Мери Джо Пътни
Прелъстителят (18)

Глава 17

Когато за пръв път видя Мередит Спенсър в изпоцапаните от глината дрехи, Джулиан Маркам си каза, че тя е забележително хубаво момиче. А когато я видя няколко часа по-късно в изискана вечерна рокля, реши, че е ослепителна красавица. След три дни, прекарани в компанията й, младият благородник вече беше окончателно влюбен в нея.

Но колкото и да бе запленен, знаеше, че обича не само красотата на Мери, но и интелигентността й, невинната й доброта, както и способността й да разсъждава трезво. Любовта беше за него ново и прекрасно преживяване, но той не я споделяше, изчакваше подходящия случай и внимаваше да не каже на Мери нещо, което би могло да я обиди. За щастие, в тази глуха провинция двамата можеха да прекарват заедно почти всеки час от деня, да се разхождат, да яздят, да посещават местните забележителности. В Лондон никога не биха могли да бъдат толкова много време заедно. Много им помагаше и доверието, което лейди Алис имаше в своята повереница и в самия Джулиан.

Това доверие не беше незаслужено. Джулиан и Мери не си размениха нито една неуместна или неприлична реплика, но докато се смееха и разговаряха за всичко или по-точно за нищо съществено, в Джулиан се затвърждаваше впечатлението, че тя споделя чувствата му. Реши да говори с нея в деня, преди да си замине заради семеен ангажимент. Макар да бе сигурен, че означава много за Мери, не му се искаше да тръгне, без да се е уверил в чувствата й към него.

Бяха решили следобед да се разходят до грънчарската работилница. Джулиан с радост придружаваше Мери навсякъде, но за него се оказа изненадващо интересно да гледа как се приготвя глината и се изработва керамиката.

— Навремето е имало малки местни грънчарници навсякъде в Британия — обясняваше му Мери, докато му показваше къде се приготвят калъпите. — Но сега пътищата са много подобри и керамичните съдове могат да се транспортират на по-дълги разстояния. Поради това този отрасъл се концентрира на местата, където има повече суровини, като например Страфордшър.

Джулиан изучаваше с удоволствие очарователния й профил, когато тя вдигна от рафта един гипсов калъп, донесен от Париж.

— Знаеш забележителни неща — отбеляза той с възхищение.

Тя се засмя.

— Под „забележителни“ имаш предвид неща, които не подхождат на една дама. — Отвори калъпа пред него. — Виждаш ли? Втечнената глина се излива в този калъп. Гипсът поема водата, глината се утаява на дъното и готово! Получаваме ваза или чаша или каквото и да е друго. Така могат да се изработят дори много сложни модели.

— Мери — заговори Джулиан, като отпусна ръка върху нейната, която държеше калъпа, — причината да си толкова специална е, че никак не приличаш на превзетите госпожици.

Тя го измери с бърз, неуверен поглед, след което върна калъпа на рафта.

— Нито леля ми, нито лейди Алис някога са ми позволявали да бъда превзета. Да отидем ли да видим пещта, в която се изпича керамиката?

Той я последва послушно до пещта, която бе достатъчно голяма, за да се поберат двайсетина души. Сега беше наполовина пълна с полуготови изделия, чакащи за второто изпичане. Мери му посочи по-интересните модели, включително и едни изискани чаени чаши в отделен контейнер, предназначен да ги предпази от прекалено силно нагряване.

— Това тук са някои от моите мостри. Работя върху украсата им, за да сме готови, когато се открие възможност да се разшири производството.

— Каква красота — промърмори Джулиан, без да откъсва очи от лицето на Мери.

За миг му се стори, че долови някаква тъга в прекрасните й сини очи. Но после тя се усмихна закачливо.

— Един експерт във флиртуването умее да обърне всичко в комплимент. — Продължи да говори, след като се отдалечиха от пещта. — Утре пещта ще бъде напълно заредена за изпичането. А аз ще мога да се заема с украсата на моите мостри след второто изпичане. Доволна съм от подготовката. Формите са много добри.

— Както и твоите — вметна той, докато се възхищаваше на силуета й върху вратата на конусовидната грънчарска пещ.

Единственият отговор, който получи, беше шеговит смях.

Дейми Палмър, надзирателят на грънчарската работилница, стоеше отвън и Мередит му махна, когато двамата с Джулиан си тръгнаха.

— Мери, искам да поговорим — рече Джулиан, когато се насочиха обратно към голямата къща.

Вървяха покрай един жив плет от глог. Тя се престори, че не е чула и откъсна един стрък бледорозови цветя.

— Това е валериан. Знаеш ли, че от корените му може да се приготви чай, който помага на хората да заспят по-лесно?

— Защо се опитваш да избегнеш разговора с мен? — попита Джулиан, докато тя миришеше розовото цвете.

Момичето сведе поглед към цветето, без да посмее да го погледне в очите.

— Не искам тази лятна идилия да свърши — отвърна му тихо. — Но предполагам, че краят вече наближава.

Джулиан хвана брадичката й и се вгледа право в сапфирените й очи.

— Мери, какво не е наред? — възкликна тревожно, когато видя, че в тях напират сълзи. — Не искаш да чуеш, че те обичам, защото ти не изпитваш същите чувства?

Тя затвори очи и сълзите й бликнаха.

— О, не, не е това! Въобще не е това!

Стори му се, че най-естественото нещо на този свят е да я вземе в обятията си и да я задържи така. Джулиан вече знаеше, че обича нейната доброта, красота и жизнерадостност. Сега откри в нея нежност, по-дълбока от всичко, което някога бе виждал.

— Шшт, скъпа моя — промърмори младият мъж, — ако аз те обичам и ти ме обичаш, каква е причината за тези сълзи?

Мери се отдръпна от него.

— Никога не съм очаквала, че от любовта може толкова да боли. — Усмихна се горчиво. — Алис ми се смееше, когато си планирах живота. Бях решила да си намеря мъж с прилично богатство, който да ме обожава и да се грижи за мен. В замяна щях да се постарая той никога да не съжалява за избора си.

Измъкна носна кърпичка от един скрит джоб и издуха носа си в напразен опит да се овладее. На Джулиан порозовялото й носле му се стори много привлекателно.

Осъзнал, че е необходим по-сериозен разговор, младият мъж седна в сянката на глога, като се постара да не мисли за светлобежовите си панталони. Хвана ръката на Мери и я придърпа до себе си.

— Защо смяташ, че любовта е толкова мъчителна? Аз никога в живота си не съм се чувствал по-щастлив.

С измъчено лице тя сведе поглед към смачканата муселинова кърпичка в ръката си.

— Боли ме, защото не мога да повярвам, че ще бъдем „щастливи завинаги“. Ние сме прекалено различни по произход и богатство. Колко хубаво щеше да бъде, ако баща ти не беше виконт!

— Не мислех, че ще имаш нещо против да станеш виконтеса. От теб ще излезе прекрасна виконтеса. — Сложи ръка върху нейната, която бе отпусната в тревата. — И тъй като баща ми е съвсем здрав, ще изминат доста години, през които ти ще бъдеш почитаемата госпожа Маркам, преди да имаш правото да се назоваваш лейди Маркам.

Усмивката й обаче остана тъжна.

— Джулиан, майка ми беше дъщеря на дребен провинциален земевладелец, а баща ми — градски търговец, доста преуспяващ, но не достатъчно богат, че да компенсира липсата ми на благороден произход. Притежавам наследство от пет хиляди лири. Напълно прилично според стандартите на провинциален Дорсет, но не мога да повярвам, че е това, което лорд Маркам би желал за единствения си син и наследник.

Уважението му към нея се засили. Очевидно тя разсъждаваше съвсем разумно.

— Не очаквам това да се хареса на баща ми, но той няма властта да ми забрани да сключа брак, нито да ме лиши от наследство. — Джулиан се усмихна успокоително. — Дори би трябвало да се зарадва, като чуе какво ще му съобщя, след като през последните две години на няколко пъти заяви, че е време да се оженя. Мисля, че иска да е сигурен, че родът ще бъде продължен. — Спря се за миг. — Но май избързвам. Ще се омъжиш ли за мен?

— Нищо друго не желая повече. — Докато лицето на Джулиан разцъфваше в усмивка, тя додаде: — Но не и с цената да те разделя със семейството ти. — Преглътна смутено и отклони погледа си. — Ето защо толкова боли от любовта. Установих, че съм загрижена повече за твоето щастие, отколкото за моето. Аз… аз много добре зная какво означава да загубиш родителите си. Не искам да бъда причината ти да се отчуждиш от семейството си.

Още една вълна от нежност заля Джулиан. Благородният дух на Мередит бе убедително доказателство, че любовта е по-дълбока и всеобхватна, отколкото той бе предполагал. Животът с нея щеше да му позволи да опознае любов, каквото досега не си бе представял.

Слънчевите лъчи проникнаха през живия плет и докоснаха косата й, образувайки около главата й меко сияние. Красотата й бе неземна, но изражението й бе такава покъртителна смесица от тъга и копнеж, че Джулиан повече не можеше да се сдържа. Наведе се напред и докосна устните й със своите, отначало леко, като пърхане на крилете на пеперуда, а после с все по-увеличаваща се настойчивост.

Тя му отвърна с такава сладост, че свят му се зави. Искаше му се да я обгърне и да я задържи завинаги до гърдите си. Ръцете му сами се обвиха около снагата й и той я притегли по-близо до тялото си. Досега бе имал известен опит в чисто физическата любов, но от нейната простичка целувка го завладя най-дълбоката, неудържима страст, която някога бе изпитвал.

Когато осъзна, че едва се сдържа да не я повали върху меката трева, той разбра, че е време да спре. Пусна я, силно задъхан.

— По-добре да вървим или ще предам доверието, което лейди Алис има в мен.

С пламнало и порозовяло лице, Мери набързо се изправи и пооправи измачканата си рокля. После го хвана под ръка, като се притисна по-плътно към него, отколкото обикновено си позволяваше, и двамата продължиха по пътя си.

— А ти защо си толкова сигурна, че семейството ми ще е против теб? Не е като да си оперетна танцьорка — рече Джулиан, когато отново се съвзе.

Тя се закиска, точно както той се надяваше да реагира, но много скоро пак се натъжи.

— Просто разсъждавам логично. Знаеш ли, аз не съм романтичка. Ти би могъл да си намериш някоя по-подходяща от мен.

Джулиан спря и се обърна с лице към нея, отпуснал леко ръце върху раменете й.

— Не, не бих могъл — изрече напрегнато. — Запомни това.

Той реши, че Мери е станала такава песимистка, защото бе загубила родителите си, леля си и на няколко пъти е сменяла дома си. Но сега имаше значение единствено това, че го обича. От него се изискваше само да убеди баща си, че в цяла Англия няма по-добро и по-сладко момиче от нея. Неохотно призна пред себе си, че това никак нямаше да е лесно, но не се съмняваше, че в крайна сметка ще успее.

Полагайки усилие да прикрие страховете си, Мери за миг го погали по бузата. В някои отношения Джулиан беше по-наивен от нея. Но поне бе изживяла своята лятна идилия.

— А как се запозна с Реджи? Вие сте толкова различни, но очевидно сте много добри приятели — попита го вече с по-спокоен тон.

Джулиан прие смяната на темата, пусна ръката й и двамата възобновиха разходката си.

— В една игрална зала. Тъкмо бях пристигнал от Оксфорд и се чувствах като истински светски мъж. Започнах да играя вист с още няколко заклети комарджии. През онази дълга за мен вечер изгубих всичко, включително и издръжката си, както и малкото наследство, което бях получил от пралеля си. Подписах разписките за изплащане на дълга си чрез доходите си в бъдеще.

— Мили боже! — възкликна тя, шокирана до дъното на толкова практичната си душа. — От Реджи ли загуби?

— Не, но и той участваше в играта. Залагаше умерено, затова загубите му, както и печалбите, бяха скромни. — Джулиан се намръщи. — И докато затъвах все повече и повече, Реджи ме наблюдаваше като сърдит орел, от което се почувствах като пълен глупак. Скоро след това бях толкова задлъжнял, че по-скоро с радост щях да скоча в Темза, отколкото да се изправя пред баща си и да му призная за греховете си. Това бе най-окаяната нощ в живота ми. Бях съвсем пиян, разбира се, така че сигурно съм изглеждал напълно отчаян. Накрая все пак събрах малко разум да напусна играта. Канех се да си вървя, но той ми заповяда много грубо да си седна на задника и да гледам как трябва да се играе. — Джулиан се усмихна самоиронично. — Когато Реджи каже „седни“, всички се подчиняват.

Мери кимна. Много добре го разбираше.

— Никога в живота си не бях виждал такъв пример за пълна концентрация — продължи младият мъж. — Реджи, бе така погълнат, все едно се сражаваше на живот и смърт. През следващите четири часа той спечели всичко, което бях загубил, както и няколкостотин лири отгоре. После ме отведе в дома си, заявявайки, че съм твърде пиян, за да се влача по улиците. Всъщност не ми се искаше да тръгвам с него, но го направих, тъй като единствената ми друга възможност бе да се прибера в Маркам Хаус и да давам подробни обяснения, което никак не ми си искаше. На следващата сутрин се събудих с дяволски махмурлук и Реджи ми предаде следващия суров житейски урок. — Джулиан се усмихна при този спомен. — Баща ми много го бива да ме ругае, но Редж е една класа над него. Нарече ме младо и глупаво теле, след което ми описа с пълни подробности какво съм надробил. После ми поиска да му обещая, че никога повече няма да играя хазарт, докато не се науча как се играе. След като се съгласих, той изгори всичките ми разписки за дългове.

— И нищо ли не ти поиска в замяна? — попита очарованата Мери.

— Е, онази сутрин поиска да му купя закуска — усмихна се Джулиан.

Девойката се разсмя.

— Това е невероятна история, но ми се струва съвсем типична за Реджи. Започвам да си мисля, че всички ужасни истории, които се разправят за него, далеч не са истина.

— Абсолютно вярно — съгласи се Джулиан. — Той се зае да ми дава уроци по това как интелигентно се играе хазарт и оттогава нито веднъж не заложих повече, отколкото можех да си позволя да загубя. Лондон може да бъде много коварен и е истинска благословия да намериш приятел, който е наясно с всички трикове. По за зла ирония на съдбата баща ми е убеден, че Реджи ме води към гибел. Когато се опитах да разсея тази негова заблуда, той просто избухна и ме наруга.

— Значи баща ти не може лесно да бъде убеден? — попита Мери сковано.

Отгатнал мислите й, Джулиан погали малката й ръка, увита около неговата.

— Невинаги, но няма да е трудно да го убедя за теб.

На Мери й се искаше да може да сподели увереността на любимия си, но й се струваше невъзможно. В сърцето си тя бе убедена, че след като той заминеше на следващия ден, никога повече няма да го види.

 

 

По-късно същия ден, след като Алис се върна от полето и се изкъпа и преоблече за вечеря, Джулиан я помоли да разговарят насаме. Остана очарована, когато той поиска ръката на Мери, при условие да не обявяват нищо официално, преди да е говорил с баща си. Младият мъж видя, че лейди Алис изпитваше същите съмнения като Мери за това, дали ще получат одобрението на лорд Маркам.

След вечерята останалите се бяха събрали да послушат музика и да поиграят на различни игри, когато Джулиан съобщи новината на Реджи. Двамата се бяха оттеглили в библиотеката. Джулиан отпиваше от портвайна си, Реджи пушеше една от дългите си, тънки пури, а Немезида сумтеше край отворения френски прозорец. Лицето на Реджи грейна в усмивка.

— Чудесно, макар и не неочаквано. Дори и слепец можеше да види какво става.

Джулиан поклати глава в знак на шеговито отчаяние.

— А аз си мислех, че съм самата дискретност. — Продължи с влюбен блясък в очите: — Не е ли Мери най-прелестното от всички създания? И има такъв прекрасен характер.

Реджи търпеливо посвети следващия половин час в слушането на хвалебствени химни за безбройните съвършенства на младата дама, като изказваше одобрението си, когато бе необходимо. Накрая Джулиан прекъсна излиянията си и се разсмя.

— Май се разбъбрих като някой идиот, нали?

— Да, но съвсем подходящо за случая — откликна Реджи сърдечно, като изтръска пепелта от пурата си. — В противен случай би било срамота.

Джулиан се намръщи, докато отпиваше от чашата си с портвайн.

— Мери и лейди Алис смятат, че баща ми ще се противопостави на този брак. Ти какво мислиш?

— Мисля, че е много вероятно — призна Реджи, — но си представям как с много настойчивост и тактичност ще успееш да го убедиш. Макар тя да не е блестяща партия, все пак е напълно прилична. Ако се натъкнеш на трудности при убеждаването на баща си, просто заведи Мередит да се запознае с него.

— Великолепна идея, Редж! — извика Джулиан ентусиазирано. — Кой би могъл да й устои?

Преди да продължи все в този дух, Реджи вдигна ръка, за да го спре.

— Не е нужно да повтаряш превъзходните й качества. Не мисля, че са се променили за последните пет минути.

С глуповата физиономия Джулиан стана и отиде до шкафа с напитките. Извади гарафа, пълна с най-доброто бренди на Реджи.

— Ще вдигнем ли тост за моя успех пред баща ми и за бъдещото ми щастие?

Реджи се поколеба.

— Трябва да си забелязал, че вече не пия.

— Вярно е — съгласи се Джулиан жизнерадостно, — но сега случаят е специален. — Наля щедро в две големи чаши от венецианско стъкло и подаде едната на Реджи.

Реджи пое чашата и се загледа в бистрата кехлибарена течност, обезпокоен от силния копнеж, от който устата му пресъхна, а сърцето му заби учестено. Беше се заклел да не пие, докато тази всепоглъщаща жажда в него не изчезнеше. Беше издържал през последните две седмици, но все още се случваше желанието към алкохола почти да надделее в него.

После го порази едно прозрение. След като винаги се бе наслаждавал на вкуса на алкохола, нереалистично бе да очаква жаждата напълно да изчезне. Това бе равносилно на надеждата, че след въздържание от секс желанието към другия пол ще изчезне. Тъкмо обратното, въздържанието увеличава желанието — вече трябваше да го е разбрал. Отказът от алкохол навярно само засилваше желанието му да пие.

Заля го вълна на облекчение. Нали беше доказал, че може да спре. Сега бе време да възстанови нормалните си навици.

Надигна чашата.

— Прав си, това е много специален случай. Може ли аз пръв да поздравя двама ви с Мери и да ви пожелая дълъг и щастлив семеен живот?

Лицето на Джулиан засия. Реджи изпи цялата чаша на един дъх. После захвърли празната чаша в камината, както се прави, ако тостът е от сърце. Докато се наслаждаваше на чудесния вкус на брендито се загледа в парчетата от счупения кристал, хвърлящи отблясъци. Сладкото опарване погали езика му, стопли гърлото му, разля утеха по цялото му тяло, а накрая успокои несекващия копнеж, който се таеше в него откакто за последен път бе вкусвал алкохол.

Какъв глупак е бил, да се самоизмъчва ненужно в продължение на седмици. Вече не можеше да си спомни защо е било необходимо да доказва, че може да спре пиенето. Пристъпи към шкафа с напитките и си наля още една чаша бренди, след което се обърна с усмивка към Джулиан:

— За какво още да пием?

 

 

Когато Алис и Мередит се оттеглиха по-рано след вечерята, отидоха в стаята на Мери, за да поговорят на уединено място. Алис очакваше повереницата й да бъде безкрайно въодушевена, след като е спечелила сърцето и ръката на Джулиан. Но вместо това Мери беше много тъжна, убедена, че след като Джулиан си тръгне утре, баща му няма да му позволи повече да се върне. Нито един от доводите на Алис не успя да я разубеди.

Когато си легна, Алис не можа да заспи, макар че бе имала дълъг и уморителен ден. Джулиан беше мил и много почтен млад мъж. Той не би си позволил да отправи предложение пред нея, в качеството й на настойница, и Мередит, ако съществуваха сериозни опасения женитбата им да бъде осуетена. При все това убедеността на Мери, че сърцето й ще бъде разбито, както и собствените съмнения на Алис, прогониха съня от клепачите й.

Часовете се нижеха бавно и младата жена бе напълно изтощена от тревожните мисли, но превъзбуденото й съзнание не й позволяваше да заспи. Оказа се, че да си приемен родител е толкова стресиращо, че тя не можеше да си обясни как истинските, биологични родители успяват да издържат на подобни преживявания.

От спалнята си чуваше движението по стълбището и коридорите. Накрая чу как Джулиан се качи на горния етаж и се прибра в стаята си. Знаеше, че не беше Реджи; винаги познаваше стъпките му.

След като дълго време мачка възглавниците и завивката, тя реши да слезе на долния етаж и да провери дали Реджи не е още в библиотеката. Работодателят й имаше огромен житейски опит, а и със сигурност познаваше бащата на Джулиан. Може би щеше да й каже откровено каква бе вероятността лорд Маркам да приеме Мери за своя снаха.

Разтършува се в тъмното, напипа пеньоара и чехлите си и пое надолу към библиотеката. Както очакваше, от прага все още се процеждаше ивицата светлина. Но сцената, която я посрещна щом отвори вратата, се оказа напълно неочаквана и крайно неприятна. Алис се закова на прага и огледа помещението с отвращение.

Реджи се беше излегнал небрежно в любимото си кресло, кръстосал дългите си крака пред себе си. Ако беше права в преценката си, че по спретнатия му външен вид можеше да се съди за трезвеността му, то сега Реджи навярно беше мъртво пиян. Сакото и вратовръзката му лежаха захвърлени на пода, бялата му риза и кафявите му панталони бяха целите в петна от разлятото бренди, а във въздуха се носеха неприятните изпарения от алкохола. Една празна гарафа лежеше килната в шкафа за напитките, а друга, почти изпразнена, стърчеше на масата до него.

Тъй като нощта бе топла, френските прозорци бяха широко разтворени и Немезида дремеше кротко край перваза. Като я подуши, кучето веднага скочи и се приближи до Алис, скимтейки тревожно, сякаш търсеше помощ за господаря си.

Сепнат от звуците, които издаваше шотландската овчарка, Реджи надигна поглед и я удостои с една ленива усмивка.

— Хубаво… хубаво е да те видя, сладка Али. На Джулиан му дойде в повече и се оттегли. Добър момък, ама х… ич не носи на пие… не. Нощта едва започва, та се нуждая от компания за пиенето. Има… има малко бренди. — Надигна се залитайки и наля останалото бренди в друга чаша, като половината разля по масата.

И преди го беше виждала пиян, но сегашното му състояние минаваше всякакви граници. Отлично сложеното му, атлетично тяло едва не се строполи на пода, когато се извърна, за да й поднесе чашата.

— Не съм дошла да пия — процеди тя студено. — Исках да поговорим за нещо важно, но очевидно не си в състояние за това.

Той надигна чашата и сам я изпразни, като само капка от брендито се стече отстрани на устата му. Схванал само част от казаното от нея, той запелтечи, приятно изненадан:

— Радвам се, ч-че не си д-дошла да пиеш. Идват ми наум п-по-приятни неща.

Макар и толкова пиян, той се придвижи с удивителна скорост, като стопи разстоянието помежду им само с две бързи крачки и я сграбчи в страстна прегръдка. Натискът от тялото му тласна Алис назад, докато гърбът й не се опря в рафтовете за книги. Топлината от тялото му, притиснато към нейното, я обля цялата. Целувката му с дъх на бренди, пробуди в нея същия буен отклик, както ставаше винаги, щом той я докоснеше. И в миг на заслепение тя му отвърна. Сетне той помръдна и промърмори в ухото й:

— Т-толкова ми бе т-трудно да държа ръцете си настрани от теб. Някой к-казвал ли ти е к-какво страхотно тяло имаш? Д-достатъчно е, за да подлуди един мъж.

Думите му я отрезвиха.

— Пусни ме, пиян женкар! — изрече остро, като опря двете си ръце на гърдите му и го блъсна назад. — Обръщаш внимание на моето „страхотно тяло“ единствено когато си толкова пиян, че ти е все едно коя жена галиш. Ако си толкова похотлив, иди при твоята камериерка.

Той едва не падна, когато тя се извъртя, но успя да вкопчи пръсти в лявата й ръка.

— Не ти отива да се п-правиш на срамежлива, Али — изломоти укорително. — З-зная какво искаш, така че ще бъ… бъдеш повече от щастлива да го получиш. — Плъзна едната си ръка зад врата й в несръчен опит да я докосне нежно, както предишния път в градината на „Кралската глава“.

Алис не се чувстваше притеснена, поне не още. Той отново я обърна към себе си и тя побърза да извърне лице настрани.

— Ти си пиян, Реджи. Просто върви да си легнеш.

Тъй като не можеше да достигне устните й, той се съсредоточи върху това, което бе в обсега му — започна да я целува по бузата и продължи към ухото й, като го близна с език. Алис ахна, когато сграбчи едната й гърда и чувствено загали зърното й, докато то настръхна под плата на дрехата й. Опасна топлина се разля в нея, размеквайки крайниците и съпротивата й.

Младата жена с ужас осъзна, че е на крачка да се отдаде на мъж, твърде пиян, за да го е грижа коя е тя. Ужасното чувство за вече преживяно унижение й даде сили отново да го отблъсне, този път много по-буйно.

— Проклет да си, махни се от мен!

Изненадан, той залитна назад и се блъсна в малка маса с глобус върху нея. Масичката се прекатури, стативът на глобуса се счупи и многоцветната сфера се затъркаля по килима. Реджи успя да се задържа на крака, но му костваше неимоверни усилия. Когато възстанови равновесието си, лицето му се сгърчи в грозна, злобна гримаса.

С променливото настроение на алкохолик, от закачливо, държането му прерасна в яростно буйство.

— Не си играй с мен, п-проклета лейди. Мислиш ли, че не зная защо все се въртиш около мен? Под строгата си фасада ти си адски страстна и двамата го знаем.

Фактът, че бе прав, беше непоносим. На Алис й се прииска да се разплаче. Искаше също да го убие, задето бе прозрял толкова надълбоко в нея и с такова безгрижие бе похитил сърцето и душата й.

Гневът й бързо отстъпи пред страха, когато видя как Реджи отново се насочи към нея, но този път с опасна настойчивост. И помен не бе останал от веселия, толерантен мъж, с когото работеше и с когото се шегуваше. Сега вместо него се бе появил един непознат със студен поглед.

Трябваше да се отърве от Реджи, да се добере до вратата. Прецени разстоянието и разбра, че бе попаднала в капан. Бавно се отмести встрани, без да откъсва очи от него, докато сърцето й биеше все по-учестено. Обзе я паника. Макар че беше висока и силна за жена, нямаше да може да спре Реджи, ако решеше да я изнасили.

Отстъплението й завърши, когато се озова заклещена в ъгъла, с библиотеки с книги от двете й страни. Напрегна се, готова да се бори с него.

Но точно в този миг Немезида се втурна помежду им с нервно джафкане. Реджи се препъна в кучето и едва не падна.

— Проклето псе!

Изрита Немезида с все сила в ребрата. С неистов вой, колкото от болката, толкова и от шока, шотландската овчарка избяга от стаята през френските прозорци.

Ненадейното разсейване предостави скъпоценна възможност на Алис да се подготви. Сграбчи един тежък том с френски пиеси и изсъска, когато Реджи отново се обърна към нея:

— Да не си посмял да ме доближиш!

Без да обръща внимание на думите й, той тръгна към нея. Алис хвърли по него френските пиеси, които го улучиха в корема, сетне грабна един още по-голям том в кожена подвързия с пиесите на Шекспир и отново го замери. Масивният том се стовари право върху главата на Реджи.

— Мамка му! — изруга той и се сгромоляса на пода, останал без дъх от удара. — Кучка такава!

Без да спре, за да види какви поражения му е нанесла, тя се шмугна покрай него и хукна към вратата. Но точно преди да изскочи в коридора, връхлетя върху Мак Купър, който бързаше към библиотеката. От сблъсъка тя залитна и само здравите ръце на прислужника я спасиха от падане.

Не беше виждала много често камериера на Реджи. За нея той беше добре облечен, сдържан и малко отчужден мъж, ала сега лицето му бе изпълнено със загриженост.

— Добре ли сте, лейди Алис?

Не, по дяволите, никак не беше добре! Но проклета да е, ако го признае пред един непознат.

— Добре съм, но не благодарение на пияния ти господар — изрече тя с леден тон, докато се мъчеше да си поеме дъх.

Мак я пусна и коленичи до Реджи, който повръщаше ожесточено. Алис понечи да си тръгне, но прислужникът вдигна глава и я спря:

— Не си тръгвайте. Нужна ми е помощ, за да го кача на горния етаж.

— А защо просто не го оставиш тук? — озъби се тя. — Една нощ сред собственото му повръщано може да му се отрази добре.

Купър изкриви лице в гримаса.

— Не и когато няма дори да си спомня какво се е случило.

Е, това вече бе истинска благословия. Докато Алис се колебаеше, неуверена какво да стори, Купър изчака Реджи да спре да повръща. После му каза спокойно:

— Време е за лягане, Редж. Позволи ми да те заведа горе.

Съвсем омаломощен, с позеленяло лице, Реджи само промърмори:

— Никъде не е нужно да ме водиш, аз съм си у дома.

Прислужникът го хвана за едната ръка, но тъй като не успя да напредне много, ядосаната Алис се притече на помощ. Като го крепяха помежду си, двамата с Мак успяха да вдигнат мърморещия Реджи и да го поведат.

Пътешествието до спалнята му беше доста бавно. Някъде по средата на стълбището неспокойният им товар внезапно се извъртя буйно и едва не събори и тримата надолу по стълбите. На Алис сигурно щеше да й остане голяма синина върху бедрото, където се удари в парапета.

Само на метър от леглото Реджи изведнъж обезумя, започна да ругае наред и замахна към прислужника си. Ако беше успял да го удари, Купър щеше да пострада доста, но той ловко избегна юмрука на господаря си. После удари леко Реджи по челюстта, само колкото да го отблъсне.

На светлината на нощната лампа Алис видя, че Реджи вече спеше дълбоко, когато го стовариха върху леглото му.

— Често ли изпада в такова състояние, Купър?

— Аха, макар че обикновено не е чак толкова зле — призна й прислужникът, докато обръщаше господаря си по гръб. — За известно време беше отказал пиячката и се надяваше… — Гласът му заглъхна.

На Алис й направи впечатление, че сега Купър бъбреше на кокни, толкова различен от обичайния му превзет говор.

— А ти защо продължаваш да стоиш при него и да го търпиш?

Не очакваше отговор и се изненада, когато прислужникът вдигна очи към нея.

— Стоя, защото ако не беше Редж, щях да бъда изпратен на каторга или обесен още преди десетина години — обясни Купър, възвърнал нормалния си изговор. — Това е самата истина, лейди Алис — продължи, като видя изненадата й. — Бях мършаво хлапе, израсло в бордей. За да оцелея, крадях каквото и където ми попадне. На два пъти ме пипваха и тикваха в затвора Нюгейт. Ако отново ме изправят пред някой съдия, повече няма да проявят милост към мен заради младостта ми.

— А как се срещна с Реджи? — попита Алис, заинтригувана въпреки волята си.

— Моята специалност бяха обирите на богатите копелета, но само когато са много пияни и не могат да се отбраняват. Допуснах грешката да налетя на Редж и той ми строши ръката. Започнах да хленча и да го моля да не ме предава на полицаите. Той заяви, че след като съм толкова некадърен крадец, трябва да си намеря почтена работа. Отвърнах му, че нямам нищо против, но кой ще наеме отрепка като мен? Той се засмя, а после ми каза, че се нуждае от прислужник. И че ако искам да се обуча, щял да ме вземе. Но ако пак се опитам да го обера, ще ми строши врата, а не ръката. — Мак Купър сви устни в кисела усмивка. — Първите няколко месеца бяха доста бурни. Имаше случаи, когато се чудех дали нямаше да е по-добре, ако си бях останал на улицата, но с него никога не е скучно. Понякога се е случвало Редж да ни забърка в невъобразими бъркотии, но винаги ни е измъквал.

Алис изгледа прислужника със суров поглед.

— Защо ми разказваш всичко това?

— Помислих си, че не е зле да ви напомня, че Редж има и някои добри качества.

— Прав си — рече тя сърдито. — Бях ги забравила.

— Но нищо лошо не се е случило, нали? — каза Купър утешително. — Вървете да си починете, лейди Алис. Аз ще почистя библиотеката.

За един дълъг миг тя остана загледана в отпуснатата, силна фигура, просната върху леглото. После напусна спалнята с въздишка.

Защо проклетникът не можеше да бъде само герой или само злодей?