Мери Джо Пътни
Прелъстителят (11)

Глава 10

След като прекара безсънна нощ, събирайки смелост да се срещне със своя работодател без да се изчерви, на сутринта Алис намери в кабинета си бележка, която определено я изненада. С няколко лаконични фрази Давънпорт я уведомяваше, че заминава за няколко дни за Лондон. И че се надява в негово отсъствие тя да обмисли възможните подобрения в имението. Освен това я молеше да се разпореди да разчистят гъсталака от пътеката, през която се излизаше до малката поляна край езерото. Ваш… и т.н., Р. Давънпорт.

Сякаш снощи в конюшнята не се бе случило нищо. Може вече дори да е забравил за случката. Докато се взираше в четливия, изящен почерк, Алис пламенно си пожела и тя да я забрави с такава лекота. Но как можеше да я изтрие от съзнанието си, когато още усещаше тялото му в прегръдките си?

 

 

Тъй като бе отсъствал само за една седмица от Лондон, Реджи не очакваше столицата да е по-пренаселена и шумна, отколкото преди заминаването му. Но големият град му се стори точно такъв, пълен с карети, амбулантни търговци и пешеходци, борещи се за пространство, докато се надвикваха до прегракване.

Пристигна на свечеряване. След като се отби в квартирата си, където се преоблече, той отново излезе, за да се погрижи за делата си. През нощта, преди да напусне Лондон, Реджи бе спечелил петстотин лири от Джордж Блейкфорд, който обаче нямаше пари у себе си и затова му бе подписал разписка. Реджи можеше да използва тези пари, за да подпомогне промените, които искаше да направи в Стрикланд. По това време Блейкфорд трябваше да е в клуб „Уайт“.

Освен това оставаше висящ въпросът с любовницата на Блейкфорд, с която Реджи бе преспал онази нощ. Ако беше привлечен от леснодостъпната Стела, Реджи щеше открито да я ухажва. Но той не се интересуваше от нея. Само изпитваше странна вина, задето така глупаво се бе поддал на евтините съблазни на тази лека жена. Блейкфорд беше дяволски ревнив и Реджи предпочиташе да не се забърква в разправии, без да има сериозно основание. И без това си имаше достатъчно врагове, за да си създава нови.

Намери Блейкфорд на обичайното му място в клуб „Уайт“, зает с пресушаването на бутилка портвайн. Реджи се приближи към него.

— Надявам се нямаш нищо против да ти правя компания?

Блейкфорд кимна, без много ентусиазъм, но не изглеждаше да има нещо против присъствието на Давънпорт. Очевидно Стела бе проявила поне малко разум да не дразни покровителя си с изневерите си.

Реджи седна на отсрещния стол и даде знак на келнера да донесе още вино. Макар да се движеха в едни и същи кръгове, двамата не бяха истински приятели. Блейкфорд беше висок и широкоплещест, добър боксьор, страстен комарджия, с лице, чийто цвят издаваше пристрастеността му към портвайна. Изглеждаше като типичен градски безделник, но Реджи винаги бе долавял нещо мрачно и неприятно в Блейкфорд, затова предпочиташе да страни от него.

За съжаление, при тези обстоятелства някои светски задължения не можеха да бъдат избегнати.

— За няколко дни бях извън града и сега се прибирам — поде Реджи, след като кръстоса дългите си крака. — Ще ти е удобно ли да…? — Въпросът увисна във въздуха.

— Напоследък имам късмет. У теб ли е разписката?

Реджи я извади и я размени за шепа банкноти. Настроението на Блейкфорд се подобри, когато предизвика Реджи да играят на ези-тура и спечели от него петдесет лири. Реджи не се ядоса. Тази игра беше най-глупавия вариант за залагане, но все пак петдесет лири не бяха прекалено голяма цена за спечелването на благосклонността на Блейкфорд.

След като се посмяха на няколко истории, те си поръчаха още една бутилка портвайн, докато Блейкфорд го запознаваше с новините от изминалата седмица. Реджи внимателно прикри обзелата го скука. Ако пресушеше още една бутилка портвайн, може би щеше да му се стори по-интересно кой е победил или изгубил на вист.

— Досега нямах възможност да ти го спомена, но действително ти съчувствах, когато те лишиха от наследството на Уоргрейв — заяви Блейкфорд, докато отпушваше третата бутилка. — Сигурно е дяволски неприятно да видиш как някакво парвеню се наслаждава на това, което се е полагало на теб.

Реджи сви рамене. За него това бе отминала история.

— Аз бях само племенник и винаги съм знаел, че мога да бъда изместен.

— Ти май си по-философски настроен от мен — намръщи се Блейкфорд и мрачното му лице още повече се вкисна. — През последните дванайсет години аз съм предполагаемият наследник на Дъруестън. На никому не пожелавам да живее в подобна несигурност.

Реджи тихо подсвирна.

— Ти си наследник на херцог Дъруестън? Това вече е истински дар от съдбата.

Опита се да си припомни какво знаеше за херцога, но без особен успех. Известно му бе само, че Дъруестън беше възрастен вдовец, който живееше в северна Англия и рядко посещаваше Лондон. А когато това се случваше, не се движеше в същите кръгове, където можеше да бъде срещнат Реджи.

— Да не би да се притесняваш, че Дъруестън може да се ожени и да се сдобие със син, или пък че ще се повтори случаят с липсващия пряк наследник, както бе с Уоргрейв?

— Единственото дете на херцог Дъруестън избяга от дома си, когато бе на осемнайсет и оттогава никой нищо не е чувал за него. — Блейкфорд поклати ядно глава. — Сигурно вече не е между живите, макар херцогът да отказва да признае този факт.

— Никога не съм се срещал с херцога, но съм чувал да го наричат надут стар твърдоглавец, богат като цар Крез — отбеляза Реджи.

— Меко казано. — Със замислено лице Блейкфорд отпи солидна глътка от портвайна. — Дъртакът не понася мисълта, че всичко ще остане на мен. Аз съм само втори братовчед, но той няма по-пряк наследник, така че ще трябва да се задоволи с мен.

Реджи неочаквано изпита симпатия към Блейкфорд.

— Никак не е приятно да чакаш някой стар аристократ да умре.

Това не само че не беше приятно, но и водеше до дълго отлагане на истинския живот, което Реджи знаеше от личен опит. Отпи от портвайна си, преди да се опита да утеши събеседника си.

— Със сигурност отначало е голям шок, но аз не го преживях чак толкова зле. Братовчед ми Уоргрейв съвсем наскоро ми прехвърли едно имение като един вид компенсация. Ако се появи изчезналият наследник на Дъруестън, сигурно и ти ще бъдеш компенсиран.

— Няма голяма вероятност. А и двамата с братовчед ми никога не сме се разбирали. Освен това нима може едно малко имение да се сравнява с Дъруестън? — Лицето на Блейкфорд се сгърчи грозно за миг, преди да заговори доста по-сдържано: — Не знаех, че си наследил имение. Разкажи ми за него.

— Имението се нарича Стрикланд. Намира се между Шафтсбъри и Дорчестър, с площ около дванайсет хиляди декара и е било стопанисвано много добре.

— Това е необичайно за имение, в което не е живял собственикът — вметна небрежно събеседникът му.

— Стрикланд е имение, благословено с първокласен управител. — Реджи не успя да сдържи усмивката си. — При това управителят е жена, която се ползва с всеобщо уважение. Тя е запален реформатор, висока е почти колкото мен и има много странни очи.

— Не думай! — Блейкфорд тъкмо се канеше да си налее още портвайн, но ръката му застина във въздуха. — Какво имаш предвид като казваш странни очи?

— Ами едното е кафяво, а другото сиво — обясни му Реджи. — Много е впечатляващо.

— Някога познавах жена с такива очи — бавно заговори Блейкфорд. — Как й е името?

— Алис Уестън.

Блейкфорд отново се зае да налива виното, но ръката му се разтрепери.

— Тази, която аз познавах, се казваше Ани. Ниска, заоблена и нахална. Не мога да си я представя като управител на имение, но пък имаше други таланти — додаде той и намигна на Реджи.

Нещо не беше съвсем наред в поведението му, но Реджи побърза да пропъди тази мисъл. Навярно Блейкфорд е бил обсебен от своята Ани, така както сега беше увлечен по Стела. На някои мъже ангелът им беше доста слаб.

Мислите му бяха прекъснати от един познат глас:

— Реджи! Кога се върна в града? — Красивото младо лице на Джулиан Маркам светеше от радост, когато се присъедини към тях.

Реджи стана, за да се здрависа с приятеля си, а Джулиан продължи да бъбри оживено:

— Вечерял ли си? Не? Тогава хайде да те водя с мен и да ми обясниш по пътя защо така набързо изчезна от Лондон. — Обърна се и добави: — Идваш ли с нас, Блейкфорд?

Блейкфорд поклати глава и също стана от стола си.

— Не, имам среща. Приятна вечер.

Докато гледаше как Реджи и Джулиан се отдалечават, умът на Блейкфорд бе обзет от една ужасяваща мисъл: кучката бе жива. Не можеше да има друга жена в Англия, която да отговаря на това описание.

Кой можеше да допусне, че това е възможно, след толкова много години?

 

 

Като напуснаха салона на клуб „Уайт“, Реджи и Джулиан Маркам се отбиха в най-близката кръчма, известна с вкусния ростбиф, който предлагаха.

— Радвам се, че Блейкфорд не дойде с нас — отбеляза Джулиан, докато се настаняваха на масата в ъгъла. — Винаги изглежда сърдит за нещо. С него човек не може да се отпусне.

— Зная какво искаш да кажеш, но сега разбирам защо се държи като мечка с възпалено ухо — отвърна Реджи, след като откъсна преценяващият си поглед от закръглената келнерка, която им взе поръчката за вечерята. — Трябва да е адски неприятно постоянно да се чудиш дали изчезналият наследник на херцог Дъруестън няма да се появи и да те лиши от всичко.

— Наистина е лошо — съгласи се Джулиан, — но подозирам, че ситуацията е още по-неприятна, защото наследникът е жена.

— Мили боже, сигурно се шегуваш. Откога една жена може да стане херцогиня по наследство? Това се случва рядко дори и при бароните — добави Реджи, изумен, но заинтригуван.

Джулиан смръщи вежди и се замисли.

— Имам една пралеля, която обича да се рови в такива неща. Доколкото си спомням, случаят е бил подобен на този с херцозите Марлборо. Първоначално титлата била дадена на един военен герой, който нямал синове. Но имал дъщери, така че правото за наследяване на титлата в този конкретен случай било дадено на най-голямата му дъщеря. В случая с Дъруестън има още една особеност, понеже херцогът титуляр има правото да прехвърли наследството на най-близкия си роднина от мъжки пол, ако не желае да бъде наследен от дъщеря си. Но дори и изчезналата му дъщеря да е жива, сигурен съм, че титлата и имотите на Дъруестън няма да бъдат дадени на нея, така че Блейкфорд напразно се тревожи.

— Колко странно. Едва ли в Англия има друг пример за подобно наследствено право сред аристокрацията — отбеляза Реджи. — Но защо мислиш, че херцог Дъруестън ще сметне дъщеря си за недостойна за титлата, ако все още е жива?

Джулиан се ухили.

— Моята пралеля обича скандалите дори повече от хрониките за произхода на знатните особи. Очевидно дъщерята на Дъруестън е била сгодена за някакъв напълно подходящ момък — доколкото си спомням, най-младия син на маркиз Кинрос. Но вместо да се омъжи за него, тя избягала с коняря си. Ако старият Дъруестън не беше толкова вироглав, този шок е можело да го убие. Той официално я лишил от наследство, след което до ден-днешен нищо не се е чуло за нейната съдба. Според моята пралеля дъщерята на Дъруестън е умряла при раждане, а конярят, за когото се омъжила, не посмял да съобщи това на аристократичния си тъст.

— Звучи доста правдоподобно — съгласи се Реджи.

Вечерята им пристигна и двамата приятели се заеха да отдадат дължимото на месото и варените картофи. След като свършиха и наченаха бутилка с портвайн, Реджи разказа на заинтригувания си приятел за Стрикланд, но не забрави за разговора от преди малко.

— Въпросът за наследяването на титлите от първородните синове или дъщери е решен крайно несправедливо — рече замислено, когато темпото на разговора спадна. — Предполагам, че е защото в миналото концентрирането на властта е помагало на всички да оцелеят. Но сега това означава по-младите синове да израстват в лукс, който няма да могат да си позволяват, когато станат зрели личности, тъй че им остава само да станат свещеници, да постъпят в армията или да заемат някоя правителствена служба. И да прекарат остатъка от дните си, проклинайки незаслужената си съдба на бедни роднини.

— А наследниците са принудени да чакат, безсилни да направят каквото и да било друго, освен да пият, да играят хазарт и просто да чакат бащите им да умрат. — В гласа на Джулиан се прокрадна горчивина, каквато рядко можеше да се чуе от него.

— Това означава ли, че баща ти не е приел предложението ти да поемеш управлението на имението в Мортън? — попита го Реджи загрижено.

Джулиан се намръщи.

— Толкова бях сигурен, че ще се съгласи. Обмислих всичко, съставих план за посевите на различни култури, пресметнах разходите за добитъка с цел подобряване на стадата, включително и прогнозите за печалбите… — Млъкна и се усмихна простодушно. — Разбира се, това ти е известно, след като именно ти посвети цели седмици да ми помагаш за подготовката на моето предложение. — Джулиан тръсна раздразнено глава и кичур от кестенявата му коса падна върху веждата му. — В това просто няма никакъв смисъл. Можех да удвоя дохода от имението, а в същото време той щеше да си спести парите за престоя ми тук в Лондон.

Още откакто се бе преместил тук, след следването си в Оксфорд, Джулиан се опитваше да убеди баща си да му възложи някакви отговорности спрямо имотите на фамилията. Но лорд Маркам упорито отказваше да му прехвърли дори най-дребните права. А в същото време не преставаше да се оплаква, че синът му Джулиан бил прекалено екстравагантен нехранимайко, чието единствено занимание се свеждало до опустошаването на семейното богатство. Ако това можеше да помогне, Реджи би изнесъл една сурова лекция на стария лорд Маркам за това колко зле се отнася със сина си, но бащата на Джулиан никога нямаше да се вслуша в думите на мъжа, за когото бе убеден, че тласка сина му към пороците.

Джулиан обичаше баща си, независимо от различията във възгледите им, но ако старецът продължаваше да е все така отчайващо твърдоглав, накрая синът щеше да се моли баща му по-скоро да умре. Тъй като Реджи бе изгубил баща си толкова рано, му беше крайно противно да е свидетел на такова противопоставяне между баща и син. За съжаление не можеше да измисли как да помогне на приятеля си.

Запазвайки мрачните мисли за себе си, той доля догоре портвайн в чашите и на двамата.

— Не е лесно за един остаряващ мъж да вижда как се готви да го измести някой по-млад, който е в зората на живота си, особено пък ако по-младият е собственият му син.

— Но аз не искам да изместя баща си. Просто искам той да се отнася с мен като към зрял мъж, а не като към някои гимназист. — Джулиан въздъхна и се облегна на скамейката от дъбово дърво. — Мислиш ли, че ако се оженя, ще реши, че съм готов да поема отговорности?

— Може би, но не бих си заложил парите за това. — На Реджи внезапно му хрумна една идея. — Защо не ми погостуваш в Стрикланд? Ако възнамеряваш да се появиш като кандидат на пазара за брачни окови, Дорсет също може да ти предложи немалко красиви девойки.

Джулиан се засмя.

— Ще ми бъде много приятно да видя Стрикланд, но не смятам да оглеждам местните красавици. И няма да мога да дойда по-рано от две седмици.

— Добре. Аз отивам в Лестършър да купя няколко кобили за разплод, но дотогава със сигурност ще съм се завърнал в Стрикланд. — Добре би било да има компания. Освен това Реджи нямаше търпение да види как ще реагира приятелят му, когато зърне за пръв път прелестната Мередит Спенсър.

 

 

Вечерта още беше в началото си, когато Реджи се раздели с Джулиан и отиде да се погрижи за още едно от своите дела. Поне тази задача се очертаваше да е по-приятна.

Мускулестият бивш боксьор, който му отвори вратата на дискретната сграда в периферията на Мейфеър, го поздрави с широка усмивка:

— Радвам се да ви видя, господин Давънпорт. Доста време измина.

— Така е — съгласи се Реджи и му подаде шапката си. — Ще провериш ли дали госпожица Честър ще може да ме приеме?

— Не е нужно да питате, сър. Просто се качете. Знаете пътя.

Да, със сигурност знаеше пътя. Като се отправи към стълбището, той премина покрай отворената врата на салона и надникна вътре. Още бе рано и затова там имаше повече жени, отколкото мъже, които да им се възхищават. С роклите си в ярки цветове и дълбоки деколтета младите жени приличаха на обитателки на някой екзотичен птичарник. Няколко от тях му махнаха и го подканиха с жестове да се приближи към тях, докато мъжете вдигнаха ревниво глави, за да видят кой причиняваше такова вълнение.

Елегантна червенокоса жена пристъпи напред, облегна се на касата на вратата и загука в ухото му:

— Знаех си, че тази нощ ще ми провърви. Дошъл си да ме видиш, нали, Редж?

Реджи се ухили и потупа стегнатото й дупе.

— Съжалявам, Нан, но съм дошъл да се видя с Чеси.

Тя се нацупи мило.

— Върви им на някои момичета. — Гласът й още отекваше след него, докато той се изкачваше по извитото стълбище.

Реджи почука на вратата, вградена в ламперията, и отвътре го покани да влезе дрезгавият глас на Чеси. Когато се запознаха, тя говореше на почти неразбираемия акцент от Ийст Енд, но сега си служеше със съвсем правилен английски, като всяка дама от аристокрацията.

Стаята й бе декорирана с цялата заслепяваща пищност, която заслужаваше една от най-преуспяващите съдържателки на публични домове в Лондон. Чеси седеше пред тоалетната си масичка, заобиколена от множество скъпи парфюми и всякакви други козметики. Когато зърна посетителя си в огледалото, тя тутакси стана, прекоси стаята и го прегърна с обич.

— Къде се изгуби, мошеник такъв? Цяла вечност не съм те виждала.

На млади години Чеси беше истински фурор. Но сега русата й коса се нуждаеше от повече грижи, а и с течение на годините бе прибавила няколко излишни килограма към фигурата си, по още си оставаше привлекателна. Именно заради тези килограми прегръдката й беше толкова мека и приятна. Реджи с нежелание отдръпна ръцете си от нея.

— Бях в провинцията. Сега съм в града само за няколко дни, след което пак заминавам.

Чеси отиде до шкафа и извади бутилка със специално бренди, което пазеше за него. Наля в две чаши. След като седнаха, той й разказа накратко за Стрикланд.

— Значи се превръщаш в уважавана личност. Съдия, не мога да повярвам! — Тя сведе поглед към питието си и плъзна разсеяно пръст по ръба на чашата. — Предполагам, че отсега нататък няма да се виждаме много често. Донякъде ще съжалявам, но от друга страна се чувствам облекчена.

— О? Радваш се, че ще се отървеш от мен? — попита Реджи развеселено.

— Знаеш, че не е така. — Чеси наклони глава, сякаш се питаше дали да продължи. — Тревожех се за теб — рече бавно. — През последните години ти доста се промени. Някога се впускаше в безумни забавления, защото ти доставяше удоволствие, но сега това вече прилича по-скоро на лош навик, който само те прави нещастен. Започваш да се превръщаш в мъж, обречен да умре на следващата сутрин. Ако не промениш живота си, рано или късно точно това ще се случи.

— Според теб не се грижа достатъчно добре за себе си, това ли се опитваш да ми кажеш? — попита Реджи с кадифено мек тон, който едва прикриваше раздразнението му.

— Не че не можеш да се грижиш за себе си, но не си правиш труда дори да се опиташ — отвърна тя прямо. — Познавам добре както мъжете, така и жените, затова мога да позная кой се е устремил към собствената си гибел. — Събра още смелост и продължи: — По дяволите, Реджи, пиеш твърде много. Ако не спреш, това ще те убие много скоро — или самото пиене, или защото ще си счупиш врата, докато яздиш, или пък ще се сбиеш с някого и няма да си достатъчно бърз, за да реагираш навреме.

Той допи брендито и остави с трясък чашата до самия ръб на масата.

— Разбира се, че пия прекалено много. Това е част от живота на английския джентълмен. Например един наистина сериозен политик трябва да може да изпие поне три бутилки некачествен портвайн за една нощ, а още по-добре ще е, ако бутилките са пет или шест.

— Да, и това убива много от тях. Но работата не е само в това колко пиеш. От значение е и как ти влияе пиенето. — Чеси го изгледа преценяващо. — А точно на теб ти влияе много зле.

— Смяташ, че не мога да издържам на пиене? — попита Реджи ядосано, едва сдържайки раздразнението си.

— Доскоро ти можеше да надпиеш всеки и на другия ден да си свеж като морковче — призна тя. — Но смятам, че през последните две години алкохолът е започнал да те надвива. — Гледаше го загрижено и сериозно, искаше той да се вслуша в думите й. — Както вече споменах, познавам много мъже…

— Най-малко няколко полка — прекъсна я той рязко.

Чеси се изчерви, но отказа да се предаде.

— Помниш ли първата ни среща?

— Разбира се, че я помня. Трудно е да се забрави сбирщина пияни простаци, готови за групово изнасилване. — Беше в Ранело, малко преди най-после да затворят завинаги градината на удоволствията. Тогава Чеси беше много млада, без никакъв опит в най-древната професия. Беше ужасена и отчаяно крещеше за помощ, а Реджи се оказа единственият мъж наоколо, който дръзна да помогне на една проститутка.

Кавалерският му жест бе възнаграден със счупен нос, но все пак пострада по-малко от мъжете, които се бяха нахвърлили върху Чеси. И досега оценяваше сбиването като едно от най-успешните си. Спечели, защото беше по-малко пиян от противниците си. Изнервено побърза да пропъди тази мисъл и додаде сърдито: — Какво общо има това с останалото?

— Реджи, мисля, че през онази нощ ти ми спаси живота. И сега искам да ти върна услугата. — Чеси разпери ръце красноречиво. — Да, почти всеки пие прекалено много, но понякога това се превръща в нещо повече от лош навик и става… почти като болест и пристрастяване, както е при пушачите на опиум. И след като се стигне дотам, човек не може повече да контролира пиенето си. Превръща се в пияница и опиянението става за него по-важно от всичко друго в живота му. Съсипва здравето му, разяжда вътрешностите му, прави го да изглежда отвратителен. И накрая го убива.

— Каква красива картина ми обрисува — процеди Реджи. Самоувереният му тон бе примесен е голяма доза язвителност. — Но мога да те уверя, че не съм пристрастен към алкохола. Мога да спра, когато си пожелая.

— А опитвал ли си да спреш? — попита тя с мрачен поглед.

Той грабна бутилката и предизвикателно си наля три пръста бренди в чашата.

— Никога не съм имал причина да го правя.

Чеси въздъхна. Тя и без това не очакваше Реджи да приеме идеята, че е пияница. Досега не бе срещала човек — независимо дали мъж или жена — който да я приеме. Но бе длъжна да опита. Двамата с Реджи живяха заедно няколко години след онази паметна нощ, когато той я спаси. И помежду им винаги бе имало нещо много повече от обикновен бизнес. Затова през последните години толкова я болеше, като го гледаше как се променя. Той винаги е бил избухлив, но в миналото лошото му настроение бързо отминаваше и обичайната му добродушна природа отново взимаше превес.

Но напоследък изглеждаше потиснат или гневен през повечето време. И беше станал още по-сприхав. Говореше язвително, обиждаше хората. Пример за това бе намекът му преди малко, че тя познава няколко полка мъже. Някогашният Реджи никога не се държеше обидно с приятелите си. Е, Чеси наистина познаваше мъжете. Достатъчно добре, за да знае, че повече няма смисъл да говори.

— Има ли и някаква друга причина да се отбиеш тук днес, освен да се скараме?

Той се усмихна вяло и бръкна в джоба си. Извади сгънат лист и й го подаде. Тя го разгъна и вдигна въпросително вежди.

— Защо ми даваш нашето старо делово споразумение?

Реджи се облегна назад на дивана и отпи от брендито си.

— Време е целият бизнес да бъде прехвърлен на теб. Не е редно и аз да участвам в подялбата на печалбите.

Чеси изучаваше договора с развеселено умиление. Преди осем години се бе озовала в бедствено положение, след като тогавашният й покровител я бе изоставил. Вече не толкова млада и уморена от несигурния живот на метреса, тя бе потърсила временно убежище при Реджи.

Той не само че я спаси отново, но й предложи общ бизнес, като й отпусна пари за стартирането му. Така тя изгради своя публичен дом, с много труд и добро отношение, както към момичетата си, така и към клиентелата. Но никога нямаше да се справи без неговата помощ.

Чеси се изправи, прекоси стаята до дивана, на който той седеше, и възторжено го целуна.

— Ти си истински джентълмен, Редж. Една четвърт от този бизнес струва купища пари. Не са много тези, които ще се откажат от тях просто така.

Той пренебрежително сви рамене.

— Повече не се нуждая от този доход, пък и досега успях многократно да си върна първоначалната инвестиция.

— Сигурен ли си, че няма нещо, което мога да направя за теб… да покажа някак си моята признателност? — Тя плъзна опитната си ръка по мускулестото му тяло.

В очите му проблесна готовност, преди да поклати глава със съжаление.

— Не мисля, че това ще се хареса на Мартин.

— Не, и аз не очаквам да му се хареса — съгласи се тя със също толкова дълбоко съжаление. Мартин беше бившият боксьор, който посрещаше гостите, поддържаше реда в заведението, надзираваше кухнята и избата с виното и като цяло помагаше да се ръководи дома. Той беше добър човек, неин партньор в много неща, но проявяваше доста собственическо отношение към нея. Разпалването на старите страсти можеше само да причини ненужни неприятности.

— Ще се отбиваш ли от време на време, за да се виждаме? — попита Чеси тъжно, когато той се надигна, за да си върви. — Дори и да си уважавана личност?

Той се ухили, забравил за доскорошното раздразнение.

— Разбира се. Тъй като повечето от гостите ти са уважавани мъже, няма да изглеждам не на място. — Целуна я леко и излезе.

Чеси въздъхна, когато вратата се затвори след него. Двамата с Мартин се разбираха добре, но никога нямаше да срещне отново някой като Реджи.

 

 

Когато на другия ден Реджи се събуди, слънцето бе достигнало зенита си и започваше да се спуска към хоризонта. Отначало полежа напълно неподвижен, защото много добре знаеше, че ако прави резки движения, здравата ще му прилошее. Дори и слънчевите лъчи, галещи затворените му клепачи, дразнеха и без това опънатите му нерви. Мислите му се нижеха болезнено бавно, докато се опитваше да сглоби спомените си от предишния ден.

Първо се бе отбил в клуб „Уайт“, където се срещна с Блейкфорд, после вечеря с Джулиан, но си тръгна рано. Понечи да се обърне на една страна, но се отказа, когато силна болка прониза клепачите му. После бе посетил Чеси, за да й върне своя екземпляр от договора им за съдружие. Това посещение си го спомняше съвсем ясно, защото тя го отрупа с ред неприятни коментари за пиенето му.

А ти не й повярва, нали?

Вътрешният му глас, който и преди го бе предупреждавал мрачно, сега продължаваше да отеква в главата му. Простена, защото не искаше повече да мисли за това. Май трябваше да вземе Мак със себе си. В момента дори и малка доза от магическия еликсир на прислужника му щеше да му се стори като дар божи.

Отново задряма и когато следващия път се събуди, вече можеше да се движи, макар и бавно. За щастие в каната до умивалника имаше вода. Изплакването на лицето помогна на замъглените му очи да се прояснят.

Докато се чудеше как снощи се е добрал до дома си, той започна да съблича изпомачканите си дрехи и тогава зърна непознато нощно гърне върху масата до вратата. Въпреки че му бе толкова зле и едва се държеше на краката си, все пак му стана любопитно какво има в него.

За негова огромна изненада откри, че порцелановият съд е претъпкан с банкноти. Мили боже, какво е правил снощи? Сигурно е завършил обиколката си в някоя игрална зала. Грабна една шепа банкноти и се опита да отгатне колко пари може да има вътре. Но усилието се оказа твърде изморително за него.

По-късно, когато чаша ирландско уиски на екс и чистите дрехи възстановиха донякъде жизнените му сили, Реджи преброи парите в нощното гърне. Бяха малко над хиляда лири. Намръщи се в пълно недоумение. Беше готов да даде всички тези пари, само и само да си спомни какво е правил снощи. Но от друга страна не му бе необходимо да знае с точност. Несъмнено бе посветил цялата нощ на хазарт и пиене, както хилядите други нощи преди тази, но никога нямаше да е сигурен, докато не налетеше на някой познат, който да му разкаже какво се е случило.

Реджи винаги бе поемал рискове, но го правеше след внимателна преценка и когато чувстваше, че владее ситуацията. Но да загуби паметта си означаваше да изгуби самоконтрола си по един силно смущаващ начин.

Докато тъпчеше банкнотите в една кожена чанта, за да ги отнесе в банката, си припомни какво му бе казала Чеси снощи. Стисна устни. Може би — но само може би — тя имаше право. В Стрикланд пиеше по-малко и се чувстваше по-добре.

А сега, след по-малко от едно денонощие в Лондон, смъртта започваше да му се струва желано избавление, и то не само заради физическото неразположение от една пиянска нощ. Е, утре ще се махне от Лондон. Ще трябва само да се отбие до Лестършър, за да огледа там няколко кобили, а след това щеше да се прибере у дома.

Тази мисъл му се стори тъй естествена, че дори не се замисли колко изненадващо бързо Стрикланд се бе превърнал в негов дом.