Мери Джо Пътни
Прелъстителят (5)

Глава 4

Застинала от изненада, Алис се втренчи в непознатия. Как можеше да има такъв лош късмет! Не беше очаквала Давънпорт да пристигне толкова рано. Не се съмняваше кой бе новодошлият, след като влезе в кабинета със самочувствието на собственик.

Тя редовно четеше лондонските вестници, за да следи какво става в света, от който бе избягала, а на техните страници често се споменаваше за подвизите на Реджиналд Давънпорт. Той беше разпуснато конте, един от празноглавите джентълмени, отдадени единствено на залагания по надбягвания, запои и разврат. И сега мъжът пред нея потвърждаваше най-лошите й страхове.

Можеше да мине за красив, ако аристократичният му нос не беше чупен и после зараснал малко накриво. Бе на около четирийсет, макар в косата му да нямаше нито един бял косъм, но издълженото му лице бе белязано от годините, прахосани в разгулен живот. Въпреки очевидната му сила и атлетично телосложение, мургавата му кожа имаше нездрав тен. Несъмнено наказание за пороците му.

Единственото, което в момента можеше поне малко да я успокои, бе, че и Давънпорт изглеждаше не по-малко смаян от нея.

— А. Е. Уестън, управителят на Стрикланд?

— Да. — Единственото, което тя успя да произнесе, не прозвуча особено учтиво.

Лицето му доби развеселено изражение. Закрачи из кабинета, докато дръзкият му поглед я преценяваше. Задържа се върху гърдите и бедрата й. Очите му бяха удивителни, ясносини, като аквамарин. Движеше се красиво, с наперената мъжественост и елегантната грациозност на расов жребец.

Освен всичко друго той беше с половин глава по-висок от нея, което никак не й допадна. Тя бе свикнала да гледа мъжете отгоре или поне наравно, очи в очи. Фактът, че трябваше да вдигне поглед нагоре към лицето му, я смущаваше.

Опряла гръб в лавицата е книгите, Алис се вцепени, когато той се приближи към нея. Лицето й пламна. Пронизващият му поглед я караше да се чувства сякаш е разсъблечена — занимание, в което Давънпорт очевидно притежаваше богат опит.

Той се спря чак когато помежду им остана по-малко от метър. Лицето му бе загрубяло и обветрено като на мъж, прекарващ много време на открито.

— Доколкото виждам, вие сте жена — изрече провлачено.

Изпълнена с внезапна ярост, Алис му отвърна със същия внимателен оглед, на който я бе подложил той. Погледът й се плъзна бавно по стегнатата му фигура, от мощните му рамене до скъпите ботуши за езда, като посвети специално внимание на бричовете му от еленова кожа, плътно прилягащи към мускулестите му бедра.

— Не е трудно да се определи пола на един човек — процеди тя, с глас, остър като погледа й.

Реджи се ухили лукаво.

— Невинаги. И ако само с гледане не може, съществуват по-сигурни методи за проверка.

Намекът му беше съвсем явен и също толкова обиден. Ако само с погледи можеше да се убива, Реджиналд Давънпорт вече щеше да е мъртъв. Алис знаеше, че не е от жените, по които мъжете се прехласват, и по този начин можеше да говори само някой арогантен прелъстител, от онези, които тичат след всяка фуста, която се мерне пред очите им. Отвори уста и понечи да го скастри жестоко. Годините, които бе прекарала, надзиравайки непокорни работници, бяха превърнали езика й в безпощадно оръжие, плющящо като камшик.

За щастие навреме успя да си спомни, че трябва да положи усилия да спечели благоволението на този мъж, а не да го превръща в свой враг. Заради това стисна здраво устни. Но желанието й да му отвърне бе толкова силно, че челюстите я заболяха, докато се мъчеше да се овладее. Най-после успя да възвърне самообладанието си и да заговори с по-спокоен тон:

— Предполагам, че искате да видите счетоводните книги. Или първо предпочитате обиколка из собствеността си?

Той я изгледа замислено.

— Всъщност това, което желая сега, е да поговорим и да изпием по чашка. Имате ли нещо за пиене тук?

Тя отвори безмълвно вратата на шкафа и извади бутилка уиски, заедно с две малки чаши, след което наля в тях по два пръста на него и на себе си. Самата тя пиеше рядко, но понякога посетителите оставаха благодарни, ако им предложеше малко алкохол. Може би уискито щеше да й помогне да смекчи сърцето на Давънпорт.

Като пое чашата си от скованите й пръсти, той седна и протегна дългите си крака, толкова спокоен, колкото тя бе напрегната.

— Допускам, че покойният граф не е знаел, че сте жена. Иначе в никакъв случай нямаше да ви задържи. — Отпи една глътка. — А сегашният граф знае ли?

Алис седна зад бюрото.

— Не. При единственото посещение на Уоргрейв в Стрикланд си измислих извинение, за да не се срещна с него. — Тя също отпи от уискито си, нуждаеща се от топлината му.

— Колко мило е да узная, че братовчед ми не е приел това като обида — промърмори той.

— Ще ме уволните ли заради това, че съм жена? — попита Алис безцеремонно, твърде напрегната, за да бъде тактична.

Студеният му поглед отново я обходи.

— Не ме предизвиквайте. Идеята да ви уволня е доста изкушаваща.

— Смятате, че една жена не може да се справи с тази работа? — попита Алис, опасявайки се, че е изгубила битката още преди да е започнала.

Давънпорт сви рамене.

— Вие очевидно се справяте. Макар че никога не съм чувал за жена управител, едва ли е голяма рядкост жена да ръководи имение, което е наследила.

— Тогава защо ще искате да се отървете от мен?

Той допи уискито си и се наведе напред, за да си долее още малко. Но вместо да й отговори, я попита:

— Омъжена ли сте? Или сте вдовица?

— Не съм омъжена, но какво значение има това? — Алис вече едва сдържаше яростта си.

— Преди всичко сте прекалено млада за тази длъжност, дори и да бяхте мъж. А фактът, че сте неомъжена, може да даде повод за клюки, особено когато собственикът е ерген.

Алис се втренчи слисано в него. От всичко, което Давънпорт можеше да й каже, това най-много я порази.

— Един прелъстител се е загрижил за благоприличието?

Той се изсмя шумно, като чу шокирания й глас. Смехът му смекчи строгостта, доскоро изписана по лицето му.

— Имам чувството, че моята репутация ме е изпреварила и тук. Толкова ли е немислимо един прелъстител да има някакви норми за прилично поведение?

От стеснение Алис се изчерви като божур. Да го нарече прелъстител в лицето беше непростимо нахалство. Слава богу, че той реагира така развеселено, без да се обиди.

— Не мога да си представя — поде младата жена предпазливо, — че моят пол ще предизвика неодобрение или притеснение у някого. Аз съм на трийсет, едва ли мога да мина за невръстно момиче и от четири години се занимавам с тази работа. Всички в тази част на Дорсет са свикнали с мен.

— Аз не съм свикнал с вас — заяви той безцеремонно. — Очевидно е от начина, по който говорите, че сте достойна и уважавана жена — порода, която ми е почти напълно непозната. Ще се наложи да се срещаме редовно, ако ще работите за мен. Но не съм склонен през цялото това време само заради вашето присъствие да си налагам ограничения за това, което говоря.

Тя сви рамене.

— След четири години работа с какви ли не работници едва ли нещо може да ме шокира. Дръжте се с мен като с мъж. — Не можа да се сдържи и додаде: — Вероятно така ще е по-безопасно за самата мен.

Той само стисна устни.

— Звучи сякаш очаквате от мен да се нахвърля на всяка жена в имението.

— Ще го направите ли? — изгледа го тя предизвикателно.

— Не и ако съм трезвен — отвърна той безцеремонно.

На Алис й се искаше разговорът да не беше поел в тази посока. Надяваше се Реджиналд Давънпорт да не остави след себе си в графството цяла върволица от незаконни деца, но ако смяташе да го направи, тя нямаше как да го спре.

За щастие той смени темата.

— Може ли да ми обясните как станахте управител, госпожице Уестън?

Алис сведе поглед към чашата, която още стискаше в ръцете си.

— Започнах като гувернантка в едно имение наблизо, собственост на госпожа Спенсър, вдовица, която имаше проблеми със своя управител. Аз съм… израснала във ферма и можех да й помогна с полезни съвети. Накрая тя уволни своя управител и ми възложи неговите задължения.

— Разбирам. — Докато отпиваше от уискито си, я наблюдаваше безизразно над ръба на чашата си. — А как се озовахте в Стрикланд?

Алис се поколеба, докато търсеше най-подходящите думи.

— Госпожа Спенсър знаеше, че скоро ще умре, а племенникът на съпруга й, който щеше да наследи имението, нямаше да ме задържи на работа. И когато се оваканти мястото за управител на Стрикланд, тя ми предложи да кандидатствам за тази служба. Даде ми отлични препоръки и успя да убеди неколцина от земевладелците в околността да я подкрепят. Всички те си мислеха само какъв номер ще погодят на граф Уоргрейв. Тук никой не харесва богатите земевладелци, на които кракът им не стъпва в имотите им. И заради препоръките ми секретарят по стопанските дела на граф Уоргрейв ме назначи, без дори да ме е видял. Под моето ръководство нещата в имението вървяха доста добре, така че нямаше поводи да се усъмнят в способностите ми.

Госпожа Спенсър бе поискала цена за услугата си: след смъртта й Алис да стане настойница на племенницата и двамата племенници на старицата. А Алис нямаше нищо против да се грижи за бившите си възпитаници. Обаче не се реши да спомене за това пред новия си работодател. Ситуацията и без това вече бе достатъчно сложна.

Давънпорт се намръщи, вперил поглед във върховете на ботушите си, докато размишляваше за нейното бъдеще. Тя го изгледа тревожно, но бе невъзможно да отгатне мислите му.

Тишината бе нарушена от влизането на коняря в кабинета.

— Какво има, Бейтс? — попита го Алис.

— Извинете ме, лейди Алис, но мисля, че трябва да се постави шина на единия от конете, теглещи плуга. — Въпросът беше отправен към нея, но неприкрито любопитният поглед на коняря бе насочен към новия собственик.

— Сложи му бандаж със студена вода — нетърпеливо заповяда Алис. — По-късно ще го погледна. Има ли още нещо?

— Не, госпожо — промърмори Бейтс и бавно се изниза от кабинета.

— За всичко ставащо в Стрикланд ли се обръщат към вас? — Давънпорт повдигна учудено вежди.

— Разбира се, че не. Това беше просто извинение да огледа отблизо новия собственик. Сега всички тук изгарят от любопитство. В края на краищата вие имате властта да назначавате или да уволнявате всеки един работещ в имението.

Алис остана доволна да види, че думите й леко го изненадаха. Добре, колкото повече се замисляше върху новите си отговорности, толкова по-добре. Съдейки по вида му, явно беше от хората, които досега са имали съвсем бегло понятие от думата отговорност.

Със сардонична усмивка той отново върна разговора към нейната особа.

— Лейди Алис? От коя благородна фамилия произлизате, за да сте заслужила тази титла?

— Това е нещо като прякор. Веднъж някой ме нарече лейди Алис и обръщението остана. Предполагам, че е заради властните ми маниери — побърза да добави, леко смутена от изпитателния му поглед.

Реджи се усмихна при това нейно обяснение.

— Лейди Алис. Отива ви. И аз ли да ви наричам така или предпочитате обръщението „госпожица Уестън“?

— Както желаете, господин Давънпорт — отвърна младата жена, като дори се постара да прозвучи като послушен служител, макар че стомахът й се разбунтува. Отпи още малко от уискито, с надеждата да го успокои.

Продължиха да отпиват от уискито в мълчание. Давънпорт се задълбочи в мислите си, но накрая Алис не можа да издържи на напрежението и попита:

— Е?

— Е? Какво? — вдигна поглед той.

Тя вирна брадичка, разгневена, задето той се преструваше, че не разбира за какво го пита.

— Ще ме уволните ли?

— Преди да пристигна тук, реших да не правя никакви промени, докато не се запозная по-отблизо с обстановката. — Изгледа я внимателно през полупритворените си клепачи. — Ще бъде ужасно неудобно да имам за управител жена, но изглежда тук всички много ви ценят. И тъй като се справяте с тази работа, ще е глупаво да ви освободя поради причина, заради която не сте виновна и която очевидно не ви пречи да изпълнявате задълженията си.

Алис въздъхна, почти замаяна от връхлетялото я облекчение. Наистина не бе очаквала такова разумно отношение от мъж, водещ толкова разпуснат живот.

Сякаш прочел мислите й, той свъси сурово гъстите си вежди и поде:

— Засега ще ви задържа, но искам две неща да са напълно ясни. Първо, възнамерявам да се съобразя с искането ви и ще се държа с вас като с мъж, така че не искам да слушам каквито и да били изблици на стара мома заради грубия ми език и несдържаното ми поведение.

Той изчака, докато тя му кимна в знак на съгласие, преди да продължи:

— И второ, през последните четири години вие сте управлявали Стрикланд, с власт над всеки и всичко в имението, като сте били отговорна само пред един лондонски адвокат, който никога не е посещавал тази собственост. На практика вие сте били собственикът. Но сега Стрикланд е мой имот. Ако ви кажа да засеете портокалови дръвчета насред пасището с напоителните вади, ще го направите. Ако поискам работниците да издълбаят саксонски кон върху варовиковия склон на хълма, ще дадете съответните заповеди. Ако искам овцете да са розови, ще наредите да ги боядисат.

Остави чашата си на бюрото и се наведе напред, за да наблегне на думите си. Лицето му изведнъж стана много строго.

— Склонен съм да изслушвам съветите ви относно поддържането на имението, тъй като имате много повече опит от мен. Но след като веднъж взема някакво решение, ще очаквам да го изпълните, без да ми задавате повече въпроси. Вече не сте пълноправна господарка на имението. Ще разполагате само с властта, която аз ви предоставя. За вас промяната не е на добро. И не очаквам да я харесате, но очаквам да я приемете цивилизовано и с разбиране за бъдещето ни сътрудничество. Но ако не можете, по-добре ще е да си тръгнете още сега.

Алис се взря в студените му синьо-зелени очи и осъзна, че никак не е трудно да намрази Реджиналд Давънпорт. До днес единствената й тревога бе дали няма да я уволни веднага. Ала сега, след като бе преодоляла първото препятствие, се оказа, че занапред ще й бъде още по-трудно.

Новият й работодател бе пристъпил направо към сърцевината на нейната дилема с доста обезпокоителна проницателност. От години тя управляваше Стрикланд като свое феодално владение. Благодарение на поста си и на това, че се държеше като просветен монарх, никой не оспорваше заповедите й и тя се гордееше с постигнатото от нея. Ала ето че сега той недвусмислено й заявяваше, че с нейното царуване е свършено. И че отсега нататък ще бъде само един служител, точно какъвто бе и най-неопитният новак сред ратаите на полето.

За Алис бе в природата й да командва, но подчинението никак не й се удаваше. За нещастие нямаше избор. Никъде другаде нямаше да намери по-добра работа.

— Е? — подкани я той, когато мълчанието й се проточи прекалено дълго.

Младата жена преглътна с усилие, за да потисне негодуванието си, и хладно процеди:

— Приемам условията ви, господин Давънпорт.

Той й се усмихна с ленива чаровност, което беше в удивителен контраст спрямо държанието му от преди малко.

— Може да ги приемате, но сигурно ви се иска да ме накълцате на парчета. — Изправи се на крака и сведе поглед към нея. — Не ми пука какво си мислите за мен, стига да си вършите добре работата и да не се цупите. Съгласна ли сте?

Алис също се изправи. След миг на колебание му протегна ръка с неохотно уважение.

— Съгласна съм.

Ръката му се оказа твърда и силна, а не мека и отпусната като на повечето от лондонските джентълмени. След като се уговориха да се срещнат на следващата сутрин за обиколката из имението, той взе от нея счетоводните книги за последните шест години и ги отнесе в господарската къща, за да ги прегледа обстойно.

След като новият господар на Стрикланд си тръгна, Алис се отпусна в стола с въздишка. Все още имаше работа, поне засега. Но вече бе изправена пред сериозния въпрос дали ще може да работи за Реджиналд Давънпорт, без да й се наложи да го убие.

 

 

След като оцеля от мъчението, на което я подложи новият собственик рано сутринта, вечерта на Алис й се наложи да изтърпи разпита на своите повереници. Тя изчака да седнат край масата за вечеря, преди да обяви:

— Днес господин Давънпорт пристигна от Лондон.

Посрещна я хор от възклицания. Мередит се извърна толкова рязко, че златистите й къдрици се люшнаха около лицето й.

— Лейди Алис! — възкликна обвинително. — Защо не ни каза по-рано?

Петнайсетгодишният й брат Питър запита нетърпеливо:

— И колко дълго ще остане?

Уилям, седемгодишният изтърсак в тяхната фамилия, преглътна набързо парчето от пудинга и извика:

— Разкажи ми за конете му!

При всичките тези искания на Алис не й оставаше нищо друго, освен да се усмихне мило. И тримата Спенсър я гледаха с очакване, настръхнали от любопитство. Дори и Атила с оживление следеше какво става, макар в неговия случай интересът му да се дължеше само на надеждата да получи нещо за ядене.

— Исках първо да се нахраните, преди да ви съобщя новината, защото знаех, че после няма да има спокойствие. А сега да отговоря на въпросите ви. Не зная колко дълго ще остане, но ми се струва, че засега тук му харесва. Язди великолепен черен жребец. Има двуколка. Освен това ще доведе още няколко коня за лов. Ако те са добри само наполовина колкото жребеца му, Уилям ще попадне в конския рай.

Уилям, който също като сестра си имаше златисторуси коси и слънчев характер, ахна възторжено. Но Мери не бе забравила за най-голямата тревога на Алис и затова попита предпазливо:

— А той няма ли нищо против да има жена за управител?

Алис се поколеба, като си припомни онова мургаво, язвително лице.

— Има, но реши да пренебрегне този ми недостатък, поне засега.

— Иска ми се да се срещна с него — изрече Питър замечтано. — Трудно е да си представиш в Дорсет да се появи такава наистина видна личност.

Алис го изгледа замислено. За разлика от русите си, крайно разумни роднини, Питър имаше кестенява коса и замечтан, още незрял, някак си ученически маниер. Въпреки че амбициите му бяха насочени към църквата, той се интересуваше много и от светския живот в Лондон. Също като брат си и сестра си, Питър беше забележително щастливо и уравновесено момче, макар да бе осиротял толкова малък. Но сега беше във възрастта, когато имаше нужда от бащинско напътствие, което Алис не можеше да му даде. Никак нямаше да е трудно за Питър да се възторгне от новия собственик на Стрикланд.

Затова, с надеждата да затъмни поне отчасти блясъка на Давънпорт, тя заговори обезсърчаващо:

— В Лондон може да е видна личност, но тук е най-обикновен провинциален джентълмен.

— Той е член на клуба „Четирите коня“ — заяви Питър, без да се смути. — Освен това се говори, че е един от най-добрите боксьори в Англия. И ако искал, дори е можел да стане шампион в професионалната лига.

Алис въздъхна. Четирите й години като настойница я бяха научили, че понякога е невъзможно да пренасочиш посоката на мисълта на младежите. Нищо не можеше да намали възторга на Питър.

— Красив ли е? — Въпросът, естествено, бе зададен от Мери.

Алис изгледа момичето с тревожно опасение. Макар че Мередит притежаваше вродено умение да се справя с младите си обожатели, не можеше да се мери с прелъстител като Давънпорт. На Алис й се искаше да ги държи далеч един от друг, но за целта Стрикланд бе твърде малко имение.

— Не, не е красив, а и е достатъчно възрастен, за да ти бъде баща — отвърна хладно.

Почувства се неудобно, защото много добре знаеше, че думите й не отговаряха напълно на истината. Със сигурност Давънпорт не беше Адонис, но притежаваше сексуален магнетизъм, който едновременно привличаше и ужасяваше жените. Добре поне, че приемната й дъщеря не се ужасяваше толкова лесно.

Мери подпря лакът на масата и отпусна брадичка върху дланта си.

— Той ще е доста самотен в онази голяма къща. Трябва да го поканим на вечеря.

— След като местните земевладелци научат, че е превърнал Стрикланд в своя резиденция, ще получи достатъчно покани, така че няма да скучае. Давънпорт сега е собственик на голямо имение, а в околността има достатъчно неомъжени дъщери на богаташи, за да си осигури незабавен достъп до обществото им, стига да не извърши нещо твърде възмутително — заяви Алис с цинична откровеност. — Освен това отлично знаеш, че не е благоприлично да каним на вечеря работодателя ми.

Мери се усмихна закачливо.

— Това не е имение с нормален управител.

— Не е — призна Алис, — но това не означава, че ще общуваме като равни с Давънпорт. Ще бъде както неподходящо, така и неудобно.

Като пренебрегна забележката на настойницата си, също както Питър преди малко, Мери продължи да говори все така замечтано:

— Винаги съм се чудела как ли изглежда един прелъстител.

— Мередит, подобен разговор е напълно неуместен — скастри я вбесената й настойница. — Не желая никой от вас да досажда на господин Давънпорт. И повече никакви приказки за конете му, нито за спортните му занимания, нито за светския му живот. Разбрахте ли ме?

Но можеше да си спести приказките. В спокойно имение като Стрикланд един елегантен непознат мъж неизменно щеше да се превърне в обект на много слухове и любопитство. Единствената утеха на Алис бе мисълта, че Давънпорт изглеждаше твърде нетърпелив и погълнат от себе си, за да си губи времето с развращаването на момчетата.

Обаче с Мередит положението беше съвсем различно. Красотата й привличаше мъжете както медът осите. Все пак местните ергени се отнасяха с уважение към нея, но Давънпорт идваше от напълно различен свят. Мери се справяше така умело с тукашните си ухажори, че можеше и да не осъзнае колко е опасно да си играе с огъня, докато не се опари. Което означаваше, че Алис трябваше да държи Давънпорт по-далеч от момичето, като в същото време не му дава поводи да недоволства от работата й на управител.

Не беше нужно да си пророк, за да предвидиш появата на буреносни облаци на хоризонта.

 

 

Реджи прекара вечерта в преглеждане на счетоводните книги на имението, като ги разпръсна върху масата в библиотеката. Вече наближаваше полунощ, когато затвори последната. Изправи се, протегна се, после взе чашата си с бренди и закрачи край високите стъклени врати. Градините, които през деня му се сториха занемарени, сега, на бледата лунна светлина изглеждаха красиви. Целият пейзаж му беше странно познат. Явно старият морски капитан, който дълги години бе обитавал къщата, бе внесъл толкова малко промени, че Реджи подозираше, че ако отиде в старата си спалня, щеше да я завари в точно същия вид — с книжките по рафтовете и другите му детски съкровища.

Както и да е, нямаше намерение да доказва предположението си. И без това вече бе достатъчно изнервен.

Къщата го посрещна приветливо, ала сякаш бе обитавана от призраци. Той почти очакваше да се сблъска с някой от членовете на семейството си. Предполагаше, че това натрапливо усещане щеше да отмине с течението на времето. Дано наистина станеше така, иначе нямаше да може да живее тук.

Отпи солидна глътка от брендито. Стрикланд можеше да се окаже за него непоносимо място за живеене. С какво, за бога, се занимават вечер местните хора? Тук би могъл да умре от скука.

Но въпреки лошите си предчувствия, Реджи не можеше да се отърси от мрачното усещане, че вече не би могъл да се върне към предишния си живот. Мислено бе изгорил всички мостове, като пристигна тук. Животът му бе кух в сърцевината си. Единственият въпрос бе с какво да запълни тази празнота.

Ако не се брои брендито.

Взе свещника и слезе на долния етаж. В музикалната стая се влизаше откъм всекидневната. Старото пиано още си стоеше там, самотно и величествено.

Остави свещника върху блестящия махагонов капак, седна на скамейката и изсвири няколко акорда за проба. Звуците се понесоха във въздуха, развалени от няколко неверни тона. Трябваше да поръча да акордират пианото.

Пръстите му бяха сковани, отвикнали да свирят. Откога не бе сядал зад пиано? От години. Майка му го беше учила да свири на същия този инструмент. Той обичаше тези уроци. Веднъж тя му каза, че ако продължава да учи и репетира усърдно, някой ден би могъл да стане превъзходен пианист.

Тази възможност бе една от многото, които той бе пропилял, след като напусна Стрикланд. Все пак, макар да не бе ходил повече на уроци, през годините се случваше да посвири, когато видеше пиано и наоколо нямаше кой да го чуе. По едно време и това престана да прави. Кога се случи това? Преди три години? Или преди пет? Преди да започне да се напива дотам, че нищо да не помни. Защо бе позволил нещо толкова важно да му се изплъзне?

Повдигна седалката на скамейката пред пианото и извади нотните страници, оставени най-отгоре. Оказаха се соната от Бетовен. Може би самият той ги бе оставил тук преди почти трийсет години. Отново си каза, че морският капитан очевидно нищо не бе променил тук.

Без да обръща внимание на странната ситуация и на остарелите нотни страници, той започна да свири сонатата. Можеше да се окаже, че усъвършенстването на музикалните му умения щеше да успее донякъде да запълни празнотата около него. След половин час пръстите му сами започнаха да си припомнят това, което мозъкът му до голяма степен бе забравил.

Когато свърши, вдигна свещника и продължи среднощната си разходка, докато стигна до всекидневната. Спря се на прага. В цялата къща тази слънчева стая бе една от най-приятните. Това бе любимото място за усамотение на майка му, но самият той никога не се бе чувствал удобно тук. А сега, през нощта, в отсъствието на майка му, от вида на празната стая косъмчетата на врата му настръхнаха. Останалите призраци в Стрикланд бяха дружелюбни, но не и духът, обитаващ тази стая.

Присмя се на прекалено буйното си въображение, върна се в библиотеката и се отпусна в любимото кресло на баща си. По ръст и телосложение много приличаше на него, а креслото бе изработено точно по мярката на баща му. Взе в лявата си ръка чашата с бренди и се замисли за това, което бе свършил днес.

Имайки предвид старанието й, с което бе поддържала къщата обитаема, бе предложил на госпожа Хералд да остане на постоянна работа. И тъй като не бе настоял тя да нощува в къщата, жената бе приела с радост предложението му. Освен това госпожа Хералд му препоръча няколко момичета за прислужнички и помощнички в кухнята. Реджи предполагаше, че всички бяха нейни роднини, но нямаше нищо против, стига да си вършеха добре работата.

Моли Барлоу, пълничка, приятна на вид вдовица, малко над четирийсетте, снаха на госпожа Хералд, бе доказала недвусмислено, че е добра готвачка, така че той реши да остави и нея за постоянно. През следващите два дни тя и най-малкото й дете щяха да се пренесат в стаите за прислугата. Реджи я бе огледал с интерес, но нямаше да се приеме добре, ако вкараше в леглото си слугините. Трябваше да си потърси жени другаде, може би в Дорчестър.

Или пък можеше да покани Челси да му погостува. Засмя се при мисълта как ще реагират местните. Някои от мъжете в околността дори може би я познаваха, след като тя държеше един от най-добрите публични домове в Лондон. Ако тя останеше в Стрикланд, той със сигурност щеше да изпадне в немилост пред дамите от местната аристокрация и така щеше да пресече в зародиш евентуалните им брачни домогвания.

Веселото му настроение помръкна и той уморено прокара ръка през тъмната си коса, когато мислите му се насочиха към невероятния му управител. Не се тревожеше наистина, че нежните ушенца на лейди Алис ще се зачервят от грубия му език. Истинската опасност беше, че щеше да му е много трудно да държи ръцете си далеч от проклетата жена. Макар Реджи да имаше богат опит с широк кръг от жени, привлекателната и висока Алис, с дълги крака и пищни форми можеше да го превърне в размекнат глупак. Особено ако се обличаше както този следобед — краката й веднага привличаха вниманието. Но и цялата й фигура бе също толкова съблазнителна.

При други обстоятелствата тя можеше да се окаже истинска находка за него, но по време на разговора им той коригира първоначалното си впечатление. Младата жена може и да не беше от най-срамежливите, но със сигурност беше девствена.

Въпреки необичайното й облекло и занимание, в нея се спотайваше властната душа на гувернантка. Не бе успяла да прикрие силното си неодобрение от персоната му. Не че Реджи я обвиняваше за това. Самият той щеше да се вбеси, ако с години е управлявал някое имение и накрая внезапно бъде отстранен. В нейния случай гневът се допълваше от презрението й спрямо онези мъже, към които спадаше и новият собственик.

Много по-просто щеше да бъде да се отърве от нея, но не му се щеше да я прогони. Тя бе стигнала до сегашното си завидно положение само благодарение на щастливата случайност и надали щеше да намери другаде подобна служба. Което щеше да бъде едновременно крайно неприятно и несправедливо, защото проверката на счетоводните книги бе доказала, че жената притежава истински талант за тази работа, граничещ направо с гениалност.

Реджи винаги бе умял да борави сръчно с числата, а счетоводните книги му бяха разкрили една доста интригуваща история. Предишният управител е бил уволнен от икономическия помощник на Уоргрейв заради злоупотреби. Но след като госпожица Уестън поела работата, приходите от имението веднага се увеличили просто заради съвестното водене на счетоводството.

А след това започваше да става още по-интересно. През първите две години под ръководството на лейди Алис приходите нараснали доста, но печалбите били изхарчени за значителни капиталови разходи. През последните две години обаче тези разходи се изплатили благодарение на рязкото увеличение на приходите. Много от разходите не бяха пояснени подробно в счетоводните баланси. Имаше само някакви загадъчни вписвания, за които трябваше да я разпита.

Отново напълни чашата си с бренди. Облегна се по-удобно на стола, замислен за великолепното тяло на тази жена и за това как си губеше времето като стара мома, отдадена само на работата си. Ако беше толкова млада, колкото изглеждаше, можеше да има известна надежда да я научи на това, което досега е пропуснала. Но тъй като тя бе достигнала вече зрялата възраст на трийсетте и все още беше девствена, войнствено настроена срещу похотливите мъже, поведението й надали щеше да се промени.

Реджи въздъхна и отново отпусна глава на облегалката на стола. Не се съмняваше в способността си да контролира нагона си, когато бе трезвен, но ако тя разхождаше наоколо красивото си тяло, когато е пиян, държанието му можеше да прескочи границите на благоприличието. А наистина нямаше нужда от още причини, за да се презира.

Е, ако през деня оставаше трезвен, нямаше вероятност да се сближи много с управителя си, така че добродетелността й нямаше да бъде застрашена. Сега обаче беше изпил толкова бренди, че ако в момента лейди Алис беше тук, като нищо можеше да забрави, че е джентълмен по рождение и да й направи най-неприличното предложение. Тогава тя щеше да му издърпа яко ушите, а на него щеше да му се наложи да си търси нов управител.

Засмя се и отнесе гарафата с бренди в спалнята си. В сегашното му настроение много по-забавно бе да си фантазира какво би могло да се случи, ако тя не му издърпа яко ушите.