Мери Джо Пътни
Прелъстителят (25)

Глава 24

Реджи целуна Али и си тръгна малко преди обитателите на дома да започнат да се пробуждат. Младата жена се наслаждаваше на минутите преди прислужницата да се появи с кафето й. Досега не бе подозирала, че на този свят съществува подобно блаженство. Въпреки че би трябвало да е изтощена след подобна страстна нощ, днес имаше чувството, че може да премести планина с една ръка.

След като кафето й пристигна, тя стана и се облече. Изживя шок, когато се погледна в огледалото. Само за миг видя красивата жена, каквато Реджи твърдеше, че е.

Сетне реалността взе връх и тя отново беше обикновената Алис, макар и цъфтяща Алис, с искрящи очи. Ала за миг се бе почувствала истинска красавица.

Излезе навън, подсвирквайки се. Жалко, че трябваше да прекара целия ден в другия край на имението. Нямаше да види Реджи чак до вечеря. Навикът й помогна да се справи със задълженията си, ала постоянно се улавяше, че се взира невиждащо в пространството, на устните й играе усмивка, а цялото й същество е обзето от приятна отмала.

Късно следобед Алис се върна в работния си кабинет. Прониза я остро чувство на паника и кръвта й се смрази за миг, щом зърна писмото, което я очакваше, написано с твърдия почерк на Реджи. Дали резултатът от изминалата нощ беше писмо, с което я уволняваше? Взира се няколко дълги мига в кремавата хартия, преди да се осмели да го отвори.

Стиснала устни в тънка линия, тя счупи печата. Краткото, но съвсем не враждебно писмо, бе облекчение. Наложило се Реджи неочаквано да замине по работа. Вероятно щял да отсъства две седмици, но можело да е и по-малко. Съжалявал, че тръгнал толкова внезапно. С обич, Реджи.

Остана втренчена в бележката. С обич? Дали това бе знак за искрена привързаност или нищо не означаваща любезност? Препрочете няколко пъти думите, като се опитваше да отгатне някакъв подтекст, ала без особен успех.

Сгъна внимателно листа, зареяла поглед през стаята. Всеки път досега, когато помежду им се бе зараждала някаква интимност, Реджи бе бягал, но винаги се бе връщал.

Просто трябваше да помни, че той ще се върне.

 

 

В Лондон Реджи посети пралелята на Джулиан — вдъхваща страхопочитание вдовица, питаеща страст към клюките и слабост към бонвиваните. Над каничка чай той узна, че отдавна изчезналата наследница на Дъруестън била лейди Алисън Елизабет Софрония Уестън Блейкфорд, наричана лейди Алис. Появила се само за един сезон в Лондон, била изключително висока и доста срамежлива, но много почтена и благонравна. Всички одобрявали годежа й с кандидата, избран от баща й — лорд Рандолф Ленъкс, красив и достоен младеж, който бил достатъчно богат, за да не е принуден да се ожени за пари.

Накрая, дяволите да я вземат, вдовстващата благородница бе споменала, че лейди Алис Блейкфорд имала различни по цвят очи.

 

 

Бяха му необходими три дни, за да стигне до Карлеон, внушителния замък на рода Дъруестън. Имението обхващаше голяма част от графство Чешър. Реджи язди половин час по алея с брястове, извиваща се от високата порта на оградата до самия замък.

Опитното му око оцени имението като обширно и процъфтяващо. Стрикланд беше поне десет пъти по-малък. Карлеон е бил построен някога като малък замък, но в продължение на столетия сградата се е разширявала и променяла, отразявайки богатството и властта на притежателите й. Дори владетелят на Англия нямаше да се срамува да живее сред тези каменни стени със златист оттенък. Всъщност тук наистина бяха гостували крале и кралици.

Колкото повече Реджи се приближаваше до центъра на имението, толкова по-гневен ставаше. Алис си бе тръгнала оттук, за да живее в несигурност и бедност, което бе ясен признак колко дълбоко е била наранена. Ако имаше възможност, с радост би изтръгнал сърцето на граф Рандолф Ленъкс, на високоблагородния херцог Дъруестън, на неизвестния пиян търговец, както и на всеки друг, наранил Али. Затова изпита мрачно задоволство при мисълта, че бе убил Джордж Блейкфорд.

Фоайето на замъка беше високо девет метра, а внушителните му размери, изглежда, бяха предназначени да напомнят на простосмъртните къде им е мястото. Реджи бе посрещнат от иконом, по-важен дори от Кентърбърийския архиепископ. Ледените му очи огледаха набързо посетителя и дрехите му, прашни от пътуването.

— Херцог Дъруестън не приема.

Реджи извади една от визитните си картички и надраска с молив: „Зная къде е дъщеря ви“.

— Предайте му това — нареди лаконично на иконома.

Вероятно Дъруестън беше наблизо; говореше се, че през последните десет години херцогът не е напускал имението си.

Икономът изгледа презрително визитната картичка. Лицето му още повече се скова, ако това изобщо бе възможно. Обърна се, без да отрони дума, и изчезна в дебрите на замъка. Върна се след пет минути.

— Негова светлост ще ви приеме.

Икономът пак се обърна и поведе госта през толкова дълга поредица от коридори, че на Реджи му се прииска да бе последвал примера на Тезей и да си бе взел кълбо^[1]. Накрая стигнаха до залата за частни аудиенции на херцога — още едно просторно помещение, украсено с мебели и картини, достойни за кралски дворец.

Самият Дъруестън седеше зад позлатено бюро с инкрустации. При вида на красивото лице, с ястребови черти, у Реджи се изпариха и последните остатъци от надеждата, че неговата Али не е лейди Алисън Блейкфорд. Този мъж явно беше баща й. Висок и мускулест, със строго лице, херцогът наближаваше седемдесетте. Имаше чисто бяла коса и изражение на човек, на когото никой не смее да се противопостави. Той нито се надигна, нито поздрави посетителя си, а само го огледа набързо със сиво-зелените си очи, същите като дясното око на Али.

Но Реджи не се изплаши. Кимна леко при влизането си, сетне впери поглед в домакина, придавайки си леко отегчен вид, докато чакаше другият мъж да заговори.

Херцогът сведе поглед към визитната картичка върху бюрото си.

— Реджиналд Давънпорт. Чувал съм за вас. Вие сте прелъстител, пройдоха, разпасан тип, срам за една достойна и стара фамилия. Узнали сте, че моят наследник Джордж Блейкфорд е умрял и сте решили, че има надежда за печалба. — Леденият му поглед отново се насочи към Реджи. — А сега сте се домъкнали тук като лешояд с някаква измислена история за дъщеря ми. Аз обаче не съм агне за стригане. Дъщеря ми е мъртва. Махайте се оттук.

Гневът на Реджи се примеси със състрадание. През последните дванайсет години вероятно са се появявали немалко измамници, с измислени истории за изчезналата наследница. Надеждите на Дъруестън навярно неведнъж са били подхранвани и после попарвани, от което той е ставал все по-огорчен и предпазлив. Но може би все още хранеше някаква надежда, че дъщеря му е жива, иначе не би допуснал един непознат при себе си. Всъщност херцогът копнееше да научи нещо за единственото си дете; искаше някой да му докаже, че греши и че дъщеря му не е мъртва.

— Прав сте, че зная за смъртта на Джордж Блейкфорд — заяви Реджи със също толкова студен тон. — Всъщност аз го застрелях, с пушка „Бейкър“. С един куршум право в сърцето.

— Мили боже, вие сте този, който го е убил? — Дъруестън го изгледа изумено, целият настръхнал. — За мен не беше изненада, че Джордж е загинал в някаква разпра, но ми е трудно да повярвам, че дори мъж като вас ще дръзне да дойде тук, за да се хвали с това. Явно вие, Давънпорт, или сте убиец, или луд. — Силната му костелива ръка се пресегна за шнура на звънеца. — Навярно и двете.

— Убих Блейкфорд, защото той се опитваше с всички сили да забие ножа си в една жена, наречена Алис Уестън — обясни Реджи кратко. — Изглежда, той вярваше, че Алис е вашата дъщеря.

Ръката на херцога застина във въздуха. После ръката с треперещи дълги пръсти се отпусна върху бюрото.

— Разкажете ми за тази Алис Уестън.

— Тя е управител на моето имение, Стрикланд, което се намира между Дорчестър и Шафтсбъри — съобщи му Реджи отривисто. — Висока е към метър и осемдесет, има светлокестенява коса, невероятни трапчинки и фигура като Диана, богинята на лова. Тя е трийсетгодишна, родена е на Хелоуин и притежава твърдоглавието и гордостта на Луцифер.

С хладнокръвието на лекар, Реджи наблюдаваше как сурово изсеченото лице на херцога потрепери, като от силен вътрешен трус. Накрая заби последния гвоздей:

— Очите й имат различен цвят. Лявото е кафяво, а дясното — сиво-зелено.

— Дъщеря ми е мъртва. — Сините вени изпъкнаха по ръцете на Дъруестън, когато се улови здраво за кожената облицовка на бюрото. — Не си въобразявайте, че можете да ми пробутате някоя самозванка. Веднага ще разбера.

— И цяла Англия е осеяна с жени, високи близо метър и осемдесет, с различни очи — контрира го Реджи иронично. — Е, много добре, щом не я искате, ще я запазя за себе си. — Завъртя се на пети и се насочи към масивната врата.

— Почакайте!

Реджи се поколеба, преди да се обърне. След като бе решил да дойде тук, трябваше да довърши това, което бе започнал.

Дъруестън се изправи на крака, със сгърчено лице.

— Алисън никога не би останала надалеч толкова дълго.

— Тогава явно не я познавате добре — отбеляза Реджи хладно. — Когато е решила да сложи край на годежа си, вие не сте я подкрепили. Вместо това сте й заявили, че повече нямате дъщеря и сте я заключили в стаята й. Не е изненадващо, че се е почувствала предадена от вас. Вярвала е, че няма да искате тя да се върне.

С пребледняло лице Дъруестън се свлече в стола си.

— Само тя и аз знаем какво се случи в онази нощ — прошепна. С трепереща ръка посочи към стола. — Седнете. Моля.

Херцогът изглеждаше толкова смазан, че Реджи се зачуди дали да не позвъни за помощ, но след минута възрастният мъж възвърна цвета на лицето си.

— Знаете ли защо тя отказа да се омъжи за граф Рандолф?

— Да, но ако искате да узнаете причината, трябва да попитате нея.

Дъруестън кимна, явно приел това обяснение.

— Сред всички смайващи новини, които ми съобщихте, споменахте, че тя е ваш управител. Как е могло това да се случи? Тя избяга с коняря си.

— Избягала е сама — поправи го Реджи. — Нейният коняр, Джейми Палмър, я последвал, за да е сигурен, че тя няма да пострада.

Обясни накратко как Алис започнала да се прехранва отначало като учителка, после като гувернантка и накрая пред нея се открил шанс да стане управител. Спомена също за радикалните реформи, които бе въвела в имението. Не забрави да добави, че е настойница на двама младежи и една девойка.

Докато Реджи говореше, недоверието бавно се стопяваше от лицето на херцога. Все пак явно познаваше дъщеря си достатъчно, за да знае, че няма друга жена в Англия, която да се държи по същия начин.

След обясненията на Реджи последва тишина.

— Добър управител ли е тя? — попита Дъруестън накрая.

— Най-добрият.

Съвсем лека усмивка озари за миг лицето на херцога, преди отново да се помрачи.

— Защо не се е върнала у дома? — попита. — Тя много добре знае, че когато се разгневя, не мисля дори половината от това, което казвам. — Уязвимостта изглеждаше странно върху самоуверената му физиономия.

— Била е много силно наранена — рече Реджи тихо. — А след това гордостта й е взела връх. Предполагам, че можете да разберете това.

Дъруестън кимна едва забележимо.

— Ще… ще се върне ли у дома?

— Мисля, че ще се върне, но вие трябва да отидете при нея. Тя никога няма да дойде при вас.

Лицето на херцога се вледени.

— Да не би да очаква от мен да пълзя пред нея?

Внезапно Реджи се почувства безкрайно уморен от този мъж, чиято гордост дори и сега се изпречваше между него и дъщеря му.

— Тя нищо не очаква. Дори не знае, че сега съм тук — изрече остро и се изправи. — Али каза, че баща й никога не е признавал своя грешка, нито се е извинявал някому. Очевидно добре ви познава. Беше грешка, че дойдох тук.

— Давънпорт. — Дъруестън говореше сърдито, мразейки истината в думите на посетителя си. — Казахте, че тя е във вашето имение, Стрикланд. Това в Дорсет ли се намира?

Давънпорт кимна.

— Ще бъда там след четири дни — заяви Дъруестън. — Колко искате за вашата информация?

Леденосините очи на Давънпорт можеха да срежат камък.

— Задръжте си парите. Само в бъдеще се дръжте с Али по-добре, отколкото в миналото.

В този миг Дъруестън намрази Давънпорт. Мразеше го, защото беше силен и мъжествен, в разцвета на живота си, мразеше го задето се бе радвал на компанията на Алисън, докато той бе стоял самотен в луксозния си мавзолей.

Но повече от всичко херцогът мразеше себе си, задето я бе прогонил от родния й дом.

— Какво е моята дъщеря за вас, Давънпорт? — попита грубо. — Бивша любовница, която вече ви е дотегнала?

Сега очите на Давънпорт не бяха ледени, а горящи от ярост. Тялото му се напрегна опасно. В един отдалечен ъгъл на съзнанието си Дъруестън знаеше, че в този миг е по-близо до смъртта, отколкото през цялата си буйна и рискована младост. Посетителят му изглеждаше готов да прекоси стаята с няколко крачки и да го убие с голи ръце.

Но вместо това, след херкулесови усилия да се овладее, Давънпорт процеди с мек, пронизващ като острие глас:

— Вашата дъщеря е това, което винаги е била. Дама.

Сетне се обърна и излезе през вратата.

 

 

Тъй като бе затънала до уши в работа в кабинета си и не очакваше Реджи се върне още няколко дни, Алис не обърна внимание на шума от копитата на някакъв кон в двора. След няколко часа смътно дочу тропот от повече копита, теглещи карета, но реши, че е товарната кола, тъй като се очакваше доставката на гредите за строежа на бараките за работниците.

Затова остана напълно изненадана, когато вратата на кабинета й се разтвори със замах, а щом вдигна очи, видя фигурата на Реджи, очертаваща се на фона на ярката слънчева светлина в ранния следобед. Фигура, която не можеше да сбърка. Сърцето й подскочи от щастие, но в следващия миг замря, като не забеляза у Реджи ответни признаци на радост.

Когато той влезе, погледът й беше толкова съсредоточен върху него, че тя дори не забеляза мъжа, който го следваше плътно, докато Реджи не изрече с равен глас:

— Имаш посетител.

Алис погледна към високия мъж и застина. Невярваща на очите си, едва успя да прошепне със сковано гърло:

— Татко?

Косата му беше напълно побеляла, по лицето му се бяха появили нови, дълбоки бръчки, но височината и изправената му стоика не се бяха променили. Очите му блестяха издайнически и той заговори с глас, който всеки миг можеше да се прекърши:

— Не е ли време да се завърнеш у дома, момиче?

Тогава тя повярва. Изправи се сковано и в бързината столът й се прекатури, после тя се хвърли в бащината прегръдка. Едва успя да забележи как Реджи се измъкна тихо от кабинета, за да остави насаме отдавна разделените баща и дъщеря.

Алис се разплака, когато баща й я притисна до гърдите си и прошепна:

— Съжалявам, детето ми, толкова съжалявам. — Повече извинения не бяха нужни, нито от него, нито от нея.

Следващият половин час посветиха на хаотична размяна на объркани обяснения и бърборене, при което разпилените подробности от миналото си идваха по местата.

— Ако тръгнем през следващия час, до вечерта можем да стигнем в Лондон — заяви херцогът накрая.

— В Лондон? — повтори Алис неразбиращо.

— Предполагам, че ще искаш да го посетиш, преди да се завърнем в Карлеон. — Погледът на баща й се насочи към скромната рокля, която тя носеше през дните за работа в кабинета си. — Сигурно ще искаш подходящ гардероб. А пък аз искам да се похваля с дъщеря си. Жалко, че е лято. Светското общество в столицата е значително по-малобройно заради горещините. Но по-късно можем да се върнем за малкия сезон.

Тя го изгледа недоумяващо.

— Но Стрикланд е моят дом. Тук имам работа, отговорности.

— Мили боже, нима смяташ, че следващата херцогиня на Дъруестън може да бъде наемна работничка? — Махна с ръка, оглеждайки кабинета й. — Ако толкова искаш да управляваш имение, целият Карлеон е на твое разположение. Няма да ти преча, нито ще отменям заповедите ти. — Лека усмивка се появи на лицето му. — Или поне ще се опитам.

Алис щеше да се засмее на уточнението, ако в гърдите й не се вихреха толкова много емоции. Да изостави Стрикланд и живота, който си бе изградила? Да изостави Реджи?

— Но тук са моите повереници — заекна тя. — Пък и имам договор. Не мога да си тръгна просто така.

— Погрижил съм се за всичко — рече херцогът нетърпеливо. — Естествено, че поверениците ти ще дойдат с нас. Доколкото разбрах, става дума само за две момчета, след като си успяла да хванеш наследника на лорд Маркам за девойката. Това е страхотен стратегически подвиг, момиче. Но тук само си губиш времето. Нуждаеш се от по-широко поле за действие. — Поклати глава с възхищение. — Колкото до договора ти, Давънпорт вече те освободи от всичките ти задължения. — Баща й замълча за кратко, преди да продължи неохотно: — Никак не ми е приятно да го призная, но сгреших в преценката си за този мъж. Когато се появи в Карлеон, помислих, че само търси някаква изгода, обаче той не взе нито пени от мен. Държа се точно както трябва.

Херцогът внезапно млъкна. Обзе го силното подозрение, че Давънпорт невинаги се е държал както бе редно с лейди Алисън Блейкфорд, но това беше тема, която бе по-добре да не засяга. Независимо какво бе правила тя през последните дванайсет години, никой във висшето общество нямаше да се осмели да се държи зле или да пренебрегне наследницата на Дъруестън.

Алис все още се опитваше да схване последните думи на баща си.

— Реджи е отишъл в Карлеон? Така ли ме намери? — И щом баща й кимна, тя го попита, напълно удивена: — А той как е открил коя съм аз?

— Нямам представа. — Дъруестън присви очи и реши, че трябва по-бързо да уреди заминаването й. Макар Давънпорт досега да се бе държал като истински джентълмен, херцогът се тревожеше от влиянието, което този мъж имаше върху дъщеря му. — Най-добре да отидеш да приготвиш багажа си.

Алис се изправи.

— Първо трябва да поговоря с Реджи.

— Давънпорт очакваше да реагираш така. Той е в къщата.

Навън Питър и Уилям бяха привлечени от гледката на великолепната карета на Дъруестън. Когато я видяха да излиза, веднага се втурнаха към нея.

— Вярно ли е, че си дъщеря на херцог? — попита Питър, все още отказващ да повярва.

Явно новината се беше разпространила бързо.

— Да. Но съм си все още същата — додаде твърдо Алис, отгатнала правилно израженията на момчетата. — Все още съм ваша настойница. Ще продължавате да си учите уроците — погледна красноречиво към Уилям — и да си миете ушите.

Уилям се ухили, вече успокоен. Той не разбираше напълно какво означава тя да е лейди Алисън Блейкфорд. Но Питър беше наясно.

— Ти ще ни изоставиш — промълви той с мрачно лице.

Сърцето й се сви. Момчетата бяха изгубили твърде много хора в живота си. И Питър я гледаше все едно вече си заминаваше.

— За нищо на света. — Алис отпусна ръка на рамото му. — Не зная какво точно ще се случи, но обещавам, че ако си тръгна, ти и Уилям ще дойдете с мен.

Ако си тръгна… Но тя не искаше да си тръгва! Преглътна с усилие, преди да продължи:

— Винаги си искал да видиш Лондон. Няма ли да ти хареса да го посетиш?

След като се убеди, че няма да бъде изоставен, върху лицето на Питър грейна широка усмивка.

— Би било страхотно!

Уилям не изглеждаше толкова убеден, но преди да може да каже нещо, Алис продължи:

— Трябва да говоря с Реджи.

Баща й се беше появил зад нея, затова тя го запозна с момчетата и хукна към къщата, докато мъжете останаха да се преценяват един друг.

Госпожа Хералд и пресрещна и централното фоайе и я изгледа така стреснато, все едно на Алис внезапно и бяха поникнали пурпурни пера.

— Вярно ли е, лейди Алис? — попита тя с ококорени очи. — Искам да кажа, вие наистина сте лейди Алис, нали?

— Да, вярно е — отвърна младата жена нетърпеливо. — Къде е господин Давънпорт?

— В библиотеката, ваша светлост. — Нямаше да отговаря на истината да се каже, че госпожа Хералд беше поразена — защото тя не беше от жените, които лесно се стряскат — но беше силно впечатлена. Дъщеря на херцог и наследница, която един ден ще стане херцогиня! Това бе невероятна история, която в Стрикланд вечно ще помнят.

За икономката, лейди Алисън Блейкфорд вече беше персонаж от миналото.

Разбира се, че ще е в библиотеката, сцена на толкова много възходи и падения във връзката им. Ако изобщо можеше да се каже, че имат връзка. Алис влезе със сковано изражение на лицето. Завари Реджи, седнал в любимото си кресло, зает да чисти лулата си.

Той вдигна очи, когато Немезида се втурна, за да поздрави Алис. Шотландската овчарка подуши студената й ръка и я близна набързо в знак на симпатия. Пръстите на Алис неволно се свиха.

Последва дълга пауза, докато двамата напрегнато се гледаха. Тя потърси в изражението му някакви признаци, че той я желае, че си спомня онази нощ на страстна любов, но издълженото му лице остана безизразно.

— Как разбра коя съм? — попита със свито гърло.

— Като ми разказа за миналото си, си спомних някои неща, които бях чул за изчезналата наследница на Дъруестън. — Сви рамене. — Не беше трудно да сглобя късчетата от мозайката.

Значи нейните собствени признания бяха довели до всичко това. Така отчаяно й се искаше нищичко да не бе споделяла с него, независимо какво облекчение й бе донесла изповедта. Но ако той наистина искаше да се отърве от нея, можеше да измисли и други начини. Това просто се бе оказало удобно за него.

Макар да се стараеше да говори безпристрастно, гласът й потрепери, когато го попита:

— Искаш ли да си тръгна?

— Ти не принадлежиш на това място. — Нито лицето, нито гласът му издаваха някаква емоция.

Алис не можеше да повярва, не можеше да приеме, че случилото се помежду им е било само физическо привличане. Че след като веднъж я бе притежавал, повече не я искаше близо до себе си.

Ала какво знаеше тя за тези неща? В миналото всичките й преценки за мъжете се бяха оказали ужасяващо погрешни. Нищо чудно, че се бе отдала на един изпечен прелъстител, който сменяше жените като носни кърпички, а после бе достатъчно глупава, за да мечтае за любов.

И докато го гледаше невиждащо, той се изправи и се приближи до френските прозорци. Обърна се към нея чак когато ръката му стисна дръжката. Висок, строен силует, с трудно различими черти на лицето, когато застана пред светлината.

— Сбогом, Али. Никога не се срамувай от това, което си.

— Реджи! — Викът се изтръгна от сърцето й, но той вече бе изчезнал. Тя се взираше в стъклените врати, невярваща на очите си, преди да пресече сковано библиотеката, за да погледне след него. Той се спря до каретата и поговори няколко минути с момчетата, преди да стисне ръката на Питър. Не толкова сдържан, Уилям го прегърна пламенно. После Реджи се отдалечи и тя повече не го видя.

Ти не принадлежиш на това място. Ако не я искаше, нямаше смисъл да остава, нямаше начин да остане. Но как можеше да си тръгне, когато дори само мисълта за това се забиваше като нож в сърцето й? Останала без дъх, Алис се бореше да преодолее мъката, заплашваща да я накара да избухне в болезнено неконтролируеми хлипания.

Спаси я гордостта й, която толкова пъти й бе помагала да преживее през тези дълги, самотни години. Тя беше лейди Алисън Блейкфорд. Някой ден щеше да стане петата херцогиня Дъруестън. Нямаше да остане тук, където не беше желана, нито щеше да заплаче. Тя никога не плачеше.

Пред библиотеката срещна госпожа Хералд и й заповяда кратко да опакова всичко, което й принадлежи, както и вещите на Мери и на момчетата. После излезе на двора и обясни на Питър и Уилям, че веднага заминават за Лондон.

Оказа се плашещо просто да опакова целия си живот. През седмиците след пожара не бе оставало време да си набави много лични вещи. Замисли се дали да отиде в кабинета си, където счетоводните книги още лежаха разтворени върху бюрото й, но бързо прогони тази мисъл. Реджи бе казал, че не се нуждае от нея, така че оттук нататък можеше да се оправя сам, както намери за добре.

Потисната, тя знаеше, че той няма да срещне затруднения, като се изключеше това, че щеше да има по-малко време за конете. Винаги бе водила счетоводните сметки редовно и прегледно, така че той знаеше за стопанството на Стрикланд почти колкото нея.

Оставаше да се сбогува само с един човек и това беше Джейми Палмър. Намери го в плевнята да поправя една конска сбруя. Той вдигна глава. Не изглеждаше изненадан.

— Значи се прибирате у дома, лейди Алис. Време бе.

Тя го погледна. Беше толкова стабилен, толкова добър. Искаше й се да се сгуши в скута му и да си поплаче. Той бе единственият приятел, на когото винаги можеше да разчита.

— Искаш ли да се върнеш с мен в Карлеон, Джейми?

— На Ани няма да й се хареса — поклати глава той. — Семейството й е тук, а сега Стрикланд е и моят дом. А и вие вече не се нуждаете от мен.

Тя едва не се разплака, но се сдържа, за да не разстрои Джейми. Той никога не я бе виждал да плаче.

— Благодаря ти, Джейми, от все сърце. За всичко. Никога няма да имам по-добър приятел. — Протегна ръка. — Нали ще наглеждаш грънчарската работилница и ще ми пишеш, ако има някакви проблеми?

— Да. — Той склони тъжно глава, преди да раздруса ръката й. — Няма ли поне да ни идвате на гости?

Устните й се свиха в плътна тясна линия.

— Не мисля, че това ще се случи някога.

След половин час потеглиха сред скърцането на колела и тропота на копита, а набързо насъбралата се тълпа им махаше за сбогом. Докато се движеха на север към пътя, водещ към Шафтсбъри, тя нито веднъж не се обърна назад.

 

 

Реджи се спря под буковите дървета на хълма, от който се разкриваше просторна гледка към дългия път. Внушителната карета трополеше надолу по пътя, оставяйки след себе си облак от прах в сухия следобед. Понито на Уилям и кобилата на Алис я следваха, завързани с въжета. Реджи се взираше жадно в каретата, искаше му се да я зърне поне още веднъж, макар да знаеше колко глупаво и напразно е това желание.

Каретата зави и се скри от погледа му. Той рязко се втурна надолу по хълма, провираше се сред храстите, тичаше с все сила, докато не стигна до мястото, откъдето можеше да вижда следващия завой на пътя. Едва стигна навреме, крайниците му трепереха от умора, накъсаното дишане изгаряше дробовете му. Блестящата черна карета се показа само за миг, преди да изчезне зад завоя.

Тя си бе отишла.

Той се обърна вцепенен и закрачи без определена посока. Още не беше готов да се върне в празната къща. Тя си беше отишла и това се дължеше изцяло на неговия избор. Ако бе пожелал, можеше да си замълчи и да я задържи само за себе си. Ала това щеше да означава да я раздели от наследството й, от баща й, от богатството й.

Защо, по дяволите, трезвеността го бе направила толкова благороден?

Вече се бе стъмнило, когато се прибра уморен в къщата. Атила го посрещна във фоайето, като се щураше напред-назад тревожно. Госпожа Хералд чу влизането на Реджи и излезе да го посрещне.

— Когато те си тръгнаха, никъде не успяхме да открием Атила. Лейди Алис помоли да се грижите за котарака.

— Разбира се — отвърна Реджи сковано.

Докато се качваше на горния етаж, за да се преоблече, Атила профуча покрай него като пухкава фурия. Сетне се спря пред стаята на Алис. Реджи отвори вратата. Котаракът влезе вътре, наострил нос и мустаци, докато душеше за някакви следи от изчезналата си господарка. Накрая скочи върху празното легло и жално замяука.

— Зная точно какво чувстваш, стари приятелю — промърмори Реджи. После се отправи към своята стая. Просто трябваше да се научи да живее без нея.

Все трябваше да има някакъв начин.