Мери Джо Пътни
Прелъстителят (2)

Глава 1

Когато двама джентълмени са близки роднини, те обикновено не общуват помежду си, спазвайки формалностите. А тези двама господа бяха първи братовчеди, отдавна разделени, като по-младият се бе появил незнайно откъде, за да наследи титлата и богатството, които по-възрастният бе смятал, че му принадлежат по право. Преди време бяха официално представени един на друг, броени минути след като двамата едва не се убиха един друг на дуел.

Така че никак не бе изненадващо, че отношенията им бяха толкова обтегнати, както и че Реджиналд Давънпорт — прочут прелъстител, картоиграч и женкар, известен в някои кръгове като черната овца на рода Давънпорт — поздрави своя братовчед, с по-изтъкнат произход, единствено с краткия поздрав:

— Добър ден, Уоргрейв.

Граф Уоргрейв се изправи зад масивното си орехово бюро и му протегна ръка.

— Добър ден. Радвам се, че успя да дойдеш.

След краткото, но силно ръкостискане, Реджи се настани в стола, който му бе посочен, и протегна дългите си крака.

— Мисля, че нямаше начин да не се подчиня на повикването, отправено от главата на фамилията — заговори провлачено. — Особено когато тази личност ми плаща издръжката.

Като седна отново на стола си зад бюрото, Уоргрейв стисна леко устни. Нещо, което допадна на Реджи, защото един от многото дразнещи добродетели на графа беше спокойният му, благ характер. Също толкова дразнеща бе и неговата учтивост. Вместо да започне съдебни дела, графът бе решил да отдели време, за да се срещне с братовчед си, като бе намекнал, че е готов да обсъдят семейните дела в някоя кръчма, ако така предпочита по-възрастният му братовчед.

Въпреки че бе благодарен на Уоргрейв за проявената добра воля, Реджи нямаше нищо против да се срещнат във фамилната къща, намираща се на „Халф Муун Стрийт“, за да види направените промени. Макар и неохотно, трябваше да признае, че промените бяха за добро. Докато чичо му бе жив, кабинетът му представляваше мрачно, зле подредено помещение, предназначено да сплашва посетителите. А сега вътре бе светло и просторно, цареше дискретно мъжка атмосфера, с кожени кресла и комфортна обстановка. Явно новите собственици имаха добър вкус.

Тъй като не намери какво да разкритикува в интериора, Реджи прикова поглед в домакина. При всяка тяхна среща го оглеждаше с надеждата да долови признаци, че новият граф е започнал да пълнее или се е превърнал в непоносим сноб, облечен в костюм на зелено райе с джобче за златен часовник, или пък демонстрира други признаци на упадък, арогантност и вулгарност. Ала винаги оставаше разочарован. Ричард Давънпорт продължаваше да се облича добре, в дискретен джентълменски стил, бе запазил стройната си фигура и офицерска стойка. И освен това се отнасяше еднакво добре и любезно с всички, с които се срещаше — от принцовете до прислужничките.

А Реджи не можеше да понася благопристойното му поведение. Колкото и упорито да се опитваше, много рядко успяваше да провокира у братовчед си нещо повече от леки признаци на раздразнение. Понякога му бе трудно да повярва, че проклетият му роднина наистина е от рода Давънпорт. Самият Реджи беше достоен представител на фамилията — много висок, мургав и тъмнокос, със студени сини очи и издължено лице, което изглеждаше създадено повече да изразява презрение, отколкото да се усмихва.

Братовчед му беше пълна негова противоположност — среден на ръст, с кестенява коса и лешникови очи, с открито и приятно изражение. Но младият граф беше най-добрият дуелист, който Реджи някога бе виждал. Реджи никога не го бе харесвал повече, отколкото при инцидента, когато братовчед му си изпусна нервите и демонстрира уменията си.

— Твоята издръжка е едната от причините, заради които исках да говоря с теб — прекъсна графът размишленията на Реджи.

Явно се готвеше да остави своя братовчед нехранимайко без пукнат грош. Е, това не беше неочаквано. Реджи се запита с какво можеше да се заеме, за да си осигури препитание, ако хазартът се окажеше твърде ненадежден източник на доходи. Все пак можеше да се намери нещичко и за него, след като толкова много постове се пазеха за мъже с аристократичен произход — като например управител на пристанището „Рей“ в източен Съсекс или началник на пощата в Нюкасъл, но нито един здравомислещ държавен служител нямаше да предложи някой толкова отговорен пост на Реджи Давънпорт. Дори и правителствените чиновници имаха някои изисквания.

Но пък можеше да открие свое стрелбище, каквото имаше фамилията Ментън. Или — каза си той с радост — ще започне да предлага услугите си на дамите срещу солидно възнаграждение, вместо да ги ощастливява безплатно.

— А каква е другата причина? — попита Реджи невъзмутимо.

— Каролайн и аз очакваме през ноември да ни се роди дете.

— Моите поздравления. — Реджи се постара лицето му да остане безизразно. Беше типично за Уоргрейв да съобщи лично новината, вместо да чака наследникът му да я научи от клюкарките. Е, тази вест едва ли би шокирала някого, беше естествено да се роди наследник на титлата. Макар и формално да оставаше предполагаемият наследник, Реджи винаги бе знаел, че е много вероятно щастливо ожененият му братовчед, с осем години по-млад от него, да има деца. Затова само додаде учтиво: — Надявам се, че лейди Уоргрейв е добре?

Лицето на Уоргрейв светна в усмивка, която братовчед му безмилостно определи като глупава.

— Тя е много добре. И толкова често свири на пианото, че детето вероятно ще се роди музикален талант. — Внезапно лицето му посърна. — Както и да е, това не е главната причина, заради която те повиках.

— А, да, май че се готвеше да ми орежеш издръжката, преди да се отклоним и да заговорим за потомството ти — подхвърли Реджи небрежно, с още по-провлечен изговор. Проклет да бъде, ако започнеше сега да се унижава заради пари пред главата на семейството.

— Прекратяването на тримесечната ти издръжка е само част от това, което имам наум. — Уоргрейв отвори едно чекмедже и извади някакви документи. — Реших, че е време да ти осигуря друг източник на доходи. На първо време ще продължавам да ти отпускам издръжката, определена от стария граф, но ми се струва… — той замълча, докато търсеше подходящата дума — нередно един зрял мъж да зависи от нечия добра воля.

— Не е нещо необичайно в нашето общество — заяви Реджи с престорена небрежност. Беше се изненадал, когато Уоргрейв продължи да му отпуска издръжка, след като двамата едва не се бяха убили взаимно, но графът навярно се чувстваше длъжен да издържа наследника си. Перспективата от раждането на собственото му дете можеше да го спаси от подобна отговорност.

— Не съм израснал в малкия затворен кръг на висшето общество и смея да заявя, че никога няма да разбера неписаните му правила. В не особено издигнатите кръгове, сред които съм отраснал, повечето мъже предпочитат да имат нещо, което е наистина тяхно. — Графът потропа с пръсти по листовете. — Ето защо смятам да подпиша документите за прехвърлянето на твое име на най-процъфтяващия от имотите на фамилията Уоргрейв, които не се наследяват пряко. Изплатих ипотеката, така че този имот ще ти осигурява около два пъти по-голям доход от досегашната ти издръжка.

Реджи се изправи в стола си. Нямаше да е по-смаян, ако графът го бе ударил с месинговия свещник. Прекратяването на издръжката му не беше изненада. Но това беше.

— Имението преуспява главно благодарение на управителя Уестън, който е там от няколко години — продължи Уоргрейв. — Никога не съм се срещал с него, защото само веднъж посетих имението, а той отсъстваше заради заболяването на някакъв член на семейството му. Но не може да се отрече, че се справя много добре. Отчетите му са безукорни. Именно той подобри изключително много продукцията, която се получава от имението. И тъй като Уестън е честен и компетентен, ти би могъл да живееш в Лондон само от рентите, ако не желаеш да се заемеш лично с управлението. — Изражението на Уоргрейв стана по-сериозно. — Или можеш да продадеш имението. Можеш дори да го проиграеш на хазарт. Но каквото и да решиш, това ще бъде всичко, което ще получиш от именията на фамилията Уоргрейв. Ако имаш значителни дългове, ще ти помогна да ги изплатиш, за да можеш да започнеш на чисто, но след това ще трябва да разчиташ единствено на себе си. Разбра ли ме?

— Напълно. Имаш дарбата да обясняваш нещата много ясно, Уоргрейв. — Реджи се държеше толкова дръзко по навик, в опит да прикрие смущението си. — Така се случи, че напоследък щастието ми се усмихна, затова няма да ми е необходима помощта ти. — Напрегна се, за да възвърне самообладание, преди да добави: — Впрочем, кое имение си решил да ми прехвърлиш?

— Стрикланд, в Дорсет.

Мили боже, Стрикланд! Тъй като Уоргрейв притежаваше само два или три имота, които не се наследяваха пряко, тази новина не беше голяма изненада, но Реджи все още се чувстваше като получил ритник в корема.

— И защо тъкмо това имение избра за мен?

— Поради няколко причини. Първо, защото е достатъчно процъфтяващо, за да ти осигурява стабилен доход. Второ, разбрах, че си живял там като момче, и си помислих, че си привързан към мястото. — Уоргрейв завъртя между пръстите си писалката от паче перо, сбърчил чело. — Но съдейки по изражението ти в момента, явно съм сгрешил в преценката си.

Лицето на Реджи се изопна. Една от многото причини, поради които не се вписваше в идеала за джентълмен, беше, че не умееше добре да прикрива емоциите си. Един истински джентълмен никога не показваше раздразнението, гнева, дори радостта си, както бе склонен да прави Реджи, ако не се концентрираше. Понякога успяваше да запази безизразното си изражение, но доста често чувствата се изписваха върху лицето му. Така стана и сега, макар да се опита да прикрие смесените емоции, които го обзеха, щом чу за имението Стрикланд.

— Има обаче още една, много по-съществена причина, поради която избрах Стрикланд — продължи Уоргрейв. — Имението ти принадлежи по право.

Реджи пое дълбоко дъх. Твърде много изненади му се струпаха, а тази последната никак не му хареса.

— Защо твърдиш, че имението ми принадлежи по право?

— Защото както къщата, така и цялото имение са били собственост на семейството на майка ти, а не на фамилията Давънпорт. И тъй като ти си единственият наследник на майка си, по закон вече притежаваш целия Стрикланд.

— Дяволска работа!

— Според семейния адвокат родителите ти са се запознали, когато твоят дядо по майчина линия предложил за продажба малък имот в съседство на Стрикланд — започна да обяснява Уоргрейв. — Баща ти отишъл в Дорсет, за да обсъди въпроса от името на брат си, тогава се запознал с майка ти и всичко свършило с това, че той останал там. Закупеният от фамилията Давънпорт имот бил прибавен към имението Стрикланд. Твоите родители живеели там и управлявали двата имота като едно общо имение. Според брачния им договор Стрикланд трябвало да остане за наследниците на майка ти.

Реджи изруга гневно под нос. Значи чичо му, старият граф, съзнателно и незаконно бе отмъкнал Стрикланд от него, от собствения си племенник — поредният коварен ход на чичо му в тяхната продължителна война.

— Нямах представа, иначе можеш да бъдеш сигурен, че никога не бих позволил старият хитрец да се измъкне безнаказано — изрече Реджи, като едва сдържаше яростта си. През всички тези години, когато чичо му благоволяваше да му отпуска издръжка, онези пари, че и навярно повече, са му се полагали по право. Ако старият граф сега бе жив, Реджи сигурно щеше да го убие. Жалко, много жалко, че проклетият му чичо вече беше недосегаем за правосъдие.

— Може би старият граф не е отделил Стрикланд от останалите имоти, защото е предполагал, че един ден титлата и всички имения ще бъдат твои — заяви Уоргрейв с неутрален тон. — В края на краищата ти много години бе смятан за негов наследник.

— Безкористното ти предположение се дължи на факта, че никога не си го познавал — ледено процеди Реджи. — Мога да те уверя, че е задържал Стрикланд заради крайно недостойни мотиви. Приходът от това имение щеше да ме превърне в независим от него, а той никога не би го допуснал.

Може би поради същата причина старият граф бе възнегодувал срещу по-малкия си брат, който се бе оженил за наследница на скромно състояние и бе открил щастието в Дорсет. Това донякъде обясняваше по-късното отношение на стареца към осиротелия му племенник. Вероятно бе един вид отмъщение към починалия му брат, който бе успял да избяга от паяжината на фамилията Уоргрейв.

Докато в гърдите на Реджи бушуваха всички тези чувства, Уоргрейв тактично се бе заел да подостря перото за писане и да проверява нивото на мастилото в мастилницата.

— Колкото повече слушам за стария граф, толкова по-добре разбирам защо баща ми не е искал да живее в една и съща страна с него.

— Напускането на Англия е било най-разумното нещо, което Джулиъс е направил — съгласи се Реджи. Макар досега да не го бе изразявал гласно, Реджи неведнъж се бе питал дали и той не е трябвало да постъпи така. Може би щеше да е по-разумно да бе избягал от желязната хватка на чичо си, вместо да остане и да се бори с неподходящи оръжия срещу тиранията на стареца. Е, графът бе спечелил играта, като умря, а Реджи нямаше желание да разголва още от чувствата си пред младия мъж, появил се на сцената едва след спускането на завесата.

— Да не би да предпочиташ друго имение? — попита Уоргрейв, като вдигна поглед от бюрото си. — Стрикланд е най-доброто, с което разполагам, но мога да уредя и нещо друго.

— Не е необходимо. Стрикланд е много добро решение — отвърна Реджи рязко.

Очевидно Уоргрейв не бе очаквал любезно отношение от братовчед си. Написа името му на няколко места в документите, разпръсна пясък върху неизсъхналото мастило и плъзна книжата през бюрото.

— Само ги подпиши и имението Стрикланд ще бъде твое.

Макар и все още бесен, Реджи отдели време, за да прегледа документите, но всичко беше напълно изрядно и той ги подписа. При последния подпис лек шум го накара да надигне глава. Дребна, изящна блондинка влезе в кабинета. Каролайн, лейди Уоргрейв, имаше замечтано лице и изключителен музикален талант.

С влизането й двамата мъже се изправиха. Графът и съпругата му си размениха нежни погледи, от които Реджи се изпълни с болезнен копнеж. Завиждаше на братовчед си, че бе наследил богатството и влиянието на фамилията Уоргрейв, но още повече му завиждаше за топлината, споделяна между него и съпругата му. Никоя жена не бе гледала толкова влюбено в очите черната овца на рода Давънпорт, нито някога някоя щеше да го погледне така.

След кратката, безмълвна размяна на погледи със съпруга си, лейди Уоргрейв се обърна към Реджи и му подаде ръка.

При последната им среща Реджи бе много пиян и се бе държал много зле, заради което братовчед му Уоргрейв едва не го бе убил. Въпреки лошата си репутация, Реджи нямаше опит с крайно свенливи млади жени, затова изпита известна неловкост, докато се навеждаше, за да целуне ръката на лейди Уоргрейв. Постара се да впрегне целия си чар, изправи се и заяви:

— Моите поздравления за щастливата новина, лейди Уоргрейв.

— Благодаря. Много се радваме. — Младата графиня се усмихна с кротка увереност. Бракът очевидно й се отразяваше много добре. — Така и не успях да ти благодаря, както е редно, за сватбения подарък, който ни изпрати. В кое кътче на света си успял да откриеш една от оригиналните партитури на Хендел? Всеки път, когато я погледна, се изпълвам със страхопочитание, че самият той е писал тези ноти и думите към тях.

Реджи се усмихна за пръв път от началото на това изнервящо за него посещение. Лейди Уоргрейв му бе написала официално благодарствено писмо за сватбения подарък, така че желанието й да го поздрави лично навярно означаваше, че е простила просташкото му поведение. Може би му оставаше един грях по-малко, заради който да се пържи в Ада.

— Попадна ми пред очите преди години в една книжарница. Знаех си, че някой ден ще срещна подходящия човек, който заслужава да я притежава.

— С нищо друго не би могъл да ме зарадваш повече. — Лейди Уоргрейв понечи да излезе от кабинета и да остави двамата мъже отново насаме. — Извинете, че прекъснах разговора ви. Ще ви оставя да се занимавате с вашите мъжки работи.

— Тъкмо се канех да си тръгвам — рече Реджи. — Освен ако не желаеш да обсъдим още нещо, Уоргрейв?

— Не, нямаме повече теми за обсъждане — поклати глава графът.

Реджи се поколеба. Знаеше, че трябва да благодари на братовчед си. Далеч не всеки на мястото на графа щеше да бъде така честен да раздава компенсации заради греховете на предшествениците си. Но Реджи все още бе твърде бесен на чичо си заради двуличието му, за да изпитва благодарност. Затова само кимна сковано на сбогуване и си тръгна, без да обърне внимание на иконома, който го изпрати до входната врата.

Когато излезе навън, Реджи подхвърли една монета на кочияша, който се бе погрижил за конете. Настани се на седалката в двуколката и пое юздите в силните си ръце. Конете вече тръскаха глави, нетърпеливи да потеглят.

Стрикланд. По дяволите, по дяволите! Сега притежаваше имението, където бе преживял най-щастливите и най-нещастните си дни. Не знаеше дали да изпитва радост или ужас. Стисна устни и рязко дръпна юздите, преди да потегли бързо по улицата. Нуждаеше се от питие.

По-точно — от дузина питиета.

 

 

Каролайн Давънпорт отмести леко завесата, за да наблюдава заминаването на братовчеда на съпруга си. От погледа й не убягна напрежението, сковаващо стройната му фигура. После спусна завесата и попита:

— Как реагира на новината?

— За щастие не очаквах благодарност, защото не я получих. Братовчедът Реджи не обича изненадите. Ако просто му бях отрязал издръжката, май щеше да му бъде по-лесно да го приеме. — Ричард се приближи с накуцване към прозореца и прегърна жена си през кръста. — Той се ядоса, напълно оправдано, когато научи, че покойният ми дядо, за чиято смърт никой не съжалява, го е лишил несправедливо от собственото му имение.

— Вярваш ли — попита Каролайн, като се сгуши до съпруга си, — че ще се промени, след като стане собственик на имение?

— Съмнявам се — повдигна рамене Ричард. — Дядо ми има голяма вина за проваления му живот. Реджи веднъж ми сподели, че искал да постъпи в армията, но графът не му разрешил. Вместо това е държал доста изкъсо братовчед ми, плащал е дълговете му, но издръжката му е била твърде скромна, за да има истинска свобода.

— Какъв ужасен старец е бил дядо ти.

— Така е. Но и Реджи има вина. Той е много интелигентен и притежава свръхестествена интуиция за хората. Да се превърне в разпуснат женкар и пияница не е била единствената му възможност в живота.

Каролайн долови нотка на съжаление в гласа на съпруга си. Ричард винаги приемаше много на сериозно всичките си отговорности и онази част от него, която го бе превърнала в изключително способен офицер, съжаляваше за погубения потенциал на Реджиналд Давънпорт. Освен това Реджи бе най-близкият му роднина по линията на рода Давънпорт, така че той искаше да поддържа добри отношения с него. Но нямаше много надежда това му желание да се сбъдне.

— Мислиш ли, че е прекалено възрастен, за да промени начина си на живот?

— Реджи е на трийсет и седем години, с богат опит в пороците и безчинствата — отвърна Ричард сухо. — Понякога женкарите успяват да се променят, но пияниците — почти никога. Бог ми е свидетел, че в армията си имах работа с много такива мъже. Повечето от тях не престанаха да пият, докато не умряха или от уискито, или от куршумите. Очаквам същата съдба да сполети и моя братовчед.

Каролайн отпусна глава върху рамото на съпруга си. Веднъж Реджиналд Давънпорт я бе изпълнил с истински ужас, но днес го видя трезвен и учтив, и дори за миг бе разкрил пред нея изключителния си чар. Под разпуснатата му и груба външност навярно се криеше добра и чувствителна душа и тя разбираше желанието на Ричард да помогне на своя изпаднал в затруднение братовчед. Но по всяка вероятност усилията му нямаше да се увенчаят с успех.

— Случват се чудеса. Може би този път ще сме свидетели на такова.

— Ако Реджи наистина иска да се промени, аз съм сигурен, че е способен да го стори. Но се съмнявам, че ще опита — заяви Ричард песимистично. Притегли крехката си и нежна жена в прегръдките си и се насили да пропъди всякакви мисли за своя братовчед безделник.

Той бе направил всичко, което зависеше от него. Суровият му житейски опит го бе научил, че има граници на това, което един човек може да направи за друг.