Мери Джо Пътни
Прелъстителят (13)

Глава 12

Когато отвори очи и видя светлината, процеждаща се през балдахина от брокат, Алис си помисли, че си е у дома в Карлеон. Но много бързо паметта й се завърна към настоящето. Карлеон отдавна бе безвъзвратно загубен за нея. Сега беше управител на Стрикланд, останала без дом и имаше само ризата на гърба си и пеньоара, прогорен от въглените. А, да, притежаваше още и един котарак и една кобила.

Съдейки по ъгъла, под който падаха слънчевите лъчи, реши, че е доста късно. Седна в леглото и се протегна. Точно тогава на вратата се почука и в стаята надникна златисторусата глава на Мередит.

— Добре, вече си будна. — Мередит пристъпи в стаята, носейки поднос с кана димящо кафе и чиния с прясно опечени кифлички. — Господин Давънпорт ми каза да не те безпокоя, но аз зная, че без кафе никога няма да се събудиш напълно.

Алис прие с благодарност чашата с горещо кафе и се облегна на таблата на леглото.

— Когато решиш да се омъжиш, ще напиша хвалебствена препоръка за теб на късметлията, когото си избрала. Винаги знаеш от какво точно се нуждае човек.

Мередит се засмя и грациозно се настани на най-близкия стол. Бе облечена в простичка басмена рокля, която не й бе съвсем по мярка, но поне не личаха следи от среднощното бедствие.

— Как са момчетата? — попита Алис.

— Добре са. Господин Давънпорт им намери някакви дрехи от селото, после ги изпрати на училище. Днес следобед ще дойде шивачка, за да ни вземе мерки и да ни ушие подходящи дрехи.

Алис леко се подразни от това, че Реджи бе действал, без да я попита, но трябваше да му признае, че беше доста ефективен.

Мери си взе една от прясно опечените кифлички и я намаза с мармалад.

— Той каза, че съжалява, задето в имението няма никакви дамски дрехи е твоя размер, но е намерил мъжки, които би трябвало да ти станат. — Девойката посочи към оставените върху стола дрехи. — Каза още, че би искал да се видите в библиотеката, когато ти е удобно.

За Алис бе очевидно, че Давънпорт бе направил силно впечатление на Мередит. Изглежда целият разговор се въртеше само около това, което той бе казал или пожелал.

Миг по-късно отпадна още едно от притесненията й. Мери бе оставила вратата открехната и сега Атила се промъкна вътре. Високомерното му държане никак не се бе променило, въпреки че опашката му далеч не беше толкова пухкава.

— Така се радвам, че с Атила всичко е наред! — възкликна Алис, когато котаракът скочи на леглото, след което се присламчи към господарката си, за да помирише кифличката, която Алис държеше в дясната си ръка.

— Нужно е повече от един пожар, за да се смути Атила — отбеляза Мередит шеговито. — Тази сутрин се появи пред вратата на кухнята и поиска да бъде нахранен, сякаш нищо друго на света не го интересува. Козината му бе опърлена по краищата, затова го подстригах леко, но като че ли не е пострадал сериозно.

— Очевидно не е. И много скоро ще научи къде държат храната в тази къща. — Алис остави на подноса кифличката и чашата с кафето, за да гушне котарака в скута си. Той се настани там, доволен и мъркащ.

Докато го чешеше по врата, Алис забеляза, че великолепните му, дълги мустаци липсваха и вместо тях се виждаха само къси косъмчета.

— Погледни мустаците на горкото животно — въздъхна тя. Остатъците от мустаците бяха извити на малки масурчета. Докосна колебливо едно от тях. Опърлено от огъня, то се отчупи и остана само едно късо косъмче. — Ще трябва много да внимава и да не си пъха главата в тесни пролуки, докато не му израснат нови мустаци.

— Атила се отърва леко — изтъкна Мередит. — Ако ти не го бе гушнала, когато господин Давънпорт те измъкна от горящата къща, сега щеше да е в котешкия рай.

— И аз се отървах много леко — додаде Алис развълнувано. — По едно време си помислих, че с мен е свършено.

Лицето на Мери тутакси стана сериозно.

— Всички си го помислихме — промълви, неспособна да потисне треперенето на гласа си. — Бяхме сигурни, че сме те загубили. Също и господин Давънпорт, когато се втурна отново в къщата… — Тя потръпна и доскоро веселото й лице помръкна. Още бе толкова млада, а вече бе загубила прекалено много близки хора.

— Нужно е повече от един малък пожар, за да се отървете от мен — заяви Алис и отмести Атила, за да спусне дългите си крака от леглото. Но когато докосна пода с ходилата си, неволно изохка. — Ох!

— Какво има?

Алис се настани на ръба на леглото и огледа едното си ходило, още черно от саждите.

— Снощи не му обърнах внимание, но нали бях боса, ударих пръстите си поне веднъж, а и подът беше много нагорещен. Стига де, не се разстройвай толкова — добави тя бързо, — и да не си посмяла да ми висиш на главата, сякаш съм някаква болнава баба.

— Да, госпожо — отвърна Мери смирено.

Алис огледа ходилата си по-внимателно.

— Не са пострадали много. Но как ми се иска да се изкъпя!

— Всеки момент ще донесат водата — увери я девойката. И точно тогава на вратата леко се почука и две прислужнички внесоха медните съдове с вода за къпане.

— О, Мери, ще ти напиша не едно, а две препоръчителни писма — обеща й Алис.

След като остана сама, Алис се отпусна в пълно блаженство във ваната, за да отмие всички следи от саждите и от преживените несгоди. Накрая изми гъстата си коса, за да не мирише повече на дим и излезе със съжаление от водата. Още не бе готова за неизбежните проблеми на външния свят, които я очакваха зад вратата на спалнята.

Подсуши косата си, преди да я среше и сплете на плитка, за да я вдигне както обикновено на венец. После се облече. Работодателят й бе свършил добра работа при подбора на дрехите. Несъмнено беше експерт в преценяването на размерите на женските тела, помисли си с горчивина. Неизбежно бе панталоните да са й малко тесни в бедрата и доста хлабави в кръста, а ботушите и чорапите малко големи, но вършеха работа.

Като си напомни, че просителите нямат право да бъдат претенциозни, тя слезе на долния етаж. Давънпорт работеше в библиотеката и щом тя влезе, той тутакси се изправи.

— Изглеждаш напълно възстановена.

— Точно така. — Алис си избра един стол и седна. — Двамата с Атила ти дължим огромна благодарност.

— Ти може би, но не и Атила. Уверявам те, че спасяването на това безполезно създание беше чиста случайност — отвърна й той с усмивка, като отново седна на стола си.

Черно-бялото коли се надигна от мястото си в краката на Давънпорт. Алис разроши гъстата козина на врата на кучето.

— Като заговорихме за безполезни създания, виждам, че още не си намерил дом за това куче.

— Миналата нощ тази шотландска овчарка ми доказа, че не е съвсем безполезна, така че мисля, че си заслужи правото да остане тук. — Впусна се в обяснения, като видя озадачения поглед на Алис. — Снощи двамата се разхождахме, когато тя първа надуши дима и настоя да провери какво става. Ако не беше тя, можех да не стигна навреме при пожара.

Алис погледна в бистрите кафяви очи на шотландската овчарка.

— Благодаря ти, куче. — Вдигна глава усмихната и продължи: — Ако ще я задържиш, трябва да й измислиш име.

— Искаш да кажеш, че не мога да я наричам просто „куче“?

— Предполагам, че може — рече колебливо, — но ще е по-добре заради самата нея да си има име.

Светлите очи на Реджи блеснаха дяволито.

— Освен другите си умения, ти си и експерт по самочувствието на кучетата, така ли?

— Не, но за всичко си имам мнение — отвърна Алис невъзмутимо.

Реджи се засмя.

— Много добре. Щом непременно трябва да си има име, какво ще кажеш за Немезида?

Алис се усмихна.

— Това ми се струва подходящо, след като явно ще е свързано с твоята съдба.^[1] — После додаде с по-сериозен тон: — Надявам се, че си добре? Снощи ти също беше застрашен от дима и огъня. Можеше да загинеш.

Реджи леко се смути.

— Не ме представяй като герой, Али. В мой интерес беше да те спася. Ако имам по-неспособен управител, ще се наложи и аз да работя.

Алис изсумтя.

— Би работил и много, и малко, както с мен, така и без мен — зависи от това дали ти харесва. — После добави, изпълнена с любопитство: — Как успя да ме намериш в онзи огнен ад?

Той сви рамене небрежно.

— Чух те как изкрещя отвътре и разбрах, че не си стигнала много напред по коридора, затова взех килима от всекидневната и го проснах върху пламъците. Така се образува временна просека сред огъня.

Алис се замисли за онзи ужасен миг, когато бе осъзнала, че е попаднала в капан, и потръпна.

— Това се казва бързо мислене.

За кратко помежду им се възцари тишина. После тя реши, че е време да поговорят за бъдещето.

— Оценявам и това, че снощи ни позволи да останем тук за през нощта. Опасявам се, че ще отнеме един или два дни, докато се устроим някъде, но днес следобед можем да се настаним в „Мълчаливата жена“ и да не те притесняваме повече.

— Глупости. Тук има достатъчно място. — Той се заигра с ножа за отваряне на писма с дългите си, грациозни пръсти. — Всъщност най-простото решение да ви намерим дом е всички вие да останете тук.

Алис се втренчи слисано в него. За миг й се стори, че е доловила леко смущение в предложението му, но бързо пропъди тази мисъл; Реджи Давънпорт не бе от тези, които се смущават за щяло и нещяло.

— Не ставай смешен. Това е напълно неприемливо.

— В договора ти пише, че съм длъжен да ти осигуря жилище. И след като Роуз Хол изгоря, няма друга подходяща къща в имението — изтъкна той. — Всичките жилища за арендатори са заети, а моята икономка ми обясни, че наблизо няма други къщи.

Алис прехапа устни, защото знаеше, че той има право. Като управител тя трябваше да живее наблизо, а не отдалечена на много километри. Освен това тук се намираха училището и приятелите на момчетата. Ако останеха в имението, щеше да им бъде изключително удобно. Но тя установи с тревога, че усеща предателска, сладостна тръпка при мисълта, че ще живее в една къща с работодателя си. Може да звучеше абсурдно, но й харесваше този мъж да е край нея, допадаше й да си говори с него.

И би желала отново да го целуне…

Тутакси пропъди тази мисъл и вместо това се замисли за Мередит. Дали една отговорна настойница щеше да позволи на невинно момиче да живее под един покрив с един прелъстител?

Давънпорт заговори, с обичайната за него невероятна прозорливост:

— Ако се тревожиш за благоприличието, мисля, че присъствието на цялото ти семейство може да се смята за надежден придружител.

Е, да, една трийсетгодишна мухлясала стара мома със сигурност може да мине за надеждна придружителка. И навярно никой прелъстител не би се заинтересувал от нея. Или поне докато е трезвен.

— Ще обмисля предложението ти и ще го обсъдя с децата — рече Алис.

— Надявам се, не си мислиш, че още една нощ прекарана тук ще те компрометира?

— Предполагам, че не.

Затруднението й явно развесели Реджи, но той каза само:

— Чувстваш ли се готова да огледаме какво е останало от Роуз Хол?

Рано или късно това трябваше да се направи. Тя му кимна и двамата излязоха навън, за да отидат до бившия й дом.

Сега къщата, от която бяха останали само каменните стени, изглеждаше някак си смалена. Роуз Хол имаше вид на изоставена черупка. Нищо ценно не бе оцеляло, защото опустошението беше почти пълно. Покривът и етажите се бяха срутили в избата. А от обгорените греди продължаваше да се вие дим. Съвсем неуместно няколко цветя се виждаха в лехите, които снощи не са били стъпкани.

Алис обходи останките от къщата, като с труд си проправяше път сред почернелите парчета дърво и счупените каменни плочи от покрива. Като се замисли колко близко бе до това тук да се намират обгорените й кости, тя потръпна неудържимо. Подозираше, че до края на живота й кошмарите й ще съживяват паниката, обзела я, когато огънят я бе обкръжил отвсякъде. Може би, ако имаше късмет, новите кошмари поне щяха да изместят старите.

Гласът на Давънпорт я изтръгна от мрачните мисли.

— Какви лични вещи си загубила?

— Обичайните неща. Книги, дрехи, различни предмети, свързани със спомените ми. — Младата жена сви рамене и опита да си възвърне стоманения самоконтрол. — В къщата не държах нищо кой знае колко ценно. Спестяванията ми и най-хубавите бижута на Мередит, които са наследство от майка й, са в банката в Шафтсбъри. Единствената истинска загуба за мен е… — Тя замлъкна.

Когато не продължи, той я подкани:

— Единствената ти истинска загуба е…?

Гърлото й се стегна.

— Имах медальон с образа на майка ми.

— Съжалявам — нежно изрече той.

Съчувствието в гласа му предизвика появата на парещи сълзи в очите й. Може би заради това нейният толкова прозорлив работодател набързо смени темата.

— Имаш ли някаква представа какво може да е причинило пожара?

Този логичен въпрос възстанови хладнокръвието на Алис.

— Честно казано, не се бях замислила за това. По това време на годината не се пали огън в камините. Единствената причина за пожара могат да бъдат неизгорели въглени в кухнята, или съборена газена лампа или свещ.

— Съмнявам се, че някоя лампа е била причината. Когато се разхождах наоколо, не видях никаква светлина в къщата. Помня, че си казах, че всички сигурно са заспали отдавна. Колкото до кухнята, тя беше от другата страна на къщата, нали?

Алис кимна и той започна да обикаля руините, с присвити очи.

— Огънят е започнал от западния край на къщата, вероятно от избата. Пристигнах тук точно когато пламъците се бяха разгорели на партера и се виждаха ясно.

Алис се намръщи.

— Зная, че понякога пожарите могат да започнат спонтанно от купчина парцали или боклуци, но избата винаги е била добре подредена, а и е влажна, така че не е могла да пламне. Не ми хрумва никаква причина за пожара.

Реджи подритваше разсеяно едно почерняло парче дърво с върха на ботуша си.

— Имаш ли някакви врагове?

— Мили боже! Наистина ли мислиш, че може да е било палеж? — Алис се взря в Реджи, като се чудеше накъде ли блуждаят мислите му.

— Не зная какво да мисля, освен че пожарът трябва да е започнал по някакъв начин, като този начин не ми изглежда случаен. — Огледа димящите руини. — Когато дойдох снощи, ми се стори, че видях някой да се измъква от къщата. Може да е била твоята страстна камериерка, но когато се върна след края на пожара, тя носеше светла рокля. А този, когото видях, беше с черни дрехи. Ако, разбира се, наистина съм видял някого.

— Що за безумец ще запали пожар в къща, пълна със спящи хора? — удиви се Алис.

— Някой, който е обсебен от огъня. Има и такива луди. — Обърна се към нея, със строго изражение. — Но трябва да обмислим и възможността пожарът да е бил запален умишлено, за да навреди на някой от твоето домакинство. Госпожица Спенсър има ли обожатели с разбити сърца, които биха запалили къщата само заради дивата си ревност?

Алис сериозно обмисли идеята, преди да му отговори:

— Не. Има неколцина обожатели, но винаги се е държала добре с тях. Не мога да си представя, че някой е толкова нещастно влюбен или толкова неуравновесен психически, че да извърши нещо толкова ужасно.

Реджи свъси вежди.

— А може ли някой да е бил дотам вбесен от ваксинацията против едра шарка, че да е решил така да ти отмъсти? По-логично би било аз да съм мишената, но ти си тази, която изпълнява моите заповеди.

— Имаше известно недоволство, но никой не беше истински ядосан.

— Надявам се да си права. Никак няма да ми е приятно да си мисля, че си била застрашена заради моите решения. — Погледът му срещна нейния, потъмнял от загриженост. — Може би просто съм подозрителен по рождение. Но, само за всеки случай, те моля да бъдеш крайно внимателна. И поговори за това с поверениците си.

— Ще го направя — обеща му Алис със сериозен тон. — Със сигурност ще го направя.

 

 

Алис проведе разговора с поверениците си по време на следобедния чай. Макар всеки от тях да бе изгубил ценни лични вещи заради пожара, те бяха благодарни на съдбата, че никой не беше ранен или загинал. Алис им спомена за съществуващата вероятност от палеж, но реши да не им внушава, че е бил насочен срещу някой от къщата. Безумната теория на Давънпорт навярно бе следствие от бурния му живот. Убийство чрез пожар просто не се връзваше с мирния живот в Дорсет.

Донякъде младата жена се надяваше, че децата няма да искат да живеят в голямата къща на имението, но те възприеха идеята с ентусиазъм.

— Наистина ли господин Давънпорт няма нищо против да живеем тук? Голяма работа е той — бързо изрази Питър одобрението си, сетне се умълча. Навярно обмисляше кога ще е най-удачно да помоли Давънпорт да му дава уроци по езда.

На Уилям особено му допадна това, че ще е съвсем близо до конюшните, докато изражението върху красивото лице на Мередит остана замислено.

— Наистина ли ще живеем тук, а няма да сме само гости? — И щом Алис й кимна утвърдително, Мери додаде замечтано: — Тази къща е много по-добра за празненства и балове от Роуз Хол, нали?

— Да, господин Давънпорт изрично настоя да се чувстваме тук като у дома си. Беше извънредно щедър. — Дори бе предложил да заплати разходите за новия гардероб на всеки от тях. Краткият спор приключи със съгласието на Алис той да поеме само половината от разноските. — Той наистина не схваща в какво се забърква. Ако го изтормозим до смърт, ще трябва да си търсим ново жилище. Но след като на всички ви се нрави идеята да живеем тук, нека да опитаме.

Решението й бе посрещнато с бурни възторзи. Разбира се, удоволствието, което самата Алис изпита, бе просто заради щастието на децата.

След като момчетата си тръгнаха, Алис поговори насаме с Мередит. С игрив поглед Мери увери настойницата си, че няма никакво намерение да се поддава на застаряващия чар на господин Давънпорт, който наистина се държеше по най-достойния и доброжелателен начин. Алис все още не беше напълно убедена в почтеността на работодателя си и с примирена въздишка реши да се довери на здравия разум на Мередит.

Единственото по-сериозно възражение бе отправено от Джуниъс Харпър. Той се появи в късния следобед, преливащ от загриженост и възмущение. Алис го прие в малкия салон, благодарна на съдбата, че Давънпорт отсъстваше от дома.

Джуниъс сграбчи трескаво ръката й.

— Снощи бях при епископа в Солсбъри и току-що се връщам. Можеш ли да си представиш загрижеността, която изпитах при тези ужасни новини! Милата, крехка госпожица Спенсър… подобна опасност навярно е била ужасно изпитание за деликатните й нерви.

Въпреки че Мери със сигурност имаше основание да е разстроена, Алис бе тази, която едва не се бе превърнала в неделното печено. Но както всички много добре знаеха, нямаше нищо деликатно и крехко във високата, издръжлива Алис. Тя измъкна ръката си от хватката му.

— Със сигурност преживяването беше доста страшно, но поне никой от нас не пострада.

След като се настаниха в салона, лицето на викария доби потресено изражение, което не вещаеше нищо добро.

— Колкото и да бяха тревожни новините за пожара, това е нищо в сравнение е крайно обезпокоителната новина, че си прекарала нощта в този… този… дом на покварата!

— Дом на покварата? Това е доста пресилено, Джуниъс — отвърна Алис, донякъде развеселена от насоката на мислите му. — Нима е за предпочитане човек да изгори жив?

— Няма да се поколебая да ти призная, че бях шокиран — продължи да дудне той, без да обръща внимание на думите й. — Не, повече от шокиран. Бях ужасѐн.

На Алис й се искаше преподобният да се бе замислил поне малко, преди да го заяви.

— Колко смело от твоя страна да рискуваш безсмъртната си душа, като се появи тук — грубо го скастри тя.

Сляп за сарказма й, Джуниъс продължаваше да настоява на своето:

— Вярвам, че съм наясно докъде се простират задълженията ми. Настоявам ти и децата незабавно да се махнете оттук. Изненадан съм, че снощи не си помислила да се приютиш във викариата. Макар че не бях там, за да те посрещна, икономът ми щеше да ви приеме и настани с радост и госпожица Спенсър нямаше да бъдете изложена на похотливите помисли на онзи развратник.

Щедростта на викария не беше достатъчна да потуши изблика на гняв на Алис, предизвикан от безапелационната му тирада.

— Тъй като не бях в състояние да обмислям къде другаде мога да се подслоня, предложението на господин Давънпорт беше добре дошло. Освен това необходимо ли е да ти напомням, че нямаш право да ми нареждаш какво да правя?

— Със сигурност имам известно право като твой духовен съветник, ако не като твой приятел — изрече Джуниъс сковано.

Почувствала се засрамена, Алис смекчи тона си.

— Зная, че не харесваш господин Давънпорт, но мога да те уверя, че той е истински джентълмен. Освен това миналата нощ показа изключително самообладание на духа и смелост. Твоят информатор осведоми ли те, че точно той ми спаси живота, при огромен риск за него самия?

Викарият само махна с ръка.

— Физическата смелост се отдава лесно на хора като него. Това, което ме безпокои, е моралът му — или по-скоро липсата на такъв. Няма да намеря покой, докато ти и поверениците ти не се махнете от тук.

— Тогава трябва да се простиш с надеждите си да намериш покой — отвърна му Алис с блеснали от яд очи. — Господин Давънпорт ни покани да живеем тук и ние приехме.

По лицето на свещеника се изписа истински ужас.

— Не можеш да го направиш! Достатъчно лошо е, че след бедствието останахте тук за една нощ, но да живеете тук? Това е напълно неприемливо. Репутацията на госпожица Спенсър ще бъде завинаги съсипана.

— Като живее с братята си и с мен, тя ще е добре пазена. — Алис реши да използва доводите на Давънпорт. — Освен това все някъде трябва да живеем, нали? А наоколо няма други подходящи къщи.

— Можете да живеете в моя дом.

Тя въздъхна. Макар да не беше глупав, Джуниъс често проявяваше влудяващо твърдоглавие.

— Ако чак толкова те безпокои благоприличието, в твоя дом няма да ни е по-добре, защото ти също си ерген.

— Със сигурност има разлика между дома на свещеник и бърлогата на един развратник! — викна Джуниъс разгорещено.

— Разбира се, че има разлика. Например къщата на собственика на Стрикланд е много по-просторна — озъби му се Алис, борейки се с желанието здравата да насоли Джуниъс. — Въпреки че предложението ти е великодушно, ще изглежда странно да се преместим да живеем при теб. Задължението на господин Давънпорт да осигури жилище на своя управител поне е законно основание да останем тук.

Джуниъс преглътна с усилие.

— Ако се нуждаеш от основание, можеш да се омъжиш за мен. Така не само ще осигуриш приличен дом за децата, но и ще имаш възможност да се откажеш от тази работа, която е неподходяща за една дама, и която със сигурност е отблъскваща за теб.

Не само че не беше от жените, които мъжете желаеха, а дори и не можеше да въодушеви достатъчно един мъж, че да й направи прилично предложение за брак! Провокирана отвъд всякакви граници, Алис изригна:

— Това е най-глупавата причина за женитба, която някога съм чувала! Повярвай ми, няма защо да се жертваш. Поверениците ми са възхитени от възможността да живеят в Стрикланд и аз също мисля, че ще се чувстваме добре тук. А колкото до работата ми, не намирам нищо отблъскващо в нея, дори ми доставя радост.

— Ако не искаш да се омъжиш за мен, тогава ми позволи да предложа брак на госпожица Спенсър! — рече викарият разпалено. — Немислимо е такава прелестна и невинна девойка да бъде покварена от мъж като Давънпорт.

Две предложения за женитба само за една минута! Викарият навярно току-що бе поставил нов рекорд.

— Уверявам те, Джуниъс, че не са необходими такива драконовски мерки като женитба. Мередит няма да пострада тук. И мога да добавя, че недоверието ти в нейните добродетели никак не е ласкаво. Освен това господин Давънпорт вероятно скоро ще се отегчи от провинциалния живот и с месеци няма да го виждаме — добави Алис, за да успокои малко развълнувания свещеник. Не вярваше това да се случи, но тази възможност можеше да помогне викарият да се примири със ситуацията.

Той се изправи тромаво.

— Виждам, че вече си решила. Ще се моля да се осъзнаеш, преди да е станало прекалено късно.

Джуниъс тъкмо си тръгваше, когато Давънпорт влезе в малкия салон, следван от Немезида. В очите му проблеснаха искри на злорадо задоволство, като видя посетителя на Алис, но поздрави възпитано викария, сякаш двамата почти не бяха стигнали до размяна на юмручни удари при предишната им среща.

— Не се съмнявам, че сте изненадан да ме видите тук, Давънпорт — заговори преподобният с войнствен тон.

— Въобще не съм изненадан. Тъй като сте приятел на госпожица Уестън и поверениците й, очаквах да я посетите — отвърна Давънпорт, съвършен образец на самата любезност.

— Скоро пак ще се отбия — обеща Джуниъс с предизвикателна нотка в гласа.

— Разбира се. — Давънпорт само повдигна вежди. — Не ми приличате на някой, който ще се изплаши да проникне в бърлогата на лъва.^[2]

Докато Алис едва се сдържаше да не се изсмее на глас, викарият изгледа подозрително домакина, неспособен да реши дали не му се подиграва. Явно стигайки до извода, че благоразумието е най-добрата проява на храброст, божият служител си тръгна мълчаливо.

— Много великодушно от твоя страна да не му забраниш да прекрачва този праг, въпреки че той се държа така зле при първата ви среща — рече Алис, след като вратата се затвори зад гърба на викария.

Давънпорт леко се усмихна.

— Ако отсега нататък тук ще бъде и твоят дом, едва ли имам правото да ти забранявам да приемаш гостите си. Признавам, че предпочитам кракът му да не стъпва тук, но се осмелявам да предположа, че моето богохулно присъствие ще намали броя на посещенията му.

Алис бе сигурна, че той е прав и мисълта определено й достави удоволствие, макар и примесена с известно чувство за вина. Понякога общуването с Джуниъс бе истинско изпитание.

— Мен ли търсеше?

Реджи й кимна.

— Реших, че ще е полезно да обсъдим някои подробности по настаняването ви тук, за да знаем какво да очакваме един от друг.

— Отлично хрумване — съгласи се Алис и отново седна.

През следващия час двамата обсъждаха различни въпроси.

Давънпорт не изпитваше нужда да се храни в уединение, така че за вечеря всички щяха да се събират заедно. Отначало Алис предложи Уилям да се храни в детската стая, но се зарадва, когато Давънпорт заяви, че ще е несправедливо детето да бъде обречено да вечеря винаги само, само защото е най-малкото.

Спалните, в които гостите бяха настанени снощи, се превърнаха в техни постоянни стаи, като на младежите бяха предоставени помещения в източното крило.

Давънпорт обитаваше западното крило в отдалечения, противоположен край на голямата къща. Просторната стая на Алис се намираше в средата, заобиколена от неизползвани спални, което й осигуряваше по-голямо уединение. И макар никой да не го произнесе на глас, разположението й даваше възможност да се изявява като зорък пазител на нравите. Поне на теория, Алис можеше да чува всяко потайно среднощно движение. Опазването на благоприличието беше толкова глупава работа. Ако двама души искат да вършат нещо непозволено, винаги щяха да намерят начин да го сторят.

Обсъдиха и задълженията на прислужниците на Алис и тъкмо щяха да стигнат до пълно единодушие, когато Алис видя Атила да влиза през вратата на салона. Котаракът мигом настръхна. Златистите му очи се присвиха тревожно, сниши се и опашката му потръпна. А след това, движейки се със скоростта на пантера, Атила прекоси килима и се хвърли върху шотландската овчарка, която дремеше кротко, завряла муцуна в краката на господаря си.

Немезида подскочи с шумно джафкане и бясно се извъртя, без да изпуска от поглед нападателя. Алис побърза да грабне котарака в скута си, докато Давънпорт се опитваше да успокои изненаданото куче.

— Твоят котарак, лейди Алис, е голям побойник — отбеляза той, силно развеселен.

— Опасявам се, че имаш право — призна тя унило, докато държеше здраво Атила, за да не се хвърли пак върху Немезида. — Не се бях замисляла за това. Зная, че котките не харесват особено другите котки, освен ако не са израснали заедно, но се изненадвам, че Атила се осмели да нападне едно толкова едро куче.

Давънпорт галеше успокояващо ушите на разтрепераната шотландска овчарка, докато тя се притискаше уплашено към крака му.

— Ще трябва да свикваш с него, Немезида — засмя се той. — Имам чувството, че хората в нашето домакинство ще се разбират по-добре от домашните любимци.

Съдейки по задружния им смях, никак не бе трудно да се повярва в това.