Мери Джо Пътни
Прелъстителят (3)

Глава 2

Денят започна лошо за нея дори още преди да се е събудила. Когато сънуваше кошмара, Алис се чувстваше зле в продължение на часове. Слава богу, че й се случваше само два или три пъти в годината.

В този кошмарен сън тя винаги стоеше пред високите френски прозорци и чуваше провлачения глас да пита с отегчение и злоба:

— Защо, за бога, искаш да се жениш за една властна Дълга Мег^[1], като нея? Три метра висока и цялата само кожа и кости. Не е от жените, които могат да стоплят леглото на един мъж, а и както обича да се налага, със сигурност ще си под чехъл.

След кратка пауза любимият й отговаряше, но не за да я защити, нито за да заяви любовта си към нея, в която толкова страстно й се кълнеше.

— Как защо? Заради парите, разбира се, за какво друго? Тя е доста добре осигурена. Веднъж да сложа ръка върху богатството й, ще видиш кой ще командва парада.

Ведно с познатото гадене, думите бяха събудили и разтърсващата болка, подтикнала Алис да зареже единствения начин на живот, който й бе познат. Но тази сутрин имаше късмет. Нещо погъделичка носа й, преди кошмарният сън да продължи да я тласка надолу към дъното на унижението и позора й. Кихна, което бе най-сигурният начин да се събудиш, когато си се наспал.

Тя повдигна натежалите си клепачи и съзря пред себе си лъчезарна нимфа на зората. Ослепително красивото видение със златисточервеникави къдрици, безупречно оформено сърцевидно лице и невинни небесносини очи се бе настанило на леглото й. Госпожица Мередит Спенсър, или просто Мери за близките й, бе известна с това, че можеше да смекчи дори и най-коравото сърце. Макар че сърцето на Алис в никакъв случай не бе кораво, в този ранен утринен час се изискваше много, за да бъде зарадвано. И дори гледката на ранобудната млада дама, толкова мила и приветлива, не бе достатъчна.

Преди да успее да стори нещо повече от това да изгледа сърдито своята повереничка, нещо меко и пухкаво прелетя покрай лицето й. Алис отново кихна.

— Какво, по дяволите… — Надигна се с мъка от леглото си. — О, ти ли си, Атила? Предупреждавам те, котарак проклет, че следващия път, когато ме събудиш, забърсвайки лицето ми с опашката си, ще намеря някой пес, който да се нахрани с теб.

Като се мръщеше по равно на Мери и на котарака, Алис отметна тежката коса от лицето си. Преди лягане вчесваше косата си на плитка, но заради кошмарния сън тя се бе разплела и сега се стелеше върху раменете й. Щяха да са й нужни поне още пет минути, за да я сплете отново.

— Бог да му е на помощ на всяко куче, което се сблъска с Атила. — Мери й подаде с усмивка голяма чаша с димящо кафе. — Ето го и кафето, лейди Алис, точно както го обичаш. С много сметана и захар.

Алис обви дългите си пръсти около чашата, сетне намести възглавниците зад гърба си и се отпусна върху тях, докато поемаше първата чудесна глътка кафе.

— Аххх — въздъхна тя, когато горещата течност започна да събужда за живот тялото й. Когато умът й се проясни, попита: — Защо се налага да стана в толкова ранен час?

Мери се ухили дяволито. Вече не приличаше толкова много на порцеланова кукла.

— Днес започва сеитбата и ти ми поръча непременно да се уверя, че ще станеш рано.

— Да, вярно. — Алис отпи още от кафето. — Благодаря ти, че ме събуди. Може би все пак ще те задържа при себе си.

— Забрави ли, че си длъжна да ме задържиш? — възрази й Мери най-невъзмутимо. — Ти доброволно се съгласи да се грижиш за мен и момчетата. Сега не можеш да се откачиш от нас, поне докато не намериш някой побъркан мъж, който да те отърве от мен.

Алис се засмя. Това бе сигурен признак, че отново е в обичайното си добро настроение.

— Всички мъже, които се навъртат около теб, сигурно са побъркани, но това е така, защото не откликваш на любовта им. Единственият ми проблем е да те държа на безопасно разстояние от тях.

Тя погледна Мери с нежност. Повереницата й беше дребничка руса красавица, каквато Алис си мечтаеше да бъде, докато бе малко момиче. Щеше да й е много лесно да намрази Мери, ако тя не беше толкова мила. Освен това момичето беше доста интелигентно, притежаваше здрав разум, доста необичайно за една млада дама на деветнайсет. В живота на Алис тя заемаше мястото едновременно на дъщеря и на най-добра приятелка, макар че понякога бе трудно да се каже кой кого възпитаваше.

И когато Алис най-сетне показа признаци на живот, Мери й заговори:

— Един от ратаите остави бележка за теб. Адресирана е, разбира се, за лейди Алаис. А-л-а-и-с.

— Още е твърде рано сутринта, за да се извинявам за начина, по който се произнася името ми. — Алис отново се прозя. — Освен това, дори и да знаеха как се произнася правилно, вероятно пак щяха да го изговарят грешно. Какво пише в бележката?

— Нещо за пилета.

— Тогава трябва да е бил Барлоу. Днес ще се отбия при него. — Алис си допи кафето, после спусна дългите си крака отстрани на леглото и затърси чехлите си. — Вече можеш да тръгваш, няма да заспя отново. Махни от мен този малоумен котарак и го нахрани.

Мери се засмя и се наведе, за да улови гигантския котарак с дълга козина. Не можеше да го вдигне само с една ръка — толкова бе едър, че приличаше на някакво странно одеяло на ивици и бели петна. Царственото му изражение с нищо не напомняше за гладното, бездомно коте, което Алис бе спасила от удавяне в реката. Сега котаракът си въобразяваше, че е господарят в къщата и презираше тези селяндури, които още не му бяха поднесли закуската. Замяука обвинително срещу Мери, докато тя го изнасяше от спалнята.

Алис приседна на ръба на леглото и покри лицето си с ръце. Доброто й настроение бе изместено от спомена за потискащия кошмар. Въздъхна и се изправи, облече износения си червен пеньоар и се приближи към тоалетната масичка. Прокара пръсти през косата си, за да подреди разрошените си кичури. Загледа се в огледалото и безпристрастно прецени външността си, по онзи начин, за който знаеше, че е най-доброто средство срещу всякакви кошмарни сънища.

Макар да не бе писана красавица, която всеки мъж веднага би пожелал, поне не беше грозна. Кожата й бе прекалено загоряла за днешната мода, но чертите й бяха правилни и дори можеше да бъдат сметнати за красиви, ако беше мъж. Само че лицето й, както и всичко в нея, бе прекалено едро. Дори и без обувки, ръстът й достигаше метър и седемдесет и пет, и беше по-висока от повечето мъже в имението Стрикланд.

Пооправи разрошената си коса и започна да я разресва. Припомни си дните, когато едно богатство я правеше фалшиво желана, а користните й обожатели наричаха гъстите й коси прелестно кестеняви. Сега, когато работеше за прехраната си, косите й бяха просто кафяви, без някакви особени достойнства. При все това Алис тайничко вярваше, че косата й е най-красивото в нея. Отново бе пораснала и бе дори по-дълга и по-гъста, отколкото навремето, когато в пристъп на гняв я бе отрязала много къса. Сега косата й блестеше с отблясъци в кестеняво и златисто. Но по принцип пак си оставаше просто една кафява коса. Раздели я на две и се зае с първата от двете плитки. След като ги сплете, ги уви около главата си в старомоден венец — прическа, каквато обикновено носеха старите моми.

На фона на ярките лъчи на утринното слънце, най-голямата особеност в лицето й личеше съвсем ясно — дясното й око бе сиво-зелено, докато лявото бе топло кафяво. Алис никога не бе срещала друг човек с такива очи. Струваше й се несправедливо да има толкова странни очи, както и да е толкова висока.

При тази мисъл младата жена се усмихна леко, разкривайки друга своя особеност, която не харесваше. Обикновено забравяше идиотските трапчинки, които се появяваха, когато се смееше или усмихваше, но щом се видеше в огледалото, тутакси се сещаше колко неуместни изглеждаха те на такава едра кобила като нея. Мери, с кукленската си хубост, би трябвало да е тази, която да има трапчинки, но нямаше, по някаква странна ирония на съдбата. Животът определено не бе справедлив. Ако Алис можеше да подари трапчинките си на Мери, щеше да го направи с голяма радост.

Алис знаеше, че ако се намръщи, трапчинките ще се скрият, затова се начумери. Черните й вежди изглеждаха плашещи дори и когато се усмихваше, и допринасяха мръщенето й да изглежда още по-заплашително.

После се обърна с гръб към огледалото, за да довърши ритуала, с който искаше да убеди себе си, че не изглежда чак толкова ужасно, както кошмарният сън винаги я караше да се чувства. Жалко, че днес трябваше да надзирава сеитбата и трябваше да носи панталони, ленена риза и мъжко сако. Предпочиташе да облича рокли в тъмни цветове, защото те прикриваха по-добре фигурата й, но когато работеше, й се налагаше да носи мъжки дрехи. Облечена в тях, женствените й извивки излизаха наяве и заради високия й ръст ефектът беше донякъде съкрушителен. Въпреки че не можеше да се каже, че с вида си отблъскваше мъжете. Беше улавяла достатъчно многозначителни погледи, за да предположи, че някои от тях си задаваха въпроса дали няма да им хареса да се озоват в леглото с една „Дълга Мег“. Но никога нямаше да научат отговора.

Като нахлупи на главата си безформена черна шапка, Алис Уестън — която всички почтително наричаха лейди Алис, но зад гърба й я назоваваха със съвсем други имена, — трийсетгодишна госпожица и много успешен управител на имението Стрикланд в графство Дорсет, се спусна по стълбите, за да започне дългия ден по надзираване на полската работа в имението.

 

 

Денят се оказа по-уморителен, отколкото бе очаквала. Новите редосеялки, които Алис бе купила, проявиха капризния си нрав, за искрено задоволство на ратаите, които само чакаха повод да й припомнят, че тази глупава машинария никога няма да заработи както трябва. Но Алис винаги се беше увличала по техниката и успя да накара редосеялките да заработят, след като цял час бърника нещо под тях, излегната направо върху влажната почва.

Прекара остатъка от деня така, покрита в прахоляк, твърде заета дори да почине за обяд. Мери, благословена да е, й бе изпратила синьо сирене, бира и малки, кръгли хлебчета, местен специалитет, които Алис изяде, докато яздеше до пасищата, за да провери някои от болнавите агнета.

В края на деня и най-заклетите мрънкачи бяха принудени да признаят, че редосеялките вършат добра работа. Дори започнаха да ги харесват. Алис едва се сдържаше да не ги обсипе с хапливи забележки. Постоянно трябваше да води битки с тези трудно поддаващи се на убеждаване мъже, за да ги накара да се подчиняват на заповедите й. Дори и сега, след упоритите й старания през последните четири години да докаже, че съвременните методи вършат работа, трябваше да води ожесточена битка за всяка нова идея. „Да вървят по дяволите!“ — рече си младата жена, докато яздеше към дома. Пролетното слънце вече залязваше и въздухът силно захладня. В цялото графство Дорсет нямаше имение с по-богата реколта. И нито един от другите земевладелци или управители не обезщетяваше толкова добре уволнените работници.

Понякога самата тя се чудеше на себе си защо го прави.

Когато се прибра в „Роуз Хол“ — къщата на управителя на имението — завари Мери да бродира чинно в салона, а момчетата още не са бяха прибрали от училище. Алис се изкъпа набързо и се преоблече в тъмносинята си вълнена рокля. После седна да прави компания на Мери с чаша шери, докато преглеждаше набързо пощата. Докато Мери се смееше на разправиите около новите редосеялки, Алис стигна до писмото от своя работодател — граф Уоргрейв.

Намръщи се, разчупи печата от червен восък и отвори писмото. Много по-често си разменяше писма с Челмсфорд, адвоката на имението, отколкото с графа. Разбира се, никога не се бе срещала с никого от тях. Ако някой от тези достопочтени джентълмени узнаеше, че управителят на имението е жена, нямаше съмнение, че тутакси щеше да бъде уволнена.

Старият граф никога не бе напускал резиденцията си в Глостършър, но наследникът му беше млад, енергичен и изключително добросъвестен. Тя се тревожеше, че някой прекрасен ден може да се появи най-неочаквано. За щастие при единственото му посещение в Стрикланд той бе достатъчно любезен да я извести предварително за пристигането си, така че тя успя да замине навреме с децата, като му остави известие, че се налага да отсъства поради внезапно заболяване на неин близък роднина. И Алис изрично бе предупредила всичките си подчинени в Стрикланд да не издават пола й.

След като прекара една спокойна седмица на морския бряг в Лайм Реджис, Алис се завърна и с радост узна, че никой не бе издал тайната й, а също и че счетоводните книги са били внимателно проверени и цялата й дейност е била одобрена от младия граф. Уоргрейв дори й бе оставил писмо, включващо похвали за управителя, както и някои доста разумни предложения, които да обмисли. Мъжът бе прекарал голяма част от живота си като войник, но очевидно не беше глупав. Граф Уоргрейв я беше оставил свободно да ръководи имението, както намери за добре. Това я устройваше идеално и тя се бе надявала и занапред нещата да продължат все така без промяна.

Но май късметът я бе напуснал. Алис пое рязко дъх, когато приключи с четенето на писмото. Мери я погледна въпросително над бродерията си.

— Нещо не е наред ли?

— Знаех си, че тази сутрин не биваше да ставам от леглото — усмихна се Алис кисело.

Мери прибра копринените ибришимчета в дървената си кутия и се извърна към настойницата си.

— Какво се е случило?

Алис мълчаливо й подаде писмото. Граф Уоргрейв искаше да уведоми господин Уестън, че е прехвърлил имението Стрикланд на своя братовчед Реджиналд Давънпорт. Графът нямал представа за плановете на братовчед си относно имението, но бил силно впечатлен от уменията на господин Уестън. И в случай че работата с новия собственик не потръгне, Уоргрейв би бил щастлив да осигури на господин Уестън друга работа като управител, може би на самия Уоргрейв Парк. Следваха извинения за неудобството и така нататък, и така нататък.

— О, боже! — промълви Мери тихо. — Това може да усложни донякъде нещата.

— Думите ти са един от най-красноречивите примери за женско подценяване на ситуацията, който някога съм чувала. — Алис се изправи и закрачи нервно из стаята.

— Може пък нищо да не се промени — додаде Мери с надежда. — Май бях чела някъде нещо за господин Давънпорт. Не беше ли някаква светска личност? Може би ще живее в Лондон, ще си прибира парите от рентите и никога няма да се появи тук.

— Има голяма разлика между предишния и новия собственик. Граф Уоргрейв можеше никога повече да не посети Стрикланд, тъй като е само едно от дузината имения, които наследи от стария граф. Но ако Стрикланд е единственото имение на Реджиналд Давънпорт, той е длъжен да се отбива от време на време. За празниците. Или за да организира прием за приятелите си. Или пък може да реши да живее тук няколко месеца от годината. — Тя се спря пред камината и се загледа в трепкащите жълти пламъци. — А аз не разполагам с безброй роднини, за да си измислям все нови и нови поводи за отсъствия.

Мери се намръщи.

— Нали имаш договор?

Алис само сви рамене, като вдигна ръжена от месинговата стойка.

— Договорът не е толкова важен. По-голямо значение има желанието да го спазваш. Давънпорт може така да ми вгорчи живота, че да не искам да остана тук.

— А не е ли възможно да пожелае да те задържи на работа? Ти направи чудеса с това имение. Всички го твърдят.

— Повечето от по-трудната работа вече е свършена. — Алис сръга с ръжена угасващите въглени. — Оттук нататък всеки способен управител ще може да ръководи имението така, че да е печелившо.

— Господин Давънпорт няма да намери по-компетентен управител от теб. Нито по-честен!

— Вероятно не. Но това не означава, че все пак няма да ме уволни. — Алис бе чувала за Реджиналд Давънпорт, обаче повечето от тези слухове не бяха подходящи за ушите на младо и невинно момиче като Мери. Едва ли един прелъстител щеше да цени деловите способности на една жена.

Това бе толкова несправедливо! Алис усети как неволно стисна юмруци и се опита да се успокои.

Все още търсеща някаква утеха, Мери се осмели да предложи:

— Ако господин Давънпорт не те иска, можеш да работиш в някое от именията на графа. Управител на Уоргрейв Парк може да е много доходна служба.

— А колко дълго, според теб, ще е валидно предложението на графа, ако научи, че съм жена? — възрази Алис с горчивина и отново сплете нервно пръсти.

— Може да се дегизираш като мъж — подметна Мери закачливо. — И без това си толкова висока.

Алис се изчерви и за миг се изкуши да издърпа ушите на повереницата си, преди да осъзнае колко безобидно се беше пошегувала девойката. Затова само се усмихна унило и добави:

— И колко време, според теб, ще мога да изкарам с този маскарад?

— Ами — позамисли се Мери, — може би около деветдесет секунди? И то само ако осветлението е слабо.

Алис се засмя.

— Дори и осветлението да е оскъдно, пак няма да ми помогне. Просто мъжете и жените имат съвсем различни фигури. Или поне след като са прехвърлили дванайсетата си година.

— Истина е, но ти имаш много хубаво тяло, колкото и да се опитваш да го прикриеш.

Алис изсумтя. Мери упорито твърдеше, че настойницата й е привлекателна, но това по-скоро се дължеше на благородния й характер, отколкото на трезва преценка. Сегашният й коментар имаше за цел да разсее напрежението, но Алис не се поддаде.

— Дори и да допуснем, че граф Уоргрейв е с достатъчно модерно мислене, че да ме наеме, грънчарската работилница се нуждае от надзора ми. Едва ли ще можем да я преместим в Глостършър. И ще бъде толкова жалко момчетата да прекъснат учението си в местното училище, където са толкова щастливи.

Този път дори и златистите къдрици на Мери увиснаха леко, преди да заговори:

— Мисля, че правиш от мухата слон. Господин Давънпорт може да не дойде още дълго време, а когато се появи, може да реши да те задържи, за да не му се налага той да работи. Остава ни единствено да чакаме и да видим какво ще стане.

На Алис й се щеше да може да сподели оптимизма на момичето. Докато гледаше повереницата си, си припомни какво се говореше за новия им господар и за неговите похождения. Още една тревожна мисъл се загнезди в съзнанието й. Как може един женкар да устои на такава изящна девойка като Мередит? Момичето притежаваше здрав разум и морал, но все още беше толкова невинно. Няма да има никакъв шанс, ако се озове в компанията на един циничен и аморален мъж. Това беше съвсем друга тревога, при това много по-голяма от останалите.

Алис стисна устни и се загледа в камината. Като самотна жена бе прекарала последните дванайсет години борейки се с догмите и предразсъдъците, за да си осигури удобен и ползотворен живот. А ето че сега, и то не по нейна вина, всичко, което бе постигнала дотук, бе заплашено.

И без още да го е видяла, тя вече мразеше Реджиналд Давънпорт.