Мери Джо Пътни
Прелъстителят (4)

Глава 3

Черната овца на рода Давънпорт простена и се размърда. След запоя от предишната нощ никак не бе странно, че се чувстваше толкова зле и му прилошаваше при най-лекото движение.

Замря, като държеше очите си плътно затворени, понеже от опит знаеше, че в сутрини като тази най-добре беше да действа съвсем бавно. Ако наистина вече беше настъпило утрото. Последните му спомени бяха твърде накъсани, за да е сигурен колко време е изминало.

След като главата му започна малко да се прояснява, Реджи отвори предпазливо очи. Таванът му се стори познат, така че би трябвало да си е у дома. След още малко умствена концентрация установи, че се намира в спалнята, а не във всекидневната, при това в своето легло, което, естествено, беше по-меко и по-широко от дивана.

Следващият въпрос бе как се е добрал дотук. Дочу нечие шумно дишане и завъртя глава съвсем малко, докато не видя почитаемия Джулиан Маркам. Младият му приятел спеше блажено на дивана, проснат в поза, от която по-късно би трябвало да го болят гърба и врата, но навярно щеше да му се размине.

Движейки се извънредно предпазливо, Реджи отметна одеялото, с което някой го бе завил. Започна да се надига, но бързо изохка болезнено и пак се отпусна на леглото. Беше подготвен за гаденето от махмурлука, но не и за острата болка, пронизала гърдите му. Докато тялото му се гърчеше от спазми и протестираше, той се опита да си припомни какво, по дяволите, се беше случило снощи, но безуспешно.

Реши, че е време да се справи с последиците и пак се надигна внимателно, за да провеси дългите си крака през ръба на леглото. Ботушите му удариха пода и по цялото му тяло се разпростря болезнена тръпка. Престана да се движи, решен да изчака мозъкът му да възстанови нормалната си дейност.

След като набързо прецени щетите, той реши, че няма нищо счупено, макар че отдясно ребрата го боляха силно, а дясната му ръка беше още по-зле. Кокалчетата на двете му ръце бяха охлузени. Трябва да се е сбил с някого. Беше напълно облечен, с тъмносиньото си сако и тесните си панталони, толкова изпомачкани, че всеки по-придирчив прислужник би му направил критична забележка. За щастие Мак Купър не се впечатляваше толкова лесно, иначе не би останал с Реджи толкова много години.

Мак за пореден път доказа професионализма си, като точно в този момент се появи в спалнята, понесъл в едната си ръка висока чаша с някаква оранжева течност, а в другата — силно затоплена кърпа, от която се вдигаше пара. Безмълвно подаде кърпата на господаря си. Реджи я разгъна и зарови лице в горещите й гънки. Горещината и влагата му подействаха ободряващо.

Изми лицето, врата и ръцете си. Сега можеше да поеме високата чаша в ръцете си. Преполови я на един дъх. Лекарството на Мак за сутрешен махмурлук бе едно от многото умения на талантливия прислужник — пресен плодов сок и солидна доза уиски, заедно с някои други съставки, за които Реджи предпочиташе да не се замисля.

На няколко пъти предпазливо завъртя глава. Олекна му, като се увери, че може да я движи, без да му се завие свят. После отпи още няколко глътки от напитката, но по-бавно. Едва когато чашата бе изпразнена, се осмели да погледне Мак в лицето.

— Колко е часът?

— Два следобед, сър. — Мак говореше с неразбираем кокни акцент, имаше яко телосложение и белези като на уличен бияч, но въпреки това му доставяше удоволствие да имитира маниерите и стила на надут и превзет камериер. Всъщност не беше само камериер на Реджи, а и коняр, иконом и портиер.

— Имаш ли някаква представа по кое време се прибрахме? — попита Реджи, след като се прозина.

— Към пет сутринта, сър.

— Надявам се, не съм нарушил покоя ти.

— Господин Маркам се нуждаеше от помощта ми, за да ви качи горе — призна Мак.

Реджи прокара ръка през тъмната си, разрошена коса.

— Това обяснява как съм се озовал в спалнята. — Погледна към приятеля си и забеляза признаци на съвземане. — Направи една кана с кафе. Мисля, че Джулиан ще се нуждае от него, а и аз също бих могъл да изпия няколко чаши.

— Много добре, сър. Ще желаете ли и нещо по-леко за обяд?

— Не! — Реджи потръпна само при мисълта за храна. — Само кафе.

Щом Мак излезе от стаята, Реджи стана и смъкна шалчето от врата си. Някой ден щеше да се удуши в съня си с тези проклети шалове. Изми лицето си с топлата вода, донесена от Мак, след което се отпусна на фотьойла до дивана и изпъна крака напред. Въпреки че се изми и промени позата си от хоризонтална във вертикална, все още се чувстваше като току-що възкръснал мъртвец. Джулиан най-после отвори очи и устните му се извиха в ангелска усмивка, посрещната намусено от Реджи.

Джулиан тутакси се надигна.

— Добро утро, Редж — поздрави весело. — Беше страхотна вечер, нали?

— Не си спомням — тросна се Реджи. — Какво се случи?

Джулиан се усмихна, без да се трогва от вкиснатото настроение на приятеля си. Красив блондин, надарен от съдбата с много чар и с бъдещо богатство, той бе много търсен от светските дами с дъщери за женене.

— Спечели петстотин лири от Блейкфорд. Не помниш ли?

Кафето пристигна. След като изпи голяма чаша горещо кафе, Реджи пак кръстоса крака и изгледа мрачно бистрите очи и приветливия вид на приятеля си. Сам си беше виновен, че се занимаваше с мъж, по-млад с десетина години от него, който можеше толкова скоро да се съвземе от среднощния гуляй. Някога Реджи също го умееше, но не и сега. Гаврътна по-яка глътка кафе и изруга, когато си опари езика.

— Помня само, че отидох във Ватие^[1]. Какво стана после?

— Блейкфорд покани дузина от нас на вечеря в квартирата си. И да поиграем на вист. Просто искаше да се изфука с новата си любовница, едно страхотно парче, казва се Стела. — Джулиан си наля кафе. — А пък тя доста си падна по тебе.

Реджи се намръщи. Спомените му бавно започнаха да се проясняват. От дома на граф Уоргрейв бе отишъл направо в някаква кръчма и два часа бе пил сам. После се срещна с Джулиан във Ватие, но оттам нататък всичко му беше като в мъгла.

— Тази Стела да не е една дребна проститутка с червена коса и блуждаещ поглед?

— Точно тя е. Завъртя се около теб като разгонена кучка. Блейкфорд и без това беше кипнал, защото изгуби сума ти пари, но когато ти изчезна за половин час, а той осъзна, че и нея я няма, едва не експлодира. Да не би да те е отмъкнала за малко странично забавление?

Реджи затвори очи и отпусна глава назад на облегалката на стола.

— Може да се каже.

При други обстоятелствата би се въздържал от каквито и да било контакти със Стела, чиято страхотна фигура се затъмняваше единствено от зашеметяващата й вулгарност. Само че тя бе подбрала момента много внимателно, като се лепна за него точно когато беше достатъчно пиян, за да не може да преценява какви ги върши, и не достатъчно, за да бъде неспособен като мъж.

Очите му останаха затворени, докато отново отпиваше от кафето, а сцената от предишната вечер изплува в мътната му памет. Проститутката го чакаше в коридора, когато той се връщаше, за да продължи с играта на карти. Търсещите й устни и жадните за ласки малки ръце не оставяха съмнения за желанията й. Тялото му, винаги готово да откликне, тутакси реагира. Последваха жарки целувки и трескави ласки, като от останалата компания ги делеше само една затворена врата. Възпламенена от това, че покровителят й бе в съседната стая, Стела издра с острите си нокти гърба на Реджи през ризата, докато стенеше задъхано от наслада. Слава богу, че картоиграчите вдигаха достатъчно шум, за да заглушат вика й на екстаз накрая.

Трябва да е бил напълно откачил.

Не, не беше откачил. Просто беше яко пиян. Нищо необичайно, впрочем.

С колеблив глас Джулиан наруши унеса на Реджи:

— Навярно не бива да го споменавам, но можеше да бъдеш по-внимателен. Блейкфорд адски ревнува тази проститутка. И като към историята със Стела се прибави и загубата му на карти, той май беше на косъм от това да те предизвика на дуел.

— Наистина не биваше да го споменаваш — уморено се съгласи Реджи, отворил очи само наполовина, докато невидим обръч стягаше болезнено слепоочията му. Защо, по дяволите, трябваше да е точно Блейкфорд? Той беше с неуравновесен характер, от когото можеше да се очаква всичко и Реджи се стараеше да го избягва, когато бе възможно. — Ако Блейкфорд смята да предизвиква на дуел съперниците си всеки път, когато тази мръсница си развърти задника, ще му се наложи да се бие с всички мъже в Лондон.

Джулиан кимна в знак на съгласие.

— След като си тръгнахме от дома на Блейкфорд, се завлякохме в новия игрален дом на „Пикадили“.

— Така ли сме направили? — Сега Реджи отвори широко очи, докато се опитваше да си припомни тази част от вечерта, но в главата му имаше само бяло петно. — Случи ли се нещо по-интересно?

— Аз загубих сто лири, а ти се сби.

— Страхотно — промърмори Реджи. — С кого, защо и кой победи?

— С Албърт Ханли. Обвини те, че мамиш на карти — отвърна Джулиан максимално сбито. — Разбира се, победителят беше ти.

— Ханли е казал… какво…? — Реджи скочи от леглото прекалено рязко и мигом му се зави свят. Преглътна надигналата се в гърлото му горчилка и пак се тръшна на леглото. — Не е чудно, че сме се сбили. — По ред причини репутацията на Реджи бе ужасна, в по-голямата си част напълно заслужено, но в кръговете на картоиграчите поне честността му никога не е била оспорвана.

— Ти свърши толкова добра работа, като го постави на мястото му, че не се наложи да се стига до дуел — заяви Джулиан ентусиазирано. — Такова яко меле беше. Ханли е по-тежък от теб с около петнайсет килограма и умее да се боксира добре, но въпреки това не успя да стовари юмрука си върху теб нито веднъж. Бяха ти необходими само две минути, за да му счупиш челюстта. Всички се съгласиха единодушно, че той трябва да плати за изпотрошените мебели, защото обвинението му беше съвсем неоснователно.

— А Ханли съгласи ли се?

— Не зная. Заради счупената му челюст трудно можеше да се разбере какво ломоти.

Реджи огледа ожулените кокалчета на пръстите си.

— Ако съм го победил толкова безапелационно, защото сега имам чувството, че кон ме е изритал в ребрата?

— Защото се изтърколи надолу по стъпалата, докато с Мак се мъчехме да те довлечем на горния етаж — обясни му Джулиан. — И накрая си блъсна главата в една от подпорните колони. Отначало се разтревожих за теб, но Мак ме успокои с думите, че няма да останеш трайно увреден.

— Има ли още нещо, което трябва да узная? — попита Реджи със застрашително учтив тон.

— Ами… — Джулиан се изкашля смутено. — Видяхме баща ми във Ватие и той се държа доста нелюбезно с теб.

Реджи само сви рамене.

— Не е нужно да ме гледаш с това виновно изражение. Той винаги се държи нелюбезно с мен.

Лорд Маркам бе убеден, че наследникът му затъваше в пороците само заради вредното влияние на Реджи. Но по ирония на съдбата всъщност Реджи учеше Джулиан как да се предпазва от най-опасните забавления в Лондон. Дори го бе спасил от една авантюристка, известна като Палавата вдовица, която бе решила, че Джулиан е най-доброто решение за финансовите й затруднения.

Но всичко това нямаше значение. Реджи бе използвал влиянието си за благото на Джулиан, без да очаква благодарности от бащата на приятеля си.

Джулиан се върна към по-безопасната тема за боя, обаче Реджи вече не го слушаше. Наведе се напред, отпусна лакти върху коленете си и зарови лице в шепи, обзет от дълбоко отчаяние.

През целия си разхайтен живот най-лошите щуротии бе извършвал, когато беше много пиян, но досега поне помнеше постъпките си. Съзнателно бе избрал да живее предизвикателно спрямо общоприетите правила за поведение в обществото и с готовност поемаше последствията. Всичко беше наред допреди една година, когато започна да не помни какви ги върши. И с всеки изминал месец белите петна в паметта му все повече зачестяваха и траеха все по-дълго.

Сега вече не можеше да е сигурен какво е направил или защо. Тази липса на самоконтрол го ужасяваше. Очевидният отговор бе да намали пиенето, затова беше взел решение да се ограничава. Но кой знае защо цялата му решителност се стопяваше още при първата изпита чаша.

Този начин на живот те убива.

Думите отекваха много ясно в съзнанието му, изговорени от един спокоен мъжки глас.

Не чуваше за пръв път подобно предупреждение. Веднъж същият глас го посъветва да бъде много внимателен, и то броени секунди преди да го нападнат двама опасни крадци. Едва успя да се отдръпне, миг преди единият нападател да забие нож в гърба му. При друг случай гласът му забрани да се качи на борда на яхтата на негов приятел. Реджи бе скалъпил някакво недодялано извинение, с което си навлече подигравките на цялата компания. Но когато излязла в открито море, яхтата била връхлетяна от страхотна буря и потънала, без никой да оцелее.

Този начин на живот те убива.

Пръстите му се стегнаха и той ги заби в слепоочията си, опитвайки се да спре проклетото главоболие, да изтрие спомените и липсата на спомени. Винаги бе живял трудно, напрегнато, на ръба на опасността, на границата на приемливото поведение. През месеците, след като вече не беше наследник на графство Уоргрейв, той съвсем бе подивял, като се впусна в неразумни залагания на карти и на коне. И пиеше повече от всякога досега.

Но по ирония на съдбата имаше феноменален късмет. Може би защото не се вълнуваше кой знае колко от това какво ще се случи, но печелеше, печелеше, все печелеше. Напълно изплати дълговете си и насъбра в банковата си сметка повече пари, колкото от години не помнеше да е притежавал.

Но какъв бе проклетият смисъл от всичко това?

Този начин на живот те убива.

Думите продължаваха да отекват в съзнанието му като молитва, сякаш се очакваше някакъв отговор, но Реджи беше прекалено изцеден, за да може да си даде такъв. Беше уморен до смърт от целия си живот. От безкрайните запои и игри на карти, от вулгарните мръсници като Стела, от безсмислените схватки и отвратителни сутрини като тази.

Двайсет и пет годишният Джулиан скоро щеше да надживее младежките буйства и увлечения, докато Реджи правеше все едни и същи неща, откакто бе завършил следването си. Вече шестнайсет години нищо не се бе променило в живота му.

Отчаянието му беше мрачно и горчиво. С внезапна жестокост си пожела някой като Блейкфорд или Ханли да побеснее дотам, че да забие куршум в гърдите му и да сложи край на цялата тази изтощителна безсмислица, която представляваше животът му. Но защо да чака някой друг да свърши тази работа? Имаше собствен пистолет.

Идеята изплува съблазнително в съзнанието му, но само за миг, преди да се отврати от нея. По дяволите, нима бе изпаднал чак в такава непрогледна безизходица? Умът му се скова от ужас, докато думите на Джулиан отекваха сякаш отдалеч.

Сетне вътрешният глас отново заговори.

Стрикланд.

Стрикланд, единственото място в света, на което някога бе принадлежал. Смяташе, че завинаги го бе загубил, но ето че проклетият му, безкрайно почтен братовчед му го бе върнал. Стрикланд, където се бе родил, където бяха умрели всички, които бе обичал.

Вече не беше неговият дом, но по Божията воля сега имението му принадлежеше, дяволите да го вземат.

Решението, което взе, не беше старателно обмислено. Той просто отвори очи и го съобщи на Джулиан:

— Промених решението си. Няма да замина за надбягванията в Бедфорд. Трябва да отида в Дорсет, за да огледам имението си.

— Твоето… какво? — примигна Джулиан недоумяващо.

— Моето имение, Стрикланд. Станах собственик. — Реджи се надигна, без да си прави труда да дава повече обяснения на озадачения се приятел.

За миг видя отражението си в огледалото над полицата на камината. Изглеждаше както обикновено, с небрежна, наперена елегантност, заради която по-младите толкова често му подражаваха. Но вътрешно се чувстваше състарен и огорчен.

Отиде до прозореца и погледна надолу към „Молтън Стрийт.“ През всичките години, откакто живееше в Лондон, беше наемал все това жилище, намиращо се много близо до Мейфеър. Квартирата беше удобна, напълно подходяща за ерген. Но никога не я почувства като свой дом.

— И кога ще се върнеш в града? — попита Джулиан зад гърба му.

— Нямам представа. Може да остана в Дорсет и да стана провинциален земевладелец. Ще се сдобия с червендалесто лице и глутница ловджийски хрътки.

Джулиан се разсмя, възприел думите му като шега, но Реджи ги изрече почти сериозно. Догматичният мъдрец и есеист доктор Самюъл Джонсън твърдеше, че ако човек е уморен от Лондон, значи е уморен от живота. Е, може би Джонсън беше прав. Реджи бе уморен и от Лондон, и от живота.

Може би в Стрикланд щеше да открие нещо, което да направи живота му по-стойностен. Но дълбоко се съмняваше.

 

 

Пасищата и горите в Дорсет му бяха добре познати, въпреки че кракът на Реджи не бе стъпвал там, откакто беше на осем години. Още помнеше пустите равнини в подножието на оголените хълмове, макар в Стрикланд да се намираха някои от най-богатите земеделски земи в цяла Англия.

След като реши да напусне Лондон, опакова багажа си и потегли, въпреки че Джулиан Маркам объркано продължаваше да му задава въпроси. Мак щеше да го последва по-късно с двуколката и достатъчно дрехи за по-продължителен престой. Реджи предпочиташе да язди, при това без придружители. Преспа в Уинчестър. На следващия ден, в ранния следобед, той вече наближаваше Стрикланд, неговия някогашен и бъдещ дом.

Макар че бе яздил бързо през по-голямата част от пътя, преди да завие по дългата алея, водеща към къщата, забави хода на коня си. От двете страни на алеята се извисяваха дървета. Бяха общо триста шестдесет и шест бука, по един за всеки ден от годината, включително за високосните години. На едно място в редицата имаше празно място, но до почернелия от мълнията дънер се извисяваше млада фиданка.

Той огледа фиданката, като се зачуди кой от имението е бил толкова грижовен, че да спази традицията и да засади това дърво. Може би господин Уестън, когото толкова хвалеха? По-скоро е бил някой от местните жители. Представителите на рода Давънпорт идваха и си отиваха, но арендаторите, обработващи тази земя поколения наред, оставаха.

В края си алеята правеше завой и къщата изведнъж се извиси в цял ръст пред Реджиналд, без никакво предупреждение. Той дръпна неволно юздите и очите му жадно и забързано огледаха фасадата. Стрикланд беше имение с господарска къща, представляваща нещо средно между скромна провинциална постройка и голям аристократичен замък. Изградена от камък, добиван в близкия хълм Хам Хил, тя приличаше на хилядите други жилища на английските земевладелци.

Когато беше дете, всичките му амбиции се ограничаваха само до това да стане господар на Стрикланд. Винаги бе знаел, че като най-голям син, той ще наследи всичко. Целта му беше да бъде достоен наследник на баща си. Той, също като него, щеше да се грижи за земята, щеше да знае имената на всичките арендатори и щеше да подарява сладкиши на всички срещнати деца. И също като баща си щеше да има жена, чието лице ще светва, когато съпругът й влезеше в стаята.

Но тогава, само за няколко ужасяващи дни, всичко се промени. Когато секретарят на чичо му дойде да вземе останалият сираче Реджи, за да го отведе в Уоргрейв Парк, той замина с него, без да задава въпроси, зашеметен, но покорен пред възрастния господин. Продължи да копнее за деня, в който най-после ще може да се завърне в Стрикланд, докато чичо му не му заяви със суров тон, че имението не е негово и никога няма да бъде.

Оттогава Реджи не мислеше за Стрикланд като за свой дом. Дори се опитваше изобщо да не мисли за имението. През годините, когато вярваше, че ще бъде следващият граф Уоргрейв, знаеше, че домът на неговото детство ще бъде само една нищожна част от наследството му, но никога не бе възнамерявал отново да живее в него.

А ето че накрая, както в началото, му бе останал единствено Стрикланд. Големите му очаквания се бяха изпарили и той не бе нищо повече от член на добра фамилия, с лоша репутация, при това вече не толкова млад.

Но за пръв път в живота си той бе станал собственик на имот, а в Англия земята винаги е била източник на власт и престиж в обществото. Ако някога се бе надявал да открие смисъл в съществуването си, би трябвало да го намери именно тук. Само да не беше толкова уморен…

Устните му се стиснаха в плътна линия, когато осъзна, че мислите му опасно клонят към безгранично самосъжаление. Отново пришпори коня си напред, докато се напрягаше да си припомни какво знаеше за семейството на майка си. Моминското й име беше Стантън, но освен спомените му за нея, нищо друго не изникна в съзнанието му.

Странно е как децата възприемат без никакви въпроси всичко, което ги обкръжава. Никога не бе предполагал, че имението е принадлежало на майка му. Вероятно семейството й се е състояло от стабилни, преуспяващи провинциални земевладелци, но след като аристократичният род Давънпорт бе поел опеката над младия Реджиналд, той бе погребал всичките си спомени за фамилията Стантън.

Къщата в Стрикланд е била построена още по времето на Тюдорите — просторна, двуетажна, с фронтони и неподвижни вертикални разделители на прозорците, както и с ясно открояващи се осмоъгълни комини. Фасадата имаше южно изложение, така че слънцето я огряваше по цял ден, докато отзад се разкриваше гледка към градините, езерото и ниските хълмове в околността.

Това, че къщата беше типична за епохата си, не означаваше, че не е красива.

Истинска изненада бе откритието колко малко се бе променило всичко тук. Площите бяха добре поддържани, а самата къща бе наскоро ремонтирана. Единствено лекото усещане за празнота му подсказваше, че нито родителите му, нито брат му или сестра му ще се покажат от голямата входна врата, за да се спуснат по стъпалата да го посрещнат.

Потръпна. Ръката му стисна тъй силно юздата, че конят изцвили и тръсна глава. Насили се да се успокои, скочи от седлото и завърза поводите на коня в подножието на стълбите. Изкачи се пъргаво, вземайки по две стъпала наведнъж, тласкан от вълнуваща смесица от очакване и опасение.

Ръката му се спря за миг върху тежкото чукало на вратата — месингов пръстен, висящ от устата на лъв. Като дете много го харесваше и все си мечтаеше за деня, в който ще порасне достатъчно, че да може да го достигне с ръка. Побърза да пропъди спомена и почука рязко. Но тъй като не последва отговор, той завъртя дръжката, просто така, за проба. В края на краищата нали притежаваше това място? Щеше да му се наложи да свикне с новата си роля на господар на Стрикланд.

Дръжката се завъртя под ръката му и масивната врата се отвори навътре, за да го пропусне в голямото преддверие с дъбова ламперия с резба. Премина през голямата дневна, после спря, а косъмчетата на врата му настръхнаха. Очакваше да завари какво ли не, но не и това, че тук нищо не се бе променило.

Всичко бе спретнато подредено, но се долавяше съвсем лек мирис на плесен и мухъл. Цветовете, шкафовете, мебелите, чиито очертания се забелязваха под ленените покривала — всичко бе останало непроменено. Разбира се, бе избеляло и поизносено, но това бяха същите мебели, сред които той бе израснат. Все едно виждаше призрачните фигури на родителите си, седнали край инкрустираната махагонова масичка за игра на карти, да се смеят на нещо, свързано с играта. Рязко се обърна и прекоси помещението към съседния коридор. Никой ли нямаше тук? По-добре беше да намери някой, който да му обясни защо, по дяволите, външната врата е оставена незаключена.

Зави надясно към всекидневната. Там видя една пълна жена да сваля покривалата от мебелите.

Когато влезе, тя го зяпна, крайно изненадана. Побърза да изтрие ръце в престилката си, преди да се поклони смутено.

— Господин Давънпорт! Изненадахте ме. Много скоро дойдохте. Тъкмо научихме новината и не ни остана време да подготвим всичко както трябва.

Реджи се учуди откъде жената знаеше, че той ще дойде, но после реши, че е логично един нов собственик да се появи, за да огледа собствеността си.

— Все пак сте дошли преди мен. Вие сте…?

Жената изглеждаше малко над четирийсетте, с розови бузи, учтива, но в никакъв случай не и раболепна.

— Аз съм госпожа Хералд. Сигурно не си спомняте, но бях прислужница тук още когато бяхте малко момче. Тогава се казвах Мей Барлоу. — Огледа го от главата до петите и кимна одобрително. — Израснали сте висок, също като баща си.

Реджи присви замислено очи.

— Една от арендаторските ферми се държеше от мъж на име Херадц.

— Да. Омъжих се за Роби Херадц. Живеем в Хил Фарм.

— Къщата е в отлично състояние — заговори Реджи разсеяно, докато оглеждаше всекидневната или някогашния утринен салон. Пропорциите на стаята бяха приятни, а върху две от стените имаше два големи прозореца с няколко крила. Спомни си, че майка му много обичаше да седи тук.

— Да. Беше дадена под наем за доста години на един пенсиониран капитан от флота. Той поддържаше много добре къщата, но не посмя да направи промени. Освободи я след смъртта на стария граф. Продължих да навестявам къщата, за да проверявам дали нещо не е протекло или изгнило, и ако трябва — да бъде сменено от дърводелците.

— Свършила сте добра работа. — С течението на годините Реджи бе научил значението на похвалите. Лицето на госпожа Хералд засия.

— Радвам се, че така мислите, сър. Стараем се да правим най-доброто, на което сме способни. — Тя се поколеба за миг, после заговори забързано: — Всички ние много се радваме, че тук отново ще живее някой Стантън. Не беше правилно Уоргрейв да пренебрегва това място толкова много години. Старият граф нито веднъж не стъпи тук, само прибираше парите, но нищо не влагаше обратно.

При тези дръзки думи жената се изчерви, като си спомни, че старият граф беше чичо и настойник на новия господар на имението, но Реджи само й отвърна кротко:

— Аз съм Давънпорт, а не Стантън.

— Но майка ви беше от рода Стантън, а в Дорсет само това има значение — заяви тя и кимна твърдо. — В Стрикланд винаги са живеели поколенията от рода Стантън.

Думите й напомниха на Реджи за официалния тон, с който съдиите произнасяха присъдите си.

— Може би въпросът ми изглежда глупав, но имам ли роднини от фамилията Стантън? — попита той след кратък размисъл.

— Най-близкият е господин Джереми Стантън от Фентън Хол. Той е братовчед на майка ви и беше добър приятел на баща ви. Вече е на възраст, но е истински джентълмен. — Госпожа Хералд поклати глава със съжаление. — Вашата майка, госпожица Ан, беше единствено дете. Жалко, че нейният клон от фамилията свърши с нея. Ако имахте по-близки роднини, те нямаше да позволят старият граф да ви отведе след… — Тя млъкна, сетне реши да не довършва изречението. Вместо това добави: — Всички от семейство Стантън винаги са се грижили за своите роднини.

Може би и заради това са измрели, помисли си Реджи цинично, но не посмя да го изрече в лицето на госпожа Хералд, пламнало от фамилна гордост. На глас заяви само:

— Моят прислужник ще пристигне утре или вдругиден с багажа ми, но аз реших да избързам.

— Да ви оправя ли господарската спалня?

Ярък спомен проблесна в съзнанието на Реджи. Въпреки модата да се спи отделно, родителите му винаги спяха заедно в нея, в широкото легло с четири дъбови колони с богата резба. Струваше му се някак нередно да спи в тяхното легло.

— Не, ще се настаня в стаята над нея. Мисля, че й казваха синята спалня.

— Много добре, сър. А искате ли нещо за ядене? Снаха ми Моли Барлоу е долу в кухнята — чисти и подрежда продуктите в килера. Много бързо може да ви приготви нещо леко за закуска.

— Може би по-късно. Сега бих искал да видя господин Уестън. Знаете ли дали е в кабинета, или е излязъл някъде в имението?

Госпожа Хералд замълча. Обичайната й бъбривост внезапно изчезна.

— Трудно е да се каже, сър. Управителят много работи. Може да е навсякъде.

— Казаха ми, че господин Уестън се справя много добре.

— О, да, господин Давънпорт. Никъде няма да намерите по-добър управител — потвърди тя със странно, едва ли не виновно изражение.

Реджи я изгледа с любопитство, като се зачуди защо споменаването на Уестън имаше такъв ефект върху госпожа Хералд. Да не би управителят да имаше афера с нея? Или хората от глухата провинция не страдаха от такива пороци? Ако е така, Дорсет наистина ще се окаже адски скучно място.

Излезе от всекидневната. Докато обикаляше из къщата, видя две момичета да лъскат дървените мебели и да търкат подовете. Те го изгледаха с нескрито любопитство, захилиха се свенливо и побързаха да сведат глави, когато той им кимна. Обзе го странното усещане какво е да си господар на имение.

Страничната врата го отведе до широкия двор с калдъръм, заобиколен от сгради, иззидани от същия сиво-жълт камък, както главната къща. Всичко тук му бе толкова познато. Погледна нагоре и си припомни деня, когато се бе покатерил по една стълба, оставена от мъжа, който поправяше покрива. Като се качи най-горе и закрачи, много щастлив, по каменните плочи, се чувстваше чудесно, докато майка му не се появи, за да му заповяда моментално да слезе от покрива. Нямаше представа какво можеше да се случи, ако падне долу на калдъръма, затова се изненада от тревогата, изписана по лицето на майка му, но веднага слезе долу.

В онези дни той беше много послушен. Това бе едно от многото неща, които се бяха променили, след като напусна Стрикланд.

Краката му неусетно го поведоха към кабинета на управителя на имението, намиращ се в срещуположния край на двора. Когато натисна дръжката, вратата се открехна тихо. Пристъпи вътре. Стаята му се видя сумрачна след яркото следобедно слънце на двора. Зад бюрото стоеше мъж, обърнат с лице към лавицата с книги, зает с търсенето на някакъв том. Явно не бе чул открехването на вратата, затова Реджи имаше време да го огледа. Слаба фигура, с много изправена стойка, с удобното облекло, което носеха хората в провинцията — кафяво сако, кожени бричове и износени ботуши.

Очите на Реджи постепенно се адаптираха към по-слабата светлина в кабинета и той остана напълно шокиран, като разбра, че гледа не мъж, а жена, облечена в мъжки дрехи. Погледът му се плъзна с възхищение по дългите й, добре оформени крака, докато се питаше смаяно коя, по дяволите, беше тя? Може би някоя от многото представителки на рода Хералд? Трудно му бе да си представи някой от този толкова консервативен клан да се облича толкова предизвикателно.

Изкашля се възпитано и попита:

— Да знаете къде е господин Уестън?

Тя подскочи като подплашен заек, преди да се извърне рязко към него. Жената бе по-висока от всички жени, които бе виждал, с големи очи и впечатляващо правилни черти. Разкошната й кестенява коса бе стегната в дебели плитки, образуващи строг венец около главата й, придаващ й царствен вид, който дори изненадата не успя да помрачи.

Сега, когато я виждаше още по-ясно, той не можеше да си обясни как е могъл да допусне грешката да я вземе за мъж. Въпреки строго мъжките си дрехи, тя притежаваше великолепни женствени извивки на точните места. Всъщност, мъжкото й одеяние я правеше да изглежда направо предизвикателна.

Интересът му рязко се засили. Може пък животът му в Дорсет да се окаже много по-забавен, отколкото бе очаквал. Жената изглеждаше над двайсет и пет годишна и очевидно не бе някоя стеснителна девственица. Изражението й беше почти войнствено. Но от друга страна в Реджи се появи подозрението, че е глуха.

— Имате ли някаква представа къде е господин Уестън? — повтори той.

Последва момент на абсолютна тишина. После тя си пое дълбоко дъх, при което ленената й риза се развълнува прелестно, и отвърна с войнствен тон:

— Аз съм Уестън.