Мери Джо Пътни
Прелъстителят (21)

Глава 20

Вечерта Реджи прекара с новото си семейство. След като се нахраниха, поигра на табла с Уилям, който притежаваше необикновено голям талант за играта, сетне изрази възхищението си от акварелите на Мери, с които тя бе илюстрирала как ще изглежда всекидневната след подмяната на тапетите и завесите. Но през цялата вечер се чувстваше като изолиран зад стъклена стена, отдалечен от всичко, което другите говореха и вършеха.

Реалността бе надвиснала като демон над рамото му, нашепвайки му, че трезвеността е съмнителна цел, която едва ли си заслужава страданията, които му причиняваше. Всички мъже пият, а Реджи винаги бе издържал на пиене повече от останалите. Какво чак толкова осъдително бе сторил, като се изключи изкушението да удари едно доста непослушно хлапе?

Бореше се с този демон, както и с другия, който му шепнеше, че е обречен на провал, така че защо само да удължава падението си? Какво го караше да мисли, че ще успее? И какво въобще бе постигнал в този живот, освен да печели на карти и конни надбягвания? Дори и да успееше да остане трезвен, какъв ще е смисълът?

Съпротивляваше се на тези демони вече от доста дни, но те с всеки изминал час ставаха все по-силни. Усещаше със сърцето си, че бе въпрос на време да се плъзне от ръба на пропастта и да полети в безкрайната бездна. Но още не беше готов да се примири с това.

Донесоха и после отнесоха подноса с чая. Компаньоните му се приготвяха да се оттеглят за сън.

— Али, искаш ли да изиграем партия шах? — попита той. Гласът му прозвуча невероятно безгрижно в собствените му уши. — Още е твърде рано.

Очакваше тя да приеме, както бе ставало винаги досега. Но този път тя се поколеба, преди да му каже:

— Не и тази вечер, Реджи. Боли ме главата.

О, господи, не биваше да му отказва! Но го направи. Докато гледаше как грациозната й фигура напуска стаята, той разбра, че вече е стигнал до ръба на пропастта и бездната зее злокобно под него.

Треперещ и едва сдържайки се да не изпадне в изблик на буйство, Реджи отиде в библиотеката и отново прочете памфлета за силните алкохолни напитки. Значи баща му е чел и препрочитал този памфлет — това си личеше по прегънатите краища на страниците.

Баща му бе спрял да пие, както и Джеръми Стантън. Щом те са успели, значи и той ще може. Много пъти досега бе доказвал, че притежава воля — в училището, където трябваше да усвоява нови умения, както и в безкрайните подмолни борби с чичо си.

Докато прекосяваше библиотеката, отивайки към френските прозорци, усещаше осезаемо бутилките в шкафа за напитки, толкова силно, все едно бяха буен огън. Нажежената до бяло горещина го призоваваше да се гмурне сред пламъците.

Спря се и посегна към дръжката на прозореца. Челото му се ороси с пот. Тялото му отказа да се подчинява на волята му. Нарочно държеше шкафа с напитките отключен, защото знаеше, че до края на живота си ще бъде обкръжен от пиячи и обстановка, насърчаваща пиенето. Може би… може би искаше твърде много от себе си.

Трябваше да се измъкне навън сега, преди да е станало прекалено късно, преди да го е победила ненаситната жажда.

Не можеш ли да се въздържиш поне още един час? Ако е прекалено дълго, тогава само още една минута?

Ръката му стисна дръжката, кокалчетата на пръстите му побеляха от силната хватка, парализираща пръстите му.

Какво ти пука? Какво се опитваш да докажеш? И на кого?

Волята му се пречупи.

Само за няколко разтърсващи мига той прекоси библиотеката и дръпна рязко вратичката на шкафа с напитките. После сграбчи най-близката бутилка и отпуши тапата.

И докато хорът от вътрешни гласове го оглушаваше с триумфиращите си или осъждащи викове, Реджи отпи от гърлото на бутилката, въпреки че се бе заклел да не пие.

 

 

Алис бавно се приготвяше за лягане. Пръстите й разсеяно разплетоха плитката й и продължиха с разчесването на косата. Трябваше да остане на долния етаж и да поиграе шах с Реджи. Въпреки че външно изглеждаше спокоен и напълно уравновесен, тя знаеше колко трудни бяха за него тези две седмици.

Беше се заклела да бъде негов приятел, но споменът за Джили, бременната му любовница, бе все още твърде пресен. Ако беше останала да играе шах с него, неволно щеше да се пита дали още спи с момичето, или колко още незаконородени деца има. Утре би могла да потисне подобни мисли, но тази вечер болката й, неподвластна на здравия разум, все още бе твърде силна.

Намръщи се и сплете косата си на една плитка. Не биваше да е тук сега, трябваше да е на долния етаж. Беше грешка да оставя Реджи сам, когато му бе толкова трудно.

Погледна към леглото си, разкъсвана между умората от деня и нарастващата й тревога. Нещо не е наред. Интуицията й го подсказваше толкова ясно, че не можеше да си позволи да я пренебрегне. Престана да се вслушва в гласа на здравия разум и напусна спалнята си. С бързи, леки крачки, със свещ в ръка, слезе до библиотеката.

Думите, които се беше наканила да изговори, замряха на устните й, като отвори вратата на библиотеката и видя Реджи. Той стоеше до шкафа с напитките, в далечния край на помещението, с наполовина преполовена бутилка в ръка, с пораженческо изражение на лицето.

Чувайки шума от отварянето на вратата, той рязко обърна глава. Погледите им се кръстосаха, неговият неописуемо мрачен, а нейният — ужасѐн. Нямаше какво да се каже, нямаше какво да се направи.

Алис имаше желание да се разплаче или да закрещи от ярост. Да го насърчи да не се предава или да го наругае здравата, че пиенето ще го убие, а тя няма да понесе да го види мъртъв.

Ала не направи нищо. След един мъчителен миг, който се проточи почти до безкрайност, тя се обърна и изскочи от библиотеката, неспособна да гледа какво правеше той със себе си.

Реджи остана да се взира след нея. Когато видя изражението на лицето й, имаше чувството, че са го проболи право в сърцето. Али бе вярвала в него, беше му помагала по всеки възможен начин, а сега го видя какво представлява в действителност.

Във вените му все още нямаше достатъчно алкохол, за да изтрие от съзнанието му огорченото й лице, затова той надигна бутилката и отпи колкото можа повече. Беше един жалък страхливец, слаб и глупав, така че какво друго му оставаше, освен да го докаже?

Но алкохолът, който бе погълнал, едновременно го успокояваше и възпламеняваше. В ръката си държеше не спокойствието, а лудостта. Втренчи се в бутилката и прошепна:

— Не.

Внезапно обзет от пристъп на отчайващ бяс, той запрати бутилката в празната камина. Тя се разби със силен звън в тухлите и по пода се разпиляха бляскави парчета стъкло.

— Не! — Беше вик на пълно отчаяние, отказ от болката, която изпитваше и която причиняваше на другите.

— Не! — Заслепен, останал без всякаква надежда, напълно лишен от самоконтрол, Реджи сграбчи друга бутилка и я захвърли след първата, с цялата мощ на силното си тяло. Грабна и трета, кристална гарафа, която полетя след другите, но запушалката й изпадна още във въздуха, преди гарафата да се строши в огнището, и съдържанието й се изля на килима.

Библиотеката се изпълни със смесени миризми на бренди, мадейра и портвайн, сладко-трапчиви аромати на напитките, които от десетилетия го бяха съблазнявали, обсебвали ума му, прекършвали волята му. В шкафа имаше още десетки бутилки. Една по една той продължаваше да ги троши в камината, с някакво трескаво удовлетворение от унищожението им. Когато всичките бутилки бяха изпотрошени, започна да хвърля чашите, без да го е грижа, че тези антикварни сервизи бяха оцелели поне едно столетие, преди да ги сполети такъв позорен край.

Счупването на дори всички бутилки с алкохол на този свят нямаше да излекува мъките му, тъй като душата му бе в плен на по-дълбоко опустошение от това чисто физическо унищожение на бутилки. За миг си пожела да се хвърли сред изпочупените стъкла, да се завърти и затъркаля върху тях, докато не се облее в кръв от хиляди рани, докато най-после се сложи край на мъките му и погубения му живот.

Желанието да изпита избавящата болка от раните, да види бликналата си кръв, го мамеше със сладката си забрава, ала още не беше готов за това, все още не. След като цяла вечност стоя на ръба на черната бездна, той изскочи през френските прозорци и потъна в кадифения мрак на нощта.

Тази нощ имаше новолуние. Това бе нощта на преследваните, когато малките и крехки създания можеха да избягат от преследващите ги хищници, дебнещи да разкъсат плътта им. Подгонен от отчаянието, осветяван само от звездите, той хукна с цялата сила и издръжливост на тялото си.

Инстинктивно се насочи към дивата пустош на полето. Тичаше с големи крачки, нехаещ за нищо. Когато силните болки в крайниците го принудиха да намали темпото, той започна да върви, докато болките не утихнаха. Сетне отново се затича. В разбитото си, отчаяно сърце знаеше, че всъщност се опитва да избяга от смъртта.

 

 

Проснала се върху леглото, Алис плачеше сърцераздирателно, както не й се бе случвало от дванайсет години. Скърбеше за Реджи все едно за покойник. Знаеше, бе убедена до дъното на душата си, че ако той пак започнеше да пие, то ще е единствено въпрос на време да го застигне агонизираща, недостойна смърт. А тази мисъл беше непоносима.

По дяволите, трябваше да остане с него. Седна и с трепереща ръка отметна назад тежката си коса. Приятелството беше и в добро, и в зло, както и брачният съюз. Ако по-рано бе слязла долу, сега той можеше да не е пиян. Или ако после, когато слезе, бе останала, той можеше да спре.

А ако сега дори не направеше опит да му помогне, не заслужаваше да бъде наречена приятел на когото и да било.

В съзнанието й бушуваше пълна бъркотия от доводи, оправдания и решителност. Накрая се върна в библиотеката. Закова се на прага, смаяна от гледката на причиненото от Реджи опустошение. В разбитите стъкла, разлетия алкохол и тежките спиртни изпарения, тя видя докъде бе стигнало отчаянието му.

Но от самия Реджи нямаше и следа. Единственото, което помръдваше, бяха завесите, подухвани от вятъра, нахлуващ през широко зеещите френски прозорци.

Реджи може и да бе изгубил битката, но все още не беше победен. Младата жена се върна забързано в стаята си и се преоблече в много по-удобните мъжки дрехи. Знаеше, че й предстои дълго и трудно издирване. После потъна в безлунната нощ, за да го търси.

 

 

Сред плътния мрак той неведнъж се препъна и падна, но не обърна внимание на ожулванията си и разкъсаните дрехи. Изцеждаше докрай физическите си сили, както не го бе правил през целия си живот. Прекоси цялото имение — от високите хълмове до тучните пасища, като следваше живия плет и се провираше пипнешком през тъмните шубраци. В мозъка му не беше останала нито една ясна мисъл, само бушуващи емоции и толкова остра болка, както когато цялото му семейство бе умряло, ала не толкова чиста и почтена както онази дълбока мъка.

Накрая, когато всяка фибра от тялото му затрепери от изтощение и всичките му кости го заболяха, той се оказа край езерото, където бе любимото му място за уединение и мечти. Отпусна се на земята вкочанен. Езерото беше толкова неподвижно, че звездите се отразяваха във водата като в черно огледало. Може би тук най-сетне щеше да намери покой. Лесно ще бъде да се потопи в него. Усещаше, че спокойните води ще го приветстват. Толкова лесно…

Беше твърде изтощен дори само да пожелае собственото си унищожение. Затова остана да лежи по гръб в меката трева, заслушан в тихото шумолене на листата на брезите. Земята на Стрикланд го приветстваше, сякаш искаше да го приеме в недрата си, за да му даде вечен покой.

После, все още измъчван от парещата жарава на кризата си, той си припомни какво му бе казал Джеръми Стантън: „Бях опитвал какво ли не, но просто не можех да престана. И започнах да се моля… само един отчаян зов за помощ, под формата на неясно ломотене, към някой, който може да е някъде там горе, да ми помогне, защото аз явно не можех сам да си помогна.“

Реджи мислеше, че е по-различен от своя кръстник, по-силен и по-стабилен. Но тази нощ бе открил, че и той не може да се справи сам. Само желанието не беше достатъчно.

Сърцето му вече се бе предало. В измъчения му мозък се преплитаха несвързани фрази и накъсани молитви, докато отчаяно търсеше някаква сила извън себе си, на която да се упове.

Страданието се надигна в него, мощно като вълна на океански прилив. Малко оставаше да го смаже, без да му остави надежда за спасение. Но също като при прилива и отлива, вълната започна едва забележимо да се отдръпва. Не беше голямо облекчение, не екнаха фанфари, възвестяващи предстояща победа, нито чу пламенни обещания. Само съзнанието, че не е сам. Че никога няма да бъде сам, макар че беше прекадено заслепен и погълнат само от себе си, за да го осъзнае.

Също като при прилива, повратната точка настъпи бавно, без ясно определен момент, при който надеждата започва да взима надмощие над отчаянието. Но надеждата се възроди в него — неизречено с думи обещание, което нежно успокояваше наранената му душа.

Лежеше, загледан в звездите и знаеше, че войната все още не е приключила. Предстояха му битки и мрачни съмнения. Но вече знаеше, че когато му потрябва помощ, ще я получи.

Алис го намери малко след като той бе достигнал до това проникновение.

Дори сред непрогледния мрак Реджи знаеше кой се приближава към него. Сетивата му бяха неестествено обострени и той я позна не само по стъпките или по аромата й, но и по усещането за неизречената й загриженост. Тя приседна безмълвно до него, без да го докосва. Лицето й приличаше на неясно, бледо очертание сред гъстия кадифен мрак.

Той протегна ръката си. Тя я пое, пръстите й бяха много по-топли от неговите, а стискането й — леко, но уверено. Като сплете пръсти с нейните, той поднесе съединените им ръце към гърдите си, там, където туптеше сърцето му. Сега притокът на надеждата течеше по-силно и уверено.

— Как си? — попита го Али нежно.

— По-добре. — Гласът му прозвуча дрезгаво дори в собствените му уши. Преглътна с усилие. — Говори ми, Али. Моля те.

И тя започна да му говори за Стрикланд, за децата, за плановете й за грънчарската работилница, за добрите резултати в учението на учениците в училището. Той я слушаше, без нито веднъж да я прекъсне, докато думите й се лееха, заливайки го с подробностите на нормалния живот.

Накрая Алис добави с плътния си глас:

— Струва ми се, че преграквам от толкова приказване. И въпреки че никога не съм очаквала този ден да настъпи, трябва да призная, че думите ми се изчерпаха.

Пръстите му се стегнаха около нейните и тя сякаш долови лека развеселеност в жеста.

— Добре се справяш — промълви той. Сега гласът му звучеше по-нормално. — А сега е мой ред.

И Реджи заговори. Разказа й за детството си в Стрикланд, за шока от изплувалия спомен за опустошителното пиене на баща му, което едва не бе погубило семейството му. Не пропусна да й опише и краткия идиличен период, когато беше живял в един щастлив дом.

— Какво се случи със семейството ти? — попита тя тихо.

— Покоси ги едрата шарка.

Тя потръпна при тези злокобни думи. Не беше чудно, че толкова упорито бе настоявал за ваксинирането.

— Всъщност — въздъхна той, — не всички. Баща ми не беше тук, когато започна епидемията. Имаше няколко случая в селото, но хората в имението пострадаха много повече. Първа умря малката ми сестричка Ейми, а след нея и брат ми.

— И ти ли се зарази? — попита Алис, предполагайки, че той все пак е избегнал заразата.

— Да — потвърди Реджи за нейна изненада. — Това бе единственият път в живота ми, когато съм боледувал. Каква ирония, нали? Всички останали умряха, а аз оцелях само с един малък белег на лицето. Изглежда притежавам някакъв магически имунитет към болестта, иначе още преди години трябваше да ме сполети ужасната смърт. — Гласът му пресекна. — Когато започнах да се възстановявам, се събудих с чувството, че трябва да отида при майка си. Но едва ходех. Беше през нощта. Цялата къща беше странно притихнала. Единствената останала при нас прислужница беше една стара жена, която оцеляла от епидемия от едра шарка още като малко момиче. Беше заспала от изтощение. Майка ми вече умираше, но отвори очи, когато влязох при нея. Тя… се усмихна. — Пръстите на Реджи се стегнаха конвулсивно около пръстите на Алис с вцепеняваща сила. — Каза ми, че се радва, че поне едно от децата й ще оцелее и ще порасне. Повече нищо не продума. — Той си пое дълбоко дъх, накъсано. — Известили баща ми, че цялото му семейство умира. Загинал при пътна злополука с каретата на път за Стрикланд… Понякога се питам дали е нямало да кара по-внимателно, ако е знаел, че аз ще оцелея.

Алис едва сдържаше сълзите си от тази мрачна изповед, но преди да успее да каже нещо, той додаде горчиво:

— Колко зле използвах този скъпоценен дар, живота.

— Не се обвинявай заради това, че си оцелял — каза му тя с нежен тон. — Ние не сме в състояние да проумеем такива сложни неща.

— Вярваш ли в Бог, Али?

Не беше очаквала такъв въпрос от него, но Реджи винаги беше непредвидим.

— Не по начина, който Джуниъс Харпър би одобрил — заговори тя бавно. — Вярвам, че има някакъв модел, някакъв ред за това, как да се случват нещата. Вярвам, че действията ми имат значение, колкото и да е нищожно то. Ако имам някакви амбиции, то те се свеждат само до това, да оставя света поне малко по-добър, отколкото съм го заварила.

— Ти си мъдра и добра жена, Али — промълви Реджи с глас, малко по-силен от въздишката на вятъра и шумоленето на листата. — Прекарах целия си живот в борба с вятърни мелници, опитвайки се да променя това, което не може да бъде променено, очаквайки одобрението на един егоистичен старец. Цялото ми съществуване бе подчинено на едно съревнование, което бе напълно безсмислено.

— С чичо ти?

— Да. Той изпрати секретаря си да ме вземе от Стрикланд. Бях изплашен, бях самотен, все още не се бях възстановил напълно от болестта. Когато пристигнахме в Уоргрейв Парк, за миг почти повярвах, че графът донякъде ще замени баща ми. Сред мъжете от рода Давънпорт винаги е съществувала силна физическа прилика — всички сме високи, брюнети, с демонични очи. Пристъпих към него и… той отстъпи назад, сякаш щях да го заразя с чума. Каза ми, че след като съм син на баща си, не би могъл да очаква много от мен, но се надявал да не излагам името на фамилията повече, отколкото е абсолютно неизбежно.

Алис изпита силна болка от това безмилостно отхвърляне на едно толкова чувствително момче, което и без това вече е било жестоко изстрадало. Тогава е бил съвсем малко по-голям от Уилям.

— Значи оттогава са започнали да те наричат черната овца на рода Давънпорт.

— Много си прозорлива. — Реджи се размърда неспокойно. — Много скоро открих, че каквото и да направех, никога нямаше да спечеля одобрението на чичо си. Но се научих, че дяволски добре мога да го накарам да ме забележи. И колкото по-усилено той и всички останали се опитваха да ме вкарват в пътя, толкова по-див ставах. — Изсмя се горчиво. — В Итън направих едно чудесно откритие. Повечето от кралските стипендианти получаваха пари от родителите си, за да си купуват допълнително храна, тъй като дори една коза би умряла от глад, ако й даваш само това, с което ни хранеха. Аз нямах никакви пари, но от чисто отчаяние взимах храна на вересия от една гостилница насред кампуса. Наричаше се „Кристофър“ и спаси много момчета от гладна смърт. Както и да е, открих, че макар чичо ми да мразеше да ми дава директно пари, плащаше дълговете ми. Така, освен за храната, се изхитрих да си издействам пари за дрехи, за шивач, за книги и така нататък. Когато постъпих в Кеймбридж, живеех доста сносно, пък и моделът вече бе утвърден — Уоргрейв изплащаше дълговете ми в името на семейната чест, макар да ме мразеше.

Значи Реджи е бил кралски стипендиант. Удивително.

— Завърши ли колежа и придоби ли научна степен?

— Да, макар че малцина знаят това или биха повярвали. След една година се отказах от научната кариера. Нямах влечение към преподаването. — Изсмя се горчиво. — Исках да постъпя в армията, но чичо ми отказа да плати назначението ми, тъй като аз бях предполагаемият му наследник, естествено след синовете му. Настоя да остана в Лондон и ми плащаше издръжка, която трудно можеше да се нарече щедра. И тъй като двама от синовете му не бяха женени, а третият беше лишен от наследство и напуснал страната, аз бях гаранцията за бъдещето на рода му. И макар той да ме презираше, фактът, че аз щях да бъда наследникът на Уоргрейв, ми носеше удовлетворение.

— Доста жалко, но е разбираемо.

— Беше нещо повече от жалко. Беше глупаво — поправи я той с явно отвращение към собствената си персона. — Трябваше да го пратя по дяволите и сам да си платя назначението в армията още първия път, когато ми провървя на комар.

— А защо не го направи? — попита Алис, доловила горчивината в думите му.

Той отново се размърда неспокойно.

— Защото като член на семейството и негов повереник смятах, че чичо ми е длъжен да ми даде парите. Със сигурност щеше да му струва по-малко да постъпя в армията, отколкото да остана в Лондон. Само че той предпочете да попари амбициите ми. Беше от онези хора, които умират да контролират всичко около себе си. В замяна се опитах да го накажа, като станах колкото можех по-труден и вършех всякакви безчинства. Това беше… нещо като тайна война помежду ни. В крайна сметка щях да спечеля, дори само като надживеех стареца. — Замълча, след което продължи с равен тон: — Но в крайна сметка той спечели. Изпрати адвоката си да търси наследниците на най-малкия си син и така откриха братовчед ми Ричард.

— Сигурно ти е било трудно да се примириш с това — отбеляза Алис със съчувствие.

— Така беше — призна той горчиво, надсмивайки се на себе си. — Имах намерение да шокирам всички, като управлявам именията на рода Уоргрейв така добре, че да работят на печалба.

— Което със сигурност би постигнал, съдейки по това как управляваш Стрикланд.

Той стисна ръката й.

— Може би. Трябва да призная, че тъй като съм израснал в периферията на висшето общество, без никога да му принадлежа напълно, исках да имам титлата и властта, които се полагат на един граф. Но много повече от това желаех да… — той замълча, докато търсеше най-подходящите думи — да получа потвърждение, че означавам нещо. Исках доказателство, че ненапразно съм посветил живота си на битката между моята воля и тази на чичо ми. — Гласът му отново стана равен. — Но не успях. Можех да направя стотици други избори, които щяха да бъдат много по-добри за мен, но заради гордостта и упоритостта си останах вкопчен в безсмислената схватка с проклетия старец. Похабих живота си заради този глупав избор, без дори да съм го обмислил по-сериозно.

Алис се бе изтегнала на тревата до него. Лежеше на една страна, отпуснала глава върху рамото му и преметнала ръка върху гърдите му. А неговата ръка се бе обвила свойски около нея, все едно това бе най-естественото нещо на света.

— Самата аз зная много добре докъде може да доведе прекалената гордост и упоритост, Реджи — призна тя тихо. — Поради подобни причини и аз обърках живота си. Но реших, че все нещо може да бъде спасено от пълното унищожение и точно с това се занимавам сега.

Той потърка буза в главата й.

— Но ти си по-умна от мен, Али. — Реджи внезапно се засмя. — Не че това е приемливо оправдание. На Хелоуин ще стана на трийсет и осем, а на моята възраст човек не може да се извинява с неопитност или с невежество. Ако някой обърква всичко в живота си, значи е глупав и сам си е виновен.

Алис се усмихна. Знаеше, че щом той успява отново да се смее, значи е оцелял след кризата. Притисна се още по-плътно към силното му тяло. Нямаше нищо еротично в тази прегръдка, но беше прекрасна.

— Наистина ли си роден точно на Хелоуин?

— Да. И недей да казваш, че сигурно съм бил подменен още като бебе с някой демон — предупреди я той сухо. — Това вече съм го чувал.

— Не това имах предвид — заяви тя е достойнство. — Хелоуин е една много уважавана дата за рожден ден. Зная го, понеже тогава е и моят рожден ден.

— Наистина ли? — учуди се той и додаде развеселено. — Искаш да кажеш, че нас ни свързва и още нещо, а не само Стрикланд?

Тя се засмя и плъзна ръка около кръста му.

— Очевидно.

Докато Алис лежеше кротко в ръцете му, Реджи се почувства по-близък с нея, отколкото някога е бил с която и да е друга жена, дори и по време на най-страстна сексуална интимност. Въпреки шеговитите му думи, знаеше, че помежду им има много общи неща. Но в същото време най-съществената разлика между тях беше, че Али използваше своята енергия и воля много по-ползотворно от него. В известен смисъл двамата бяха като двете страни на една и съща монета: прелъстителят и реформаторът, и двамата горди и упорити. Единият беше разрушител, а другият — съзидател. Единият беше циничен, а другият — мечтател.

И разбира се, единият беше мъж, а другият — жена.

Докато вдъхваше свежия аромат на косата й, Реджи осъзна, че чувствата му към Алис отдавна бяха преминали отвъд уважението, харесването или дори разтърсващата, буйна страст, която тя пробуждаше у него. Тази нощ навярно щеше да се справи и без нея, но нейното присъствие и щедра душа се сляха с вълната на надеждата, за да го излекуват, да му помогнат да се пребори с трудностите с повече мъдрост и охота, отколкото бе проявявал в миналото.

Още не беше готов да назове чувствата си, но някой ден, когато ще бъде по-цялостен, по-уверен и по-трезвен, щеше да го стори. И тогава, евентуално, ако Алис пожелае…

Двамата задрямаха, като се топлеха взаимно, докато нощният въздух захладняваше, а росата навлажняваше дрехите им. Когато се събуди, Реджи видя, че небето е започнало да просветлява. Алис се размърда почти едновременно с него и двамата седнаха на тревата.

— Аз определено съм вече твърде стар, за да спя на земята — отбеляза Реджи.

Изправи се на крака и усети как се съживи болката от трескавата му обиколка снощи и от студената земя. Алис се изправи по-леко, с помощта на подадената от Реджи ръка. Извървяха мълчаливо пътя до голямата къща, като ръката му леко я придържаше за кръста.

Влязоха през вратите на библиотеката и откриха, че всички следи от снощната оргия на опустошението бяха изчезнали. Единственото свидетелство за случилото се беше все още носещата се във въздуха миризма на алкохол.

— Предполагам, че Мак е бил тук — каза Реджи. — Винаги се е грижел за всичко, помагайки ми да продължа да живея нормално. Той е истинска благословия.

Ако Мак не беше винаги до него, за да оправя последиците от поредния му запой, дали Реджи щеше по-скоро да стигне до повратната точка? Трудно бе да се каже, но бе възможно непоколебимата лоялност на Мак да е имала вредни последици, пречейки на Реджи да види доказателствата за безразсъдството си.

Твърде уморен за подобни абстрактни разсъждения, Реджи последва Алис на горния етаж. Пред вратата й той я притегли в обятията си и почувства стройното й тяло до своето. Желанието отново се пробуди в него, но сега не му беше нито мястото, нито времето да продължава в тази насока. Погали я по гърба, усещайки тежката, копринена мекота на косата й до лицето си.

— Благодаря ти, Али — прошепна. — Мисля, че повратният момент вече настъпи.

— Зная — отвърна му тя, също толкова тихо. — Още когато те намерих, долових нещо по-различно.

Тя беше не само внимателна, всеотдайна и съблазнителна, но и отлично го разбираше. Искаше да я целуне, но се въздържа. Вместо това я освободи от прегръдката си, сетне се обърна и продължи към спалнята си.

От днес трябваше да започне да живее разумно.