Мери Джо Пътни
Прелъстителят (6)

Глава 5

Реджи се събуди с познатото туптене в слепоочията, както винаги, след като изпиеше твърде много бренди. Беше успял да се довлече до леглото, което означаваше, че не е бил чак толкова зле, колкото през последната му сутрин в Лондон, но и сегашното му състояние никак не бе добро. Откри пипнешком часовника върху нощната масичка и видя, че е седем и половина. Имаше достатъчно време да се приведе в по-приличен вид, за да се срещне с лейди Алис за обиколката из имението.

Изпъшка и се претърколи до края на леглото. Седна и подпря глава на двете си ръце, докато се молеше Мак Купър да пристигне днес от Лондон. Много по-трудно му бе да посреща сутрините без страхотните специалитети на Мак против махмурлук.

Изправи се бавно и внимателно. Гарафата с бренди бе празна, което обясняваше защо го цепеше главата. Трябва да се погрижи да му доставят още алкохол преди края на деня, защото при тази скорост избата скоро щеше да се изпразни.

Сутринта се случи влажна и облачна. Когато оседла коня си Буцефал, Реджи безмълвно се прокле, задето бе поискал тази обиколка. Съзнателно бе избрал да направи първата си проверка на имението заедно с още някого. Ако бе сам, съществуваше риск да стане твърде сантиментален. Но от друга страна, още бе твърде рано, за да се изправи пред критичния поглед на лейди Алис.

Настроението му не се подобри, когато тя му влезе в конюшнята, изрядно облечена в тъмнокафяв костюм за езда. Строгата кройка не успяваше да прикрие докрай привлекателната й фигура, макар че не подчертаваше дългите й крака, които толкова много разсейваха вниманието му. Той огледа сплетените й на венец дебели, лъскави плитки. Косата й сигурно стигаше до кръста. Също като тялото й, тя беше друго нейно великолепно и неизползвано притежание. Но изражението на лицето й можеше да съперничи с парализиращото въздействие на Медуза.

— Добро утро, господин Давънпорт. Коя конкретна част от имението искате първо да огледате?

Изнервена, Алис изрече думите язвително, но явно й бе трудно да смекчи тона си, след като я очакваше толкова труден ден. Беше сигурна, че Давънпорт няма да одобри част от нововъведенията й, най-вероятно само от желание да ограничи влиянието й тук.

Новият господар на Стрикланд изръмжа някакъв поздрав, когато тя се приближи към стената, за да вземе седлото си за странично яздене, както се полагаше на дамите. Настроението му бе като на мечка с възпалено ухо и затова тя се изненада, когато той побърза да вземе седлото от ръцете й.

— Мислех си, че ще се държите с мен като с мъж — отбеляза младата жена, докато той нагласяваше седлото й.

Реджи я изгледа косо, докато затягаше подпруга.

— Трудно мога да се държа така, когато сте облечена като жена.

Почувствала се неудобно от пронизващия му поглед, тя побърза да смени темата.

— Господин Давънпорт, ще видите в Стрикланд някои… необичайни неща. Но за всичко, което съм направила, има основателни причини. Моля ви да ми позволите да ви ги обясня, преди да ги заклеймите с лека ръка.

Той се извърна от коня с лице към нея. Алис отново се почувства неудобно от високия му ръст.

— Ще добавям всяка нова странност към списъка с въпросите, които вече имам към вас — изрече той сухо.

Коментарът му не вещаеше нищо добро.

Изведоха конете навън. Тъй като не желаеше Давънпорт да я докосва, Алис избърза напред до камъка за възсядане, преди той да й предложи помощта си. Докато се настаняваше на седлото и изпъваше дългите поли на роклята си, тя долови ироничното оживление в погледа му. Но преди да възседне жребеца си, той изрече само една лаконична похвала:

— Хубава кобила.

— Принадлежи на мен, а не на имението — отбранително заяви Алис. — Ако не ми вярвате, мога да ви покажа документа за покупката.

Давънпорт се впусна в лек тръс из оградения вътрешен двор.

— Да съм показал с нещо, че се съмнявам във вас?

— Не. — Искаше й се да си прехапе езика. За да прикрие смущението си, заговори забързано: — Повечето от конете в конюшнята са впрегатни, за фургоните и плуговете. Имението притежава само два ездитни коня, но не са много добри. А аз държа кобилата си тук, понеже къщата на управителя няма собствена конюшня.

Без да удостои с отговор обяснението й, от което той не се нуждаеше, Давънпорт подкара коня си в лек галоп. Яздеше грациозно, с лекотата и умението на кентавър. Тя си каза, че навярно истинският бонвиван би трябвало да е добър ездач.

Напредваха в тишина, докато не стигнаха до полето с посевите. Някои парцели вече бяха засадени, докато други бяха наскоро разорани, но имаше и оставени за угар. Двамата дръпнаха юздите, спряха и огледаха полетата с грижливо опънати плетове.

— Доколкото си спомням, Стрикланд е малко над дванайсет хиляди декара, като почти половината площ е раздадена на арендатори, а другата половина на семейни ферми — заговори Давънпорт. — Ако мога да съдя по количеството на семената, които сте закупили, допускам, че сте намалили неизползваните земи. Сега колко декара се обработват?

— Почти осем хиляди декара. Повечето от останалата земя е за пасища.

Той кимна разбиращо.

— В последно време сте купили един късорог овен и няколко овце, за да подобрите стадото. От коя порода ги подбирате?

— От саутдаун, доставя ни ги Елман от Есекс.

— Отличен избор. Една от най-добрите породи в цяла Англия. — Погледът му бавно обходи полетата, ширнали се пред тях. — Използвате ли ротацията с четири култури?

Алис заподозря, че той се опитва да я впечатли, при това доста успешно. Притежаваше забележителни познания по съвременно земеделие и скотовъдство за някой, който бе прекарал живота си само в кръчми и игрални зали.

— Да, обикновено засаждаме ръж вместо пшеница. После идва ред на ряпата, детелината и еспарзетата. И резултатите са толкова добри, че си позволих да увелича стадата.

Давънпорт отново кимна сухо и пришпори коня си, преди да й зададе следващия си въпрос. Разпитът продължи през цялата сутрин, като той се интересуваше буквално от всичко — от ефективността на редосеялките, които тя наскоро бе закупила, от породите за разплод при стадата от млекодайни крави, от експериментите, които провеждаше първо в главната ферма на имението, преди да препоръча поредното си нововъведение на арендаторите. Хладната му физиономия не изразяваше нито одобрение, нито неодобрение.

В ранния следобед Алис вече се бе сдобила както със силно главоболие, така и със значително уважение към земеделските и скотовъдните познания на новия си работодател. Докато яздеха редом по пътя обратно към главната ферма, тя си позволи няколко коментара относно осведомеността му за фермерството.

Давънпорт само сви рамене.

— Много години се смяташе, че ще бъда наследник на граф Уоргрейв. Моят чичо ме държеше настрана от всичките си имения, но след като един ден щях да го наследя, не преставах да следя новостите в земеделието и селското стопанство.

Алис го изгледа замислено. Явно се беше занимавал много повече от това само „да следи новостите“. Нямаше съмнение, че е изучавал сериозно земеделие и ръководство на ферми, смествайки занятията си между оргиите или с каквото там се е занимавал, за да се сдобие с такава ужасна репутация. Обзе я прилив на симпатия. Давънпорт бе прекарал живота си, подготвяйки се за един пост, от който е бил лишен. Как ли се е чувствал след всичко това? Суровите черти на лицето му не издаваха нищо, но би трябвало да е светец, ако не е останал горчиво разочарован, че е бил изместен. А Алис не виждаше ореол над главата му.

Стигнаха до изкуственото езеро с неправилна форма, намиращо се близо до господарската къща на имението. Давънпорт спря коня си и скочи от седлото.

— Извинете ме, но тук има нещо, което искам да видя. — И след като привърза поводите на коня си, изчезна сред гъстата гора край езерото.

Изпълнена с любопитство, Алис също слезе от кобилата си, привърза поводите й, повдигна дългите си поли и го последва. Роклята й пречеше да се провира сред храстите и тя изруга под нос, когато за трети път й се наложи да откача дългите си поли от трънаците. Накрая гъсталакът изведнъж свърши и тя се озова на малка поляна край брега на езерото.

Спря се, изненадана от красотата на това място. Буйна трева се стелеше като многоцветен килим по земята, между дърветата надничаха диви зюмбюли, тъмнолилавите теменуги се редуваха с бледожълтите иглики. Мястото притежаваше някаква магия, а единствените достигащи тук звуци бяха от напевите на дроздовете и шепотът на вятъра в дърветата. Мястото беше и много усамотено, тъй като бе скътано в падина, която не се виждаше от господарската къща.

Работодателят й стоеше край брега на езерото, зареял поглед над водата, докато увиваше разсеяно около пръста си стрък от див зюмбюл. Алис плъзна изучаващ поглед по него. Не притежаваше изяществото на светски франт, което толкова бе харесвала в Рандолф, когато беше на осемнайсет и влюбена до уши в него. Давънпорт беше по-висок и по-слаб, с изваяна грациозност, издаваща вътрешна сила дори когато стоеше напълно неподвижен.

Освен това беше смущаващо мъжествен. Алис с неудобство трябваше да си признае, че покоряващата му жизненост бе до голяма степен причината да го намира за толкова изнервящ. И за да отклони мислите си от тази опасна насока, тя си позволи да наруши тишината:

— Откъде знаете за тази поляна? Живея тук от четири години, но никога не съм попадала на това място.

Отговори й, без да погледне към нея:

— Роден съм в Стрикланд, госпожице Уестън. Не го ли знаете?

Веждите й рязко подскочиха.

— Не, не го знаех.

— Изненадан съм, че местните клюкарки не си гледат добре работата — добави той, с тон, по-сух от обикновено.

Алис прекоси поляната и спря до него.

— Заварихте ги неподготвени. Едва преди два дни научих, че имението е прехвърлено на нов собственик, а вие се появихте вчера. Мълвата не е успяла да ви застигне.

— И това ще стане. Клюките винаги ме преследват.

— Предполагам, че ще останете разочарован, ако това не се случи — подхвърли тя язвително.

Той леко присви устни.

— Вероятно.

— На колко години бяхте, когато напуснахте Стрикланд?

Усмивката му се стопи.

— На осем.

Въпреки че резкият му тон не предразполагаше към задаването на още въпроси, любопитството на Алис победи възпитанието й.

— Какво се случи?

— Семейството ми се спомина.

Не само родителите — семейството. Брат или сестра, а може би няколко? Алис усети как гърлото й се сви, когато призракът на някогашната трагедия я докосна с ледените си пръсти. Осем години е твърде ранна възраст да останеш сирак, още повече да те накарат да напуснеш единствения дом, който някога си имал.

— Съжалявам — промълви тя съвсем тихо.

— Както и аз, госпожице Уестън, както и аз. — В глухия тон на Давънпорт се долавяше безкрайна мъка.

Между тях за дълго се възцари мълчание. Накрая той запрати зюмбюла в езерото и се обърна към нея, вече без следа от уязвимост.

— Допреди три дни, когато моят братовчед ми прехвърли Стрикланд, не знаех, че това имение е принадлежало на майка ми и че по право се пада на мен. Не е ли ирония на съдбата? Преди това моят скъп настойник все ми повтаряше, че Стрикланд е част от имотите на Уоргрейв. Никога не ми е хрумвало, че това не е истина.

— Мили боже, нима старият граф ви е лъгал относно правото ви на собственост? — ахна Алис, ужасена от такова безочливо безчестие. — Това заслужава само презрение!

— Презрение е най-подходящото, което заслужава моят чичо — съгласи се той. — Сега имотите на Уоргрейв са в много по-добри ръце.

— Вашият братовчед е разкрил тази несправедливост и ви е върнал Стрикланд?

— Колко много въпроси задавате, лейди Алис. — Изрече прозвището й с язвителна усмивка.

Тя прехапа устни.

— Съжалявам, но любопитството е най-големият ми грях.

Реджи й се усмихна вяло.

— Колко е хубаво да има човек само един-единствен грях. Моите грехове са много повече.

— Сигурна съм, че мога да изброя повече от един мой грях — заяви тя с леко негодуващ тон.

— И какви може да са другите ви грехове? — попита я той, видимо заинтригуван. — Заспивате по време на неделните проповеди? Или сте си пожелавали да притежавате коня на съседа?

— Способна съм на много повече — тросна се Алис, вече силно възмутена.

Той не се сдържа и шумно се разсмя.

— Може би някой ден ще ми изброите целия списък с греховете си, госпожице Уестън. Ще ми бъде забавно да узная какви са.

Ужасена от смайващото си откритие, Алис осъзна колко чаровен може да бъде Давънпорт с блясъка в сините си очи и широката си усмивка, подканваща да се засмееш заедно с него. Тутакси си напомни строго, че за да има успех един прелъстител, непременно трябва да е чаровен, иначе никога не би могъл да измами някоя добродетелна дама. Колко тревожно бе, че тя — жена с голям опит и без никакви илюзии — изпитваше непреодолимо желание да отвърне с усмивка на чара му.

Побърза да потуши радостното си вълнение, преди да са се появили трапчинките й. Не можеше да се отърси от смътното усещане, че тези трапчинки ще провалят усилията й да го убеди, че е компетентен управител на имението.

Все още усмихнат, Давънпорт с лекота я хвана под ръка, за да я поведе обратно към конете им. Жестът бе съвсем небрежен, но Алис настръхна от докосването му, от допира на силните му пръсти през дебелия плат на костюма й за езда и ускори крачките си.

Той се канеше да й помогне да се качи на седлото, но се спря и се втренчи в нея, като очите му се намираха едва на двайсетина сантиметра от нейните.

— Мили боже, лейди Алис, очите ви имат различен цвят.

— Нима? — попита тя рязко. — Никога не съм го забелязвала.

— Вътре в къщата сиво-зеленото око прилича донякъде на кафявото, но на тази ярка светлина разликата е поразителна — обясни той, без да обръща внимание на сарказма й. — Доста необикновено, но нали като цяло вие сте една крайно необикновена жена.

— Това комплимент ли е или обида? — попита тя предпазливо.

— Нито едното, нито другото. — Реджи се наведе и сплете ръцете си една в друга като стъпало, за да може тя да се качи на седлото. — Просто е констатиране на един факт.

След като Алис възседна коня си, той се метна на своя жребец.

— Свършили сте отлична работа в Стрикланд. Въпреки че цените на храните спаднаха след битката при Ватерло, вие сте успели да увеличите печалбите, като сте се погрижили много добре за земите и арендаторите.

Алис изпита абсурдно голямо удоволствие от похвалата. Може би в крайна сметка щеше да запази работата си.

Заобиколиха господарската къща и се насочиха към селото Стрикланд, но преди да стигнат дотам, Давънпорт дръпна юздите на жребеца си. Присви очи, като видя високия тухлен комин, извисяващ се над следващия хълм.

— Защо, за бога, този индустриален комин стърчи там?

Смръщил вежди, подкара бързо коня си напред, за да огледа комина по-отблизо. Алис се понесе след него със свито сърце. След секунди новият собственик щеше да открие една от най-странните особености на Стрикланд.

Той отново спря на върха на хълма, откъдето можеше да огледа цялата работилница. Високата пещ, приличаща на гигантска бутилка, с кръгъл комин, беше несъмнен белег, че тук се печаха керамични изделия.

— Какво, по дяволите, прави тази грънчарница в земите на Стрикланд? Тук някога не беше ли една от арендаторските ферми? — запита с глас, лишен от всякакви емоции.

— Мястото се дава под наем от Стрикланд и то с голяма печалба — отвърна тя, като мислено се молеше да не и задава повече въпроси, макар много добре да знаеше, че ще стане точно обратното.

Той я удостои само с един леден поглед.

— Не за това попитах. Какво прави тук тази работилница и кой я притежава?

— Принадлежи на попечителски фонд в полза на трима малолетни — обясни Алис, като внимателно подбираше думите си.

— О? — С тази сричка, която се процеди хладно от устните му, той я подканваше да продължи с обясненията си.

— Това е най-малкото от арендаторските стопанства. Беше отдадено на едни арендатори, които не одобрявахме. Преди три години наистина си отдъхнахме, когато те продадоха оборудването и стоката си и по Благовещение се махнаха, без да си платят дължимия наем. Присъединих този парцел към земите на Хил Фарм и Робърт Хералд ги обработва заедно със собственото си стопанство. А постройките дадох под наем на грънчарската работилница.

Той изсумтя язвително, с което й подсказа недвусмислено, че е наясно, че тя не му казва цялата история.

— Грънчарницата се оказа много доходоносна — поде Алис с отбранителен тон. — Осигурява работа на хората, носи голям наем на Стрикланд и е добра, дългосрочна инвестиция за собствениците. Зная, че повечето земевладелци мразят върху земите им да се развива каквато и да е промишленост, но не можете да я закриете, дори и да искате, защото договорът за наем е за още двайсет и две години.

Преди тя да продължи с обясненията, Давънпорт рязко протегна ръка, за да улови юздата на кобилата й. Конят се опита да изправи глава нагоре, но силната ръка на Реджи не му позволи. Той се завъртя на седлото си с лице към Алис.

— Вчера ви обещах да ви дам шанс да докажете на какво сте способна. Ще ми отвърнете ли със същата любезност? — Гневът се процеждаше през всяка от резките му думи.

Заля я силна вълна на смущение. Лицето и шията на Алис пламнаха. Той говореше съвсем разумно, а тя се държеше като настръхнал таралеж. Сега за пръв път го погледна истински, но не като Реджиналд Давънпорт, прочут прелъстител и нежелан работодател, а като личност. Погледите им се кръстосаха за миг, който й се стори безкраен.

Внезапно я споходи прозрението, че работодателят й беше много по-добър, отколкото можеше да се съди по репутацията му. Под фасадата на отегчен от живота разгулник се криеше толерантна и интелигентна личност, която всеки би уважавал. И имаше най-уморените очи, които някога бе виждала.

— Съжалявам. — Не беше достатъчно, заради това тя продължи настойчиво: — Самата аз често съм била жертва на пристрастни преценки и упреци. Непростимо е, че проявих същата несправедливост към вас.

Той отпусна юздата на кобилата й.

— Като се има предвид колко години съм прахосал, за да си спечеля тази незавидна репутация, щях да остана искрено разочарован, ако не сте очаквали най-лошото от мен.

Тя се усмихна.

— Започвам да вярвам, че сте измамник, господин Давънпорт.

— О? — Черните му вежди се повдигнаха във вече познатото й язвително изражение. — И какво по-точно имате предвид?

— Започвам да вярвам, че не сте такъв порочен и безчувствен тип, каквато слава ви се носи.

— По-добре е да се въздържате от преценка по този въпрос, госпожице Уестън — сухо изрече той. Дръпна юздата и додаде: — Мисля, че е време да обядваме. Доколкото си спомням, по пътя към Шафтсбъри имаше кръчма, която предлага добра храна.

— Тя все още си е там и храната все още е добра. — За миг Алис се учуди, че той смята да я заведе в обикновена кръчма. После се досети, че ще бъде по-малко скандално да обядва с нея в „Тихата жена“, отколкото да се хранят само двамата в имението. Въпреки ясно изразеното му решение да се държи с нея като с мъж, той спазваше нормите на благоприличие.

След половин час двамата седяха един срещу друг край дървена маса, с полирана от годините повърхност от здраво търкане и плъзгането на глинени чаши и чинии. В помещението с дебели греди се виждаха само неколцина посетители, които им хвърляха любопитни погледи. Всички мъже бяха местни, които познаваха ексцентричната госпожица Уестън и определено можеха да се досетят кой е спътникът й. Но се държаха на почтително разстояние от новия собственик на Стрикланд.

Давънпорт лапна и последните трохи от отлично приготвения говежди пай с лук, след което си наля бира в чашата от каната на масата.

— Ще ми разкажете ли цялата история на грънчарската работилница или ще се наложи да ви изтръгвам информацията парче по парче?

Алис преглътна последната хапка от своя пай с месо. Време беше да му разкаже цялата история, защото ако трябваше той сам да се сдобие с желаната информация, това можеше да помрачи доброто му настроение.

— Знаете какви проблеми създаде освобождаването на толкова много войници след края на войната. Нямаше достатъчно работа за всички. Нещата се влошиха още повече, тъй като новите машини намалиха необходимостта от работна ръка във фермите.

Той кимна и тя пак заговори:

— Например имението никога нямаше да може да оцелее без една от новите вършачки. Просто не достигаха работници по време на войната. А сега, след като тези машини са купени и работят добре, няма смисъл да се връщаме към старите, по-бавни методи, само и само за да създаваме зле платени работни места. Нужни са други решения. — Тя се взря настойчиво в събеседника си. — Като оставим настрана факта, че безработните, шляещи се мъже често създават проблеми, не е честно да се оставят да гладуват войниците, които победиха Наполеон. Това е грешно, а и опасно за Стрикланд.

Той отпи от бирата си, преди да й напомни какво иска да узнае.

— И така…?

— Започнах да насърчавам създаването на различни дейности в имението, осигуряващи работа на хората. В селото Стрикланд имаме дърводелска работилница с осем мъже, както и тухларна, там правят и керемиди. Работниците в нея са само петима. А тъй като наблизо има много глинени слоеве, имаше смисъл да се отвори и грънчарска работилница за производство на керамични съдове с умерени цени, които могат да си позволят да купуват не само по-заможните. Има добър пазар за тях, така че сега там работят дванайсет души.

— Кой управлява това място?

Тя си пое дълбоко дъх.

— Аз.

Той отново вдигна вежди.

— Освен че управлявате и Стрикланд? Как, по дяволите, намирате време за всичко?

— Аз вземам решенията и водя счетоводството. Но имам надзирател, който се грижи за ежедневната работа — обясни му тя. — Никога не съм занемарявала задълженията си в имението. Аз…

Той вдигна ръка, за да я накара да замълчи за миг.

— Преди да продължим нататък, да не забравя да ви попитам кои са тримата малолетни, които са записани като собственици на грънчарската работилница? Деца на местни хора ли са?

Алис наля по малко бира и на двамата, преди да му отговори.

— Те са племенницата и двамата племенници на госпожа Спенсър, моята бивша работодателка.

— Става все по-интересно. Те къде живеят сега?

Алис въздъхна вътрешно, осъзнала, че е настъпило времето да му признае това, което той със сигурност много скоро щеше да научи от другите.

— Живеят с мен.

— Вие сте техен настойник? — учуди се той.

Свела очи надолу, тя отпи още една глътка от халбата.

— Те нямат близки роднини, на които госпожа Спенсър можеше да се довери. Една от причините да ми помогне да получа този пост в Стрикланд беше за да имам възможност да се грижа за децата тук.

— Сега започвам да разбирам защо ви наричат лейди Алис — засмя се той. — Управлявате имение, въртите няколко бизнеса и на всичкото отгоре се грижите за три деца. Вие сте изключителна жена.

— Повечето жени са изключителни. Така се компенсира фактът, че повечето мъже не са — хапливо отбеляза Алис, но веднага си прехапа езика. С таланта си да й влиза под кожата, Давънпорт я бе накарал временно да забрави колко зависима беше от благоволението му. Тя, която винаги се бе гордяла със силния си самоконтрол, сега непрекъснато трябваше да се сдържа, за да не избухне.

Реджи пак се засмя и изключителният му чар отново си пролича.

— Предполагам, че следващият ви проект ще е посветен на амбициозната цел да няма повече нужда от мъжката половина на човечеството? Но като селекционер на породист добитък би трябвало да знаете, че ще е доста трудно, особено ако трябва да има следващо поколение.

Алис не се съмняваше, че неприличните му забележки лесно можеха да предизвикат войнствената й реакция. С възможно най-голямото достойнство, на което бе способна, младата жена протегна ръка към каната с бира.

— Никога не съм отричала, че мъжете също могат да бъдат полезни за нещо, господин Давънпорт.

— О? Така ли? И за какво по-точно могат да се използват?

Ръката му неволно докосна нейната, когато и двамата едновременно се пресегнаха към каната. Тя цялата изтръпна и сведе очи, за да избегне погледа му. Ръцете му бяха доста красиви и елегантни, с дълги пръсти — единственото префинено нещо у него. А той излъчваше толкова неустоима съблазнителност, че й идеше да изкрещи, да омекне и да се разтопи в ръцете му, да открие и другите начини, по които той можеше да я докосва, както и тя него…

— Свършихме бирата. Да поръчаме ли още една кана или сте готов да продължим с огледа на имението? — попита тя с глас, прозвучал чуждо в собствените й уши.

— Да си вземем още — реши той, очевидно неповлиян от мимолетното им докосване. — Имам още много въпроси към вас. Например, установих, че около шестдесет лири годишно са необходими за учители, учебници и други училищни пособия?

Махна с ръка на съдържателя да им донесе още една кана и веднага си напълни халбата, когато поръчката бе изпълнена. Алис изоставаше с четири халби, но притежаваше достатъчно здрав разум, за не се опитва да го настигне. Не си правеше илюзии, че в едно надпиване той лесно можеше да я победи.

И какво прави той с теб тук? обади се един насмешлив вътрешен гласец. Нищо, разбира се. Стои с теб главно от съжаление.

Като се опитваше да не обръща внимание на неприличните помисли, изпращани от подсъзнанието й, Алис пак се зае да му обяснява:

— Двамата учители са семейна двойка. Той обучава момчетата, а тя — момичетата. Изисквам всички деца от имението да ходят на училище, поне докато не навършат дванайсет години.

— А родителите им не протестират ли, че децата им не могат от малки да печелят пари?

— Да, но аз настоях — отвърна тя. — В краткосрочен план това е по-добре за децата. А в дългосрочен е добре и за имението, тъй като в бъдеще ще разполага с по-образован персонал, с по-способни работници.

— Госпожице Уестън, да не би някоя секта, от квакерите или от реформаторите евангелисти, да е обсебила ума ви, докато сте били съвсем младо момиче? — попита я Давънпорт и изви иронично вежди.

Тя примигна.

— Всъщност, да.

— Страхотно — промърмори той в бирата си. — Фанатичка.

Алис се постара да укроти буйния си темперамент и заяви с ледено хладнокръвие:

— Не съм фанатичка, а практичен реформатор. Сам видяхте какви добри резултати са постигнати в Стрикланд за последните четири години. Трудно ми е да преценя кои точно реформи ще осигурят добри резултати, но общият ефект ще бъде доста задоволителен. Имението преуспява, а с него и хората, работещи в него. Фактите са достатъчно красноречиви.

— Не спирам да си го напомням, госпожице Уестън — рече той намусено. — Вярвам, че ще оцените факта, че се радвате на непредубеденост и толерантност, за които никой от приятелите ми няма да повярва, че съм способен да проявя. — Поклати глава. — Жена управител, при това ревностен реформатор.

— Говорим за приходите ви, господин Давънпорт — изтъкна Алис с леден тон. — Ако предприемете прибързани промени, печалбите могат да спаднат.

— И това все си повтарям. — Той изля в халбата си остатъка от бирата в каната. Сам бе изпил повечето от бирата и в двете кани. — Какво ще ми кажете за парите за подпомагане на емигрантите?

Тя въздъхна и се загледа във влажните кръгчета, оставени от халбите върху масата, около които се виждаха няколко капки от излятата бира. Смътно се бе надявала, че той няма да забележи загадъчните й вписвания в счетоводните баланси. Но явно нищо не убягваше от зоркия поглед на този проклетник.

— Трима от нашите ветерани, завърнали се от армията на херцог Уелингтън, искаха да отведат семействата си в Америка, но нямаха достатъчно средства, за да им платят пътуването, както и спестявания, за да започнат там нов живот.

— И вие им дадохте пари? — Той се отпусна нехайно на дъбовата облегалка, спокоен, но без да отмества поглед от лицето й.

— На теория това са пари, дадени назаем, но е ясно, че те може никога да не ги върнат — призна Алис.

— И шансовете да си получим обратно парите от чужбина са нулеви. Значи просто сте им ги подарили — заключи замислено той. — Често ли се занимавате тук с благотворителност?

— Ако сте прегледали счетоводните книги, знаете, че за това са били похарчени по-малко от двеста лири. — Тя отново заговори с оправдателен тон. — Всички тези семейства са служили много лоялно на Стрикланд. Жената на един от тези мъже работеше на нивата до последния час преди да роди.

Но подигравателната му усмивка я убеди колко глупаво звучат опитите й да се защити пред един светски мъж. Затова добави едно по-практично съображение:

— Като им помогнахме да заминат, ограничихме малко напрежението в Стрикланд — по-малко безработни, на които да трябва да намерим работа, и по-малко гърла за изхранване.

— Ако всеки работник в имението реши да емигрира, всички ли ще подпомогнете с пари? — запита я той с нескрито любопитство.

Тя махна пренебрежително с ръка.

— Малцина се решават да зарежат домовете си и да потеглят за една съвсем чужда страна. Повечето от арендаторите в Стрикланд са родени тук и не могат да си представят, че може да завършат живота си някъде другаде.

Внезапно обзета от мъчителна скръб, тя си припомни за своя роден дом, в който никога нямаше да се завърне. Алис доброволно се бе осъдила на изгнание, подобно на тези три семейства, заминали за Америка. Сетне се стресна и се запита дали промяната в изражението й не е била твърде издайническа, тъй като Давънпорт я наблюдаваше много внимателно.

— Кой знае защо, но се съмнявам старият граф да е знаел за вашите скромни прояви на благотворителност — отбеляза той и светлите му очи проблеснаха развеселено.

— Старият граф нямаше никаква представа за всичко това — увери го тя, облекчена, че Давънпорт по-скоро се зарадва на мисълта за неведението на чичо му. — Неговият делови представител може и да се е досещал донякъде за това, което вършех, но не се намесваше, тъй като общите приходи неизменно нарастваха.

— С други думи сте раздали по-малко пари, отколкото е откраднал вашият предшественик?

Тя му се усмихна кисело.

— Никога не съм разсъждавала така, но да, предполагам, че имате право. — Поколеба се, само за миг, но любопитството я тласна да го попита: — А сега, след като се запознахте с управлението на Стрикланд, няма ли да направите някакъв коментар?

За кратко Давънпорт остана замислен, обгърнал с пръсти халбата си.

— Както вие самата изтъкнахте, резултатите, които сте постигнали, са оправдание за методите ви. Освен това се отнасят за събития от миналото, които не ме касаят пряко, така че нямам право да критикувам миналите ви решения. Колкото до бъдещето… — Той гаврътна наведнъж останалата бира, след което остави халбата си на масата, без да престава да я следи с очи. — Това вече е друга работа. Предполагам, че ще внеса някои промени, но няма да избързвам с тях.

Одобрението му не бе така всеобхватно, както се надяваше Алис, но явно това бе всичко, което щеше да получи. Поне не възнамеряваше да избързва.

Тя понечи да се надигне, но работодателят й още не бе приключил разговора. Вдигна ръка, за да я спре.

— За момента имам само още един въпрос. Щом като толкова ревностно поддържате реформите, ваксинирахте ли всички в имението срещу едра шарка?

Алис се слиса.

— Не. Аз, разбира се, съм за ваксинирането, но някои от работниците са много подозрителни относно такива „модни“ идеи. Само около половината от хората ни се съгласиха на това, а аз не разполагам с реална власт да ги задължа за нещо подобно.

Всъщност тя ги бе молила, призовавала, дори ругала да склонят, вбесена от твърдоглавото им упорство.

— В такъв случай, издавам първата си заповед. — Погледите им се срещнаха. Младата жена остана поразена от студената решителност в дълбините на очите му. — Всеки, който не се ваксинира до края на следващия месец, ще бъде освободен и прогонен. Без никакви изключения.

— Но… — ахна Алис, разкъсвана между подтика да одобри решението му и шока от повелителния му, непреклонен тон, — вие не можете да…

— Никакво „но“, госпожице Уестън. Нито искам да спорим за това, докъде се простира властта ми. — Изправи се и я изгледа отвисоко, мрачен и непреклонен. — Разходите ще бъдат поети от имението и повтарям — без никакви изключения.

Сега Алис напълно разбра защо си бе спечелил репутацията на опасен мъж. Ако тя бе по-млада или по-стеснителна, щеше да се завре под масата, за да се скрие от пронизващия му поглед.

— Ако пък се страхувате да им го кажете, тогава аз лично ще им го съобщя — додаде той с леко презрителна нотка в гласа.

Това вече тя не можеше да остави без отговор. Също се изправи, тъй като от седнало положение свирепите погледи губеха своя ефект.

— Не се страхувам да им го кажа, господин Давънпорт. Ще го направя. — Погледна го в очите и го попита: — А сега готов ли сте да продължите с огледа?

— Съвсем готов. — Той остави цяла шепа монети на масата и прекоси общия салон в кръчмата с дълги, лениви крачки. Докато го следваше, Алис си каза, че довечера ще се изправи пред залп от въпроси относно това, що за птица е новият господар.

И осъзна, че няма представа какъв ще е отговорът й.