Мери Джо Пътни
Прелъстителят (8)

Глава 7

Реджи вдигна ръка към чукчето на външната врата на Роуз Хол, къщата на управителя на имението, но в следващия миг се разколеба. Беше приел поканата за вечеря, защото смяташе, че нищо няма да е по-зле, отколкото да прекара още една самотна вечер в голямата къща, ала сега не бе толкова сигурен. Две млади момчета, млада жена, изживяваща се в ролята на фатална дама, както и една великолепна амазонка, която го презира — всичко това бе странна компания за мъж, който обикновено общуваше с яко пиещи господа като самия него.

Но вече бе твърде късно да се оттегли. Хвана чукчето и го удари силно.

Отвори му дребна прислужница, с лице, което Реджи започваше да подозира, че е типично за всички от фамилията Хералд. След като му се поклони набързо, тя го поведе безмълвно към салона. Къщата не беше голяма, нямаше повече от четири-пет спални, но иначе бе удобна и добре поддържана. Като дете Реджи редовно се бе отбивал тук. Управителят на баща му имаше добър готвач, който поднасяше много вкусни плодови пайове, а Реджи бе успял да спечели благоволението му, както всяко малко момче.

Госпожица Уестън го очакваше в салона. Надигна се при влизането му. Високият и ръст и вроденото й достойнство й придаваха вид на кралица, въпреки изключително консервативната й тъмнокафява рокля. За миг Реджи се зачуди как ли ще изглежда в яркочервена рокля, с коса, стелеща се свободно върху раменете, а не стегната в този строг венец. Докато се покланяше, той реши, че би изглеждала великолепно.

Усмихната, тя го посрещна с думите:

— Помислих си, че ще ви допадне да прекараме няколко спокойни минути, преди децата да се присъединят към нас. Искате ли чаша шери?

Шерито едва ли можеше да се нарече любимото му питие, но прие да изпият по чаша поради липса на нещо по-добро. Докато тя наливаше шери в две чаши, Реджи внезапно усети как нещо се притисна силно към крака му. Погледна надолу и видя много едър и много космат котарак да се усуква гальовно около глезените му. Нададе тих вик на отвращение и отстъпи назад. Но котаракът не го остави на мира, а тутакси го последва, очевидно решен да бъде негов най-близък приятел.

Домакинята се обърна и видя в какво затруднение се бе озовал гостът й.

— Извинявайте. Помислих си, че са прибрали Атила. Сигурно се е криел под дивана. — Подаде чашата на Реджи, преди да се наведе и да грабне котарака. — Доколкото разбирам, май не обичате котки?

Дори за висока жена като Алис Уестън, звярът бе твърде голям товар. Представляваше истинска грамада от пухкава козина на бели петна и кафяви ивици, с великолепни извити мустаци, ограждащи физиономия, изразяваща върховно презрение.

— Не особено — призна Реджи. — Те са подли, ненадеждни и егоистични.

— Вярно е — отвърна Алис сериозно, — но имат и много други добри качества.

В първия миг Реджи не бе сигурен дали е чул правилно. Нищо от изминалия ден не подсказваше, че управителят му притежава чувство за хумор ведно с другите си забележителни добродетели. Но върху дясната й буза издайнически се показваше едната й трапчинка. Вече бе забелязал, че се появяваше малко преди лявата.

— Може би не обичам котките, защото с тях много си приличаме — ухили се той.

Алис се засмя, отнесе котарака до вратата и въпреки протестите му, го изхвърли в коридора с думите:

— Отивай в кухнята, Атила. Там трябва да има нещо по-интересно за теб.

Затвори вратата, преди домашният любимец да се е промъкнал обратно вътре, и се обърна към госта си:

— Значи сте подъл, ненадежден и егоистичен?

— О, несъмнено — кимна Реджи и отпи от шерито. — Но имам и много други добри качества.

Този път и двете трапчинки се появиха едновременно, докато домакинята се настаняваше грациозно върху един от столовете с брокатена дамаска.

— И какви са тези ваши добри качества? — После замълча, сепната от дръзкия си език. — Извинете, не биваше да ви питам за това.

— Защото въпросът е прекалено личен или защото се боите какво бих могъл да посоча като добро качество? — попита господарят на Стрикланд, докато се настаняваше на стола срещу нея.

— Последното, разбира се — отвърна Алис мило, след което се притесни още повече заради невъзможно дръзкия си отговор.

На Реджи му дожаля за нея, като я видя така смутена, затова я успокои:

— Тъй като сега не сте на работа, нищо от това, което казвате, не може да бъде използвано срещу вас. Макар че трябва да призная, че предпочитам обидите ви, пред това да ми се мръщите.

— Господи, това ли правех през целия ден? — удиви се младата жена, отново обзета от чувство за вина.

— Да — увери я той кратко.

— Знаете ли, всичко е заради веждите ми — призна му тя откровено. — Дори и когато съм в добро настроение, хората все си мислят, че ще ги нахокам за нещо.

— А когато наистина сте в лошо настроение?

— О, тогава те се разбягват на всички посоки.

— Предполагам, че е полезно да изглеждате страховито, като се има предвид каква работа вършите — додаде той замислено. — Сигурно не е лесно да налагате властта си над всички арендатори и работници в Стрикланд.

— Имаше известни проблеми — призна Алис. — Не е така просто, както при война, където само с едно сражение може да се извоюва победата. Те биха приемали заповедите ми по-лесно, ако аз притежавах имението, но не са съвсем съгласни управителят да е жена. Все пак, след четири години, с арендаторите се разбираме забележително добре.

— Мога да разбера чувствата им. Самият аз не ви одобрявам. — Тя моментално настръхна, но той вдигна ръка, за да не го прекъсва. — Не влагам нищо лично, но е дяволски смущаващо, че в инициалите ви А. Е. Уестън първата буква А не е съкращение от Албърт или Ангъс. — Измери я със сериозен поглед. — Ако държите на репутацията си, би било мъдро решение да си потърсите друга работа.

Алис се вцепени. Чашата с шери застина на половината разстояние до устните й. После я свали, с пребледняло лице.

— Уволнявате ли ме?

— Не — побърза да я увери той, почувствал се виновен, все едно я бе ударил. — Само ви давам един добър съвет.

Тя се отпусна леко и изрече със смразяващ тон:

— В такъв случай, така както вие предпочитате сам да се грижите за достойнството си, оставете на мен и аз да се грижа за репутацията си.

— Докато работите за мен, вашата репутация ще се влияе от моята, независимо колко безупречно се държите — обясни й той безцеремонно. — Щом хората узнаят, че имам жена за управител, ще зацъкат с език многозначително и ще си кажат, че сте моя любовница, особено след като открият, че сте млада и привлекателна.

Лицето на Алис пламна от смущение и тя побърза да сведе поглед. Той се зачуди дали беше смутена от вероятността да бъде взета за негова любовница, или от комплимента му. Заподозря, че беше заради второто. Изглежда всеки намек, че е привлекателна, я объркваше и притесняваше.

След малко тя вдигна глава, с овладяно лице.

— Не съм невръстно момиче, което винаги трепери да не го заподозрат в нещо нередно, пък и съм добре позната на всички в околността. Малко вероятно е местните хора да повярват, че изведнъж съм забравила за всякакво благоприличие.

— Вие може да не сте загрижена за репутацията си, но аз съм загрижен за моята — подметна той язвително. — Вярвате или не, но аз имам най-искреното намерение да се държа благоразумно. Сега Стрикланд е моят дом. Всъщност винаги е бил. — Огледа почти празната си чаша, като че ли бе хипнотизиран от оставащото в нея шери. — И нямам желание да обиждам когото и да било в Дорсет.

— Означава ли това, че сте оставили скандалното си поведение в Лондон?

— Може би. — Той сви рамене. — Или може би съм се отказал напълно от него. Да бъдеш скандален през цялото време е извънредно уморително.

Тонът на Реджи бе нехаен, но още не бе изрекъл напълно думите, когато осъзна, че неясните му мисли от последните няколко дни бяха изкристализирали до едно важно решение. Време беше да се установи някъде, да престане да запълва времето си със залагания, пиене и леки жени. Или казано накратко — време беше да порасне, преди да е станало твърде късно.

Вдигна очи и видя, че Алис го гледа изпитателно, сякаш предусещаше, че думите му не бяха казани на вятъра и се питаше как ще се отрази всичко това на самата нея. И двете очи — кафявото и сиво-зеленото — бяха ясни и посвоему привлекателни. Въпреки смайващия контраст помежду им, всъщност й отиваха. Освен това тя бе надарена с най-дългите мигли, които бе виждал. Този, който й бе измислил прякора лейди Алис, е бил доста схватлив. Госпожица Уестън не беше обикновена жена.

Макар че засега единствено честта го задължаваше да я предупреждава да си търси друга работа, той се зарадва, че тя не показа желание да напусне Стрикланд. Наистина фактът, че беше жена, създаваше доста усложнения, но той се възхищаваше от компетентността й, от почтеността й, пък и се радваше на появяващите се понякога в нея изблици на остроумие.

Освен това тя беше най-добре изглеждащият управител, който бе виждал.

— Предполагам, че скандалният начин на живот може да стане скучен, когато стане ежедневие — рече тя замислено, нарушавайки проточилата се тишина. — Да се опиташ да живееш достойно би могло да е много интересно, ново предизвикателство.

— Със сигурност ще притежава очарованието на нещо ново. — Устните му се разтеглиха в скована усмивка. — Ще е жалко педантичните моралисти да се лишат от удоволствието да ме осъждат, но пък винаги се появяват нови негодници, готови да създават скандали.

Тя наклони глава настрани, замислена върху думите му.

— Искате да кажете, че сте станали прелъстител в служба на обществото?

— Именно. Добродетелите се нуждаят от пороците, за да изпъкват по-ярко. — Той се усмихна предизвикателно, питайки се дали ще може да я вбеси. Беше много привлекателна, когато забравяше за достойнството си. — Доброто и злото напълно зависят едно от друго. Дори самият Господ се нуждае от Луцифер повече, отколкото от безбройната свита от добродетелни ангели, които нито веднъж не са се отклонявали от правия път.

Тя втренчи широко отворените си очи в пространството. Изражението й беше по-скоро застинало, отколкото шокирано.

— Не съм сигурна дали това е ерес или философия.

— Каква е разликата? Ереста е просто вид философия, която управляващите не одобряват — заяви той предизвикателно, като си мислеше, че госпожица Уестън притежава много по-гъвкав ум, отколкото му се бе сторило при първата им среща.

Но преди да нагазят по-надълбоко в теологически спорове, вратата се отвори и Мередит пристъпи грациозно в стаята. При влизането й Реджи се изправи. Девойката наистина бе възхитителна, а прелестта й се усилваше заради впечатлението, че не възприемаше прекалено на сериозно красотата си. Той сведе глава над ръката й, като се питаше какво ли би си помислил за нея Джулиан Маркам. Трябваше да покани приятеля си да го посети.

Лейди Алис подаде на Мередит чаша с шери, след което доля и в чашата на Реджи. Няколко минути си разменяха любезности, докато не влязоха двамата младежи Спенсър, издокарани в най-добрите си дрехи и изгарящи от любопитство. Реджи стана, за да ги посрещне. Възбудените им, зачервени лица му напомниха колко тих бе животът в провинцията и колко рядко пристигаха тук непознати хора, за да внесат някакво разнообразие. Ако действително възнамеряваше да живее за постоянно в Стрикланд, това щеше да бъде огромна промяна в сравнение с безкрайното разнообразие в Лондон. Но на него разнообразието отдавна бе престанало да му доставя удоволствие.

Питър беше симпатичен младеж, чиято кестенява коса контрастираше с русата коса на брат му. Колосаната яка на ризата му и сложният възел на вратовръзката издаваха склонност към прекалена изисканост в облеклото, но в очите му, обагрени в синьо и сиво, се забелязваха искрици, подсказващи за чувство за хумор и интелигентност. Като се ръкува с Реджи, той изрече с учтив тон:

— За мен е удоволствие да се запозная с вас, господин Давънпорт. Много съм слушал за вас.

Докато Реджи се чудеше какво може да означава това, седемгодишният Уилям въодушевено възкликна:

— Вашият жребец е страхотен, сър!

— Буцефал е най-добрият кон, който някога съм имал — съгласи се Реджи. — Има бързина, стил, както и безкрайна енергия. — Разтърси малката ръка на Уилям, която не беше така добре измита, както кръглото му лице. — Но е доста своенравен. Ако не съм наблизо, стой по-далече от коня. Той счупи ръката на един мой познат, който много се възхищаваше на Буцефал и се приближи прекалено близо до него. Само на мен позволява да го яздя.

Ако имаше повече опит с малки деца, Реджи щеше да се изпълни с тревожни подозрения при вида на блясъка в очите на Уилям. Но точно тогава се появи дребната прислужница, за да обяви, че вечерята е сервирана и той престана да мисли за момчето, когато всички се преместиха в трапезарията.

Макар вечерята да беше като много други, на които Реджи бе присъствал, не мина без весели моменти. В разговора се включваха последователно всички около масата, като дори и малкият Уилям изслушваше говорещите, без да ги прекъсва. Говореха за какво ли не, но най-вече за местни събития, за литература, за напредъка на момчетата в уроците. Макар лейди Алис да предупреди, че една такава семейна вечеря може да се окаже тягостна за ерген, тази вечер тримата млади Спенсър се оказаха отлични компаньони.

Реджи си сипа от сготвеното по обикновена рецепта, но много вкусно ядене и през цялото време следеше с интерес оживените разговори около масата. Да, това беше истинско семейство, макар и без кръвни връзки между всичките присъстващи. Алис бе центърът, около който кръжаха трите деца. Тя умело и с чувство за хумор насочваше разговора, като не забравяше да следи дали Уилям спазва добрите обноски и изслушваше с жив интерес всичко казано от нейните повереници. Децата Спенсър имаха голям късмет с нея и уважението на Реджи към управителя му се увеличи.

Вечерята напредваше към десерта, когато Питър най-после успя да преодолее стеснителността си в достатъчна степен, за да се обърне към Реджи с въпроса:

— Истина ли е, че веднъж сте се обзаложили на хиляда гвинеи, че ще можете да яздите цели петнайсет часа, за да изминете двеста петдесет и осем километра и да застреляте четирийсет двойки яребици в средата на пътуването?

Силно изумен, Реджи само възкликна:

— Мили боже, нима тази история е стигнала чак тук, толкова далече на юг? Това се случи на север, в Шотландия, и то преди много години.

— Искате да кажете, че историята не е измислена? — попита Питър, с изписано по лицето му страхопочитание.

— Това е един от най-странните ми залози, но не беше чак толкова глупав, колкото изглежда на пръв поглед — призна Реджи. — Според истинските условия на залога се отпускаха цели двайсет и четири часа, което ми гарантираше възможността да наваксам с темпото, в случай че не открия веднага ята от яребици.

Любопитството на Питър все още си оставаше незадоволено докрай, затова момчето забързано зададе следващия си въпрос:

— А какво ще ни разкажете за среднощното препускане до Брайтън?

— Потеглихме с конете точно в полунощ, но стигнах в Брайтън чак в четири сутринта — поясни Реджи, още по-объркан от учудващо точните познания на Питър за подвизите му.

Сега обаче дойде ред на най-лошото. С очи, разширени от зараждащото се в него преклонение пред героичните приключения на Реджи, Питър попита:

— Наистина ли сте заложили голяма сума на една от вашите любовници, когато участвала в надбягване с шампиона на жокеите?

— Сега не му е нито времето, нито мястото да обсъждаме моята буйна младост! — отряза го Реджи с недоволен тон, като огледа набързо лицата на останалите.

Питър малко посърна от порицанието, но в същото време се изпълни с възторг от намека на Реджи, че двамата са мъже, които трябва да щадят нежния слух на жените. Алис леко повдигна вежди, а очите й проблеснаха развеселено. Тъй като знаеше колко уязвима е гордостта на младежите, Реджи я стрелна намръщено с поглед, давайки й знак да се въздържи от каквито и да било коментари.

Тя потисна усмивката си, надигна се и каза на Уилям, че е време да се оттегли в детската си стая. След краткия спор, в който тя надделя, Уилям се прибра в стаята си, а останалите се преместиха в салона. Реджи си помисли с копнеж за една чаша портвайн след вечеря, но предположи, че ще е невъзпитано да остане сам на масата в трапезарията.

Макар че възнамеряваше да се прибере у дома веднага след вечерята, с изненада установи, че не му се тръгва. Толкова години не беше присъствал на подобна приятна семейна вечеря и сега искрено й се наслаждаваше. Със съчетаването на красота, жизнерадостен нрав и добродушен характер, Мередит би могла да направи сензация в Лондон. Жалко, че произходът й бе тъй скромен. Ако бъдеше подходящо представена, всеки мъж в Лондон, представляващ добра партия, щеше да бъде в краката й.

Навярно Питър също бе източник на загриженост за своята настойница. На прага на зрелостта, момчето бе неуверено в себе си и се прехласваше по героични фигури. Несъмнено бе очаровано от вълнуващото минало на госта им и го разпита нетърпеливо за няколко епизода, за които самият Реджи беше забравил. Само бог знаеше откъде момчето черпеше тези сведения.

Този разпит, съчетан с обожание, беше дяволски неудобен, но Реджи, макар и легендарен с умението си да смразява само с поглед и да пресича още в зародиш всякакво нездраво любопитство, установи, че не му се ще да се държи високомерно с момчето. Много ясно помнеше какво бе означавало за самия него да расте без баща.

И за пръв път от много години той се замисли какво би било да има собствени деца.

 

 

Мери тъкмо довършваше сонатата на пианото, когато прислужницата въведе във всекидневната висок, пълен свещеник, който я следваше по петите. Алис с мъка се сдържа да не изругае. Трябваше да се досети, че е възможно Джуниъс Харпър да се отбие, тъй като духовникът прекарваше по равно вечерите си в Роуз Хол и във викариата. Джуниъс беше много достоен мъж, възвишен, принципен и доста образован и проявяваше искрен интерес към благосъстоянието на поверениците й. А и за повечето от реформистките проекти на Алис се беше изявявал като неоценим поддръжник.

Но в същото време, макар и само понякога, се превръщаше в дразнещ, самодоволен и педантичен морализатор.

Алис се надигна и поздрави:

— Добър вечер, Джуниъс. Предполагам, че все още не си успял да се запознаеш с Реджиналд Давънпорт, новия собственик на Стрикланд. Господин Давънпорт, позволете ми да ви представя преподобния Джуниъс Харпър. От четири години ръководи църковното училище „Вси светии“.

Макар да беше малко над трийсетте, викарият пристъпваше с подчертано, старателно отработено достойнство, което го караше да изглежда по-възрастен за годините си, но щеше много да му отива, ако някога се издигнеше до епископ. След като кимна леко на Алис, Мередит и Питър, той се обърна към Давънпорт, който стана от стола си и му подаде ръка.

Но вместо да я стисне, Джуниъс заяви с тон, не вещаещ нищо добро:

— Предполагам, не сте онзи, прочутия Реджиналд Давънпорт?

— Предполагам, че съм аз. Не познавам друг с това име — отвърна любезно работодателят на Алис, все още с протегната ръка.

По лицето на викария се изписа явно неодобрение и той заговори със смразяващ тон:

— Слушал съм за вас, сър. Стрикланд не е място за такива като вас.

Давънпорт отпусна ръката си. Физиономията му се вкамени. Дотук беше с милия, тих и приятелски настроен джентълмен, наблюдаващ снизходително младите Спенсър. Лицето му доби добре школуваното подигравателно изражение, а стойката му се промени, като на боец, готов за битка.

— Да не би да се каните да ме прогоните от моята собственост?

— Де да можех! — просъска Джуниъс задъхано, лешниковите му очи заблестяха, а тялото му под черното расо се изду като накокошинен гълъб. — За нещастие английските закони не са достатъчно строги по въпросите на морала. Но с пълна увереност мога да заявя, че разумно мислещите жители на Дорсет не одобряват вашите дуели, вашите похождения, вашия разврат. Тук няма място за вас, сър. Ще бъдете отхвърлен от обществото. Веднага се върнете в Лондон и оставете на госпожица Уестън и на мен грижите за праведните души в Стрикланд.

— Не ме замесвай в това, Джуниъс — намеси се Алис, разтревожена, че новият й работодател може да си помисли, че споделя нетолерантните възгледи на викария.

Давънпорт заговори с циничен блясък в очите си:

— Ако си въобразявате, че праведните души в околността ще обърнат гръб на един мъж, притежаващ собственост, пари и влияние, значи много слабо познавате света, господин Харпър.

Очите на викария се присвиха до две злобни цепки.

— Когато се разчуе цялата история за вашите безнравствени занимания, дори парите и собствеността ви няма да са достатъчни, за да си откупите тяхната благосклонност.

— Явно сте много добре информиран за моите безнравствени занимания — изръмжа Давънпорт. — Сигурно отделяте доста от времето си, за да четете страниците, описващи скандалите. Само че това едва ли е извисяващо занимание за един Божи служител.

Викарият застина от преднамерено провокативната нотка в гласа на Давънпорт. Алис изтръпна, докато се чудеше дали двамата мъже няма да стигнат до размяна на юмручни удари във всекидневната й. Когато Джуниъс заговори отново, в сладкодумния му тон се долавяше известна нападателност и злост.

— Имам влиятелни роднини, сър, при това сред най-висшите кръгове на обществото. Сред тях вашето име е нарицателно за порочно поведение. Вашите любовници, вашето комарджийство…

— Прекалявате, преподобни. Забравяте, че тук присъстват дами.

Естествено Мередит и Питър наблюдаваха сцената в захлас, не смеещи да помръднат от столовете си. И когато Джуниъс целият се изчерви, задето бе скастрен за непристойно поведение, Алис погледна към поверениците си и заяви с глас, нетърпящ възражение:

— И двамата излезте оттук, веднага.

Поверениците й се подчиниха неохотно, вероятно само за да залепят уши отвън, на вратата. Алис сви философски рамене с усещането, че е изпълнила дълга си. Но надали можеше да си позволи да остави гостите си сами, тъй като се надяваше, че присъствието й ще намали риска да се стигне до физическа разправа.

Освен това не й се щеше да пропусне края на сблъсъка. Да види как светец и грешник са заели позиции един срещу друг, готови да си разменят юмручни удари, беше болезнено интригуваща сцена, като преобръщането на карета.

— Мога ли да предложа на господата по чаша портвайн? — извиси глас тя.

Без да дочака отговор, тя напълни щедро три чаши, като тикна по една в ръцете на всяка от воюващите страни. За кратко се замисли дали да не застане помежду им, но реши, че е по-добре да ги остави сами да уредят спора си. Иначе можеше да се окаже в ролята на кокала, за когото се ръфаха две улични псета. Настани се в едно кресло и с мрачен вид отпи солидна глътка от чашата си.

Давънпорт невъзмутимо посръбваше от портвайна си. Изглеждаше много по-спокоен, докато опонентът му все повече се разпалваше.

— Може би не е зле да ми изброите различните примери за лошо поведение, господин Харпър, в случай че съм изпуснал нещо — рече той разговорливо. — Не бих искал да ми отнемат първото място в класацията за порочност поради невежество или недостиг на въображение.

— С мен можете да се шегувате, но не и с Господ — просъска Джуниъс ядно, едва сдържащ гнева си. — Не смущават ли сънищата ви лицата на онези трима господа, които сте убили при дуелите си?

Давънпорт наклони замислено глава на една страна.

— Със сигурност трябва да са повече от трима. Нека помисля малко… — Доби умислен вид и след малко възкликна, сякаш въодушевен от някакво откритие: — Аха, вие сигурно не сте чули за онзи случай миналата година в Париж. Действително трябва повече да се потрудите, господин Харпър. Знаете ли, ние, прелъстителите, не лежим на лаврите си. Да си порочен… това изиска непрестанни усилия.

Алис едва не се задави, докато потискаше надигащия се в гърдите й смях. Нейният работодател беше образец на спокоен и разсъдлив джентълмен, докато самопровъзгласилият се защитник на морала беше на прага да получи апоплектичен удар.

— Трябваше да бъдете подобаващо наказан за дуелите! — просъска Джуниъс Харпър между две поредни и шумни скърцания със зъби.

— След като дори и министрите от правителството се дуелират, това едва ли е някакво провинение — изтъкна Давънпорт. — Особено като се има предвид, че никога не съм убивал някой, който да не си е заслужил тази участ.

Неспособен да намери подходящ начин да парира удара, викарият изостави дуелите и захапа следващата тема.

— Говори се, че притежавате публичен дом в Лондон.

— Зле сте осведомен, преподобни — отвърна му Давънпорт, повдигнал черните си вежди от изненадата. — Аз съм собственик само отчасти. Може да се каже, че съм съдружник в сянка — ухили му се той.

Джуниъс ахна, след което додаде гневно:

— Не си въобразявайте, че ще можете да отвличате нашите невинни провинциални момичета, за да попълвате редиците на вашия бардак, или да ги насилвате, така че да са принудени да напуснат домовете си заради срама, който сте им навлекли.

— Със сигурност имате твърде зловещо мнение за мен. — Давънпорт изпи половината от портвайна си. Гласът му оставаше спокоен, но побелелите кокалчета на ръката му, стиснала чашата, издаваха напрежението му. — Не си спомням някога да съм насилвал жена. Щях да го помня, освен ако не съм бил много пиян, но тогава няма да съм в състояние да насиля никоя.

— Ще горите в ада вечно, Давънпорт! — излая викарият. — Това нищо ли не означава за вас?

— Винаги съм таил съмнения за ада и рая — весело заговори Давънпорт. — Все пак, ако те съществуват, ще ми бъде по-добре в казаните на ада, тъй като там ще бъдат всичките ми приятели. Дори може да се окаже приятна промяна, след този толкова влажен английски климат.

— Ха, вие не сте достоен дори за презрение! — Джуниъс се тресеше от ярост. — Презирам вас, блудния ви живот, лъжите и измамите ви. Аз…

Обидната му реч остана недовършена. Давънпорт пресегна мълниеносно дясната си ръка и обхвана врата на преподобния. Силните му пръсти се впиха във врата, а палецът му натисна гръкляна с добре премерен натиск.

Докато викарият се бореше за глътка въздух, прекалено шокиран, за да окаже съпротива, Давънпорт бе приковал поглед в него, а студените му, пронизващи очи режеха, както и всяка от отчетливо изговорените думи:

— Никога не съм мамил. Нито съм лъгал. Досега в кървавата си кариера не съм убивал викарий, но ако продължавате да ме клеветите, ще се изкуша да направя едно изключение. Ясен ли съм?

Реакцията на ужасения Джуниъс навярно го бе удовлетворила, защото Давънпорт го пусна, с изписано по лицето си отвращение. След като допи портвайна си, се обърна към Алис и изрече любезно, сякаш допреди секунди не е бил участник в ожесточен сблъсък:

— Време е да се оттегля. Благодаря ви за изключително приятната вечер. Ако не е неудобно, бих искал да се срещнем във вашия кабинет утре в девет сутринта.

След като тя кимна, той остави празната си чаша и се поклони два пъти — първо с насмешливо изражение пред викария, а после по-ниско, пред Алис. Като се изправи, очите му за миг останаха впити в нейните, но тя не успя да изтълкува какво изразяваха. Дали гневът му срещу Джуниъс нямаше да се пренесе и върху нея? Надяваше се да не се стигне до там.

Давънпорт се обърна кръгом и излезе, съпроводен от изумения поглед на викария. Практична както винаги, Алис стана и напълни още две чаши, този път с бренди. Отнесе едната на духовника и го настани в най-близкия стол.

Глътка бренди успя да върне цвета върху лицето на Джуниъс, който изгледа домакинята с повдигнати вежди.

— Безочието на този мъж…! Да говори така на един Божи служител, да ме заплашва с физическо насилие… — Поклати глава и отпи още от брендито си.

Алис реши, че гостът й ще оцелее след преживяното и се настани на един стол близо до неговия.

— Е, ти го провокира, Джуниъс — заяви му прямо. — Преди да започнеш да го обиждаш, той се държеше като безупречен джентълмен.

— Ха, този женкар въобще не е джентълмен! И това, че позволяваш на такъв мъж да се намира под един покрив с госпожица Спенсър… — Не довърши изречението си, но след малко продължи още по-разпалено. — Прости ми, не биваше да те обвинявам. Не може да се очаква уважавана и набожна жена като теб да знае за дяволската му репутация.

— Аз не съм невинна монахиня, Джуниъс — възрази Алис остро. — Имам доста добра представа за слуховете за господин Давънпорт. Обаче той е мой работодател и се налага да работя с него. — Обзе я вдъхновение и в тона й се прокрадна набожна нотка. — Нещо повече, помниш ли какво се казва в Библията? Не съди, за да не бъдеш съден. И кой сред нас има правото пръв да хвърли камък? Аз със сигурност нямам.

Макар да пообърка малко цитатите, думите й имаха силно въздействие. Викарият се умълча, а лицето му се изопна, преди накрая да промълви колебливо:

— Колко благороден дух притежаваш, Алис, колко си милосърдна. Ти още веднъж се оказа права, а аз така печално сгреших. Всички ние сме грешни в Божиите очи. — За миг Джуниъс се замисли за греховете си, ала смирението му бързо се изчерпи. — Дори Всемогъщият Господ би признал, че някои са по-големи грешници от други, а Давънпорт трябва да е най-лошият.

— Може би той възнамерява да промени живота си — заяви Алис със сериозен тон. — Ако е така, наш дълг, като християни, е да го окуражим.

Изявлението й бе посрещнато с недоверчиво сумтене. Джуниъс се загледа мрачно в брендито си. Ако Уилям се държеше по този начин, Алис щеше да го порицае, задето се цупи, но не можеше да се скара на викария.

Напомни си колко полезен бе Джуниъс Харпър при организирането на училището и че винаги заделяше от скромните дарения за църквата за тези, които най-много се нуждаеха от помощ, вместо да ги прибере в джобовете си. Той подпомагаше хората в Стрикланд по още много други начини и благодарение на това малката местна общност процъфтяваше. Когато за пръв път пристигна във „Вси светии“, викарият бе шокиран да узнае, че една жена е най-влиятелната личност в новата му енория, но за негова чест той бе преодолял първоначалното си неодобрение и оттогава я приемаше като почти равна на него.

Въпреки че понякога беше твърде самоуверен в преценките си, като цяло двамата работеха добре заедно. Всъщност се разбираха толкова добре, че понякога божият служител намекваше за възможността да задълбочат партньорството си. Алис винаги бе подминавала тези намеци. Не само защото не можеше да си представи да прекара живота си с един толкова благочестив мъж, но и защото знаеше, че Джуниъс имаше много неточна представа за нейния характер и не би одобрил истинската Алис.

Освен това, макар възвишеният духом Джуниъс да твърдеше, че тя би била подходящ, богобоязлив партньор за един свещеник, всъщност очите му оглеждаха алчно именно младата, лъчезарна и безгрижна Мередит при всяко негово посещение в Роуз Хол. Както и при много други мъже преди него, горната и долната половина от тялото на викария не се разбираха. Алис му бе подарила за една Коледа писанията на свети Августин^[1], но той не бе схванал шеговития намек.

— Един от мъжете, които този негодник Давънпорт е убил по време на дуел, бил съпруг на жена, която избягала от семейното огнище при него — наруши Джуниъс проточилата се тишина с твърд глас. — Той не само че убил мъжа й, но после отказал да се ожени за любовницата си, въпреки че тя била бременна.

Алис пое дълбоко дъх, шокирана до дъното на душата си.

— Тя е носила детето му, той застрелял съпруга й, но не я взел за своя жена? — повтори невярващо.

Викарият кимна, доволен, че е успял да пропука толерантното отношение на Алис към Давънпорт.

— Това е само един от примерите за безчинствата на „джентълмена“, когото толкова ревностно защитаваш. Разбира се, жената, замесена в тази любовна афера, била съсипана. Давънпорт бил прокуден от изисканото общество, но не получил истинско възмездие за пороците си.

Алис отдавна бе установила, че всяка история има поне две страни, но й бе трудно да си представи какво би могло да оправдае коравосърдечието на работодателя й в този случай.

— Мисля, че господин Давънпорт е решил да остане тук, Джуниъс — изрече тя с кротък тон, докато се питаше защо за нея е толкова важно да мисли добри неща за новия господар на Стрикланд. — Няма ли да е по-добре да очакваме добро от него, отколкото да предполагаме най-лошото?

Преподобният кимна мрачно.

— Ти отново доказа колко си мъдра. Длъжни сме заради добрите души в енорията да направим каквото можем, за да намалим влиянието на този развратник.

Склонен повече към сблъсък, а не към помирение, той не бе схванал същината на думите й. Освен това Алис си помисли раздразнено, че предпочита Джуниъс най-сетне да спре да говори за „добрите души“, тъй като хората, за които ставаше дума, си бяха съвсем живи, можеха сами да разсъждават и да си правят съответните заключения. Един викарий може и да имаше паство, но това все пак не означаваше, че жителите на Стрикланд бяха овце. Само че сега моментът не беше подходящ да му напомня това, затова Алис съсредоточи усилията си в утешаване на нараненото му достойнство.

Младата жена тайно се надяваше работодателят й да не се промени много. Без значение колко безчестно и позорно бе миналото му, тя го харесваше такъв, какъвто беше сега. И макар държанието му спрямо викария да бе доста осъдително, в същото време не можеше да се отрече, че беше много забавно. Ако Алис бе толкова добра, за каквато я мислеше Джуниъс, нямаше да намери нищо смешно в цялата свада.

Няколко минути по-късно викарият си тръгна. След като провери дали вратите на къщата са заключени и дали Мередит и Питър са в стаите си, Алис реши тази вечер и тя да си легне по-рано. За нея пролетта бе най-натовареният сезон от годината. На следващия ден работниците трябваше да започнат да сеят картофите, които бяха една от най-важните култури в имението.

Но докато лежеше сама в широкото си легло, сънят продължаваше да й убягва. Лунните лъчи дразнеха очите й, а завивките й се усукаха от неспокойното й въртене. Една от големите иронии в живота на Алис Уестън беше, че тя — твърде висока и страховита, за да привлече сериозни ухажори — много харесваше мъжете. Обичаше да разговаря с тях; харесваше й колко различни са умовете и индивидуалностите им в сравнение с тези на жените. Приятно й бе да ги наблюдава, изпитваше страхопочитание от гледката на силните мъжки тела на работниците в имението.

Понякога, както и сега, покоят й се нарушаваше от страстни, безкрайно вълнуващи блянове за това какво би било да лежи в прегръдките на някой мъж, да му се отдава свободно и без задръжки, като най-дивото горско създание. Ако Джуниъс Харпър можеше да прозре тайните й въжделения, щеше да остане шокиран до дъното на душата си от разкритието, че една толкова достолепна жена може да бъде така безсрамна.

Само че тя никога не е била истински достолепна, макар да се преструваше на такава. Колкото и глупави и непристойни да бяха страстните й копнежи, младата жена не можеше да отрече, че се спотайваха в нея. Ако бе родена поне с половината от красотата на Мередит, сигурно щеше да стане голяма развратница.

Не, нямаше да е развратница. С романтизма си, още по-смущаващ дори от неприличните й желания, нейното най-дълбоко, най-грижливо скрито желание бе да изживее истинска любов, с мъж, който ще обожава и ще цени само нея. В замяна тя щеше да му отдаде сърцето си, ума, душата и тялото си. О, да, преди всичко тялото си.

Унизително бе да си признае, че е глупава като ученичка, която обича да чете романите, които Джуниъс заклеймяваше, но Алис не искаше да бъде неискрена пред самата себе си. Ако не беше такава безнадеждна романтичка, небрежното отхвърляне на Рандолф нямаше така да я опустоши. Никога нямаше да се почувства толкова наранена, че да загърби доброволно наследството си.

Ала тя беше романтична и уязвима и затова бе избягала от всичко познато и близко. От дванайсет години бе погребала страстите си зад фасадата на строгото благоприличие. Беше достатъчно лошо, че е покварена в сърцето си. Проклета да е, ако позволеше да стане и за смях. Не се съмняваше, че повечето хора ще сметнат за безкрайно забавно откритието, че една кобила като нея се стреми да спечели мъжкото внимание, все едно е бляскава красавица.

Напомни си, че е напълно естествено сега фантазиите й да са обсебени от Реджиналд Давънпорт. На чисто първично ниво той бе най-привлекателният мъж, когото някога бе срещала, а елегантното му и силно тяло излъчваше омагьосващо сексуално привличане. Тъмната коса и мургавият тен му придаваха леко екзотичен вид, като на циганин или пират, а тя бе безкрайно очарована от светлосините му очи, чието изражение се променяше от топло закачливо до ледено присмехулно.

По дяволите, трябваше да престане да мисли така! Отвратена от себе си, Алис се опита да прогони прекалено живия образ на Давънпорт. С течение на времето постепенно щеше да свикне със завладяващата му мъжественост и той нямаше да й въздейства толкова силно. Или поне така се надяваше, защото дори фантазиите й за него криеха опасност. Можеше да започне да си въобразява, че двамата с работодателя й споделят някакви общи чувства, но истината бе, че той си оставаше непознат, при това убиец на други хора, безпътен и непредвидим. Трябваше да бъде благодарна, че за Давънпорт тя беше само един служител, малко повече от прислужница. Той надали забелязваше, че е жена.

Мисълта беше по-скоро потискаща, а не утешителна.

Превъртя се по корем. Усещаше леката грапавина на омачканите чаршафи, защото нощницата й се беше усукала около бедрата й. В изблик на яд сви пръстите си в юмрук и го стовари с все сила върху възглавницата. Не е честно.

По дяволите, не е честно! Искаше да изкрещи гневно до небесата, но не беше сигурна какво да проклина.

След половин дузина удари с юмрук, гневът й започна да стихва, оставяйки я потисната и примирена. Все пак беше по-щастлива от повечето хора. След като бе изоставила положението и богатството си, сега тя бе постигнала комфорт и задоволство от работата, която вършеше. Бе спечелила уважението на най-близките й хора и се радваше на любовта на трите деца, за които се грижеше. Разбира се, те я даряваха с много повече, отколкото тя им даваше. При всички тези успехи не бе редно да проклина факта, че Господ не я смяташе достойна да има партньор.

Алис с въздишка се претърколи на една страна и обгърна с ръце възглавницата, сякаш тя можеше да облекчи мъчителната празнота, загнездила се в гърдите й. Възглавницата трудно можеше да замести едно мускулесто мъжко тяло, но това бе най-доброто, с което разполагаше.