Мери Джо Пътни
Прелъстителят (14)

Глава 13

Приспособяването към живота в голямата къща на имението се оказа безболезнено. Дори и винаги кипящият от енергия Уилям разбра, че собственикът на къщата не е свикнал с детските лудории, та се стараеше да не досажда и да не пречи.

Хранеха се заедно само вечер и това се оказа много удобно. Давънпорт говореше малко, но очевидно му беше приятно да наблюдава младежите. Скоро всички се отпуснаха и с охота споделяха с останалите заниманията си през изминалия ден.

Питър събра смелост да попита за уроци по езда и се зарадва безкрайно много, че ще го обучава един от най-добрите ездачи. Сърцето на Уилям бе окончателно спечелено, когато в конюшните се появи едно пъргаво пони, високо точно колкото за него, а между Мери и Давънпорт много бързо се изградиха приятелски, закачливи отношения.

След първоначалната си изненада Алис осъзна, че именно това трябваше да се очаква. На децата им липсваше баща и макар да не беше точно бащински настроен, Давънпорт отлично се вписваше в ролята на страхотен и уважаван чичо. Само към Алис оставаше донякъде сдържан — приятелски настроен, но не се отпускаше докрай. Може би се боеше тя да не започне да го преследва безмилостно, ако й дадеше някакви надежди.

При все това си бе направил труда да даде съвет на шивачката. Когато доставиха и последната партида от дрехи, към нея бяха прибавени няколко рокли, които Алис не беше поръчала — всички в ярки цветове и с по-дълбоки деколтета, отколкото тя обикновено си позволяваше. По-късно Мередит й призна с усмивка, че двамата с Давънпорт са го били планирали.

Алис го упрекна, че много си позволява, но той й напомни, че вече не е гувернантка, така че защо да се облича като такава? Със сигурност едва ли имало нужда да ограничава облеклото си до тъмносиньо и тъмнокафяво, когато сяда край масата да вечеря със семейството си. Дори нещо повече, била задължена да изглежда добре пред хората, в чиято компания се намирала.

Алис прие роклите, наполовина развеселена, наполовина раздразнена от властния му тон. Докато бе млада светска дама, гардеробът й се свеждаше до скромни рокли от бял муселин, които никак не й отиваха. Сега бе истинско удоволствие да носи дрехи в наситенозелено, ръждиво или златисто. Реши, че изглежда доста добре. Със сигурност и децата смятаха така, а нежният, възхитен поглед на Давънпорт сгорещяваше цялото й тяло.

Дните бързо възстановиха нормалния си ритъм в работа и семейни грижи. По-трудно беше само нощем. Алис все си повтаряше, че проблемът е в новото легло, но истинският проблем беше по-скоро фактът, че спеше под един покрив с мъж, притежаващ опустошителна привлекателност. И то мъж, който понякога показваше признаци на интерес към нея като към жена.

След като изтърпя четвъртата поредна безсънна нощ, накрая Алис се запита какво всъщност искаше от Реджи Давънпорт. Любовна афера? Макар да бе напълно вероятно в миг на страстно опиянение, замъгляващо разума, да прати по дяволите всякаква предпазливост и задръжки, то беше почти невъзможно трезвомислещата и лишена от бляскава външност Алис Уестън хладнокръвно да се впусне в такава безразсъдна авантюра.

В миг на откровение тя призна пред себе си, че идеята да бъде негова любовница е изключително привлекателна. Но как би могла да си позволи да даде такъв неморален пример на децата? Една любовна афера не можеше да остане за дълго скрита и със сигурност щеше да застраши длъжността й като управител на имението.

Така че за любовна афера въобще не можеше да става дума, а друга възможност не съществуваше. Работодателят й изглежда искрено се наслаждаваше на компанията й, дори я намираше за донякъде привлекателна, но със сигурност нямаше да се ожени за нея. Ако Давънпорт пожелаеше да създаде домашно огнище със съпруга и деца, наоколо можеха да се намерят много по-приемливи кандидатки. Или можеше да прескочи до Лондон и да си избере някоя от множеството неомъжени хубавици. Доста приличното състояние, с което се бе сдобил, както и неотразимият му магнетизъм, щяха да му осигурят богат избор от дами, които бяха по-млади, по-красиви и по-заможни от нея.

Алис си каза, че ако той някога се оженеше, несъмнено щеше да бъде много труден съпруг. Ала в същото време си даваше сметка, че в тези нейни мисли се прокрадваше нещо от оплакването на лисицата, че гроздето е кисело.

Докато се въртеше неспокойно в леглото си, младата жена отново бе обзета от най-големия си страх: че в миг на опиянение Давънпорт ще я отведе в леглото си, но само за да открие, че преживяването е твърде безинтересно, за да го повтори. Дори само тази мисъл бе способна да стегне болезнено стомаха й. Щеше да преживее много по-малко болка и унижения, ако се задоволеше със сегашните им делови отношения. Това бе най-доброто, на което можеше да се надява.

Логиката й бе безпогрешна, освен това имаше нещо успокоително в това да остави нещата такива, каквито са. Но за нещастие стомахът й продължаваше да се свива от тревога. Може би малко бренди щеше да помогне. Въздъхна, стана от леглото и затърси с опипване в тъмното новата си рокля от златисто кадифе, поръбена с красива дантела.

Най-близкият източник на бренди беше шкафът с напитките в библиотеката. Очакваше в този толкова късен час помещението да е празно, затова се стресна, когато видя работодателя си излегнат в любимото си кресло, захвърлил сакото и отдаден на заслужена почивка. Реджи държеше в скута си разтворена книга, а в ръката си — полупразна висока чаша. Светлината от свещите докосваше изящната кожена подвързия на книгите и разпръскаше топло сияние в стаята. Немезида кротко похъркваше в краката му.

Алис се закова неуверено на прага, докато се наслаждаваше на играта на светлината по скулестото му лице. Тъкмо се канеше да сложи край на този миг на удоволствие и да се върне в спалнята си, когато той вдигна очи и я видя.

Дари я с ленива усмивка.

— Присъедини се към мен — подкани я Реджи.

— Сигурен ли си, че няма да ти преча? — Понечи да си тръгне, макар да й се искаше да приеме поканата му. — Не очаквах да заваря някой тук.

— Не ми пречиш. Хубаво е да имаш компания в будуването насред тъмните часове на нощта. — Надигна чашата си като за наздравица, след което отпи от нея. Махна с ръка към гарафата и й предложи: — Налей си малко бренди.

Обикновено той беше безупречно облечен, но Алис бе забелязала, че когато е пиян, ставаше малко небрежен. Тази вечер имаше определено разпуснат вид. Предположи, че пиеше още откакто тя и децата си бяха легнали. Все пак говореше ясно, без запъване, така че може би още не беше съвсем пиян.

Алис отиде да си налее бренди и на връщане забеляза, че книгата, която той четеше, беше на гръцки. Това не трябваше да я изненадва, но стана точно това. Въпреки че навярно бе получил обичайното за аристократите образование, Реджи излъчваше такава покоряваща физическа сила, че бе лесно да се забрави колко е интелигентен. Тя, която постоянно работеше с него, би трябвало да го познава по-добре.

Алис се сгуши на креслото срещу неговото, подвила крака под себе си. Отпи от питието си. Безпокойството, което я бе държало будна, сега отстъпи пред задоволството.

— Прав си за тъмните часове на нощта — промълви тихо, наслаждавайки се на топлината на брендито върху езика си. — Могат да навяват такава самота.

— Понякога. Често. — Гласът му спадна до шепот. — Винаги.

Светлите му очи срещнаха нейните, но този път без следа от сдържаността, зад която винаги се криеше. Тя не успя да отгатне емоциите в погледа му — със сигурност уязвимостта не би могла да е сред тях, нали? — но ясно осъзна факта, че беше много, много късно през нощта и двамата бяха сами. Напрегнатостта в долната част на корема й отстъпи пред доста по-леко и по-приятно напрежение, което се спотаи някъде дълбоко в нея.

— Какво те държи будна толкова късно през нощта, Али? — попита я той с нежен, интимен тон. — Нима усилната работа и чистата съвест не ти помагат да спиш непробудно?

Прямотата му призоваваше за също толкова откровен отговор.

— Кой от нас наистина може да се похвали с чиста съвест?

— Със сигурност не и аз. — Той допи брендито от чашата си, след което се протегна да си налее още. — Макар че, въпреки цялата ми скромност, съм сигурен, че моите грехове значително превишават твоите.

Тя се усмихна леко.

— Вероятно имаш право, ако поне половината от историите за теб са истина.

— Мисля, че приблизително половината е точното съотношение. Въпросът, който те вълнува, е… — замлъкна за кратко, като в очите му проблесна закачлива искра, — коя точно половина те интересува?

— Ако те попитам, ще ми отговориш ли откровено? — настоя тя, като наклони глава и тежката плитка падна през рамото й.

— Вероятно. По принцип отговарям на прямите въпроси. Повечето хора обаче са прекалено добре възпитани или много се страхуват от отговорите, за да питат. — Оживлението му се засили. — Ще бъде интересно да видя дали си толкова свободомислеща, колкото твърдиш.

Може би се дължеше на брендито или на силното й любопитство към всичко свързано с него, но тя безразсъдно реши да приеме за чиста монета готовността на Реджи да е откровен. И най-добре бе да започне с най-лошото.

— Наистина ли си имал бременна любовница, която избягала при теб, за да търси спасение, а ти си убил на дуел съпруга й и после си я зарязал?

За миг си помисли, че той няма да й отговори.

— Добър въпрос като за начало — рече накрая, — особено като се има предвид, че историята е вярна само наполовина.

— Коя половина?

— Въпросната дама действително потърси закрила от мен, а аз убих съпруга й по време на дуел. И ние не се оженихме. — Думите му прозвучаха студено и точно.

Смразена, Алис се зачуди как можеше той да й признае така хладнокръвно за своето чудовищно поведение.

— И как така другата половина е невярна?

Той отпусна глава на облегалката на стола си и се загледа в нея през полузатворените си очи.

— Тя не ми беше любовница и аз не съм я изоставял.

Обзета от необяснимо успокоение, Алис се настани по-удобно в креслото си.

— Звучи интересно. Мога ли да чуя края на историята?

От зоркия й поглед не убягна как той леко се отпусна. Дали си бе помислил, че тя няма да му повярва?

— Сара беше сестра на Тео, мой приятел от ученическите ми години. И тъй като с моя настойник се мразехме взаимно, прекарвах повечето от празниците със семейството на Тео. От младостта си съм запазил и някои приятни спомени. Сестра му беше хубаво малко създание, което вечно се влачеше след нас. — С разсеян поглед Реджи отпи още една глътка от брендито си. — След Итън бащата на Тео уреди назначението му в армията. Някога планирахме заедно да постъпим в армията, но… е, това не стана. Двамата продължавахме да си пишем, но вече не се виждах с останалите членове на семейството му. През това време сестра му се омъжила, а двамата им родители починали. Тогава, един ден, Сара потропа на вратата ми, цялата в кръв, жестоко пребита. Едва се крепеше на крака. Онова жестоко, сатанинско създание, мъжът й, редовно я блъскал в стените при честите си пристъпи на болезнена ревност. Когато забременяла, решил, че му е изневерила и едва не я убил. По това време брат й се сражаваше в Испания, тоест беше твърде далеч, за да знае какво се случва тук. Но преди да замине й бил казал, че ако се нуждае от помощ, може да ме потърси. — Реджи сви рамене, а силните му мускули се откроиха под бялата му риза. — И тъй като брат й не можеше да я защити, го сторих аз.

Удивително колко различна бе тази версия на историята от разказаното от Джуниъс Харпър. Алис чак сега изпусна дъха, който досега бе сдържала.

— Ти си премахнал съпруга й?

— Точно така. — Реджи сви устни. — Ако мъжът й бе пребил някоя друга жена, неминуемо щеше да бъде осъден и вкаран в затвора. Но тъй като тя бе негова съпруга, беше напълно законно да я бие, освен ако не я убие. А не съществуваше възможност да се разведат. Насилието не е достатъчно основание една жена да се освободи от жестокия си съпруг.

— След като Сара потърсила спасение при теб, съпругът й те е предизвикал на дуел, така ли?

— Не стана точно така — усмихна се Реджи студено. — Той нае двама биячи да ме убият в една глуха уличка. И след като им избягах, без особено да пострадам, аз го предизвиках на дуел.

Чашата на Алис остана забравена в скута й, но пръстите й продължаваха здраво да я стискат.

— И тогава си го убил.

— Екзекутирах го — поправи я той. — Тъй като законът не раздаваше правосъдие, го раздадох аз със собствените си ръце.

— Ами Сара?

— Предложих й да се оженим, ако смята, че това ще облекчи положението й, но тя ми отвърна, че последното, което би желала в този момент, е още един съпруг. — Сви рамене. — Трябва да призная, че й бях много благодарен, задето не прие предложението ми, макар да мисля, че двамата щяхме да се разбираме доста добре. След като се роди синът й, дори и враждебно настроените към нея роднини на бившия й съпруг признаха, че момчето е одрало кожата на баща си. И въпреки възмущението на всички в графство Линкълн, Сара се върна в имението на бившия си съпруг и пое управлението на собствеността от името на непълнолетния си син. — Реджи се усмихна. — А миналата година тя скандализира още веднъж графството, като се омъжи за местния лекар, въпреки че той не може да се сравнява с нея по богатство и произход. От писмата й личи, че е напълно доволна от живота си, независимо че претенциозните и твърдоглави местни аристократи не я допускат в редиците си. — Погледна към Алис. — Тя много прилича на теб — жена със силен, независим дух.

— Значи си оставил всички да си мислят каквото си искат и те, естествено, са предпочели най-скандалното тълкуване на случилото се — заключи Алис замислено, без да обръща внимание на последните му думи.

— Разбира се.

— Трудно ли е да убиеш някого?

Отначало той се изненада от въпроса, но после се замисли.

— Ако ме питаш дали съм се наслаждавал, когато съм убивал някого, то отговорът е „не“. Но в случаите, когато съм го намирал за необходимо, съм изпитвал малко съжаление и никакви угризения. Светът нямаше да е по-добро място за живеене, ако съпругът на Сара бе останал в него. Съвестта ми щеше да се измъчва много повече, ако трябваше да присъствам на нейното погребение, особено ако знам, че не съм направил нищо, за да й помогна, докато е била жива.

Алис кимна. Много добре го разбираше. Очарована от това надникване в мъжкия свят, тя поиска да се възползва докрай от склонността на Реджи да говори. И така зададе следващия си въпрос:

— В колко дуела си участвал?

Той сви устни.

— Предполагам, че са между дванайсет и петнайсет. Никога не съм ги броил.

— А Джуниъс прав ли беше за броя на дуелите с… с фатален край?

— Почитаемият господин Харпър е много добре информиран — отвърна уклончиво.

— Разкажи ми за тези с фатален край.

Реджи повдигна вежди.

— Виж ти, каква кръвожадна жена се оказа.

— Не съвсем. — Алис се изчерви. — Просто съм любопитна. Макар мъжете толкова да се палят за всичко, свързано с тяхната чест, никога не съм разбирала какво трябва да е това провинение, което заслужава да бъде наказано със смърт.

Той се намръщи.

— Обещах, че ще отговарям на прямите ти въпроси. При единия дуел убих капитан Шарп, който се увличаше по незрели, съвсем млади момчета от провинцията. Всички бяха съгласни, че той е позор за човешкия род, но никой не предприемаше нищо. Заради него един младеж, когото бегло познавах, загуби богатството си и на следващата сутрин се самоуби. Затова реших да направя нещо.

— А какво ще ми кажеш за дуела в Париж миналата година?

— Французите много трудно приеха поражението си, дори и след Ватерло. Някои от тях си отмъщаваха, като предизвикваха сбивания с офицерите на съюзниците. Предпочитаха дуелите с шпага, а повечето френски офицери много добре владеят това оръжие. Така загинаха неколцина от офицерите на съюзниците. — Той вдигна рамене отегчено. — На мен това никак не ми се хареса.

— Имам чувството, че си много добър с шпагата — промърмори Алис.

— Доста — съгласи се той, но не пожела да се разпростира повече по въпроса.

— А останалите ти дуели също ли са били милосърдни мисии?

Реджи въздъхна.

— Не ме мисли за герой. На няколко пъти се почувствах задължен брутално да раздавам правосъдие, но повечето от дуелите ми са резултат от твърде много пиене, прекалено силни страсти или свади, които са ми били натрапени и които не съм можел да избегна. Когато някой се сдобие с репутация като моята, някои мъже се чувстват задължени да го предизвикват.

— При кой друг дуел си убил човек? И дали това е бил още един случай на раздаване на правосъдие?

За пръв път Реджи се размърда неспокойно.

— В този случай се намеси богът Бакхус. Никога не съм искал да убивам този човек. Беше съвсем глупаво скарване за една жена, но… бях пил прекалено много. Не исках да го уцеля. — Гласът му прозвуча глухо.

— Смъртта на останалите не ти е попречила да живееш спокойно, но не и тази — отбеляза Алис тихо.

— Точно така. — Усмихна й се саркастично. — Задоволи ли жаждата си за знания за живота на прелъстителите?

— Ни най-малко. — Очите на Алис неволно се разшириха. — Със сигурност дуелите са само малка част от живота на един прелъстител. Веднъж вече ми обясни за хазарта, но трябва да има още много пороци за изследване.

Лицето му се отпусна.

— Има, но ако трябва да съм честен, не съм изпробвал всеки от тях.

— Не си ли? — възкликна младата жена разочаровано. — А какво ще кажеш за оргиите? Не си ли участвал поне в една?

Изненадан точно докато отпиваше от брендито си, Реджи се задави и се закашля.

— А ти самата какво знаеш за оргиите? — попита я развеселено.

— Много малко — призна му. — Надявах се ти да ми обясниш. Той я изгледа подозрително.

— Ти може и да си свободомислеща, но аз май не съм. Обяснението за това какво представлява една оргия, ще накара мъжествените ми бузи да пламнат.

Алис поклати опечалено глава.

— А пък аз си мислех, че първото изискване да си прелъстител е никога и от нищо да не се смущаваш.

Той я дари с кисела усмивка.

— Не, първото изискване е пет пари да не даваш за това, което си мислят другите хора.

— Очаквах да си закърмен с това качество.

Оживлението му помръкна така бързо, както и се появи.

— Не съм роден такъв, но рано се научих да бъда.

Искаше й се да изтрие това мрачно изражение от лицето му, затова го попита:

— А кои са другите изисквания, за да станеш прелъстител?

Реджи обмисли сериозно въпроса.

— Най-задължителното е да си правил достатъчно секс.

— Дискретно казано — отбеляза тя одобрително. — И колко точно жени трябва да е имал някой, за да се смята, че е правил достатъчно секс?

— Десет — бързо й отговори той.

Алис прихна от смях, като си помисли, че това е най-странният разговор, който някога е водила. Поведението й беше разкрепостено не по-малко от неговото.

— Така ли? Ако задоволиш порочната си похот с десет различни жени, това автоматично те превръща в прелъстител?

— Десет е минималното изискване, но колкото повече, толкова по-добре.

— А ти с колко си…? — Гласът на Алис заглъхна, когато осъзна, че всъщност не искаше да узнае отговора на този въпрос.

— Отново ти напомням, че не съм ги броил. — Той въздъхна, а по лицето му внезапно се изписа умора. — Прекалено много са. Дяволски много.

Реджи се изправи и отиде да върне книгата върху лавицата. Движенията му издаваха това, което не можеше да се долови в разговора. Имаше грациозността на роден атлет, но в действията му се усещаше някаква пресилена прецизност, сякаш да се движи му костваше неимоверно усилие.

Алис не искаше да го вижда такъв, все едно не е на себе си. Но ако не беше пил, нямаше да проведат този забележителен разговор. Тъй като не й се щеше да го анализира по-дълбоко, само го попита:

— Какво четеше?

Той остави книгата на мястото й до поредицата от томове, подвързани със синя кожа.

— „Одисея“. — Леко плъзна пръсти по гравираните златни букви на заглавията. — В тази библиотека баща ми ме учеше да чета на гръцки.

— Той е бил учител?

— Не, но като много мъже от неговото поколение беше образован и обичаше класиката. По време на неговата голяма обиколка^[1] прекарал цяла година в Италия и Гърция. — Реджи се обърна и облегна широките си рамене на лавицата от дъбово дърво. — Той беше добър учител.

Алис внезапно си представи една затрогваща сцена на баща и син, надвесени над стари книги, докато слънчевите лъчи падат косо през прозорците на библиотеката. Бащата си спомня за пътуванията си, а синът го слуша в захлас, жадуваш да научи повече и да се хареса на баща си. Самата тя беше учила по този начин математика и счетоводство. Дали му липсваше баща му толкова силно, колко й липсваше нейният? Неговият беше умрял. А тя бе загубила своя в пристъп на гняв и заради непреклонна гордост — а тази комбинация беше неумолима като смъртта.

Заговори със свито гърло:

— Не съм изненадана, че харесваш Омировата „Одисея“. Донякъде ми приличаш на Одисей.

Той се усмихна унило.

— Героят хитрец, прекарал двайсет години, забърквайки се постоянно в неприятности, докато се опитвал да открие пътя към дома си? Може би.

— Точно така. Винаги съм си мислила, че той по-скоро е бил прелъстител. Да вземем историята му с Цирцея. — Алис го погледна с нежност. — Макар че на теб ти е отнело повече от двайсет години, за да намериш пътя към дома.

Събеседникът й скръсти ръце, преди да отговори сухо:

— Одисей е имал стимул — у дома го е очаквала вярната Пенелопа.

— Е, той не е бил на осем години, когато е потеглил за Троя — изтъкна тя разумно. — Ти може и да си бил преждевременно развит, но не чак толкова.

Реджи се засмя и Алис реши да задълбае още малко.

— Сред всички онези жени, с които си бил, сигурно е имало някоя Пенелопа, която е искала да те чака?

Сега смехът му стана подигравателен.

— Мили боже, Алис, макар да съм познавал много жени, се съмнявам някоя да е била толкова глупава, че да е искала да се омъжи за мен. Жените са практични създания. Дори и тези, които са ме преследвали упорито, по-скоро са се интересували от едно-единствено нещо, и то не е било женитбата.

Алис се надяваше изчервяването й да не се забележи на слабата светлина на свещите. Още от първия миг, в който бе нахлул самоуверено в живота й, тя съвсем ясно бе разбрала защо една жена би го преследвала. У Реджи имаше нещо много повече от физически магнетизъм. И тя едва ли беше първата жена, която го е забелязала.

— Може би някои от тях са се интересували, но ти не си го забелязал, защото не си споделял интереса им. — Тя замислено разклати брендито в чашата си. — Предполагам, че поне веднъж в живота си си се замислял да се откажеш от пороците и да се задържиш само при една жена.

Лицето му застина.

— Всеки е достатъчно глупав, за да се влюби поне веднъж в живота си и аз не съм изключение. Това е присъщо на младостта.

И тя също бе извършила такава глупост. Болката от първата любов не беше нещо, което отминаваше лесно.

— И какво се случи?

— Не беше нещо кой знае какво. Срещнах едно момиче и се влюбих безумно в него, поради причини, които сега не мога да си спомня. В продължение на няколко седмици изглеждаше, сякаш и тя споделя чувствата ми.

— А после какво стана?

Той сви устни в насмешлива усмивка.

— След като страстно й се обясних в любов, тя ме осведоми, че макар да съм достатъчно подходящ за флирт, тя със сигурност никога не би си и помислила да се омъжи за мъж без перспективи.

Алис потрепна. Грубият му тон й подсказа колко дълбоко е бил наранен от този неочакван отказ.

Реджи се досети какво си мисли тя и продължи с по-сурова интонация:

— Не си хаби симпатиите за мен. Тя бе напълно права — аз бях съвсем неподходящ. Освен това — додаде Реджи, а устните му се извиха в горчива усмивка, — успях да й отмъстя.

Алис наклони глава.

— Надявам се, че не си я предизвикал на дуел. Предполагам, че ти е било по-лесно да съсипеш репутацията й.

Той се засмя късо, но горчиво.

— Можех, но не го сторих.

Когато остана за дълго мълчалив, Алис се обади:

— Не можеш да ме оставиш така, в неведение, след подобно провокиращо любопитството начало.

— Предполагам, че не мога — въздъхна той. — Много добре, но не ме обвинявай, ако този път останеш шокирана. Въпросната жена — не бих я нарекъл дама — успя да улови в мрежата си застаряващ джентълмен с голямо богатство. А после, след като се омъжи и бе осигурена, тя ми подсказа, че е на разположение за… извънбрачна връзка.

Алис го гледаше като омагьосана.

— И ти си я отблъснал?

— Точно обратното. — Сега погледът му бе станал леден. — Приех поканата й, след което се постарах да я задоволя напълно.

Когато не продължи, Алис попита раздразнено:

— Къде е отмъщението тук?

— Сигурна ли си, че искаш да узнаеш? — Щом тя кимна, той продължи: — Нашата малка… среща не приличаше на нищо, което тя дотогава бе преживявала. И със сигурност жадуваше за повторение.

Внезапно Алис се досети какво ще последва.

— И ти си й отказал?

— Точно така. — От напрежението гласът му звучеше съвсем сухо. — Заедно с няколко подбрани забележки за това, че тя нищо не струва.

Алис ахна, потресена от подобно безсърдечие — да използваш физическа интимност, за да покориш една жена, а после най-безцеремонно да я отхвърлиш. Отмъщението му бе отражение на най-лошите й кошмари. Освен това показваше колко дълбоко е бил наранен от нехайната жестокост на онова безсърдечно момиче.

— Това е дяволски коварно и умно — бавно изрече тя. И в същото време напълно уместно.

— Искаш да кажеш, че не успях да те шокирам? — Черните му вежди се повдигнаха с изненада и уважение.

— Може би малко — призна тя. — Но има сурова справедливост в това, което си извършил. Ако бях толкова съобразителна, при подобни обстоятелства може би и аз бих постъпила по същия начин.

Реджи се разсмя, истински развеселен.

— Все повече си мисля, че благоприличната ти външност е само фасада, под която се крие душа на мародер.

Алис се замисли.

— Много е вероятно да си прав.

Светлите му, ясни като аквамарин очи, срещнаха нейните. Тя усети как въздухът между тях се наелектризира. Плътният му глас прозвуча дрезгаво, когато я покани:

— Ела тук.

За миг Алис замръзна. По-рано бе решила, че никога няма да се впусне хладнокръвно в любовна афера. Но кръвта й сега не беше студена, а кипеше във вените й.

Тя се изправи и се приближи към него. Спря се едва на една ръка разстояние. Покоряващата му мъжественост я привличаше неудържимо, както се привличат противоположните полюси на магнит.

Двамата останаха за дълго така, неподвижни, втренчени един в друг. После той вдигна ръце. Тя си помисли, че ще я притегли към себе си за целувка, но вместо това той улови края на тежката й плитка и развърза панделката. След като разплете косите й, загреба блестящите й кичури с дългите си пръсти, докато те не се разпиляха като копринено наметало по раменете й, преди да стигнат до кръста й.

— Имаш красива коса — нежно прошепна той, а пръстите му галеха чувствено бузите й и шията й. Желанието, изписано в очите му, й действаше като силен афродизиак, отприщвайки скритата част от природата й. Затаи дъх и устните й се разтвориха, жадни за още, но незнаещи как да го поискат.

Той повдигна брадичката й с пръст. Алис винаги се бе чувствала неудобно заради високия му ръст, ала сега осъзна, че той сякаш бе създаден точно като за нея — достатъчно висок, за да я накара да се почувства нежна и женствена, но не чак толкова, че да не може само с леко свеждане на главата си да доближи устни до нейните.

Беше целувка с вкус на бренди, чувствена, шеметна и опияняваща. Всичките й сетива настръхнаха и тя съвсем ясно почувства как кръвта пулсира във вените й, долови леката миризма на кожа и дъбово дърво в библиотеката, усети силата на ръцете му, които я обгръщаха.

Притиснаха плътно телата си едно в друго и между тях пламна страстта, буйна и опияняваща. Плахите начални докосвания прераснаха в жарка прегръдка. Още откакто бе свенливо, невръстно момиче, Алис бе копняла да опознае мистериите на любовта. Сега най-после бе намерила своя учител в този невероятен мъж, въпреки цинизма и подигравките му, въпреки изкривената му самооценка и опасното му чувство за справедливост. Знаеше, че постъпва като глупачка, но хич не я бе грижа за това.

Толкова бе сигурна в желанието си, толкова изцяло бе погълната от емоциите, че когато той се отдръпна, шокът, че бе лишена от близостта му, й подейства като заливане със студена вода. Замаяна, тя отвори очи.

— По дяволите! — изруга той, а ръцете му сграбчиха раменете й, отдалечавайки я от себе си.

— Какво не е наред? — прошепна младата жена, покрусена от внезапната си самота, ужасена, че го е отблъснала с необузданото си държане.

— Казах, че повече няма да правя това. — Пусна я и отстъпи назад, разтривайки слепоочията си в опит да проясни ума си. Повтори сурово: — Казах, че няма да го правя. — Сетне срещна погледа й, а лицето му се изкриви от презрението, което изпитваше към себе си. — Съжалявам, Али. Ти заслужаваш нещо по-добро.

Обърна се и прекоси помещението с дълги крачки, за да стигне до френските прозорци, откъдето се излизаше във вътрешния двор.

— Къде отиваш? — извика тя, докато той се бореше с ключа, заял в ключалката.

Реджи се обърна и я погледна с мрачно лице.

— Навън. Където и да е, докато не изтрезнея. — Сетне изчезна в нощта.

Алис рухна в креслото. Коленете й бяха толкова омекнали, че не я държаха. Тялото й крещеше да се продължи това, което бе започнато, а в ума й цареше пълна бъркотия. Дали думите му, че тя заслужава нещо по-добро, бе джентълменски начин да избегне онова, за което на сутринта щеше да съжалява?

Колко много? Прекалено много са. Дяволски много.

Не се съмняваше, че за няколко мига в опиянението си той я бе пожелал. Но дори и в сегашното си състояние, с разсъдък, помътен от алкохола, той бе осъзнал, че при отрезвяващата светлина на утрото ще съжалява, че е легнал с нея. За един мъж, познал толкова жени, че е изгубил броя им, не беше никакво предизвикателство, никакво спортно постижение да вкара в леглото си една непривлекателна, твърде жадна за ласки и любов стара мома.

Когато шотландската овчарка се приближи и заскимтя съчувствено, Алис се сгуши в креслото, с лице, заровено в шепи, докато раменете й се тресяха неудържимо. Макар и изречено много по-любезно, това беше отхвърляне, също толкова болезнено като онова на Рандолф.

Единствената утеха, която успя да намери, бе в надеждата, че на сутринта той няма да си спомня нищо за това, което се бе случило помежду им.