Мери Джо Пътни
Прелъстителят (26)

Глава 25

Лейди Алисън Блейкфорд беше като некоронована кралица — безпогрешна и почитана. С високо вдигната глава и гордо изражение, тя не трепваше пред хорските погледи. Младата жена намираше някаква забавна ирония в промяната на положението си. В Дорсет беше уважавана. А в Лондон почти я боготворяха.

Градът беше доста спокоен и тих, тъй като по-голямата част от beau monde^[1] беше в Брайтън или други модни курорти. Появата на отдавна оттеглилия се от светския живот херцог Дъруестън и блудната му дъщеря привлякоха вниманието на всички, които бяха останали в големия град. Дори някои от представителите на елита, подочули пикантните новини, побързаха да се завърнат в Лондон. Бяха организирани малки сбирки в тесен кръг, за да бъде нейна светлост отново представена на влиятелните персони.

Поръчаха й нов, пищен гардероб и го доставиха почти за една нощ, тъй като през този сезон модистките не бяха претрупани с работа. Бяха направени задължителни визити на всички отдавнашни влиятелни познати на фамилията Дъруестън, които посрещнаха възторжено Алис, заявявайки, че са очаровани да я видят отново. Тя едва ли не чуваше как се въртяха и тракаха зъбните колелца в мозъците им, докато я оглеждаха и си блъскаха главите за възможните кандидати за ръката й. Въпреки леко напредналата си възраст тя си оставаше — отново — най-богатата наследница в Англия.

Великолепната къща, известна като Дъруестън Хаус, бе отворена за пръв път от цяло десетилетие. Изглеждаше точно както преди дванайсет години, когато Алис бе представена за пръв път пред обществото. Очевидно нищо плебейско като прах не се допускаше сред тези царствени покои.

Обаче тя се беше променила. Господи, колко се беше променила! Вече не се вълнуваше от това какво си мислят за нея болшинството от облечените по последна мода безделници от светското общество. Когато пристъпваше уверено в някоя стая, облечена във великолепна рокля и по-висока от другите дами, тя тутакси привличаше всички погледи.

Ала всичко беше безкрайно отегчително.

Единственото й удоволствие бяха разходките с момчетата до Тауър, до цирка Астли и други подобни простонародни забавления. За всеобща изненада херцогът ги придружаваше навсякъде и не криеше, че искрено се забавлява.

С леко бодване на недостойна ревност Алис наблюдаваше все по-голямото сближаване на баща й с Питър и Уилям. Херцогът винаги бе искал да има син. А тя така и не успя да се превърне в такъв, макар че — бог й бе свидетел — бе опитала.

Но нямаше спор, че баща й не беше на себе си от радост, след като си бе върнал единствената дъщеря. Двамата започнаха предпазливо да възстановяват някогашната си близост. В този процес на взаимно преоткриване, болката, която толкова отдавна бе станала неделима част от Алис, че бе престанала да я забелязва, най-после изчезна.

Но дори и това не си струваше загубата на Реджи.

 

 

Стрикланд беше изумително опустял, десет пъти по-празен, отколкото когато Реджи се бе върнал за пръв път след три десетилетия. Удивително беше колко бързо бе свикнал да има повече хора наоколо. Липсваха му младите Спенсър, смеховете и закачките им, дори споровете им, но най-много му липсваше Али.

За щастие започна жътвата. Това запълваше времето му, макар че имаше много добър надзирател, който да следи ежедневната работа. Получи и покани от местните земевладелци, които искаха да узнаят от първа ръка за неочакваното издигане на Алис в светското общество. Това беше направо невероятно за тях, като някаква библейска легенда.

Реджи прие няколко от тези покани, най-вече за да запълни тягостните вечерни часове, когато тя най-много му липсваше. Някога посвещаваше тези часове на пиенето, но сега бе твърдо решен да не се връща към него, независимо колко беше самотен.

Много често вечер свиреше на пиано. Успя да възстанови младежките си умения и дори ги надмина, което му доставяше огромно удоволствие. А и това му помагаше да се откъсне от ежедневието, което беше своеобразен лек за болката по нея и донякъде му помагаше да я забрави.

Атила и Немезида свикнаха да спят в леглото на Реджи. Той предполагаше, че примирението на котарака беше признак на западащите му стандарти. Раздразнен от продължаващото отсъствие на Алис, Атила понякога се нахвърляше върху Немезида и хапеше шотландската овчарка по опашката или забиваше острите си нокти в чувствителния й нос. Немезида само изскимтяваше укорително и отново заспиваше.

Но дори и когато беше крайно раздразнен, Атила бе достатъчно умен, за да не се опитва да ухапе Реджи.

 

 

Една седмица след пристигането им в Лондон херцогът заведе двете момчета в Татърсол^[2]. По принцип жени не се допускаха в тази светая светих на продажбите на породисти коне, затова Алис реши да се възползва от възможността да напише няколко писма.

Сепна се, когато икономът влезе в нейния салон и върху сребърен поднос й поднесе гравирана визитна картичка. Още беше прекалено рано за официални визити. Погледна към картичката. Граф Рандолф Ленъкс.

Обля я вълна от паника и неувереност. Знаеше, че пътищата им рано или късно ще се пресекат, тъй като граф Рандолф и баща й бяха приятели. Но не очакваше да е толкова скоро. Още не беше готова!

Май никога нямаше да бъде готова отново да се изправи лице в лице с Рандолф. За миг се поколеба дали да не го отпрати. Но после сви рамене. Нали беше решила, че отхвърлянето му повече не може да я нарани? Вече не беше толкова сигурна, но бе важно да се срещне с него.

Провери притеснено в стенното огледало как изглежда. Носеше елегантна светлокафява утринна рокля, която подчертаваше фигурата й с изискана провокативност. Нямаше го строгия венец от плитки, който бе заменен от модерна фризура — водопад от лъскави къдрици. След като се огледа с критично одобрение, Алис реши, че е достатъчно привлекателна. Но не и красива. Беше се почувствала красива само веднъж, на сутринта след като се любиха с Реджи.

Рандолф я чакаше в златния салон. Тя се спря на прага и двамата се огледаха изучаващо, без някой да заговори.

Бившият й годеник беше с около два-три сантиметра по-висок от Алис, с коса с цвета на лъскаво, тъмно злато. Лицето и фигурата му притежаваха красивите пропорции на класическите скулптури. Беше облечен безукорно. Изминалите години само бяха подобрили външността му, добавяйки към красотата му зрялост, каквато не притежаваше преди дванайсет години.

Леко шокирана, Алис осъзна, че когато са били годеници, той е бил само на двайсет и една, още почти юноша. Никога не се бе замисляла, че е бил толкова млад.

— Алисън?

В тихия му глас се долавяше въпросителна нотка, която прекъсна размишленията й.

— Здравей, Рандолф. — Усмихна му се и му подаде ръка, решена да издържи цивилизовано това изпитание, все едно помежду им не лежаха дванайсет години на страдания. — Толкова ли съм се променила, че не можеш да ме познаеш?

Рандолф също й се усмихна, с видимо облекчение. Алис осъзна, че и той е не по-малко нервен от нея. Колко странно.

Графът прекоси стаята и целуна ръката й, но не я пусна, след като се изправи.

— Изглеждаш изумително, Алисън. Прекрасно е, че отново мога да те видя.

Алис побърза да отдръпне ръката си.

— Какво, да не си започнал да харесваш жени като Дългата Мег, три метра високи, целите само кожа и кости, непоносимо властни? Разбира се, не бива да се забравят и парите. — Потръпна ужасено. Дотук с цивилизоваността. Нямаше намерение да изрече тези горчиви, ядни думи, които сега увиснаха във въздуха като воня от изгоряла плът.

Рандолф затвори очи. Силен емоционален спазъм изкриви лицето му.

— Бог да ми е на помощ, значи това е била причината — прошепна повече на себе си, отколкото на нея. Пое си дълбоко дъх и отново отвори очи. — През последните дванайсет години неспирно терзаех мозъка си, опитвайки се да си обясня защо избяга. И тъй като баща ти ми каза, че си поискала да разтрогнеш годежа ни точно преди да си тръгнеш, се опасявах, че може да си чула тези думи, но се молех да греша.

От години граф Рандолф оставаше в съзнанието на Алис като циничен предател, подиграл се с чувствата й. Но сега, при вида на ужасеното му лице, този образ се разпадна.

— Може би трябва да седнем — заяви тя хладно. — Изглежда има какво да си кажем.

Избраха два стола, разположени един срещу друг.

— Току-що се бях върнала от езда и бях застанала точно под френските прозорци, когато чух какво те попита приятелят ти. Чух и твоя отговор — поде първа Алис.

Сякаш отново видя развяващите се завеси, усети как шокът я блъсна в слънчевия сплит, само че този път всичко й се стори много далечно. Това, което чувстваше сега, не беше болка, а само спомен от болката.

Лицето на Рандолф се изопна.

— Разбира се, ти си си помислила, че съм съгласен с това, което приятелят ми каза.

— А какво друго да си помисля? — попита тя сухо. — Чух го със собствените си уши. След всичките ти клетви за вечна любов, беше доста… неприятно… да узная, че най-привлекателното в мен е богатството ми.

— Знаеш ли, не беше така — възрази той тихо. — Истината беше, че те обичах, и то повече, отколкото можех да изразя с думи.

— Ах, да, кой не би обичал всички онези прекрасни пари? — промърмори Алис, едва успявайки да сподави горчивата нотка в гласа си. Самият Рандолф беше доста богат, иначе никога нямаше да бъде приет от баща й като приемлив кандидат за ръката й. Но нейното богатство беше многократно по-голямо от неговото. Пък и много често богатите бяха най-алчни.

Той тръсна рязко глава.

— Алисън, самият аз съм богат. О, никой не възразява да има още пари, но не съм принуден да се оженя за някоя жена, освен ако не съм силно увлечен по нея. Както аз бях увлечен по теб. Ти не приличаше на никоя друга. Интелигентна, жизнерадостна, загрижена за всички, които нямаха твоя късмет. Забавна, понякога властна, но често нехаеща за престореното благоприличие. И толкова хубава, че едва сдържах ръцете си далеч от теб.

Тя се изчерви.

— Не ми се подигравай, Рандолф. Предпочитам откровените обиди пред фалшивите комплименти.

Сиво-сините му очи срещнаха нейните с безспорна откровеност.

— Алисън, никога не съм те лъгал. Единствените неискрени думи, които си чувала от мен, бяха в отговор на глупавия въпрос на Фогърти през онзи ден.

Тя едва си пое дъх. Странно, но му повярва.

— Ако наистина си ме обичал, как можа да кажеш онова? — попита тихо. Беше открила, че споменът за болката още я нараняваше.

Той въздъхна.

— Не зная дали ще можеш да го разбереш, но младите мъже не обичат да признават, че изпитват силни чувства. Могат да си признаят, че изпитват похот, но не и любов. Повечето от приятелите ми бяха изумени, че искам да се оженя, вместо да се радвам на ласките на оперетните танцьорки. Щяха да ме разберат по-добре, ако ти беше обикновена златокоса богата наследница, крехка като порцеланова статуетка. Обаче ти беше различна.

Алис сви устни.

— Значи пак се връщаме към Дългата Мег, висока три метра, цялата само кожа и кости, неспособна да стопли леглото на един мъж.

Той трепна.

— Ти приличаше на млада кобила, само дълги крака и огромни очи, още не съвсем окопитила се или поне не по общоприетия начин — заговори той, като подбираше внимателно думите си. — Но за мен беше красива. Знаех, че е течение на времето ще ставаш още по-красива. И наистина си прекрасна.

Внезапно сълзи запариха очите на Алис. Побърза да ги затвори.

— Добре ли си? — попита Рандолф загрижено.

— Добре съм. — Тя прехапа устни, сетне отвори очи. — Звучиш много убедително. Но пък — тонът й стана по-твърд — ти винаги си бил такъв.

Един мускул потрепна на красивата му челюст.

— Предполагам, че си го заслужих.

Тя нервно отметна косата си.

— Защо, Рандолф? Защо каза на приятеля си, че се жениш за мен само заради парите ми, когато той те попита защо го правиш?

— Защото това беше причина, която той можеше да разбере. — Някогашният й годеник въздъхна. — Фогърти щеше да ми се изсмее, ако се бях опитал да му обясня какво изпитвам към теб. Любовта те прави уязвим. Достатъчно трудно ми беше да ти призная най-съкровените си чувства. А да ги разкрия пред един повърхностен и глупав мъж бе направо невъзможно.

Алис го изгледа учудено.

— Нима обяснението на случилото се е толкова просто?

— Наистина е просто — съгласи се той с усмивка, в която нямаше следа от радост.

Алис се загледа невиждащо през стаята. Не можеше да не повярва на Рандолф. Дори и сега, след дванайсет години, за него явно не е било лесно да дойде тук и да разкрие чувствата си по този начин.

— Не зная дали това е трагедия или фарс. Целият ми живот се промени заради една обида, която, както се оказва, не е била преднамерена.

— Ти прекара дванайсет години в изгнание заради момент на слабост, а аз се отрекох от сърцето си — изрече Рандолф с мрачно изражение. — Никога няма да си го простя. Нито очаквам ти да ми простиш. През всичките тези години се боях, че думите ми са те прогонили. Изпитвам почти облекчение да узная, че най-лошите ми страхове са били верни. — Той се изправи. — Не вярвам, че отново ще искаш да ме видиш. Прекарвам голяма част от времето си в провинцията, така че няма често да се изпречвам на пътя ти. Съжалявам, Алисън. Извинението ми едва ли може да компенсира проваления ти живот, но… е най-доброто, което мога да направя.

Алис също стана.

— Не си тръгвай веднага. Нека да изпием по чаша чай.

И преди той да успее да възрази, позвъни на прислугата, сетне му махна с ръка отново да седне на стола. Докато осмисляше казаното от Рандолф, тя бе обзета от облекчение. В гърдите й се надигна прилив на доверие към него. Ако един мъж я намира за красива и желана, това би могло да се дължи на умопомрачение или на извратен вкус, но напоследък двама мъже бяха направили подобни заявления. Не можеше да повярва, че и двамата са луди. А междувременно раната от болезнения удар върху самочувствието й, нанесен й преди дванайсет години, започваше да зараства.

Алис също седна отново.

— Ти не си единственият виновник за бягството ми. Баща ми е не по-малко виновен от теб. И като се замисля сега, осъзнавам колко лекомислено е било да побягна така панически. — Усмихна му се тъжно. — Щом си тръгнах, в мен надделя гордостта на фамилията Блейкфорд. По-скоро бих умряла, отколкото да се върна обратно и да призная, че съм сгрешила. Ако… ако един приятел не се беше намесил, сега нямаше да съм тук.

Поднесоха им чая. Тя замълча, докато го наливаше в чашите. Предложи на Рандолф, който вече се чувстваше много по-непринудено, отколкото когато пристигна, от миниатюрните пасти върху подноса.

— Освен това можеш да се отърсиш от заблудата, че си провалил живота ми — поде тя след първата блажена хапка; за баща й винаги работеха едни от най-добрите готвачи в Англия. — Трябва да знаеш, че не ми се нрави да съм обект на клюки, но ми беше от голяма полза да опозная света извън златната клетка, наречена Карлеон.

Той я изгледа сериозно.

— Да не би да го казваш само за да ме успокоиш?

— Ни най-малко. — Алисън протегна ръка за още една паста, но в следващия миг се отказа. Сега, когато не изразходваше толкова физическа енергия, трябваше да внимава със сладките неща. Усмихна му се дяволито. — Приличам ли ти на съсипана жена?

Той я удостои с една продължителна усмивка.

— Изглеждаш великолепно. Превърнала си се в забележителната жена, каквато винаги съм знаел, че ще станеш.

Ако Алис беше от жените, които умееха да отмятат глава кокетно, сега би трябвало да направи точно това. Тя обаче реши, с известно съжаление, че това просто не е в нейния стил. Трябваше да се научи да приема комплиментите с достойнство. Наля още чай.

— А сега, след като цялата тази древна история е вече разнищена, разкажи ми нещо за себе си, Рандолф. Сигурно си се оженил и имаш семейство.

— Не. Години наред се надявах да се върнеш. Не можех да погледна друга жена. — По лицето му пробяга сянка. — Накрая се отказах и преди четири години се ожених. Тя почина при раждане.

— Много съжалявам — промълви състрадателно Алис. Може би нехайно изречените лъжливи думи на Рандолф бяха съсипали много повече неговия живот, отколкото нейния. Побърза да смени темата и двамата се впуснаха в приятен, безобиден разговор. Алис му описа някои от по-забавните преживявания от кариерата си като работеща за прехраната си жена. Рандолф се оказа добър и внимателен слушател, умеещ да оценява казаното от нея.

Когато той най-после се накани да си тръгне, се спря за миг, с напрегнато изражение на красивото си лице.

— Предполагам, че няма да е възможно да започнем отново.

Имаше добри и топли очи. Алис го изгледа изпитателно за миг, преди да поклати глава.

— Някога можеше да се получи, но не и сега.

Той кимна, целуна ръката й със съжаление и си тръгна.

Изпълнена с лека носталгия, Алис се прибра в стаята си. Рандолф беше толкова мил джентълмен, роден да стане добър и любящ съпруг на някоя щастливка. Надяваше се в бъдеще повече да му провърви.

Поне за едно беше сигурна: само щеше да си губи времето с жена, която, за съжаление, предпочиташе прелъстители.

 

 

Алис разресваше косата си преди лягане, когато на вратата й се почука.

— Влез, Мери — извика, досетила се, че е повереницата й, която току-що се бе върнала от визитата при бъдещия си свекър.

Мередит, прекрасна във вечерната си рокля от синьо кадифе, влезе и се разположи удобно в креслото.

— Прекарах много приятно със семейство Маркам, но най-хубаво си е у дома. — Усмихна се закачливо. — За мен домът е мястото, където си ти, макар че до днес кракът ми не беше стъпвал в Дъруестън Хаус. Дори не съм си мечтала за това!

Алис се усмихна, трогната от определението „дом“, което бе дала възпитаницата й.

— Би ли искала да се омъжиш тук? Това ще впечатли семейството на Джулиан.

— Определено си струва да се обмисли. Ще пиша на Джулиан и ще видя какво мисли. — Мери леко се нацупи. — Но независимо с какво нетърпение очаквам сватбата, ще ми липсват нашите разговори.

Същото изпитваше и Алис. Толкова много неща в живота й се бяха променили, при това така бързо. Настани се с въздишка на леглото и се зае да сплита косата си.

— Разкажи ми повече за гостуването ти.

Мери изпълни молбата й. Двамата с Джулиан посетили също и имението Мортън, където щяха да живеят след венчавката. Алис само кимаше и понякога вмъкваше по някоя забележка, докато накрая Мери попита:

— Кога смяташ да се върнеш в Стрикланд?

Алис вдигна дългите си крака и обви ръце около коленете си, нещо като неосъзната реакция на неочаквания въпрос.

— Няма да се върна там.

— Разбира се, че ще се върнеш — възрази Мери. — Какво ще прави Реджи без теб?

— Той не ме иска там. — Алис се постара да звучи безстрастно, но гласът й неволно потрепери. — Каза ми го съвсем ясно.

Мери изгледа настойницата си с недоумение.

— И ти му повярва?

— А какво друго можех да направя? — попита Алис сковано. — И без това никога не е искал жена за управител. Пък и вече е напълно способен сам да управлява имението.

Мери я изгледа състрадателно.

— Какво общо има това с вас двамата? Този мъж е луд по теб. Може да не се нуждае от теб като управител, но със сигурност се нуждае от теб като жена.

Чувствата на Алис бяха толкова силни и неконтролируеми и за свой ужас установи, че едва се сдържа да не се разплаче. Сведе унило глава, а Мери се премести при нея на леглото и я прегърна утешително, сякаш бяха разменили ролите си.

— Ако толкова много се нуждае от мен — заговори Алис с усилие, — защо ми каза, че мястото ми не е там?

— От криворазбрано благородство — заяви Мери спокойно. — Алис, ти си най-умната и най-способна жена, която някога съм срещала, но преценките ти за мъжете са плачевно грешни — каза Мери, когато Алис вдигна изненадано глава. — Тъй като Реджи държи извънредно много на теб, се е постарал пряко силите си да постъпи така, както смята, че е най-добре за теб. Имайки предвид лошата му репутация и благородния ти произход, за него това е означавало, че трябва да изчезне от живота ти, за да можеш да си намериш някой много по-достоен партньор.

— Глупости! — сряза я Алис.

— О? Помисли над думите ми.

Алис отвори уста, за да протестира отново, но в следващия миг се спря. Всъщност вътрешното й чувство й бе подсказало, че двамата е Реджи споделят нещо магическо, че не само тя държи на него. Но после беше разкрила пред него достатъчно подробности за миналото си, за да се досети той коя е тя и всичко се бе променило. Все още в плен на ужасяващите съмнения дали някой наистина би могъл да я пожелае, тя бе сметнала вътрешното си чувство за погрешно.

Намръщи се. Нима той наистина се смяташе недостоен за нея? Замисли се за това как би погледнало светското общество на техния съюз и реши, че това е напълно възможно. Навярно прекалено лесно се бе оставила да я убедят да си тръгне.

Извърна се към повереницата си с присвити очи.

— Наистина ли, наистина ли си сигурна, че Реджи се интересува от мен като… като нещо повече от приятелка?

— Гарантирам ти. Както самата ти неведнъж си повтаряла, аз притежавам вродена дарба да разбирам мъжете. Само начинът, по който те гледа, докато си заета с разни други задачи… — Мери поклати глава. — Гледа те, все едно си неговата последна надежда за рая.

— Наистина ли? — изуми се Алис.

— Бог ми е свидетел — заяви Мередит съвсем сериозно. — Когато ти си наоколо, у него съществува някаква… напрегнатост, все едно половината от вниманието му винаги е заето с теб. Честно казано, винаги съм имала чувството, че едва се сдържа да не те грабне на ръце, да те отнесе в стаята си и да заключи вратата поне за седмица.

Алис се изчерви. Реджи й бе казал същото.

— Не бива да говориш за такива неща — изрече машинално, докато се мъчеше да подреди мислите си.

— Остава ми малко до венчилото — изтъкна Мери. — Упражнявам се да говоря като порочна съпруга.

Алис се усмихна, ала усмивката й бързо помръкна. Мили боже, ако Мери беше права, да не би Реджи вече да се е пропил от мъка? Както беше самотен и нещастен, сигурно пак е посегнал към бутилката. Мисълта й се стори непоносима, особено след всичко, което бе изстрадал, за да спре да пие. Скочи от леглото и се втурна към гардероба.

— Какво правиш, за бога? — попита Мери, когато настойницата й отвори първото попаднало пред очите й чекмедже.

— Опаковам дрехите си, за да се върна в Стрикланд.

— Не можеш да тръгнеш посред нощ — засмя се девойката.

Алис престана да тършува в чекмеджето.

— Мога, но предполагам, че не бива. Освен всичко останало, първо трябва да поговоря с татко. Утре сутринта няма да е твърде късно. — Мислено се помоли наистина да се окаже така.

Мередит се претърколи по корем и подпря брадичка върху ръцете си. Приличаше повече на палаво момиче, отколкото на млада дама.

— Нуждаеш ли се от съветите ми как да убедиш Реджи да приеме неизбежното?

Алис се усмихна.

— Не. Ако действително си сигурна, че той ме желае, самата аз разполагам с няколко метода за убеждаване.

Мередит кимна одобрително. Сега, след като Алис щеше да се появи на сцената, Реджи нямаше шанс за спасение. Не че би поискал това.

 

 

Херцог Дъруестън никак не остана доволен от изявлението на дъщеря си, че се връща в Стрикланд и то за неопределен срок.

— Заради Давънпорт е, нали? — попита я мрачно. Срещата им бе в кабинета му, толкова луксозен, че самият Луи XIV, Кралят Слънце, би се чувствал тук като у дома си.

— Да. Тръгнах си прекалено набързо. — Алис крачеше из кабинета на баща си, нетърпелива да тръгне час по-скоро. — С Реджи имаме недовършена работа.

— Как можеш да тичаш подир един прелъстител и пройдоха, Алисън? По мъж с толкова окаляна репутация? — ядоса се херцогът. — Нямаш ли гордост?

Тя се замисли.

— По принцип, да, имам. Но когато е замесен Реджи, от нея не остава много.

Херцогът стисна ядно устни.

— Той ще се ожени ли за теб?

Алис си сложи ръкавиците.

— Надявам се, но няма да настоявам за това.

Може би го изрече прекалено прямо, защото лицето на баща й придоби цвета на стар портвайн.

— Знаеш, че мога да те лиша от наследство — изръмжа той. — Титлата и наследството се полагат на една дъщеря само ако баща й реши, че тя заслужава да ги получи. Винаги съм смятал, че по-малкият брат на Джордж Блейкфорд ще бъде достоен херцог, а именно той е следващият по реда за наследяване.

— Изборът на наследник е твоя работа. — Тя впи стоманения си поглед в сиво-зелените му очи. — Веднъж вече избягах от всичко това. — Махна с ръка към целия лукс наоколо. — Доказах, че съм способна сама да се издържам, при това съвсем добре. Наистина ли вярваш, че сега, когато съм на трийсет, ще съм по-склонна да се подчиня на волята ти, отколкото когато бях на осемнайсет?

Лицето на баща й можеше да послужи за отлично онагледяване на противоречащи си емоции. Дожаля й за него, затова се приближи до стола му и го целуна леко по челото.

— Татко, нека не се отчуждаваме заради това. Толкова много ми липсваше.

Той примигна забързано.

— И ти ми липсваше, момиче. Но защо не се омъжиш за някой като граф Рандолф? Той е чудесен мъж и ще поднови предложението си в минутата, в която пожелаеш.

— Зная, но той е прекалено добър за мен. — Алис му се усмихна закачливо. — Няма съмнение, че ще го държа под чехъл.

— Той няма да има нищо против.

— Сигурно, но аз ще имам. Не искам съпруг, когото мога с лекота да командвам, както не желая и някой, който ще се опитва да ме тормози. — Изгледа баща си непреклонно. — Ти просто не харесваш Реджи, защото той прилича твърде много на теб. Научих за историите от буйната ти младост. С изключение на разликата от един милион лири двамата с него сте от един дол дренки.

— Не се опитвай да ме размекнеш, момичето ми. — Херцогът изсумтя и се опита, не съвсем успешно, да потисне усмивката си. — А и един милион лири представляват съществена разлика.

— Да, съществена е — призна тя, — но не е значима.

Целуна баща си на сбогуване и излезе. Нямаше намерение да позволи да бъде значима и точка.