Мери Джо Пътни
Прелъстителят (15)

Глава 14

Реджи язди през цялата нощ, като на всяко кръстовище оставяше конят да определи посоката. Не го бе грижа накъде отиваше, стига да продължаваше да се движи. Когато напусна конюшните, толкова замаян, че всеки миг можеше да припадне, единствено умението и навика от годините, прекарани на седлото, го задържаха да не падне.

Беше наясно със състоянието си и заради това вместо Буцефал, оседла един от по-кротките дорести коне за лов. По принцип жребецът беше буен и труден за контролиране и сега, когато Реджи бе пил толкова много, Буцефал навярно щеше да му счупи врата.

Устните му се извиха в горчива гримаса. Може би все пак трябваше да яхне жребеца и да се надява да се случи най-лошото. Въпреки опиянението заради изпитото бренди, една мисъл оставаше загнездена в главата му с безпощадна яснота: той се проваляше в опита да промени живота си.

Пътищата и ливадите се редуваха с полетата със зреещо жито, ширнали се на лунната светлина, оградени с тъмнеещи плетове и сенчести дървета. Реджи и дорестият му кон препускаха през долината по лъкатушещите пътеки към Шафтсбъри, сетне продължиха на юг по притихналите междуселски пътища, като понякога прекосяваха зелените морави на спящите села. Лека мъгла се надигаше от земята в по-ниските участъци от пътя. А той бе тръгнал без палто и влажният студ проникваше през ленената риза, смразявайки го до кости.

Докато съзнанието му се избистряше и главоболието започваше да пулсира в главата му в такт с тропота на конските копита, мислите му оставаха студени като тялото му. Изобщо не биваше да кани Алис Уестън и приемното й семейство да се местят при него. Тогава идеята да запълни празнотата на голямата къща с младежките им викове, смях и закачки му се бе сторила много привлекателна, а и Стрикланд бе достатъчно голям, за да му осигури уединение, ако се нуждаеше от такова.

Но поне в едно отношение идеята беше сработила. Младите Спенсър бяха интелигентни, ентусиазирани и притежаваха добри маниери, така че компанията им му беше много приятна. Проблемът беше в лейди Алис. Намираше я за много привлекателна още от първата им среща и знаеше, че да има под своя покрив това съблазнително тяло ще бъде за него източник на постоянно изкушение. Но противно на всеобщото мнение, той бе напълно способен да устоява на изкушенията — когато беше трезвен.

Изцяло наясно със слабостите си, господарят на Стрикланд знаеше, че трябва много да внимава с пиенето. Самоконтролът и разумната преценка бяха първите неща, които изчезваха, щом алкохолът започнеше да се стича в гърлото му. Но не беше очаквал, че близостта на Али ще му действа толкова силно. Нейната близост, както и страстният й отклик.

Не му помогна и това, че се бе поддал на първоначалния си импулс да й купи нещо по-хубаво от безцветните й и скучни рокли на гувернантка. Знаеше, че има хубава фигура, но не бе осъзнавал колко е великолепна, докато не се появи на вечеря с една от новите си рокли. Изкушаваше се да й се нахвърли още по време на предястието.

Доста странно бе, че Али въобще не осъзнаваше колко е привлекателна. Навярно се дължеше на дългите години, отдадени единствено на работа и благоприличен живот. Или може би, когато е била малко, стеснително и непохватно момиче, са й се подигравали, че е твърде висока за годините си и твърде особена, за да е хубава, така че никога не се е научила да гледа на себе си като на ослепителна жена, каквато бе станала по-късно.

При все това той не предполагаше, че ще се стигне до проблеми, ако живееха в неговата къща. Когато бе трезвен, той знаеше как да държи ръцете си настрана, така че бе нужно просто да ограничи сериозно пиенето, освен късно вечер. И тъй като беше нощна птица, това не представляваше трудност за него. През първите няколко нощи се бе напивал тихо и кротко, без никой да го усети. С изключение на Мак, разбира се. Но после планът му се провали.

Един по-суетен мъж би си помислил, че Али съзнателно е търсила компанията му и се е престорила на изненадана, когато го завари в библиотеката, но суетата не беше сред пороците на Реджи. Тя бе слязла в толкова късен час на долния етаж по чиста случайност. Но той трябваше да се досети, че рано или късно това щеше да се случи. И ако занапред не започнеше да я заключва в спалнята й, със сигурност отново щеше да се повтори. А следващия път това, което бе останало от благоприличието и доброто му държание, можеше да не го спре навреме.

Замисли се за шока и обидата, изписани върху лицето й, когато се бе отдръпнал от нея, и потръпна. Тази жена бе такава смесица от необикновена интелигентност, дълбока мъдрост и уязвимост. Искрено се бе наслаждавал на скандалния им разговор, радваше го любопитството й, разкрепостеното й съзнание и липсата на женска превзетост. Съвсем различно бе да се разговаря с Чеси. Макар никога да не бе сдържал езика си пред бившата си любовница, на нея й липсваше образованието и темперамента, за да оцени по-завоалираните полети на мисълта му.

Тази нощ той бе научил, че в много отношения Али му бе близка по дух, с буден ум и нетрадиционни възгледи. Но помежду им имаше две съществени разлики. Първо, като жена тя бе възпитавана да бъде морална и сдържана, да отрича страстната си натура. И второ, което бе много по-важно, тя бе избрала да използва конструктивно дарбите и интелигентността си, докато той бе пропилял своите. Обикновено го наричаха женкар и прелъстител, но пройдоха беше много по-точно казано, тъй като бе прахосал толкова много през годините. Толкова много пари, толкова много възможности. И най-важното: беше пропилял толкова много време — време, което никога нямаше да се върне.

Накрая Реджи спря и върза юздата на коня си, сетне се излегна под едно дърво върху мократа от росата трева. Беше извънредно уморен и му се искаше да поспи, ала щом затвори очи, всичко започна да се върти и се изплаши да не му прилошее. Затова остана да лежи с отворени очи, буден, замислен за желанието да промени живота си и затова колко зле се справяше досега.

Първо запя една птичка, после още една, последвана от трета. Така се надигна многогласен птичи хор, приветстващ просветляването на небето на изток.

Реджи се изправи уморено на крака и се качи на коня. Всички кости го боляха. Остави коня да напредва съвсем бавно, докато не стигнаха до едно кръстовище с няколко пътни табели, сочещи в различни посоки: Файфхед Невил, Оксфорд Фицпейн, Стърминстър Нютън.

Веднъж бе прочел някъде, че тези абсурдни двойни имена на много от английските села са резултат от добавените нормански имена към оригиналните саксонски. Беше от тези факти, които обичаше — изцяло безполезни. Някога, по време на един дебат в Итън, той успешно бе защитил тезата си, че един факт може да бъде харесван сам по себе си, а не заради ползата от него.

Обърна коня наляво и се насочи към Стрикланд, като се опитваше да не мисли за Алис Уестън, но без особен успех. Би било толкова лесно, дяволски лесно, да се впусне в любовна авантюра с нея. Тя бе жадна за страстни преживявания. За известно време с радост щеше да се остави да бъде прелъстявана — това ясно си пролича снощи.

Но същото странно чувство за чест, което го бе подтиквало да раздава сурово правосъдие, когато се налагаше, не му позволяваше да разбие сърцето на една невинна жена. Дори повече от невинна — добра жена, макар че това бе по-скоро безцветно описание на една толкова жизнена и енергична личност.

Трябваше да я махне от къщата. Можеше да отклони част от работния си капитал, за да възстанови Роуз Хол. След като гредите изстинаха, той бе проверил стените и установи, че са здрави. Ако строителството започне по-скоро, Алис и нейните повереници щяха да могат да се нанесат обратно там в началото на есента.

А голямата къща в Стрикланд отново щеше да опустее.

 

 

С наближаването на лятното слънцестоене дните ставаха все по-дълги. Макар че слънцето се бе изкачило високо над хоризонта, още бе рано и дори фермерите не се бяха разшетали. Реджи инстинктивно се бе насочил към дома си — както мюсюлманите винаги се кланят в посока към Мека, така и той винаги знаеше в каква посока се намира Стрикланд — а и околността започна да му се струва позната. Но на уморения му ум бе необходимо още малко време, за да осъзнае, че обикаля из полетата около Фентън Хол.

Все пак се изненада, когато зави по един коларски път с дълбоки коловози и пред очите му се появи Джеръми Стантън, яхнал кротък, скопен кон. В първия миг кръстникът му също се сепна, но сетне сбръчканото му лице грейна в усмивка.

— Добро утро, младежо. Много си подранил. — А след като го огледа по-внимателно, додаде: — Ще се присъединиш ли към мен за закуската?

Реджи трепна. Искаше му се да даде заден ход, но без да изглежда прекалено невъзпитано. Беше небръснат, без палто, изцапан от лежането върху тревата и със сигурност изглеждаше ужасно.

— Този път ще ви откажа, сър. А и вече трябва да се прибирам.

В очите на Стантън блеснаха весели пламъчета.

— Разочарован съм, че ме мислиш за толкова стар и мухлясал, че да не мога да се справя с последиците от една пиянска нощ. Ако се тревожиш дали няма да те види Елизабет, ще те успокоя, че тя няма да стане поне още няколко часа. Разбирам, че от мисълта за храна сигурно ти призлява, но може би ще изпиеш чаша кафе?

Реджи се поколеба, готов да пришпори коня си, но после се усмихна принудено.

— Това е предложение, на което не мога да откажа. Беше дълга нощ.

Стантън обърна коня си и двамата продължиха заедно по пътя в тръс, а после излязоха на широката алея, водеща към главната къща на имението. Почти не проговориха, докато не се разположиха в огрения от слънцето салон за закуска, пред маса с още вдигащо пара кафе и топли, прясно опечени кифлички. Между глътките от кафето Реджи стискаше с две ръце чашата, за да постопли пръстите си.

Стантън разчупи една кифличка и я намаза с масло, преди да заговори за миналото:

— Осъзнаваш ли колко много приличаш на баща си точно сега?

— Сигурно има някаква прилика — съгласи се Реджи, — но не си спомням някога да е изглеждал като току-що изровен труп.

— Ти си прекалено млад, за да го помниш, но той много пъти е изглеждал точно както теб сега. И то поради същата причина. — Макар да подхвърли думите привидно небрежно, сивите очи на по-възрастния мъж оглеждаха зорко госта.

Изчервен заради изпитателния му поглед, Реджи изръмжа:

— Кого се опитваш да обидиш, мен или баща ми?

— Нито един от двамата. — Без да се засяга от грубия му въпрос, Стантън продължи замислено: — Пиенето е едно от проклятията на англичаните. Още докато сме млади, ни повтарят, че издръжливостта на пиене доказва, че сме истински мъже, така че е естествено да се напиваме до забрава, което неизменно е съпътствано от много буйство и раздразнителност. С настъпването на зрелостта и с увеличаването на отговорностите повечето хора решават, че пиенето пречи на сериозната работа и намаляват чашките. Някои обаче пият все повече и повече. — Той добави една супена лъжица сладко от малини върху кифличката си и внимателно го разстла отгоре. — Двамата с баща ти често пиехме заедно. Той беше един от най-умните мъже, които съм познавал. О, бяхме весели като щурци, докато пресушавахме бутилките.

Отхапа от кифличката, сдъвка я и преглътна, преди да продължи:

— Отначало беше като спорт, докато накрая алкохолът едва не разруши браковете и на двама ни.

— Какво щастие е, че не съм семеен и така нищо не мога да разруша — подхвърли Реджи язвително. — Ако се опитваш да ми кажеш нещо, кажи го директно. Можеш да ме наричаш младеж, ако искаш, но проклет да съм, ако продължа да стоя тук и да те слушам как ми изнасяш някаква лекция.

— Нямам намерение да те поучавам — рече кръстникът му с миролюбив тон. — Само искам да те запозная с някои факти, които може би са ти неизвестни.

— Прав си, това ми е напълно неизвестно — отвърна Реджи сърдито. — Не помня баща ми да е изпивал повече от една халба бира.

— Защото отказа всякакъв алкохол, още когато ти беше дете. Мисля, че тогава беше на четири години.

Реджи се беше приготвил да си налее още кафе, но спря с вдигната във въздуха ръка и стрелна Стантън с подозрителен поглед.

— Вече ти казах, че не помня нищо от случилото се преди да навърша четири години.

— Може би има сериозна причина за това — каза кръстникът му, все още невъзмутим. — Тези кифлички са отлични. Не искаш ли поне една?

Реджи и без това трябваше да смели доста неща, та само храна му липсваше. Смръщил вежди над чашата си с кафе, той за кратко забрави за домакина. После го попита с рязък тон:

— Каза, че пиенето едва не разрушило брака ти. Какво се случи?

Стантън сви рамене.

— Една сутрин се събудих, всъщност беше вече следобед, и открих, че Елизабет си е тръгнала с децата. Опаковала багажа и отишла при родителите си. Две седмици отказваше да ме види. Всъщност дори се стигна дотам, че адвокатът на баща й ми се обади, за да обсъдим развода.

Реджи се взря изумено в него.

— Но вие с леля Бет винаги сте били толкова задружни.

— Опасявам се, че невинаги. — Лицето на Стантън се изкриви от болезнените спомени. — Когато тя най-после се съгласи да поговорим, ми каза, че се е уморила да спи сама, докато аз съм се напивал до забрава на долния етаж, и да се грижи сама както за къщата, така и за имението. И че, дявол да го вземе, вече й било дошло до гуша да крие децата от мен, защото никога не се знаело в какво настроение ще ме заварят.

Мисълта за това как пълничката, винаги нежна леля Бет ругае, беше толкова немислима, колкото все едно да си я представи как размахва сабя. Също толкова невероятна беше за Реджи представата, че децата на Джеръми Стантън може да са се страхували от него.

— А после какво стана? — попита Реджи, заинтригуван против волята си.

— Замислих се за всичко това и реших, че жена ми е много по-добра компания за мен нощем, отколкото половин дузина бутилки с бургундско. Затова й казах, че ще престана да пия. — Усмихна се горчиво. — Мислех си, че ще е лесно. Елизабет ми каза, че няма да се върне при мен, докато не остана трезвен за поне шест месеца. Отне ми цяла година, за да го постигна. Но накрая успях. И оттогава не съм близвал алкохол. Нито капка.

Реджи си припомни как кръстникът му бе отказал да пие в Стрикланд и как бе пил само вода онази вечер, когато Реджи им бе дошъл на гости. Значи не е бил някакъв каприз, а железен навик.

— Ами родителите ми? Какви проблеми имаха те?

Стантън поклати глава.

— При тях ситуацията беше подобна. Но тъй като кризата при тях се случи едновременно с моите собствени проблеми, не съм сигурен за подробностите. Ти беше там. Може би, ако се опиташ, ще успееш да си спомниш какво се е случило.

— А какъв е смисълът да се опитвам? — попита Реджи с враждебен тон.

— Това може да има някаква връзка с твоя живот — отвърна Стантън, явно имунизиран не само срещу грубостта, но и срещу враждебността.

— Да не намекваш, че не мога да се сдържам в пиенето?

— Вероятно не можеш, след като си син на баща си. — Стантън го изгледа сериозно. — Би трябвало да знаеш по-добре от мен.

Вбесен и настръхнал, Реджи искаше да наругае Стантън, да го нарече изкуфял стар глупак и да си тръгне. Но нещо го спря. За трети път през последните няколко седмици някой повдигаше въпроса за пиенето му, като и тримата дръзнали да го сторят бяха от малцината хора на този свят, показващи искрена загриженост за неговото добруване.

Умората и отчаянието от бурната нощ го налегнаха още по-тежко. Той опря лакти на масата и зарови лице в шепите си.

— Може би пия прекалено много, но поне нямам нито жена, нито семейство — промърмори, без да вдига глава. — На кого тогава вредя?

— На самия себе си — тихо отвърна Стантън.

Възцари се тишина. Реджи се замисли за депресията, която не го напускаше. И за пръв път си каза, че това може да е резултат от пиенето. Може да нямаше жена и деца, които да загуби, но имаше Стрикланд. Припомни си последната си нощ в Лондон, когато беше спечелил стотици лири от хазарт, без да е наясно как точно е станало това. Но също толкова лесно е можел и да загуби.

Ако късметът на комар започнеше му да изневерява, можеше ли да се окаже толкова глупав, че да заложи Стрикланд? Вледеняващата истина бе, че това бе напълно възможно.

— Прав си. Трябва да пия по-малко — изрече пресипнало, с глас, приглушен от шепите му.

— Възможно е да свърши работа — отговори му Стантън уклончиво.

Реджи свали дланите от лицето си и го погледна с присвити очи.

— Би ли се изразил по-ясно?

— Някои мъже могат да намалят пиенето и това решава проблемите им. — Стантън се намръщи. — Аз също се опитах. Но при мен не се получи. Веднага, щом изпиех първата глътка алкохол, аз забравях, или по-скоро вече не се вълнувах, за добрите си намерения. И така продължавах да пия, докато не изгубех съзнание. Така че за мен единственото решение си оставаше напълно да откажа пиенето. Не съществуваше средно положение.

— Аз имам силна воля.

— Не се съмнявам в това. — Проницателните очи на по-възрастния мъж го гледаха изучаващо. — Но само силата на волята може да не е достатъчна в този случай. Или поне при мен не беше.

— А как успя да спреш пиенето, ако волята ти не е била достатъчна? — попита Реджи предизвикателно.

Стантън изви устни.

— Може да ми се изсмееш, но единственото, което ми помогна, бяха молитвите. — И продължи, без да обръща внимание на отвращението, изписало се по лицето на кръщелника му: — Това на никого не съм го разказвал. За мен повратната точка настъпи на седмия месец, откакто Елизабет се изнесе от дома ни. Отначало се опитах да бъда по-умерен в пиенето. Не свърши работа. После се опитах напълно да го спра. Така издържах до няколко дни или седмица. А после, когато вече бях уверен, че съм овладял проблема си, си позволявах да пийна само една чашка. И идвах на себе си чак на следващата сутрин. Главата ми се цепеше от як махмурлук и не помнех нищо от изтеклата нощ.

Такава ужасяваща липса на спомени не беше чужда и на Реджи.

— И какво стана после?

— Една сутрин се събудих във всекидневната, проснат насред собственото си повръщано. Окончателно се убедях, че няма да мога да се откажа от пиенето. Бях опитвал какво ли не, но просто не можех да престана. Заплашваше ме опасността завинаги да изгубя жена си и децата си, а без тях нямаше много смисъл да продължавам да живея. — Около устните му се появиха бръчки и Реджи осъзна, че не му е по-лесно да говори за това, отколкото на Реджи да го слуша. — И така си лежах там, чувствах се твърде зле и твърде нещастен, за да се изправя. И започнах да се моля. — Възрастният мъж още повече сбърчи лице. — Никакви традиционни молитви, разбираш ли? Само един отчаян зов за помощ, под формата на неясно ломотене, към някой, който може би е някъде там горе, да ми помогне, защото аз явно не можех сам да си помогна.

С отсъстващ поглед възрастният мъж се зае да троши кифличката, мачкайки трохите между тънките си пръсти, пожълтели като пергамент.

— Това е трудно да се опише. Не помня колко дълго съм лежал там, докато продължавах да бръщолевя едва чуто, но внезапно някакво… някакво усещане за покой ме осени. Наистина няма думи, с които да го опиша. — Понечи да го обясни по-подробно, но се отказа. — И след това всичко се промени. Просто не изпитвах същата нужда от пиене. О, не бих казал, че понякога не съм се изкушавал, но за мен вече беше възможно да кажа „не“. — Стантън се облегна назад и отново се успокои. — След няколко месеца вече се чувствах така добре, както от години не помнех да съм се чувствал. Пиенето въобще не ми липсваше. Тогава Елизабет се върна у дома. Отне й доста време, на нея и на децата, за да повярват, че истински съм се променил, но накрая всичко се уреди. Сам видя резултатите.

Да, беше видял резултатите. Реджи се изправи и отиде до прозореца, затъкнал палци в колана на брича си от еленова кожа. Заговори сковано, без да се обръща назад към кръстника си:

— Не съм сигурен дали това, което ми разказа, се отнася и за мен, но оценявам загрижеността ти. Предполагам, че не ти беше лесно да ми споделиш всичко това.

— Не, не беше — отвърна му Стантън, вече с по-спокоен тон, — но трябваше да ти го кажа. Може би, след време, дори ще ти бъде полезно.

Реджи се обърна към домакина си и се сбогува с него. Докато яздеше на връщане към Стрикланд, обмисля дълго и напрегнато разказаното от кръстника му. И реши, че в думите му имаше смисъл. През последните две години пиенето му бе станало неконтролируемо. Дяволски напрегнат бе периодът, докато очакваше да се уреди наследството от чичо му. И през цялото това време той само пиеше и играеше на хазарт, което го вкара в най-големите финансови затруднения в живота му.

След като братовчед му Ричард се появи с претенции за наследството, Реджи съзнателно се отдаде на всякакви безразсъдства, решен да се остави на течението, пък да става каквото ще. Но по ирония на съдбата точно тогава започна дяволски да му върви в залаганията и така успя да закърпи финансите си, макар да не можеше да отрече, че действаше като пълен глупак.

Ако не бяха несигурността и последвалата неудовлетвореност от подялбата на наследството на Уоргрейв, пиенето му никога нямаше да стане така неудържимо. Решението беше ясно. Трябваше за известно време да спре да пие, както за да докаже, че може да го направи, така и за да се отърве от навика си да прекалява с алкохола. А после щеше да се върне към нормалната си консумация. Стантън може и да не притежаваше достатъчно сила, за да контролира запоите си, но Реджи разчиташе на волята си.

Замисли се със снизхождение за разказа на Стантън за молитвите му. Не се съмняваше, че когато един мъж започнеше да остарява и да вижда как краят му наближава, бе съвсем естествено да потърси спасение в религията. Но самият Реджи не се нуждаеше от молитви.

Когато стигна до Стрикланд, вече се чувстваше в хармония със света. Но духовният му покой тутакси бе подложен на изпитание, когато поведе коня си към конюшнята и се натъкна на лейди Алис, канеща се да започне ежедневната си обиколка. В новия си костюм за езда, с цвят на бронз, тя изглеждаше много висока, слаба и царствена.

Когато го видя, в първия миг младата жена се вцепени, но после сведе учтиво глава.

— Добро утро. Тъкмо се канех да отида до една от фермите на арендаторите, но мога да изчакам, ако искаш сега да обсъдим нещо друго.

Той поклати глава и започна да разседлава уморения си дорест кон.

— Не, продължавай с това, което си планирала. Искам да обсъдим някои от подобренията, но това може да почака.

Алис повдигна вежди.

— Мислех, че вече сме ги изяснили.

Лъскавата й кестенява коса отново бе сплетена в стегнати плитки, вдигнати на венец около главата. Припомняйки си как изглеждаше тази прекрасна коса, стелеща се свободно около лицето й, Реджи бе прободен от остър пристъп на съжаление заради това, от което се бе отказал.

— Реших Роуз Хол да бъде възстановена през лятото, което обаче ще ограничи парите, които предвиждахме за другите проекти. Искам да чуя мнението ти за това, кое е най-необходимо.

Една вена на шията й видимо изпъкна от рязко учестения й пулс.

— Разбирам.

Тя очевидно си бе помислила, че той иска да се отърве от присъствието й в голямата къща. Е, да, така беше, но се ръководеше от благородни мотиви, при това удивително безкористни. Но не сподели мислите си, а само рече тихо:

— Мисля, че така ще бъде по-добре.

— Не е нужно да се чувстваш виновен заради случилото се снощи — хладно процеди тя. — Ти не си ме насилвал.

— Не е нужно да ми го напомнящ — рече грубо Реджи, спомнил си възхитителния й отклик на близостта му. — Съвсем наясно съм за случилото се. Но по-добре да не се бе случвало.

Лицето й пребледня под загара й, толкова нетипичен за една дама.

— Напълно си прав — каза смутено. Обърна се и поведе кобилата си навън от конюшнята, с изправен гръб, като кралски гренадир.

Реджи я наблюдаваше как се отдалечава със смесица от съжаление и раздразнение. След като проявяваше благородство, можеше поне да получи благодарност за саможертвата си.

 

 

За Реджи се оказа много по-трудно да остане трезвен, отколкото очакваше. На втория ден мислите за алкохола напълно обсебиха съзнанието му. Отново и отново си представяше как отваря шкафа с напитките в библиотеката и си налива в чаша от кехлибарената течност. Дори усещаше острия вкус на уискито върху езика си, чувстваше топлината, която се разливаше в него, след преглъщането на първата глътка.

На няколко пъти се улавяше, че е готов да превърне видението си в действителност. Но после, изпълнен с яростна решителност, го прогонваше. За бога, можеше и щеше да се справи.

Беше сезонът на коситбата, така че прекарваше сутрешните часове по ливадите, размахващ косата редом с другите косачи, като намираше забрава в монотонния ритъм на полската работа. А когато всички сядаха да обядват с хляб, сирене и бира, той си тръгваше, за да се махне от изкушението. Та това е само бира, нашепваше копнеещото му съзнание. Не е вино или концентрат. Напълно безвредна бира.

Сигурно така е нашепвала и змията в райската градина. Но Реджи достатъчно често бе пил светло и тъмно пиво, за да знае, че при бирата разликата е само в количеството, необходимо за опиянение. Щом бе решил да спира пиенето, трябваше изцяло да го спре, без да се опитва да се самозалъгва.

През първия си трезвен следобед Реджи посети конски панаир край Дорчестър, откъдето купи четири млади коня. Надяваше се да успее да ги обучи и да ги превърне в отлични коне за лов. През следващия следобед започна да ги дресира. Задачата изискваше много търпение и концентрация, така че умът на Реджи беше фокусиран върху нещо друго, а не върху все по-нарастващата му жажда за алкохол.

Макар че Дорсет не беше сред графствата, в които ловът бе добре развит, все пак в околностите на Стрикланд можеха да се намерят достатъчно разнообразни терени, подходящи за дресировка. Някои от уроците се провеждаха в открито поле, а други в оградените участъци край конюшните. Малкият Уилям се качваше на оградата и гледаше как Реджи обучаваше животните. Момчето имаше заложби да стане добър треньор на коне.

Реджи взимаше и Питър за уроците по езда. Макар на по-голямото момче да липсваше всепоглъщащата страст на Уилям към конете, той беше умен и жаден за знания. Да го учи да язди беше за Реджи още един приятен повод за разсейване.

Но колкото и усилно да се трудеше през деня, вечерно време го налягаше непоносимо безпокойство. Ставаше твърде напрегнат, за да чете, прекалено раздразнителен, за да разговаря с някого. Затова през часовете, които досега бе запълвал само с пиене, предпочиташе да излиза на разходка из имението. През този сезон слънцето залязваше по-късно, затова имаше възможността да се запознае по-отблизо с всичко в земите на своите прадеди, докато бродеше самотен в хладните часове. С дълги, стегнати и нетърпеливи крачки обикаляше навсякъде наоколо — като се започнеше от високите хълмове и усамотените долини, където се белееха стадата овце, и се стигнеше до тучните ливади и полята със зреещо жито.

Но дори и да се разхождаше чак докато се спуснеше нощният мрак, напрегнатостта му не отслабваше. Затова неизменно завършваше обиколките си в своето уединено място край езерото. Там събличаше дрехите си и скачаше във водата. Плуваше бясно, до крайно изтощение, надявайки се физическата умора да му помогне да заспи.

На четвъртия ден стана толкова раздразнителен, че отмени урока с Питър, опасявайки се, че ще му бъде трудно да сдържа нервите си. Реджи обмисли идеята да вечеря отделно от новите си съквартиранти, но накрая реши да не променя вече установения ред. Затова продължи да се храни с тях, но почти не разговаряше, за да не ги обиди с хапливия си език. Младите Спенсър бяха твърде добре възпитани, за да коментират мълчанието му, но понякога му хвърляха многозначителни погледи.

Алис дори не го поглеждаше.

Даже и Мак беше нащрек, сякаш Реджи беше вулкан, пред прага на изригване. Единствено Немезида като че ли не забелязваше разликата и Реджи си казваше, с малкото останало му чувство за хумор, че кучето е забележително безмозъчно. Но въпреки неласкавите му мисли за шотландската овчарка, беше доволен, че животното го придружава по време на разходките му и спеше край леглото му.

На петия ден Реджи започна да се пита кога, най-после, щеше да дочака някакво облекчение, защото с всеки изминал ден ставаше все по-зле. До обяд с мрачен вид беше косил тревата, после поработи с конете, обиколи имението, поплува в езерото. Когато се прибра в голямата къща, копнееше, макар и без да храни големи надежди, поне тази нощ да спи непробудно.

Минаваше полунощ, когато влезе в спалнята си. Тялото му още пулсираше от мъчителна жажда за алкохол, въпреки умората от деня.

Само едно малко уиски, колкото да му помогне да заспи. Само едно. Не доказа ли вече, че може без пиене?

Не, не беше доказал, не и когато копнежът да пие все още бе така мощен в него, че изтласкваше почти всякаква друга мисъл от главата му.

Имаше едно нещо, което Реджи притежаваше може би в излишък, и това бе силата на волята му, макар че някои по-скептични биха го нарекли инат. Решил веднъж да спре пиенето за известно време, нямаше да се откаже от намерението си, докато копнежът му за алкохол не изчезнеше напълно. Едва тогава щеше да е безопасно отново да си позволи да изпие една проклета чашка.

Настроен за битка със себе си, той не забеляза, че не беше сам в спалнята си, докато не се приготви да си легне. Точно тогава неясните очертания на закръглени женски форми под завивката накараха сърцето му да прескочи един удар. Ако Алис Уестън бе дръзнала да стигне чак дотам, то никой на този свят не би могъл да го обвини, че се е поддал на изкушението. А да се люби с нея със сигурност беше единственото нещо, което щеше да го накара да забрави болезненото си желание за алкохол.

Тази мисъл още не се бе дооформила в главата му, когато осъзна, че това не беше Али. Тялото бе твърде късо, твърде заоблено. Дръпна края на завивката и пред изумения му поглед се разкриха нежните кестеняви къдрици на една спяща камериерка. И докато се взираше смаяно в нея, опитвайки се да си спомни името й, очите й се отвориха. По малкото й красиво лице се изписа тревога.

— Не трябваше ли да си на таванския етаж, заедно с останалата прислуга? — попита язвително Реджи, ядосан и разочарован.

Тя едва преглътна, преди да заговори с мекия си дорсетски акцент:

— Аз… аз си рекох, че може да искате малко компания, сър.

Дали Мак е решил, че една жена може да подобри настроението му? Досега не се бе проявявал като сводник, но Реджи допусна, че и това е възможно.

— Кой те подучи да направиш това?

Момичето още повече се паникьоса.

— Никой, сър. Харесвате ми още откакто дойдохте и… и си рекох, че може да нямате нищо против.

За кратко бе изкушен, защото дребничката девойка наистина беше хубавка. Със сигурност би приел предложението й, ако беше пийнал преди това. Но върху лицето й бе изписано изражение на умиращо котенце, което я караше да прилича не толкова на похотлива проститутка, нетърпелива да достави удоволствие на мъжа, колкото на Жана д’Арк на път към кладата. Може пък да бе дошла, водена единствено от надеждата за материална изгода. Мисълта никак не беше ласкателна за него.

— Това не е начинът да си спечелиш по-добър пост или по-висока заплата — процеди той. — Връщай се в леглото си и ще се престорим, че нищо не се е случило.

Не беше най-елегантният начин да отхвърли ласките й, но при все това не очакваше тя внезапно да се облее в сълзи. Ядосан, господарят на Стрикланд отметна одеялото, за да ускори тръгването й.

Тя беше гола. При вида на младото й, едва напъпило тяло, решителността му се разклати. От седмици не беше лягал с жена. Пък и постоянното присъствие на Алис Уестън направо под носа му, поддържаше разгорещени мъжките му инстинкти. Но след малко очите му се присвиха, докато я оглеждаше. Въпреки че признаците още не бяха съвсем очебийни, Реджи не беше неопитен мъж.

— Ти си бременна — констатира категорично.

Момичето се втренчи ужасено в него, сякаш бе въплъщение на дявола, задето бе отгатнал тайната й. Сетне придърпа одеялото върху гърдите си и се разтресе в безпомощно хлипане.

Той въздъхна. Очевидно нямаше да се отърве лесно от… Джили, да, това й беше името. Реджи надяна халата си, след което се огледа за нейните дрехи. Ризата и нощницата й бяха спретнато сгънати на един стол.

Подаде й ризата.

— По-добре се облечи.

После се извърна и затърси носна кърпичка в нощното си шкафче. Когато намери и я подаде на момичето, то вече се бе изправило край леглото, набързо навлякло дрехите си. Прие с благодарност снежнобялата носна кърпа и зарови в нея обляното си в сълзи лице. Реджи седна и зачака тя да вдигне лице от кърпата, любопитен да разбере защо бе дошла в спалнята му.

Когато хлипанията на Джили стихнаха до хълцания, той заговори колкото можеше по-сдържано:

— Да не си мислила, че като… ме посетиш, ще успееш да припишеш детето на мен?

Съдейки по втренчения поглед на ококорените й очи, явно бе отгатнал истинските й намерения.

— А не ти ли хрумна, че мога да броя? — попита я. Цялата тази абсурдна ситуация започваше да му се струва забавна. — Седни и се успокой. Няма да те изям.

Джили приседна нервно на ръба на леглото. Навярно имаше само смътна представа за зачеването и бременността.

— Бащата не иска ли да се ожени за теб? — попита Реджи търпеливо.

Тя започна да върти кърпичката в ръцете си, без да смее да го погледне в очите.

— Ние излизахме заедно толкова дълго и той ми р-рече, че един ден ще се оженим. Но като му к-казах какво се е случило, ме попита как може да е сигурен, че е негово. — От гърдите й се изтръгна още едно хлипане. — На следващия ден казал на баща си, че заминава за Бристъл, за да стане моряк на някой кораб и просто тръгнал. Дори не се с-сбогува. — Покри лицето си с длани и раменете й отново се разтресоха.

Реджи стисна устни. В моменти като този не се гордееше много, че принадлежи към силния пол. Макар да не бе образец за добродетелност, поне не беше изоставил след себе си половин дузина копелета. Приседна на леглото по-близо до Джили и я потупа утешително по рамото. Все още хлипаща, тя се обърна и зарови мокрото си лице на гърдите му. Той я задържа така, докато тя не се наплака.

Накрая тя се изправи и избърса очи с влажната носна кърпичка. Носът й се бе зачервил, а лицето й бе пребледняло, но все още бе запазила някакво достойнство, защото заговори на пресекулки:

— Много съжалявам, господин Давънпорт. Беше лошо от моя страна да се опитам да ви изиграя, но съм така отчаяна. Не зная какво друго да направя. — Преглътна трудно, след което изтърси разпалено: — Няма да отида в приюта, няма. По-скоро ще родя бебето си в канавката.

— Че толкова ли е зле в приюта? — попита Реджи.

Тя кимна и сведе очи към ръцете си. Той си помисли, че ако го изберяха за съдия, ще трябва да прилага закона за бедните и съответно да проучи местните условия. Но това беше за по-нататък.

— Родителите ти няма ли да ти помогнат?

— Те са методисти, много големи моралисти. Татко ми рече, че ако се забъркам в нещо такова, повече няма да ме пусне у дома. Дори и мама… — Гласът й заглъхна.

— А госпожа Хералд знае ли?

— О, не, ако знаеше, братовчедка ми Мей никога не би ме наела на работа — призна Джили унило. — Като разбере, веднага ще ме уволни.

— И тогава къде ще отидеш?

— Не… не зная, ама няма да е в приюта. Може би ще отида в Лондон и там ще си намеря работа.

Реджи се намръщи. Единствената работа, която би могла да намери в Лондон, беше да излезе на улицата, с всички опасности, които следваха от това. Можеше да я изпрати при Чеси, но се съмняваше, че момичето притежава темперамента на добра проститутка.

— Ще останеш тук. Ще кажа на госпожа Хералд да не те уволнява — каза той, след като набързо обмисли възможностите.

Тя вдигна очи, разширени от надежда.

— Вие наистина ли ще ме оставите тук до раждането на бебето? Кълна ви се, сър, дори няма да трябва да ми плащате. Ще работя колкото мога повече само за да имам покрив над главата и храна.

— Това не е необходимо, ще ти се заплаща за труда.

Очите й отново се навлажниха.

— Господ да ви благослови, господин Давънпорт. Не зная как да ви се отблагодаря. Не можете да си представите какво означава това за мен. — Отпусна треперещата си ръка в неговата. — Ако… ако има нещо, което мога да направя за вас…

Намерението й беше очевидно. Отново бе изкушен, най-малкото защото тя вече не му се предлагаше като жертвено агне. Но познаваше добре човешката природа и не му бе трудно да се досети, че в това състояние момичето можеше лесно да се прехласне по първия мъж, държал се любезно с нея, а той за нищо на света не искаше още усложнения в живота си.

— Само не го прави отново — предупреди я строго. — Похотта е нещо нормално в живота на хората, но ако искаш да се отдаваш на някого след раждането на бебето, взимай предпазни мерки. Ако не познаваш някоя бабичка, която да ти обясни, попитай мен и аз ще ти кажа какво да правиш.

Джили се изчерви до уши, но кимна послушно. Освен че бе хубавка, тя не изглеждаше глупава. С течение на времето сигурно щеше да си намери съпруг. Извънбрачните деца не бяха нещо необичайно.

Внезапно почувствал умора, той се изправи и й протегна ръка да стане от леглото.

— А сега марш в твоето легло. На сутринта ще говоря с госпожа Хералд. — Намръщи й се заканително. — Погрижи се никоя от другите камериерки да не се опитва да последва примера ти, защото следващия път може да не съм толкова толерантен.

Без да се изплаши от изражението му, тя му се усмихна свенливо и се изниза през вратата. Той съблече халата си и се отпусна в леглото, след което духна свещите. Поне за проблемите на момичето можеше да се погрижи.

 

 

Спалнята на Алис беше избрана така, че да може да следи кой къде ходи нощем. Тъй като напоследък трудно заспиваше и оставаше будна до късно, чуваше кога работодателят й се връща от среднощните си разходки.

Тази вечер, половин час след като чу леките му стъпки — познаваше ги по ботушите му — чу и някакъв по-различен звук. Изпълнена с любопитство, тя стана и открехна вратата съвсем леко, само колкото да види как някакво момиче се измъкна от спалнята на Реджи. Вцепени се и й прилоша. Лунната светлина не беше достатъчно силна, за да види ясно, но ако се съдеше по ръста и силуета, среднощната посетителка би трябвало да е Джили или Джейни.

Момичето се спря в коридора, за да избърше очите си. Може би бе плакала. После забърза към стълбището, водещо към таванския етаж. Алис затвори вратата и притисна чело в хладната ламперия. Значи той спеше с една от камериерките. Чудеше се само откога е това увлечение, защото момичето хлипаше като девственица, която току-що е била съблазнена.

Не че бе нейна работа да следи какво прави Реджиналд Давънпорт. Върна се в леглото си сломена, сви се на кълбо и се загърна по-плътно, за да се стопли. Беше си мислела, че между нея и Реджи съществува поне малко разбиране — смееха се на едни и същи неща, за много неща разсъждаваха еднакво — но може да е било само плод на въображението й. Ако между тях съществуваше някаква близост, то тя със сигурност не е включвала интереса му към нея като жена. Глупаво бе да си мисли нещо друго.

Като си спомни как я бе целунал, тя притисна ръка към устните си. Зъбите й се впиха в кокалчетата, за да не закрещи от болка. През цялата седмица бе наблюдавала отблизо колко раздразнителен бе станал работодателят й и предположи, че е спрял да пие. И сега, когато беше трезвен, изобщо не се интересуваше от нея. И двата пъти, когато се бяха целували, той беше пиян. Очевидно преживяването за него бе толкова ужасно, че бе избрал да промени изцяло живота си, вместо да рискува пак да се стигне до нещо подобно.

Силна и уверена в толкова много други неща, Алис бе изключително уязвима като жена. Плака дълго през нощта, докато не се изтощи и сънят не е я надви малко преди зората да обагри небето на изток.