Мери Джо Пътни
Прелъстителят (7)

Глава 6

През следобеда Алис показа на новия си работодател хамбарите, плевните и другите земеделски постройки в имението. Накрая се отбиха в работилниците и магазините в селото. Давънпорт задаваше безкрайно много въпроси, но не споделяше мнението си за отговорите.

Сега, след като знаеше, че той е роден тук, Алис забелязваше дискретните признаци, издаващи, че някои от по-старите местни жители го познаваха. Макар и предпазливо, те бяха готови да го приемат, при това с охота, каквато не бяха проявявали към Алис през всичките й години, откакто беше в Дорсет.

Разбира се, имаше значение, че той беше мъж, язвително отбеляза тя наум. Независимо колко време щеше да живее в Дорсет, това нямаше да промени факта, че постът управител не беше за жена. Дори много от хората, които бяха облагодетелствани от управлението й, не бяха докрай съгласни с факта, че управителят им е жена.

Веднага след като преминаха през двайсет и четирите декара овощни градини, те излязоха сред широко поле със зеленчуци. Давънпорт спря коня си.

— Какви са тези земи?

— Към повечето от къщите на селяните има прилежащи градини, но са много малки, затова отделих допълнителни площи за онези, които искат да обработват повече земя — отвърна му Алис. — Неколцина от най-амбициозните не само добиват зеленчуци за семействата си, но и продават част от продукцията си на пазара в Шафтсбъри.

Млада жена, която работеше на своя парцел, забеляза новодошлите. След кратка пауза тя се поклони притеснено на Давънпорт, после вдигна бебето си, оставено на одеяло сред лехите с ряпа и го понесе към Алис, за да й го покаже. Под насмешливия поглед на работодателя си, Алис погали бебето по гушката и се възхити на първото му зъбче, преди да го върне в прегръдките на майка му.

— Изглежда всички в Стрикланд имат стабилна прехрана — промърмори Давънпорт, когато продължиха пътя си.

— Наистина е така — съгласи се Алис. — Да се нахраниш добре е може би първото условие, за да си доволен от живота си. Освен земята и дяловете от продукцията, които се полагат на всяко семейство, аз добавих втори гълъбарник и започнах отглеждането на зайци в по-големи количества. По-голямото количество заешко месо се продава в имението толкова евтино, че всеки от местните хора може да си позволи прясно месо на трапезата по няколко пъти седмично. Не само че така на практика се пресича бракониерството, но остават достатъчно зайци и гълъби, които се продават на пазара и така се изплащат разходите и за двете дейности.

Давънпорт не каза нищо, но Алис реши, че кимването му означава одобрение.

Стигнаха до грънчарската работилница, последната спирка от обиколката им. Когато слязоха от конете, отвътре излезе надзирателят, за да ги поздрави. Джейми Палмър беше истински гигант с меко сърце, най-старият приятел и помощник на Алис. Мъжът заоглежда внимателно новия собственик.

Давънпорт разбра, че го преценяват, и Алис видя как той целият настръхна. Загрижена да намали напрежението, Алис набързо запозна двамата мъже, след което веднага попита:

— Ще ни разведеш ли вътре, Джейми? Господин Давънпорт се интересува как се прави керамика.

— Разбира се, лейди Алис.

Когато Джейми ги поведе навътре, Давънпорт я изгледа леко засегнат, но послушно последва надзирателя през помещенията, където той им обясни как се подготвя глината, как се работи с грънчарско колело, как се отлива в калъпи. Алис ги следваше навсякъде.

Мередит работеше в грънчарската работилница по няколко сутрини седмично, като използваше значителните си дарби на художничка за разработването на нови форми. Днес обаче не бе един от работните й дни, иначе Алис не би предложила тази обиколка на Давънпорт. Колкото по-късно се срещнеше с момичето, толкова по-добре.

Въпреки че се съмняваше в ползата от грънчарска работилница в имението си, Давънпорт зададе доста въпроси за пещта, в която внимателно се подреждаха глинените изделия преди изпичането им, както и за плетените кошници, пълни със слама, в които опаковаха чупливата керамика за разнасяне по пазарите. Алис се надяваше интересът му да означаваше, че няма да бъде категорично против грънчарската работилница.

Обиколката завърши в стаята на надзирателя, където имаше витрина, с подредени в нея образци от продукцията. Алис му подаде идеално глазиран, кръгъл кафяв чайник.

— Това е един от най-продаваните ни модели. Не можем да си съперничим с големите производители, затова реших да произвеждаме само продукция за хора със среден доход, които искат да имат нещо хубаво, но не могат да си позволят изделията от китайски порцелан, предлагани от Уеджууд и Споуд.

Както всички останало досега, Давънпорт огледа внимателно чайника, но се въздържа от коментар, докато не излязоха навън, за да поемат обратно към главната сграда на имението.

— Вие не спирате да ме впечатлявате, лейди Алис. Ако не се бяхте родили жена, щяхте да преуспеете във всяко поприще, което бихте избрали. Късмет за имението Стрикланд е, че вие сте негов управител.

При този комплимент Алис грейна. Беше много по-добре да я смятат за талантлива, отколкото само за ексцентрична.

 

 

Щом се върнаха в кабинета на управителя, тя се настани уморено зад бюрото и зачака следващата поредица от въпроси. Но за нейна изненада Давънпорт попита само:

— Мина ли вече къпането на овцете преди пролетното стригане^[1]?

Алис поклати глава.

— Пролетното къпане е предвидено за вдругиден.

В очите на Давънпорт се появиха весели искрици.

— Чудесно. Като момче винаги исках да участвам в пролетното къпане на овцете, но все ми повтаряха, че съм бил прекалено малък. Е, времето отстрани този мой недостатък.

— Наистина ли искате да къпете овце? — слиса се Алис. Това бе трудна, изискваща много време работа, за която никой не се натискаше доброволно.

Очите му заблестяха още по-силно.

— Нима няма да ми позволите да задоволя едно от детските си желания?

— Разбира се, вие решавате, но неопитността ви може да забави работата — усъмни се тя в способностите му специално в тази област. — Освен това…

— Да? — подкани я той, когато гласът й секна.

— Не може да се каже, че къпането на овцете в реката е особено достойно занимание.

Той я изгледа смразяващо.

— Готов съм да се допитвам до вас по всички селскостопански въпроси, но мнението ви за моето достойнство или за липсата на такова не ме интересува.

Тя почервеня, разбрала, че е преминала допустимата граница за един служител.

Неловката тишина бе нарушена от появата на Мередит. Златисторусата й коса грееше на късното следобедно слънце, а върху ангелското й лице бе изписано измамно невинно изражение.

— Лейди Алис, исках да те попитам… — Закова се на място и се загледа в Давънпорт с миловидна, разколебана физиономия. — Извинявай. Не знаех, че не си сама.

Алис завъртя очи, защото много добре знаеше какво целеше Мередит с този театър. Вероятно момичето бе наблюдавало кабинета на управителя през целия следобед, изчаквайки най-подходящия момент да надникне и да се срещне с новия господар на Стрикланд.

Давънпорт реагира, както би реагирал всеки нормален мъж. Мигом се надигна от стола си с възхитено лице и искрящи очи. Явно бе разбрал, че появата на Мередит не е случайна, но това не му пречеше да се наслади на гледката, която представляваше неочакваната посетителка. Мери бе прелестна в роклята си от бял муселин на сини цветчета. Златистите й къдрици се стелеха по раменете, създавайки измамното впечатление, че са небрежно разпилени.

— Господин Давънпорт, това е моята повереница, госпожица Мередит Спенсър. Мери, сигурна съм, че знаеш кой е този господин — представи ги един на друг Алис.

Острият й тон не остана незабелязан от Мери, която изгледа непокорно настойницата си, преди да се обърне към Давънпорт.

— Каква приятна изненада! — възкликна и миглите й затрепкаха.

Алис моментално забеляза, че миглите й бяха внимателно почернени. Дяволите да я вземат Мередит, задето се правеше на съблазнителка! Макар че повечето джентълмени щяха да я възприемат като едно невинно момиче, каквото наистина беше, репутацията на Давънпорт бе достатъчна, за да разтревожи всеки настойник. В такива моменти Алис горчиво съжаляваше, че се е нагърбила с родителски отговорности.

Докато Алис се тревожеше, Давънпорт и Мери задълбочиха запознанството си. След размяната на шеги през първите няколко минути, Мередит се обърна към Алис, все едно внезапно й бе хрумнало нещо.

— Лейди Алис, мислиш ли, че ще можем да убедим господин Давънпорт да вечеря днес с нас? Госпожа Хавър пече страхотен бут и ще има предостатъчно за всички.

Значи това бе целта на представлението на Мери! Не само да се запознае с Давънпорт, но и да го убеди да дойде на вечеря.

За Давънпорт не остана незабелязано как лицето на Алис пламна от възмущение, затова изглеждаше разколебан.

— Съжалявам, госпожице Спенсър, но вашата настойница ми прави компания през целия ден. Не е честно да й се натрапя и за вечеря.

— Тя няма нищо против, нали, Алис? — попита Мери, придружавайки въпроса си с многозначителен поглед.

Притисната в ъгъла, Алис каза:

— Ние вечеряме en famille^[2], господин Давънпорт. На един ерген може да му се стори доста изморително.

Мери се обърна към него и заговори възбудено:

— Ще се постарая да убедя братята си да не вдигат много шум. Кажете, че ще дойдете.

Не бе възможно да откаже отново, без да изглежда невъзпитан, затова той кимна.

— За мен ще бъде удоволствие, госпожице Спенсър.

След като благодари с подобаващ възторг, Мери се сбогува и напусна кабинета. Давънпорт седна на стола си и се усмихна съчувствено на Алис.

— Обмисляли ли сте някога идеята да й купите девствен пояс?

— Със сигурност трябва да й купя! — изтърси Алис сърдито, без да се замисли. Смехът на Давънпорт я накара да направи несръчен опит да спаси достойнството си: — Как можах да кажа нещо толкова неуместно!

— Предупредих ви — никакви превземки. Може и да ви помагам да се качите на седлото, но възнамерявам във всичко останало да се придържам към обичайното си грубиянско поведение. — В гласа му прозвуча иронична нотка. — Тя е възхитителна малка хитруша и не е толкова „малка“, както очаквах според думите ви за нея.

— Тя е на деветнайсет, господин Давънпорт, и е видяла толкова малко от света. — Алис се заигра с преспапието от венецианско стъкло. — Моля ви не го забравяйте.

Развеселеното му изражение изчезна.

— Ще се постарая тази вечер да не я прелъстя. Ако това ще ви успокои, намирам девствениците за скучни.

Алис се напрегна, докато се питаше дали тези думи не бяха пряка обида за нея.

— Мери е умно, жизнерадостно момиче и много разумно, като се изключи склонността й да флиртува. Тя само упражнява уменията си с вас, тъй като тук много рядко има възможност да се среща с нови хора.

— Независимо от това, ако искате съвета на един опитен прелъстител, намерете й съпруг, при това колкото можете по-скоро — додаде той сухо.

Алис сведе очи към ръцете си, напрегнато сплетени една в друга върху бюрото. Той явно притежаваше дарбата да засяга най-чувствителните теми. Тя вече бе размишлявала много над въпроса как да намери съпруг за Мери.

— Бих искала, но изборът е ограничен. Всички мъже за женене в околността са луди по нея, но или са неопитни, или са вдовци, които търсят майки за децата си. Тя заслужава някой по-добър — въздъхна Алис. — Всъщност си мисля, че би могла да направи фурор в Лондон, ако можеше да си позволи да дебютира там.

— Момичето определено е като къс самородно злато — съгласи се Давънпорт. — Но има ли произход и богатство, които да се равняват на красотата й?

— Точно това е най-затрудняващото — призна му Алис. — Притежава солиден дял от наследството на баща си, но то като цяло не е голямо. Баща й беше търговец в Лондон. Но не разполага със семейни връзки, които биха й помогнали да бъде представена в обществото.

— Може би за нея ще е по-добре да си потърси съпруг тук. Лондон може да се окаже опасно място за една невинна девойка. — Внезапно той изостави темата за Мери и я попита: — А вас какво ви убеди да поемете грижите за тези деца? С момичетата възникват едни проблеми, с момчетата — съвсем други. Това е голямо бреме за всеки, а вие дори не сте им роднина.

Разбира се, не беше негова работа, но въпросът му сякаш бе продиктуван по-скоро от искрен интерес към нея, а не от празноглаво любопитство. Тя подпря лакът на бюрото и облегна брадичка на ръката си.

— Очевидният отговор е, че госпожа Спенсър нямаше доверие на никого другиго. Самата тя нямаше деца. Всъщност им е станала леля след женитбата си, без да има кръвна връзка с тях, но обичаше и трите деца. И искаше да е сигурна, че за тях ще се полагат необходимите грижи.

— Ако това е очевидният отговор, какъв е не толкова очевидният?

— Те бяха мои ученици и аз съм много привързана към тях. Познавам най-малкия, Уилям, още откакто проходи. — Алис се засмя сковано. — А тези деца са единствените, които навярно някога ще имам. Щеше да е глупаво да не се възползвам от възможността. — Внезапно млъкна, питайки се какво я бе подтикнало да сподели такава важна и болезнена истина за личния си живот.

— Надявам се, че те осъзнават колко са щастливи да ви имат, госпожице Уестън — отбеляза Давънпорт, като тактично се въздържа да задълбава в тази тема, явно доста чувствителна за нея.

Алис побърза да се отърси от обзелото я мрачно настроение и се усмихна, преди да продължи:

— Мери може би се радва на грижите ми към нея, но момчетата гледат на мен като на необходимото зло. Може би защото винаги им натяквам да учат, да внимават с маниерите си, да се придържат поне външно към благоприличие.

Като видя как лицето й светна, озарено от широката й усмивка, Давънпорт се наведе напред в стола си, за да може да го огледа по-отблизо.

— Лейди Алис, вие имате трапчинки — обяви той, едва ли не укорително.

Силно притеснена, Алис се изчерви.

— Съжалявам, но нищо не мога да направя. Все си мисля, че Господ е сгрешил и е дал трапчинки на мен, вместо на някоя друга жена.

Давънпорт се изправи и високата му фигура надвисна над бюрото.

— Не се извинявайте. Те са тъй възхитителни. Не знаете ли, че наричат трапчинките „знак на Венера“?

Усмихна й се с онази ленива, интимна усмивка, заради която благонравните дами забравяха за своята добродетел. Алис не се сдържа и също му се усмихна.

Той вдигна едната си ръка и нежно докосна бузата й, точно където се виждаше едната от трапчинките. Беше леко небрежен жест, който някои жени биха намразили, ала други биха намерили за неустоимо привлекателен. Алис беше от втората категория. Докосването му бе топло, а свръхчувствителната й кожа долови леко загрубелите върхове на пръстите му. Усещането беше еротично като целувка и тя изтръпна от главата до петите.

Единствено Бог знаеше какво бе изписано на лицето й, защото той отпусна ръката си и се дръпна назад, отново с хладна и безизразна физиономия.

— Ако обаче предпочитате да не присъствам на вашата вечеря, мога да изпратя извиненията си на повереницата ви. Наистина не сте длъжна да бъдете с работодателя си след края на работния ден.

Алис преглътна с усилие.

— По-добре ще е да дойдете тази вечер, ако това няма много да ви затрудни. Опасявам се, че в противен случай Мери може утре пак да ви навести.

— Тогава, ако не възразявате, ще дойда в шест и половина вечерта. — Усмихна й се кисело. — Сигурен съм, че разговорът във вашата къща ще се окаже по-весел, отколкото в моята.

Кимна й и напусна кабинета, като главата му едва не се удари в касата на вратата. Със смесено чувство на тревога и въодушевление младата жена осъзна, че не трябваше да се тревожи толкова за добродетелта на Мери, колкото за своята собствена.

 

 

След като прегледа пощата, на Алис й остана време само колкото да се прибере у дома, да се изкъпе и преоблече за вечеря, като преди това се отби в стаята на Мери, за да си поговорят по-сериозно.

Мери седеше пред тоалетната си масичка и изпробваше някаква нова прическа. Завъртя се на столчето и удостои настойницата си със закачлива усмивка.

— Добре се получи, нали? Момчетата ще останат възхитени от вечерята с господин Давънпорт.

Алис седна на леглото и леко въздъхна. Явно я очакваше тежък разговор.

— Мери, много съм разстроена заради лекомисленото ти поведение днес. Не само че премина границата на благоприличието, но и се впусна в нещо, което може да се окаже опасно.

Мери се засмя и вдигна нагоре кичур от русата си коса. Обърна се към огледалото, за да провери ефекта.

— Че какво му е опасното?

— Мередит, престани да се занимаваш с косата си и ме погледни. Това е сериозно. — Когато Алис използваше този тон, възпитаниците й винаги се укротяваха. Ето и сега повереницата й се извърна покорно и я погледна в лицето.

— Реджиналд Давънпорт е много различен от местните ти обожатели — заговори Алис с предупредителен тон. — Ако му отправиш някоя дръзка покана, той може да я приеме.

— Но ние само флиртувахме — възрази Мери с широко отворени невинни сини очи. — Той флиртува много умело, така че ми се стори добър шанс да се поупражнявам. Едва ли ще ми завърти главата, нали?

Алис заговори високо, силно ядосана:

— Да ти завърти главата не е единствената опасност. Давънпорт е прочут с похожденията си сред жените. Дори и само ако флиртуваш с него, репутацията ти може сериозно да пострада. Ако станеш жертва на чара му, ще се лишиш от възможността да се задомиш подобаващо. Ако пък се влюбиш в него, можеш да си сигурна, че сърцето ти ще бъде разбито. Как да ти го кажа по-ясно?

Мери прихна.

— Мили боже, Алис, какви ги говориш? Едва ли ще се влюбя в мъж на годините на баща ми. Та той дори не изглежда добре.

Алис примигна изненадано. Нима Мередит е останала безразлична към омагьосващата аура на мъжествения Давънпорт? Опита се да си припомни какво я бе привличало у мъжете, когато беше на годините на девойката. Тутакси реши, че ако беше на деветнайсет, в никакъв случай нямаше да остане безразлична към мъж като Реджи Давънпорт. Разбира се, тя знаеше, че не бива да се поддава на подобно първично, животинско привличане. Мери просто доказваше, че притежава здрав разум, като не го намираше за привлекателен. Дай боже винаги да е така мъдра.

— Ще се вслушаш ли в съвета ми да внимаваш за всичко, свързано с Давънпорт? — попита Алис и изгледа строго повереницата си. — Познавам света по-добре от теб и ти се кълна, че този мъж е опасен.

Мери се изправи и обви ръце около настойницата си в кратка, но нежна прегръдка.

— Горката лейди Алис. Постоянно вгорчаваме живота ти, нали? Или Уилям ще се прокрадва в конюшните, или Питър ще се опитва да се научи да кара двуколката, или трябва да укротяваш тълпите от мои обожатели. Сигурно много съжаляваш, че си се заела с нас.

В интонацията й се прокрадваше леко дразнещата самоувереност на някой, който знае, че всъщност е желан. Без да иска, Алис усети как устните й се извиват в усмивка.

— Не мога да отрека, че с вас тримата животът ми понякога е твърде натоварен. Но без вас пък щеше да бъде много празен.

Мередит й се усмихна чаровно и в същото време мъдро, с което заприлича повече на родител, отколкото на дете.

— Обещавам, че няма да направя нещо прибързано, което да ме съсипе завинаги, но не мисля, че ще мога да устоя на изкушението да флиртувам. Макар че господин Давънпорт не е от мъжете, в които бих се влюбила, все пак мисля, че е доста сладък.

Заинтригувана, Алис се опита да си представи как ще реагира Давънпорт, ако узнае, че едно младо момиче, един къс самородно злато го оценява като „доста сладък“. Успя да сдържи усмивката си и попита:

— А в какъв мъж би се влюбила? Никога не сме го обсъждали.

Мери се замисли и се намръщи.

— Не съм абсолютно сигурна, защото още не съм го срещнала, но бих искала да е елегантен и чаровен. Да е умерено интелигентен, но не да е някакъв професор или умник, защото би ме сметнал за твърде лекомислена. — Започна ловко да прибяга с фиби златистите си къдрици. — Естествено, външността му трябва да ми е приятна, но по-добре ще е, ако не е поразително красив. Не искам някакъв ужасно суетен мъж.

Алис се облегна на една от колоните на леглото и скръсти ръце пред гърдите си, както често го правят мъжете, а не жените.

— А трябва ли джентълменът да е богат и с титла?

— Е, поне да е заможен. Не мисля, че бедността би ми се сторила забавна. — Пристегна последната си къдрица с фуркет. — Хубаво ще е да има титла, но едва ли е съществено. — Обърна се към настойницата си. Божествено сините й очи искряха закачливо. — Ако някога срещна благородник, той със сигурност ще си въобрази, че ми прави огромна услуга, като се жени за момиче без голямо богатство и без бляскав произход. Затова предпочитам джентълменът да е толкова влюбен в мен, че да мисли, че аз съм тази, която му оказва голямо благоволение, като го приемам за съпруг.

— Ти си една студенокръвна флиртаджийка — заяви Алис донякъде с благоговение. Не беше сигурна дали повереницата й е изключително далновидна или просто владееше добре женските хитрини. За съжаление, самата Алис не притежаваше подобни умения. Може би вместо тях бе получила нежеланите трапчинки. — Да разбирам ли, че би искала бъдещият ти съпруг да те издига на пиедестал?

— Не бих възразила, дори и пиедесталът да е нисък. — Мери сведе поглед към ръцете си и раздвижи пръсти, сякаш проверяваше добре поддържаните си нокти. — Когато намеря подходящия мъж, ще се погрижа той да не съжалява за избора си. — И добави тихо, като гласа й изведнъж стана много по-сериозен: — Знаеш ли, възнамерявам да бъда много добра съпруга.

Алис й кимна. Внезапно бе започнала да я разбира много по-добре. Това, което искаше повереницата й, бе сигурност и комфорт. След като бе изгубила двамата си родители и осиновилата ги госпожа Спенсър още когато бе на петнайсет, амбициите на Мери сега бяха скромни и по-скоро практични, вместо да копнее за дива страст или за издигане в обществото. Надали една толкова благоразумна млада дама би станала жертва на преходните удоволствия, предлагани от небрежния, но със смъртно опасен чар прелъстител.

Облекчена от този извод, Алис се изправи.

— Нашият гост скоро ще пристигне. Предполагам, че ще изчакаш тук, за да го смаеш с появата си?

— Разбира се! Че как иначе? — засмя се Мери и сериозният й тон се изпари. — Един нов мъж в околността е възможност, която не бива да се пропилява, макар и да е малко възстаричък.

Въпреки че осъзнаваше, че Мери се шегува, Алис поклати глава скептично и слезе на долния етаж, за да чака появата на госта. Възстаричък! Давънпорт можеше да язди, да се бие по-добре и да покори повече жени, отколкото всеки друг мъж в Дорсет.

Надяваше се само да не се стигнеше дотам да го докаже.