уоргрейв бе отбелязал философски, че разчистването на последиците след една битка винаги отнема много повече време от самата битка.

Графът уреди неговият новоназначен помощник и малкото му семейство да заминат за Глостършър. За последно Алис бе видяла семейство Уилит да се наслаждава на обилен обяд в една от най-добрите странноприемници в Дорчестър, все още неспособни да повярват на щастието, което ги бе споходило.

Тъй като неговият живот, както и животът на Алис, бяха спасени благодарение на предупреждението на Уилит, Реджи бе предложил да му плати разходите, но графът веднага го бе спрял с думите, че кралските стрелци могат сами да се справят. Развеселена, Алис реши, че макар и на пръв поглед да бе тих, графът беше също толкова упорит, колкото и братовчед му.

Като настойница на Мередит, Алис седна заедно с Джулиан, за да обсъдят промените в положението му. Новата му служба щеше да му позволи да издържа Мери в умерен комфорт, но и дума не можеше да става да живеят в лукс. След време Мери щеше да стане заможна виконтеса, но сега това нямаше значение. Най-важното бе, че Джулиан я обичаше толкова силно и всеотдайно, че бе готов да промени целия си живот, само и само за да се ожени за нея.

Макар да беше щастлива заради повереницата си, Алис усети как нещо я прободе при мисълта, че самата тя никога няма да изживее подобно щастие. Побърза да потисне най-безмилостно неприятната мисъл. Отдавна беше приела тъжния факт, че не беше замесена от същото тесто като героините от романтичните истории.