Мери Джо Пътни
Прелъстителят (20)

Глава 19

Веднага щом пристигна в Ашбъртън Хаус, граф Уоргрейв беше приветстван от домакина, лорд Майкъл Кениън.

— Ричард, толкова се радвам, че си в Лондон — усмихна се Майкъл. — С изключение на стария ми приятел Рейф, сме се събрали малка група офицери от деветдесет и пети полк.

Кенет Уайлдинг, виконт Кимбъл, отскоро женен, излезе напред, за да се здрависа с госта.

— Откога не сме се виждали, графе. Не беше ли от битката при Ватерло?

— Точно така — кимна Ричард. — Върнаха ме в Лондон с ранен крак, а ти продължи с окупационната армия към Париж. Предполагам, че си извлякъл най-доброто от това назначение.

Всички се разсмяха. Ричард поздрави приятеля на Майкъл — Рейф, херцог Кандовър, когото познаваше от Камарата на лордовете. После четиримата се преместиха във всекидневната. Продължиха с разговори на различни теми, докато пиеха следобедната си чаша портвайн, когато Майкъл отбеляза:

— Днес си необичайно мълчалив, Ричард, дори и по твоите стандарти. Да не би предстоящото бащинство да ти се отразява тежко?

— Прощавай, Майкъл — извини му се Ричард. — Предстоящото бащинство е чудесно. Само се чудя как се справя моят братовчед, известен повече като черната овца на фамилията.

Приятелят му повдигна подигравателно вежди.

— Няма сведения, че Дорсет е бил опустошен или пропаднал в морето, така че Реджи навярно се държи прилично.

Ричард се усмихна.

— Не предполагах, че познаваш братовчед ми.

— Той беше легенда в Итън. Познават го всички, които учеха там заедно с Реджи. — Майкъл плъзна гарафата е портвайн по полираната махагонова маса към Рейф. — За наше съжаление.

— Реджи не беше чак толкова лош — отбеляза херцогът с мек тон.

В очите на Майкъл се изписа горчивина.

— Длъжен съм да призная, че съм пристрастен, защото се запознах с Реджи приблизително преди трийсет години и по време на цялото ни общуване сме имали търкания. Рейф се разбираше много по-добре с него.

Изпълнен с любопитство, Кенет Уайлдинг попита:

— Ти ми писа за този твой братовчед, Ричард, но не ми сподели много, освен че бил твой наследник и си му прехвърлил някакво имение. Защо е нарочен за черната овца на фамилията? Да не би да е измамник?

Ричард изгледа Майкъл въпросително, който побърза да добави:

— Реджи Давънпорт винаги е бил извън всякакви класификации. Не е бил измамник — дори точно обратното, по свой, странен начин е проявявал забележителна почтеност, но може да бъде изключително влудяващ.

— По какъв начин? — попита Кенет, който като художник, винаги се интересуваше от хората.

— Проблемът е в това, че Реджиналд винаги е с една крачка по-напред от общоприето допустимото — отбеляза Рейф замислено. — Светското общество е обкръжено с невидима граница. Винаги съм знаел доколко далеч мога да стигна, без да нарушавам въпросните граници. И това ме прави дързък. — Устните му се извиха в самоиронична усмивка. — Докато Реджи винаги предпочита да бъде една крачка извън границите. И това го прави опасен.

— Винаги ли е бил такъв? — попита Ричард.

— Невинаги — призна Майкъл. — Запознах се е Реджи, точно когато чичо му бе станал негов настойник. Тъй като баща ми и чичо му бяха приятели и имението Уоргрейв е близо до пътя между Ашбъртън и Итън, на някого бе хрумнала блестящата идея да ни изпратят заедно на училище. Времето беше отвратително и каретата едва пълзеше, така че ние останахме цели три дни блокирани в нея и се опознахме много добре. — Майкъл отпи замислено от портвайна си. — Реджи съвсем наскоро бе загубил семейството си, след което бе захвърлен в една враждебна среда, а сега го изпращаха в друга, навярно не по-малко враждебна. Той беше като… — Майкъл затърси най-подходящите думи, — като бясно куче, ръмжащо, озъбено, отвсякъде очакващо само злини. Ако тогава бях по-голям, щях да се отнасям с по-голямо разбиране към него, но на тази възраст той просто ме дразнеше.

Рейф продължи разказа си.

— Реджи беше кралски стипендиант. — Намръщи се. — Всички ние знаем много добре каква е системата на общественото образование в Англия. Достатъчно лошо е да си редовен ученик, камо ли кралски стипендиант. Те живееха при такива ужасни условия, че дори и най-нехайните родители се колебаеха дали да подложат синовете си на подобни мъчения. Заради това винаги се намираха вакантни места за кралски стипендианти.

— И всичко това въпреки факта, че впоследствие кралските стипендианти автоматично ги приемаха в Кралския колеж в Кеймбридж, а след това, ако пожелаеха, можеха да си осигурят спокойно и удобно съществуване до края на дните си като преподаватели — добави Майкъл.

— Разбирам — промълви Ричард. — Навярно дядо ми е записал Реджи като кралски стипендиант, тъй като това е бил най-евтиният начин да го устрои в живота.

— Лесен, но жесток — заяви Рейф хапливо. — Със стипендиантите се отнасяха като с животните в зоологическата градина. Получаваха храна само веднъж дневно, обикновено печено овнешко с варени картофи. Спяха в една грамадна спалня на най-горния етаж на една каменна сграда, много стара, поне на триста години, в която вечно отнякъде духаше. Всяка вечер ги заключваха в дългата зала, точно в осем, и не ги пускаха до седем часа на другия ден. — Поклати глава. — Всичките те, около петдесет или шестдесет ученици, са били оставяни сами да се оправят, без никакви учители или по-старши ученици, които да поддържат реда. Слава богу, че никога не е пламнал пожар, иначе всички са можели да загинат сред пламъците.

— А аз си мислех, че в Хароу беше зле — потръпна Кенет. — Както ми го описваш, ми напомня за закона на джунглата.

Със суров поглед Рейф отпи още от портвайна си.

— През първите няколко години Реджи беше най-малкият и най-дребният от всички стипендианти. На всичкото отгоре беше красив, което още повече влошаваше положението му.

Ричард присви очи, като разбра за какво намекваше Рейф.

— Бил е малтретиран от по-големите момчета?

— Не точно. Ето как се зароди легендата за твоя братовчед. — Майкъл даде знак на прислужника си да напълни гарафата. — Реджи се биеше като бултериер. Никога не се предаваше, независимо какво му струваше това. Два или три пъти го пребиваха до безсъзнание, но когато се свестеше, отново започваше да размахва юмруци. Дори и най-заклетите побойници в колежа не искаха да си имат работа с него. — Поклати глава с възхищение. — Това бе най-шантавото нещо, което някога съм виждал — шестнайсетгодишно момче да внимава как се държи пред едно хлапе, което е наполовина по-малко от него и на години, и на ръст. Същото беше и с учителите. Независимо колко го наказваха с бой с пръчки, той никога не се пречупи.

— Жалко, че не е постъпил в армията — каза Кенет с истинско съжаление. — Щеше да стане превъзходен войник.

— Според мен той искаше да постъпи в армията, но чичо му не плати таксите за обучението му като офицер. — Майкъл се усмихна тъжно. — По онова време по-скоро бих умрял, отколкото да си го призная, но много се възхищавах на Реджи. Въпреки че бе по-суров и буен и от докер на пристанището, той си оставаше един от най-добрите ученици и най-способните спортисти. Само че ние с него още от самото начало бяхме в лоши отношения и по-късно така и не го преодоляхме.

— Благодарен съм ти, че ми обясни толкова много за миналото на братовчед ми — рече Ричард, с унесен поглед в лешниковите си очи. — Мисля, че сега го разбирам малко по-добре.

— Надявам се някой ден да се запозная с него — усмихна се Кенет.

— Може би ще посетя братовчед си, по-късно през лятото — отбеляза Ричард замислено. — Имам малко работа в Хампшър, така че ще съм близо до Стрикланд.

Майкъл си каза, че Ричард възприема твърде на сериозно ролята си на глава на фамилията Давънпорт. Надали неговият непокорен братовчед ще го посрещне цивилизовано, да не говорим за посрещане с отворени обятия.

Но понякога хората се променят към по-добро. Майкъл например беше успял. Когато станаха от масата, онази част от него, която навремето се беше възхищавала на младия Реджиналд Давънпорт, се надяваше проклетникът да успее да промени живота си, преди да е станало прекалено късно.

 

 

Реджи знаеше, че ще се провали, усещаше че се хлъзга необратимо към пропастта, подобно на човек, стъпил върху стръмен покрив. Предишният път, когато спря пиенето, му беше много трудно, но поне знаеше, че това лишение е временно.

А сега, независимо колко отчаяно следваше съвета на Алис да мисли само за един ден, час или минута, усещаше как се приближава неумолимо към мига, в който волята му ще се пречупи. Заради тези мисли компанията му не беше никак лесна за понасяне.

Посвещаваше повечето от времето си на дресировката на конете, тъй като откри, че психическите натоварвания са по-силна защита, отколкото чисто физическата преумора. Вечерите прекарваше с останалите обитатели на къщата, като говореше малко и предимно слушаше бърборенето на младите, за да потуши изгарящата го жажда за глътка алкохол.

По предложение на Алис, Мередит и Питър работеха върху плановете за подновяване на вътрешното обзавеждане на къщата. Проектът помогна на Мери донякъде да се разсее от тревогата си заради отсъствието на Джулиан. А на Питър осигури възможност да докаже отличния си вкус в декорирането. Двамата млади Спенсър обсъдиха идеите си с Реджи, тъй като на него принадлежеше последната дума. Реджи бе длъжен да признае на Алис умелия начин, по който въвлече и тримата в тази задача.

Той се бе сдобил с лула, както за да пуши с нея, така и заради безкрайно дългата процедура, която бе нужна, за да запали проклетото нещо. Освен това продължаваше с натрапчивото си влечение към нощното плуване в езерото. Само Алис и Мак разбираха какво се опитваше да постигне. Усещаше, че двамата го наблюдават, но се стараеха да не му се натрапват.

Когато нервите му опасно се опъваха и беше на ръба да се провали, някак си Алис винаги съумяваше да е наблизо. Със спокойствие игнорираше изблиците му на раздразнение и му помагаше да не прекрачва границите на разумното поведение. Той предполагаше, че за нея представлява просто още един проект, нещо като вещ със съмнителна стойност, която може да вдигне цената си след нанесени значителни подобрения.

Но й беше благодарен, независимо от мотивите й. След като младите си легнеха, двамата с Али оставаха до късно да си говорят, като темите обхващаха доста широк диапазон — от земеделие и скотовъдство до политика, литература и още стотици други неща. Но никога не обсъждаха две теми: нейното минало и неговото бъдеще. Той често се чудеше какъв ли е бил животът й преди да стане гувернантка, но тя не споменаваше нищо за това, а той усещаше, че няма право да я пита.

Докато безкрайните дни се влачеха, имаше няколко инцидента, достатъчно напрегнати, за да го обезпокоят. Първото събитие се случи, когато заедно с Мередит и Питър отидоха в Дорчестър, за да изберат тапети и платове за завеси и драперии, току-що доставени от Лондон. Питър бе настоял да отидат, горд от възможността да демонстрира нарастващите си декораторски умения.

Красивото лице на Мери беше спокойно, но бе прекалено мълчалива. Докато бяха разговаряли насаме, Алис бе споделила с Реджи, че Джулиан често пишел, все повтарял колко му липсвала и потвърждавал намерението си до един месец да се върне в Стрикланд. Но фактът, че той нито веднъж не бе споменал как баща му е приел новината за предложението му за брак, беше доста зловещ признак.

В Дорчестър Реджи остави Питър и Мери пред магазина, след това подкара каретата към конюшните, където гледаха и даваха коне под наем. Точно излизаше оттам, след като бе оставил конете, когато се сблъска с Джордж Блейкфорд. Изпъшка наум, но външно запази приличие.

— Добро утро, Джордж — поздрави учтиво.

Другият мъж се закова на място и пламна от възмущение. Набитото му мускулесто тяло застина от гняв.

— Би трябвало да те извикам на дуел заради това, което си сторил на Стела.

— Какво ти каза твоята божа кравица, че съм й направил? — попита Реджи, донякъде заинтригуван.

— Каза ми, че си я изнасилил още в първата вечер, в която си я срещнал. А на бала си я обидил публично — изръмжа Блейкфорд.

— За първото обвинение пледирам за невинен, докато за второто се признавам за виновен — отвърна Реджи. Внезапно му стана крайно досадно. Очевидно, както и подозираше, Стела продължаваше да сее сплетни. — Обидата наистина бе много лоша проява от моя страна, но не е нещо, заради което хората си обявяват дуел. А сега, ако ме извиниш…

Блейкфорд протегна месестата си ръка и яростно стисна ръката на Реджи.

— Не се опитвай да се измъкнеш! — изръмжа приглушено и заканително. — Ако само се доближиш до Стела, с теб е свършено!

С шокираща внезапност ролите им се размениха за част от секундата — Реджи издърпа ръката си, сграбчи китката на Блейкфорд и я изви с такава сила, че малко оставаше да я счупи.

— Не ме заплашвай, Блейкфорд — процеди с нисък, заплашителен глас. — Използвай цялата тази страст и енергия, за да дадеш на Стела това, от което се нуждае, та да не си пъха ръцете в панталоните на другите мъже.

— Копеле! — Лицето на Блейкфорд стана почти пурпурно от ярост, докато се опитваше да освободи ръката си.

— Не бъди такъв глупак, че да се въвлечеш в публично сбиване заради целомъдрието на една курва — предупреди го Реджи презрително, като пусна ръката му. — Ако наистина вярваше, че съм я изнасилил, още преди седмици щеше да хукнеш подире ми с камшик в ръка.

Думите му възпряха Блейкфорд, който се обузда с видимо усилие.

— Ще съжаляваш за това, Давънпорт — изръмжа. — От много години правиш каквото си искаш и не даваш и пет пари за нищо, но възмездието ще те сполети в най-скоро време.

— Не се съмнявам — процеди Реджи ледено. — Но междувременно имам неотложна работа. — Заобиколи Блейкфорд и се насочи към „Хай Стрийт“. Усети, че го сърби между плешките. Не се съмняваше, че ако Блейкфорд носеше пистолет, щеше да го убие на място.

Призна си мрачно, че беше грешка да изпуска нервите си и да говори за малката уличница по този начин. Понякога, когато са намесени жени, мъжете губеха напълно здравия си разум. Реджи не можеше да се отърси от неспокойното предчувствие, че срещата с Блейкфорд можеше да има лоши последици.

Още щом влезе в магазина, тутакси бе въвлечен в ожесточения спор между Питър и Мери за предимствата на щампованата дамаска в светлобежово, в сравнение с тази от брокат в синьо и гълъбовосиво. Той само сви рамене философски. И без това репутацията му беше толкова лоша, че нямаше как да стане по-зле.

 

 

На Джордж Блейкфорд му се искаше да прекърши врата на Давънпорт с голи ръце — да размаже студената му, презрителна физиономия, превръщайки я в кървяща каша. Единствено мисълта за голямата му цел го удържаше да не удовлетвори жаждата си за кръв. Далеч по-важно бе Алис Уестън да умре, и то по такъв начин, че следите да не водят до него.

Жалко, че пожарът не бе успял. Макар че като се замислеше, не се сещаше за нищо друго, което толкова да прилича на нещастен случай. Втори пожар обаче щеше да събуди много подозрения. Освен това пожарът вече се доказа като недостатъчно ефективен метод за убийство.

Оказа се изненадващо трудно да се добере до проклетницата, която прекарваше буквално цялото си време в имението, където всички я познаваха, а на непознатите винаги се гледаше с подозрение. Нещата се усложняваха още повече от решимостта на Блейкфорд да убие не само Алис Уестън, но и Реджи Давънпорт.

Накрая стигна до заключението, че трябва да им устрои засада, която можеше да бъде приписана на някоя скитаща банда главорези. След края на войната из страната бродеха много такива престъпници, тъй като хиляди войници бяха освободени от служба и обречени на глад. Но се нуждаеше от време, за да намери хора за тази задача. Не трябваше да са местни. И за нищо на света не трябваше да са свързани по някакъв начин с него самия.

Вече бе открил двама отчаяни негодници, които вършеха всичко за пари, като единият от тях се оказа изкусен бивш армейски стрелец. Когато намереше още двама-трима, ще се нуждае само от подходящо събитие, което да примами двете му жертви да се отдалечат от имението. Можеше да отнеме седмици или дори месеци, но той бе готов да чака колкото е необходимо, за да е сигурен, че няма да му се изплъзнат.

Засега му оставаше само да предвкусва сладостта от победата и отмъщението си.

 

 

Алис влезе в спалнята си и едва не се сблъска с камериерката Джили, която почистваше стаята. Момичето сведе глава.

— Извинете ме, госпожице, веднага ще изляза.

— Не е нужно. Дойдох само да се преоблека. Трябва ми риза, която да ми държи по-хладно. — Алис отиде до гардероба си и отвори едно чекмедже. — Оказа се по-топло, отколкото очаквах. Мисля, че ще вали.

Извади една чиста риза и се обърна точно навреме, за да види как Джили се олюля и изпусна порцелановия леген за миене на Алис — едно от най-красивите изделия на грънчарската работилница. Лицето на камериерката бе позеленяло.

Разтревожена, Алис я хвана за ръката.

— Седни, наведи се и сложи глава между коленете си, преди да си припаднала.

Замаяната Джили се подчини. За щастие каната, пълна с вода, все още бе цяла, така че Алис намокри една кърпа и я подаде на Джили, сетне позвъни на икономката.

След като изми лицето и шията си със студената вода, лицето на момичето възвърна нормалния си цвят.

— Благодаря ви, лейди Алис. Толкова съжалявам — промърмори то изнемощяло, като се надигна от стола. — Сега ще почистя тук.

— Поседи още малко — заповяда й Алис. — В тази жега човек лесно може да припадне.

Джили се усмихна притеснено.

— Това няма нищо общо с жегата, госпожице.

Преди да продължат разговора, при тях влезе госпожа Хералд и само с един поглед прецени ситуацията.

— Върви да си легнеш за остатъка от следобеда, Джили — нареди тя. — Трябва да се грижиш по-добре за себе си.

— Искам да работя колкото мога, госпожо — заяви камериерката и вирна упорито хубавата си брадичка.

— Знам, но не ставай глупава, момиче. Възползвай се от късмета си — скастри я госпожа Хералд. — Хайде, тръгвай.

Джили кимна боязливо на лейди Алис, изправи се и тръгна внимателно към вратата.

След като камериерката затвори вратата, Алис се намръщи.

— Госпожо Хералд, това дете да не е бременно?

— Да. Не знаехте ли? — Икономката се наведе и започна да събира парчетата от счупения леген. — Разбира се, никак не го одобрявам, но чест прави на господин Давънпорт, че просто не я изхвърли оттук. Повечето джентълмени никак не ги вълнува какво се случва с глупавичките любовчийки като нея. — Изправи се и добави: — След малко ще изпратя някое от момичетата да почисти тук. — С тези думи тя напусна стаята.

Алис имаше чувството, че са я ударили в корема. Значи Джили е била камериерката, която се беше измъкнала тайно от спалнята на Давънпорт и сега носеше в утробата си плода от временното увлечение на своя господар. Глупаво бе от страна на Алис да се изненадва — бебетата бяха естествената последица от секса. Знаеше го всеки, който работи във ферма. По дяволите, нямаше причина Алис да се чувства предадена.

Но какво общо имаше разумът с всичко това? Умът й се смрази, пръстите й се вцепениха от напрежение. Едва успя да свали изпотената си риза и да облече чистата. Преди да излезе, трябваше да се съвземе, иначе всеки, който я видеше, щеше да се досети, че нещо не е наред.

Приседна на ръба на леглото и се загледа невиждащо пред себе си, докато се опитваше да разбере защо се чувства толкова наранена. И тогава го проумя.

Чувстваше се твърде слаба, за да се изправи на крака, затова се изтегна по гръб на леглото, с все още отворени, невиждащи очи. Значи бе влюбена в Реджи, въпреки цялото му нехайно очарование и неоспоримите му недостатъци. Удивително бе колко дълго бе успявала да го крие от самата себе си.

По-малко унизително бе да се преструва, че той просто е подходящ мъж за фантазиите й. Да, той възбуждаше сетивата й както никой друг досега, но в същото време я третираше като равна. Уважаваше преценките й, вслушваше се в идеите й, шегуваше се с нея, поощряваше я, докато извади наяве отдавна заровените особености на личността й. Беше я удостоил с най-рядката и ценна привилегия — да я смята за свой приятел.

Ех, каква патетична картинка представляваше — застаряваща стара мома, на която приятелството не й стигаше! Най-съкровеното й тайно желание бе да види как един циничен мъж, с толкова сериозни недостатъци, се превръща магически в прекрасния принц. Искаше той да й се закълне във вечна любов, да моли за ръката и сърцето й. И никога да не погледне друга жена.

Обаче вместо това той беше приютил под покрива си бременната си любовница, а на самата Алис обръщаше внимание само когато беше пиян. Не издържа и се изправи, опитвайки се да разкъса отчайващия обръч на мислите си.

Помогна й гордостта й. Можеше да приеме да я смятат за мъжкарана и ексцентричка, но проклета да е, ако позволи на някого да си мисли, че е глупава и патетична — и то най-малко Реджи. Той се нуждаеше от приятел много повече, отколкото от още една любовница и тъй като тя го обичаше, щеше да продължи да му предлага приятелството си.

Приятелството беше по-добре, отколкото нищо. Макар че щеше да й е много по-трудно да му бъде само приятел.

 

 

Нищо не оставаше скрито от прислужниците. Мак Купър много скоро научи, че Джили се е почувствала зле. И тъй като в момента не беше зает, излезе в градината, набра букет цветя, отнесе ги на таванския етаж и ги постави в една ваза.

Досега не бе виждал стаичката на Джили. Зарадва се, че прозорецът беше отворен и вътре влизаше свеж въздух. Тя лежеше на тясното си легло със затворени очи. Меката й кестенява коса беше разрошена. Като остави вазата върху скрина, Мак се загледа в лицето й. После тихо се обърна и тръгна на пръсти към вратата.

Но преди да излезе, клепачите на Джили потрепнаха и тя отвори очи. Мак копнееше да изтрие умората от измъченото й лице. Ала още бе твърде рано.

— Не се безпокой — заговори й утешително, — само ти донесох малко цветя. Поспи още малко.

— Всъщност не спях. — Момичето погледна към цветята и в кафявите й очи се изписа приятна изненада. — Благодаря ви, господин Купър. Никой досега не ми е подарявал цветя.

— Нищо особено не съм направил. — Той запристъпя смутено от крак на крак.

— Не, не е така. — Погледът на Джили се премести върху лицето му. — При първия ни разговор, когато ми предложихте да излезем на разходка и ми дадохте малки подаръци, аз си казах, че сигурно искате да ме вкарате в леглото си, но вие никога не се опитахте. — На устните й затрептя тъжна усмивка. — Половината от мъжете в имението го правят. Всички знаят що за момиче съм.

Отдавна бе чакал такъв удобен шанс. Обърна единствения дървен стол в малката стаичка и го възседна, като сплете ръце върху облегалката.

— Грешиш. Те не знаят какво момиче си. Докато аз знам. Ето защо нищо не съм опитвал да ти предлагам.

— Не разбирам — призна тя със своя мек дорсетски акцент.

Мак се намръщи.

— Една грешка не означава, че си леснодостъпна уличница. Мисля, че си се влюбила в онзи мъж. Жалко, че той се е оказал толкова глупав и не те е оценил.

Тя затвори очи и сълзите й бликнаха изпод клепачите.

— Съжалявам, май непрекъснато плача. — Отново отвори очи. Гъстите й мигли бяха натежали от сълзите. — Защо сте толкова мил с мен?

Той се поколеба, неуверен как да й отговори.

— Харесвам те — отвърна простичко. — И… — което му беше много по-трудно да каже — и си мисля, че е време да си намеря жена.

Кафявите й очи се разшириха.

— Вие… вие искате да се ожените за мен?

Прекалено силната й изненада малко го обиди.

— Нима идеята е толкова абсурдна? — попита Мак сковано. — Аз не съм чак толкова лоша партия.

Като видя реакцията му, тя заговори забързано:

— О, не, не исках да кажа това. Работата е там, че вие сте джентълмен от Лондон, а аз съм само едно провинциално момиче. А и вие сте личен прислужник на господаря, докато аз съм само обикновена камериерка. При това бременна камериерка. Защо ще искате да се ожените за мен? Можете да си намерите някоя много по-добра.

Досега той не се бе замислял за сложната смесица от нежност, желание и стремеж да я защитава, която тя будеше в него. Заговори, като подбираше внимателно думите си:

— Ти си хубаво момиче, с добро сърце и здрав разум. Забелязах те още щом пристигнах тук. И… ами, мисля, че се нуждаеш от мъж. — И когато печалните й очи се приковаха в лицето му, додаде сковано: — Но не искам да се омъжиш за мен само защото се нуждаеш от съпруг.

Неговата уязвимост я трогна. Досега Джили бе гледала на него по-скоро като на важен господин от Лондон, много над достъпните за нея мъже, който й бе обърнал внимание поради причини, които тя не можеше да си обясни. А сега го възприемаше просто като мъж и й хареса това, което виждаше. Той действително не беше никак стар, нямаше повече от трийсет. И я харесваше.

— Не бих се омъжила само за да имам съпруг — пророни тя и му се усмихна свенливо.

Повече нищо не бе казано по въпроса, но когато се накани да си тръгва, Мак си мислеше, че двамата се разбират забележително добре. И когато я целуна съвсем леко по устните, тя отвърна на целувката му.