Мери Джо Пътни
Прелъстителят (19)

Глава 18

Свещениците имаха право — наистина съществуваше ад. Перспективата за адските пламъци обаче не изглеждаше чак толкова ужасяваща, тъй като тези убийствени пристъпи на гадене, болката и тъмната, дълбоко загнездената депресия бяха по-мъчителни изтезания от всичко, което някой средновековен богослов би могъл да измисли.

Реджи се размърда леко, но сетне застина. Главата му заплашваше да се пръсне. Единственото хубаво на това да си жив, бе увереността, че ако се следва естественият ход на нещата, накрая щеше да се почувства по-добре. Веднъж бе прочел някъде, че пиенето било идеалният пуритански порок, защото при него сам си налагаш наказанието. Замисли се колко дяволски несправедливо е, че и тези, които в никакъв случай не бяха пуритани, също трябваше да страдат толкова жестоко.

Отново му притъмня пред очите. Той се опита да повдигне клепачи, но те сякаш бяха здраво зашити. Блясъкът на светлината прониза мъчително главата и парещите му очни ябълки, а празният му стомах се сви конвулсивно.

Този начин на живот те убива.

Трябва да е издал някакъв звук, защото спокойният глас на Мак достигна до измъчения му мозък:

— Можете ли да изпиете това? Ще ви помогне да се почувствате по-добре.

Мак го подпря с една ръка и Реджи успя да се надигне, за да отпие първата глътка от еликсира. Този път вълшебната напитка съдържаше ябълков сок, заедно с някакви други съставки, включително и няколко капки алкохол. Нервният му стомах започна да се успокоява.

— Кое време е? Случи ли се нещо, за което трябва да знам? — попита с прегракнал глас, стиснал очи.

— Вече е почти пладне. Господин Маркам си замина рано тази сутрин, като изказа съжалението си, че не може да изчака до по-късно, за да се сбогувате. — В гласа на прислужника се прокрадна лека ирония. — Младият Уилям пита за вас, каза, че сте имали уговорка да яздите заедно тази сутрин, но аз го осведомих, че сте неразположен.

Реджи простена, като си припомни, че бе обещал на момчето да яздят по полето. Е, трябваше да се отложи за някой друг път.

— Какво се случи снощи?

— Трябва да попитате лейди Алис за това — отвърна Мак невъзмутимо. — Не е моя работа да коментирам.

Стомахът на Реджи се надигна отново, докато се опитваше да си припомни какво се бе случило с Али. В мозъка му имаше бяло петно; последното, което си спомняше, бе как Джулиан се прозява и му пожелава лека нощ. Дали Али е слязла на долния етаж? Или, да не дава бог, той е нахълтал в спалнята й? Какво се е случило, по дяволите? Изпълнен с лошо предчувствие, Реджи попита:

— Къде е лейди Алис?

— Работи някъде в имението. Взе си хляб и сирене и каза, че през целия ден ще бъде навън.

Господарят на Стрикланд се надигна с върховно усилие и седна в леглото. Сведе леко глава и зачака светът да спре да се върти пред очите му.

— Донеси ми малко уиски.

— Няма ли да е по-добре да изпиете едно кафе? — предложи Мак. — Приготвил съм една кана, ето я тук.

— Тогава ми налей една чаша, но капни малко уиски в нея.

— Не мисля, че е добра идея — усъмни се Мак.

— По дяволите, просто направи това, което ти казвам!

Реджи рядко повишаваше тон, затова Мак много добре знаеше, че е по-добре да отстъпи. След две минути голямата чаша с димящо кафе, щедро подправена с уиски, беше в ръцете на Реджи. Той изгълта кафето до дъно, въпреки че опари езика и устата си.

Щом усети ефекта от уискито, се почувства по-добре. Изправи се на крака и се заклатушка към мивката. Помогна му и студената вода, с която наплиска лицето си. Но ръката му трепереше твърде силно, за да се обръсне. Остави тази грижа на Мак.

След още две чаши кафе с уиски най-после започна да се успокоява. Най-тежката фаза бе преминала. Без да обръща внимание на тревогата, изписана по лицето на верния си прислужник, Реджи се преоблече в чисти дрехи за езда и тръгна към конюшнята, като през това време се мъчеше да отгатне къде може да е сега лейди Алис. Дали продължаваше стригането на овцете? Не си спомняше какво бе запланувано за днес. Но не можеше да се отърси от лошото си чувство за изминалата нощ, а предложението на Мак да попита лейди Алис какво се бе случило, не вещаеше нищо добро.

Със сигурност не би могъл да я нарани, независимо колко е бил пиян, нали? Тя трябва да е добре, иначе не би излязла да язди.

Физическото нараняване не е единственото и дори не е най-лошото нараняване.

Реджи поклати глава, за да прогони вътрешния си глас, но тутакси съжали, тъй като главата му отново се замая. Трябваше да изпие повече уиски, за да се съвземе.

Какво всъщност те докара до това състояние?

Изруга под нос и отвори вратата на конюшнята. Конярите бяха отишли да обядват, така че наоколо нямаше жива душа. Докато очите му се адаптираха към полумрака вътре, слухът му бе поразен от внезапното, оглушително силно изцвилване на разбеснял се кон.

Закова се на място. Звучеше като жребеца му Буцефал, но какво би могло да раздразни толкова много коня?

В следващия миг към цвиленето се присъедини остър писък на дете.

Уилям. О, господи, Уилям, който винаги се бе възхищавал на жребеца. Колко пъти Реджи му бе повтарял, че характерът на коня е непредвидим. Но хлапето явно бе пренебрегнало предупрежденията му.

Забрави за физическите си страдания и се втурна към големия бокс на жребеца в далечния край на конюшнята. Към цвиленето на коня и писъците на детето се добави и оглушителният тропот от тежки копита, заплашващи да строшат дъските на бокса.

Реджи стигна до бокса и погледна през ниската врата. Видя Уилям, сгушен в ъгъла, свил на топка дребното си тяло, вдигнал уплашено ръце в отчаян опит да предпази главата си от копитата. Наполовина заровен в сеното стърчеше един морков, донесен от момчето като подарък за жребеца, който сега цвилеше така бясно, че чак стените вибрираха. Буцефал се извисяваше над Уил с всичките си триста килограма от смъртно опасна конска плът, размахващ копитата си със стоманени подкови.

Жребецът спусна надолу копита, като едното се блъсна в стената съвсем близо до главата на Уилям, а другото леко закачи ръката му. После разбеснелият се кон отново се изправи на задните си крака. Реджи грабна облегнатата на стената вила и се втурна в бокса, като крещеше с все сила, за да отвлече вниманието му от детето.

Твърде бесен, за да познае единствения мъж, комуто се подчиняваше, Буцефал се завъртя и се нахвърли върху него. Реджи се отбраняваше с вилата, като се опитваше да не го нарани прекалено много, но дори и така рискуваше да осакати завинаги коня.

Вилата потрепна в ръката му, когато тежкият преден хълбок на коня се блъсна в острите зъби и от него бликна кръв. Буцефал отстъпи назад и Реджи изкрещя:

— Уилям, бягай навън!

Момчето се промъкна през бокса и изскочи от вратата. Реджи изчака Уилям да се отдалечи на безопасно разстояние, сетне също побягна от бокса, като затръшна двете половини на вратата и спусна резетата. Побеснелият кон продължи да цвили обезумяло и да блъска с копита стените. Реджи си каза мрачно, че Буцефал можеше и сам да се нарани смъртоносно, дори и раните от зъбците на вилата да не бяха опасни.

Облегна вилата на стената и се обърна към Уилям, който не изглеждаше да е пострадал, макар че се тресеше от страх. Момчето вдигна единия си ръкав към очите си, за да избърше сълзите си.

Ужасът, който Реджи изпита заради безопасността на Уил, в комбинация с гаденето от махмурлука и страха, че може да е принуден да убие любимия си кон, му дойдоха в повече. Изцяло загубил контрол върху действията си, той сграбчи слабичките рамене на Уилям и силно го разтърси.

— Проклет малък идиот! Знаеш ли какво направи с непокорството си? Може да се наложи конят да бъде убит. Трябваше да го оставя да смачка черепа ти с копитата си!

Сетне, когато ръката на Реджи се сви в юмрук, времето и пространството сякаш се разпиляха в калейдоскоп от откъслечни образи. Пред него беше Уилям, с пребледняло лице и тресящ се, повече изплашен от Реджи, отколкото от коня преди малко. Ала в същото време сякаш той самият бе това чернокосо момче, по-малко, но също толкова ужасено. Безкрайното конско цвилене се превърна в писък на жена, а мъжът не беше Реджи, а друг мъж, със същия ръст и също изпаднал в пиянски бяс.

Вълна от главозамайваща паника и истеричен страх заля Реджи, погълна го и го запрати върху острите като нож скали на спомените. С ужас осъзна колко малко му оставаше да удари Уилям с опасно голямата си сила на зрял мъж.

Пусна момчето и се изправи, замаян и невиждащ. Пред очите му не беше конюшнята, а утринният салон на майка му — място, което той винаги бе избягвал, без да може да си обясни защо. Беше преди цял човешки живот и родителите му се караха заради пиянството на баща му, един от безкрайната поредица от скандали. Майка му плачеше и повтаряше, че съпругът й трябва да напусне Стрикланд и никога повече да не се връща обратно, че няма да му позволи да наранява децата й. Пиян и вбесен, баща му ругаеше жена си. Но после се разбесня още повече.

Реджи бе притичал, изплашен от крясъците. В паметта му завинаги се бе запечатала една картина — силуетите на родителите му пред прозореца и силната ръка на баща му, застинала в мига, след като бе ударил жена си по главата. Как е могъл Реджи да забрави този образ, толкова отчетлив и ясен, криещ безкрайна агония в себе си?

Но и как би могъл да понесе този спомен?

Тогава беше малък, на три или четири, но не се бе поколебал. Като чу писъка на майка си, като чу ужасния удар по главата й и изхрущяването на костите й, той се втурна към баща си, закрещя в неистов пристъп на детски бяс, заразмаха малките си юмручета и се вкопчи в крака на баща си, риташе и хапеше, опитвайки се да стори всичко, което бе по силите му, за да защити майка си.

Много пиян, обезумял от алкохоли, баща му го грабна за раменете, вдигна го във въздуха и злобно го захвърли. Краткият полет му се стори много бавен, почти безметежен. Не го заболя, когато се удари в стената, макар че чу изхрущяване и усети пронизваното от счупените кости, преди да се свлече на пода. Очите му бяха отворени, но не можете да помръдне, нито да почувства нещо.

Като че ли духът му се отдели от тялото му и заплува унесено над суматохата. Видя как майка му изкрещя, после се свлече на колене и пое в прегръдката си прекършеното телце на сина си. Той повярва на думите й, когато тя извика, че съпругът й е убил техния син, защото сигурно трябва да бе мъртъв, за да вижда и чува, без да може да се помръдне.

Тогава, след рязко разтърсване, се върна в тялото си. Усети трескавата прегръдка на майка си, отчаяно биещото й сърце под меките й гърди, приятния аромат на любимия й парфюм от рози. Спомни си с мъчителна яснота безумно леещите се сълзи на майка му, гневното изражение на баща му, докато крещеше, че не искал да направи това, че станало случайно, че тя трябвало да му повярва, че не искал детето им да пострада. Спомни си още жестоките като острие на бръснач ярост и отвращение, които изпълниха стаята. Докато потъваше в прегръдката на мрака, отнасяше със себе си спомена за ужасените лица на родителите си. Съвсем ясно си припомни как тогава си каза, че не трябва да умира. Макар че още бе прекалено малък, за да може да го изрече с думи, той инстинктивно разбра, че смъртта му завинаги щеше да раздели родителите му, за да изолира баща му в един безкраен ад, за който няма да има опрощение.

Когато дойде на себе си, Реджи стоеше пред стената на конюшнята, втренчен невиждащо в нея. Обзет от агонията на отчаянието, стисна дясната си ръка в юмрук и удари стената с цялата си сила, след което заудря отново и отново в безпомощен опит да изтрие спомените и мъката.

Трескавата болка от ударите обхвана дланта му и се разпростря в китката и ръката му. Но за него беше добре дошла, сведе поглед и видя ожулената кожа по кокалчетата си и капките кръв, стичащи се между пръстите му. Загледа се нямо в кръвта и се опита да си възвърне крехкия самоконтрол.

Спомни си, че не беше сам. Обърна се към Уилям. По кръглото лице на момчето имаше следи от сълзи. Гледаше Реджи, сякаш досега не го бе виждало, озадачено и изплашено от такова необяснимо поведение на един зрял мъж.

Реджи пое дълбоко дъх, опитвайки се да намери късче здрав разум в объркания си мозък. Сетне коленичи, за да бъде на височината на момчето, и заговори с треперещ глас:

— Ела тук.

След дълго колебание Уилям се приближи. Реджи отпусна ръка върху рамото му.

— Добре ли си?

Уилям кимна предпазливо.

— Съжалявам, че така се разгневих — рече Реджи, приковал поглед в очите на момчето. — Изплаших се конят да не те убие. А после, като видях, че си в безопасност, малко откачих. Беше глупаво от моя страна, но възрастните често вършат глупости. — Това му спечели едно още по-убедително кимване от страна на момчето. — Сега разбра ли защо те предупреждавах да стоиш далеч от Буцефал?

— Да. — Детето преглътна с усилие. — Съжалявам, че причиних такава бъркотия. Аз… аз само исках да станем приятели. Ще пострада ли Буцефал?

— Надявам се, че няма. — Реджи се изправи, вече с по-спокойно изражение. — Върви и доведи главния коняр. Ще видим какво може да се направи.

Уилям изскочи навън, а Реджи отвори предпазливо само горната половина от вратата на бокса. Жребецът беше престанал да цвили и да рита, но още подскачаше нервно. По лъскавата му черна козина бяха избили петна от пот и пяна. Реджи заговори тихо, успокоявайки не само себе си, но и коня.

Когато главният коняр се появи, Реджи вече бе влязъл в бокса, потупваше Буцефал по шията и проверяваше раните му. Не се оказаха дълбоки, макар че щяха да останат белези. Беше засегната и долната става на единия му крак, но изглежда нямаше по-сериозни наранявания.

Реджи остави жребеца в опитните ръце на коняря и се прибра в къщата. Влезе в библиотеката и се отпусна уморено в старото кожено кресло, неспособен повече да сдържа мислите си.

Това беше любимото помещение на баща му, любимото кресло на баща му. Като се отпусна назад със затворени очи, липсващите парчета от мозайката на спомените му си дойдоха по местата. Нищо чудно, че бе забравил всичко до четвъртата си година, както не беше чудно, че Джеръми Стантън не се изненада да го узнае. Кръстникът му беше направил някакъв загадъчен коментар, че несъмнено Реджи ще си спомни, ако има нещо, което си заслужава да знае.

Блокираните спомени се отнасяха до непрестанния страх и скандалите, причинени от пиянството на баща му. Майка му вечно се люшкаше между надеждата и гнева и отчаянието, а Реджи, с детската си чувствителност, усещаше, че нещо никак не е наред.

Макар да обожаваше баща си, той също така се страхуваше от непредвидимите промени в настроението му. Понякога баща му беше страхотен, но друг път трябваше да го избягват на всяка цена. Навикът на Реджи за безкрайни наблюдения и размисли върху поведението на хората водеше началото си още оттогава, когато бе твърде малък и едва ходеше стабилно. Търсеше слабостите им, които да може да използва в своя защита, ако се наложи.

Малко след раждането на по-малкия му брат Джулиъс събитията достигнаха кулминацията си в последния страховит скандал. Ужасен от това, което бе сторил, баща му престана да пие.

Реджи прекара доста време в леглото заради раните си — мозъчно сътресение, счупени ребра, счупено рамо. Изплаши се, когато баща му за пръв път го посети. С покрусено лице той търпеливо се опитваше да си възвърне доверието на сина си — играеха заедно разни игри, помагаше му за уроците, четеше му на глас.

Когато Реджи започна да се възстановява, баща му вече бе пълен трезвеник. Ан Давънпорт не настояваше съпругът й да напусне Стрикланд, след като вече бе спрял да пие, а с времето раните зараснаха и в семейството се възцари хармония. Реджи си спомняше това време като Златната ера. Родителите му бяха щастливи от живота си, от брака си, от семейството си. Дните се нижеха един след друг, изпълнени с много светлина и смях. Роди им се още едно дете, червенокосата сестра на Реджи, която нарекоха Ейми.

По това време Реджи вече бе пораснал и следваше баща си навсякъде из имението, играеше си с по-малките си брат и сестра. И беше заровил всеки спомен от Тъмната ера, която беше преживял.

До днес, когато демонът на мрака го бе подтикнал да нарани едно друго дете. Гърлото и гърдите му се стегнаха при тази мисъл, изплашен както за Уилям, така и за детето, което някога е бил.

Обърна се неспокойно и погледът му попадна върху лежащия на масата до него памфлет. Вероятно някой го бе оставил, за да го прочете.

Вдигна го и прочете заглавието: „Влиянието на силните алкохолни напитки върху поведението на човека“. Отдолу бе отпечатано „Бенджамин Ръш, лекар, Филаделфия, 1784“. Загледа се в памфлета, като се питаше кой ли го е оставил за него тук, а после отгърна първата страница.

Мрачен студ скова сърцето му. На тази страница бе написано „Реджиналд Давънпорт“, от една уверена, мъжка ръка.

За миг се зачуди дали това не е било нещо, което самият той е купил, но после го е забравил. Можеше ли паметта толкова да му изневерява? Огледа подписа и изпусна дъха, който бе сдържал. Почеркът приличаше на неговия, но все пак беше различен. Нали беше кръстен на баща си, значи той е бил първоначалният собственик на този трактат. Очаквал го е в библиотеката през всички тези години. Започна да чете.

Времето течеше неусетно, докато той четеше и препрочиташе, с дълги паузи, през които седеше, втренчил невиждащ поглед пред себе си. Монографията бе кратка, само няколко хиляди думи, но в нея Бенджамин Ръш бе описал с красноречиви и зловещи подробности страничните ефекти от пиянството: от необичайна бъбривост, заядливост и склонност към кавги, до неприлични действия и временна лудост. Не бе пропуснал и всичките междинни състояния.

Лекарят наричаше пиянството отвратителна болест и изброяваше последиците за организма — както непосредствените по време на пиенето, така и дълготрайните. И продължаваше с изводите: Още по-забележително е, че при пиянството се наблюдава определена наследственост, както при семейните и заразните заболявания. Или с други думи: какъвто бащата, такъв и синът.

Силните алкохолни напитки… увреждат паметта, омаломощават способността за разбиране, подкопават моралните устои и принципи. Всичко, което се случваше с Реджи.

Прегледа още веднъж последните страници, където Ръш завършваше трактата си с мрачни прогнози и скръбни коментари относно многото начини, чрез които пиянството разрушаваше живота на хората. Лекарят класифицираше смъртта като една от последиците от тежкото пиянство: но не смърт от пряката намеса на Божията ръка, а смърт чрез самоубийство.

Реджи затвори очи и чу отново предупреждението на вътрешния си глас: Този начин на живот те убива. Сега, когато се бе разкъсало булото, скриващо миналото му, той разпозна този глас като гласа на баща си, Реджиналд Давънпорт старши, който чрез своето пиянство бе стигнал опасно близо до пълното съсипване на своя живот, на семейството си, на първородния си син.

В причудлив изблик на фантазия, Реджи се запита дали баща му следи отнякъде какво се случва с единственото му оцеляло дете, опитвайки се да предпази съименника си от същата склонност към саморазруха. Колкото и да беше невероятна тази мисъл, тя бе сгряваща, единственото положително разсъждение, споходило го през целия този ден.

Но това, което бе най-мрачното и най-неизбежното, бе изводът, че Реджиналд младши се носеше по надолнището на същия безмилостен път, по който бе вървял неговият баща.

Джеръми Стантън беше скептичен относно възможността да ограничи до разумни граници консумацията си на алкохол и даде да се разбере, че пълният отказ от пиене е единственото надеждно решение. Изстраданият съвет на възрастния мъж се оказа верен. Веднага щом Реджи беше изпил първата чаша бренди миналата вечер, трезвите преценки и здравият разум бяха излетели през прозореца, а в резултат се стигна до най-лошото напиване — и най-лошата сутрин — в живота му.

Дългите седмици на трезвеност не бяха помогнали да ограничи пиенето си. Вместо това бе станало още по-лошо. Ако лекарят Бенджамин Ръш бе прав да третира пиянството като заболяване, то това заболяване навярно беше прогресиращо. И единственото лекарство, което Реджи можеше да измисли, бе абсолютното въздържание.

Разтри слепоочията си и се облегна назад в креслото. Искаше му се цялата тази болка и студената, задушаваща депресия да се махнат. Дори и сега желанието да пие беше страстно и неустоимо, като зов на морска сирена. Всяка фибра от тялото му копнееше, молеше, подлъгваше за една-единствена чашка, една-единствена глътка. В бутилката се криеше разковничето за изцелението на болката. Щеше да е толкова лесно да заличи безмилостните спомени, вината, безнадеждността…

Ако искаше да се самоубие, един пистолет щеше да свърши работата по-бързо и по-чисто.

 

 

През целия ден Алис работи с мрачна решителност, за да изтласка от паметта си спомена за пиянските набези на работодателя си и гневната му атака. Пиянството му ставаше все по-лошо. Заради децата и заради нея самата трябваше веднага да се махнат от къщата. Мили боже, ами ако той налетеше на Мери? Изтръпна при тази мисъл.

Прилоша й, като си припомни как се беше държал Реджи снощи. Но още по-лошо бе да осъзнае колко много държеше на него, въпреки недостатъците му и всичко останало.

Остана навън и след часа за вечеря, предпочитайки да бъде сама. Когато се върна, мръсна и преуморена, слънцето вече залязваше и сенките се удължаваха. Влезе в къщата и завари да я очаква цяла делегация. Мери, с измъчени сапфирени очи заради заминаването на Джулиан; неестествено смиреният и сконфузен Уилям; както и Мак Купър, с неразгадаема физиономия. Отсъстваше единствено Питър, който гостуваше на свой съученик.

Алис огледа загрижените им лица.

— Нещо лошо ли се е случило?

— Не е чак катастрофа — отвърна Мери, — но се тревожим за Реджи.

— Да не би пак да е изчезнал? Започна да му става навик — изрече Алис, като се постара да звучи неутрално.

— Не, но през целия ден не е излизал от библиотеката, след инцидента с онзи черен дявол, конят му — рече Купър.

Обзета от тревога, Алис изслуша обяснението на Уилям за това как Реджи отново се бе проявил като спасител, но после едва се сдържал да не извие врата на момчето. Алис можеше да разбере подобен импулс, тъй като и тя понякога го бе изпитвала, но се намръщи, като чу как Уил описа следващото буйство на Реджи — неспирно блъскане по стената с юмрук. Да не би този мъж да полудяваше? Може би е пил непрекъснато през цялата нощ и през целия ден.

Погледна към Купър.

— Ако всички сте толкова загрижени, защо просто някой не отиде да го види в библиотеката?

— Канех се да го направя — отвърна прислужникът, — но тогава вие се върнахте. Може би ще е по-добре, ако вие лично проверите как е той, лейди Алис. — Този път в говора му нямаше дори и следа от акцент.

— Защо пък точно аз? — попита младата жена раздразнено, но Купър срещна погледа й с неразгадаемо изражение. Затова тя се примири уморено, че така е редно, след като години наред бе ръководила всичко и всички в Стрикланд. Следователно и сега на нея се падаше задължението да провери дали собственикът на имението е жив и в добро здраве, както би трябвало да се очаква.

Макар и да бе донякъде иронична, мисълта малко я разтревожи. Със сигурност не бе извършил нещо глупаво, нали?

— Днес той яде ли нещо? — попита загрижено.

Купър и Мери се спогледаха.

— Не, доколкото ми е известно — призна прислужникът.

— Кажи на готвачката да приготви един поднос с храна за двама, както и голяма кана с горещ чай — заповяда тя. — Първо ще се освежа, а после ще отнеса подноса при него.

Нямаше време да се изкъпе и преоблече, но си изми ръцете и лицето. Разпусна косата си, тъй като през днешния дълъг ден главата я болеше от стегнатите плитки. Привърза косата си с панделка и слезе на долния етаж. Прогони загрижените зрители, като им каза, че Реджи няма да излезе от библиотеката, ако го чакат пред вратата.

После взе приготвения от готвачката поднос и влезе в библиотеката. Реджи се бе изтегнал в любимото си кресло, наполовина обърнат към нея. В стаята бе твърде тъмно, за да види лицето му, но дрехите му бяха чисти и спретнати. За щастие, не бе посягал към шкафа с напитките.

— Още ли си сред живите? — попита тихо Алис, след като остави подноса на масата отляво на вратата.

Той извърна глава към нея.

— Чел съм за пингвини, които подскачат по ледените късове във водата, опитвайки се да разберат дали наоколо има акули. Накрая един от тях бива избутан от събратята си в морето. Ако жертвата не бъде изядена, останалите също се гмуркат във водата. Предполагам, че ти си жертвеният пингвин — изрече след продължителна пауза, с дрезгав глас.

Алис не можа да сдържи усмивката си. Очевидно още имаше живот в старото момче.

— В живота си съм била наричана с различни прозвища, но никога не съм била възприемана като жертвен пингвин. Как разбра, че отвън има комитет, който се опитва да реши какво да прави с теб?

— По едно време вратата леко се отвори, много тихо, после отново се затвори.

— След което са решили, че акулата още се спотайва наблизо. — Без да го пита дали иска, Алис наля чай в двете чаши, добави щедро мляко и захар в чашата на Реджи и я сложи в ръката му. Отблизо той изглеждаше доста зле, с неспокоен поглед и посивяла кожа. Той се втренчи в изящната чаша, а тя додаде услужливо: — Това се нарича чай. Хората често го пият. В Англия е лекарство срещу всичко, което те тормози.

Той се усмихна вяло, след което вдигна чашата и отпи голяма глътка.

— В такъв случай трябваше да поръчаш по-голяма кана.

Тя потръпна, като видя ожулените кокалчета на пръстите му. Резултатът от блъскането с юмрук по стената. По-късно трябваше да се погрижи за тези рани. Но засега физическите страдания не бяха толкова важни, колкото душевните. Алис остави подноса до него, настани се на стола от другата страна на масата и се зае да сервира в чинията си.

— Носят се слухове, че не си ял нищо от двайсет и четири часа. Храната може да ти помогне. Казвали са ми, че в такива случаи печеното пиле и маринованите гъби са особено препоръчителни.

Той бавно напълни чинията си и започна да се храни, докато Алис периодично доливаше чай в чашите. Тъкмо привършваше със своята порция йоркширски пудинг, когато Реджи внезапно заговори:

— Колко много трябва да ти се извинявам?

Младата жена преглътна набързо остатъка от пудинга си.

— Не помниш ли какво се случи снощи?

— Не, но Мак ми намекна, при това доста категорично, че съм много виновен пред теб.

Алис отпи от чая си и се замисли. Насъбралият се в нея гняв до голяма степен бе изчезнал при вида на измъченото лице на Реджи. Очевидно той бе преминал през истински ад — а освен това й се стори, че е прекрачил някаква важна душевна граница.

— Ти беше пиян и много страстен — отвърна накрая, като реши да заложи на честността, примесена с благоразумната умереност и предпазливост.

— In vino veritas. Истината е във виното — промърмори той. — Именно от това се боях. Аз… аз нараних ли те?

— В един момент оставаше много малко, за да се стигне и до това — призна тя. — Отказа да приемеш моето „не“ за отговор, след което ме приклещи в ъгъла, така че бях принудена да хвърля няколко книги по теб.

— Хиляди дяволи! — Реджи прикри лицето си с ръка. — Слава богу, че си най-безстрашната и невероятна жена, която някога съм познавал, иначе щях да се чувствам още по-виновен пред теб. — Въздъхна тежко. Изглежда прекарвам голяма част от времето си в извинения към теб, Али. От цялото си сърце и душа, най-дълбоко съжалявам за всичко, което се е случило.

— Мисля, че сме квит — рече тя замислено. — Тежкият том с френски пиеси, с който те ударих в корема, не ти се отрази много добре.

При тези думи той надигна глава и в полумрака тя видя лека усмивка да се появява на лицето му.

— От прекалено много френски пиеси всеки може да го заболи корема.

Тя се зарадва, когато долови оживление в гласа му. Мисълта за Реджи, лишен от чувството си за хумор, бе ужасяваща.

Той вдигна памфлета, оставен на масата откъм неговата страна.

— Ти ли си намерила това и си ми го оставила като не много фин намек?

Алис напрегна очи в полумрака, но успя да прочете само заглавието: „Влиянието на силните алкохолни напитки върху поведението на човека“. Стори й се познато. Смръщи вежди за миг.

— Мисля, че томчето е изпаднало от рафта, когато сграбчих първите попаднали ми книги, за да ги хвърля по теб. Вероятно Мак го е намерил, когато е почиствал. Темата е доста подходяща за момента.

— Не е само това. — Той отново остави памфлета на масата. — Написан е от един американски лекар. Той говори за пиянството като болест.

Интересна мисъл. Алис си каза, че по-късно трябва да прочете този памфлет.

— Сигурно си забелязала, че от няколко седмици спрях да пия. Мислех си, че това е всичко, което е необходимо, за да възстановя контрола си. — Отново въздъхна. — Но снощи стана ясно, че този метод не върши работа. И така стигнах до извода, че трябва напълно да откажа пиенето.

— Предполагам, че никак няма да ти е лесно. — Знаеше, че думите й не са най-подходящото окуражаване за случая, но не беше сигурна какво друго да каже.

— Не, не очаквам да ми бъде лесно. Но не виждам друг изход. — Съдейки по лишения му от емоции глас, някой можеше да си помисли, че разговаря за времето, а не съобщава едно изключително трудно взето решение.

— Ако мога да помогна с нещо… — предложи тя неуверено.

— Благодаря ти — промълви Реджи много тихо. — Не мисля, че това е от нещата, за които някой друг може да помогне, но оценявам предложението ти.

Алис скочи импулсивно на крака.

— Хайде да излезем навън и да подишаме малко свеж въздух. Вечерта е много приятна. — Да стои тук, сврян като язовец в дупката си, едва ли щеше да му помогне при това състояние на духа.

— Много добре — съгласи се той след кратка пауза.

Младата жена го поведе през френските прозорци към свежата лятна вечер навън. Моравата беше съвсем наскоро окосена и уханието на прясното сено гъделичкаше ноздрите.

На запад се виждаше великолепният залез, с облаци, блестящо обагрени в златисто, оранжево и виолетово. Беше по-светло, отколкото в библиотеката, така че тук тя можеше да вижда по-ясно лицето на Реджи. Изражението му си оставаше сурово напрегнато и той пристъпваше бавно, лишен от обичайната си грациозност, но поне изглеждаше поуспокоен.

Спуснаха се надолу към езерото. Разбраха се без думи да поседнат на една от пейките, за да погледат как цветовете на залеза избледняват в небето над главите им. Нито един от двамата не заговори, но Алис смяташе, че присъствието й осигурява поне малко утеха на Реджи. Или поне така се надяваше.

— Стана късно, а ти си имала много дълъг ден. — Реджи наруши мълчанието, когато на хоризонта остана само една златиста ивица. — Трябва да те оставя да си починеш.

— Хубаво е човек да се отбива тук понякога, за да отдъхва в мълчание. Не ми се случва много често. — С тези думи Алис се надигна от пейката. — Искам на връщане да ти покажа нещо. Едно от многото малки чудеса в живота.

Той я последва послушно до помещението за събиране на вълната. Представляваше голяма, чиста стая в един от по-отдалечените хамбари. Тази вечер беше пълна с току-що остриганата овча вълна. Алис отвори вратата и взе едно от навитите руна, за да го покаже на Реджи.

Вътре все още имаше достатъчно светлина, точно колкото да се види леката мъгла, трепкаща около бледото руно.

— Виждаш ли? Руното още е топло и живо. Но ще изстине, когато слънцето залезе.

Той пое руното от нея и се зае да го върти в ръцете си.

— Интересно. Кой би могъл да се досети, че всяко руно има свои капчици пот?

— Това не е всичко. Заслушай се.

И двамата се умълчаха. Вътре в помещението за вълна се чуваха много тихи звуци, почти като дишане. Реджи я погледна въпросително и тя му обясни:

— Всяко руно ще шумоли така през цялата нощ — рече, леко смутена, че обяснява това просто явление. — Влакната се преплитат и напрягат, след което се наместват по-удобно, също като нас, хората.

Лицето му се отпусна.

— Животът наистина е пълен с малки чудеса. Благодаря ти, че ми показа това.

Сериозният му поглед срещна нейния и тя си помисли, че думите му не се отнасяха само до шумолящата овча вълна. Беше един от онези моменти на необяснима интимност, които понякога ги свързваха. В този миг тя реши да не мести поверениците си от Стрикланд. Или поне докато той спазва решението си да остане трезвен. Щеше да се нуждае от хора, които да са около него, които да се грижат за него.

Реджи върна руното на мястото му и двамата поеха обратно към голямата къща. Почти стигнаха, когато Немезида заподскача радостно край тях. Бялото й клоунско лице грееше в полумрака. Като махаше щастливо с опашка, тя се надигна и опря предните си лапи върху гърдите на Реджи в безмълвна молба за милувка.

Той пое главата на кучето в ръцете си и го потърка зад ушите, от което животното изпадна във възторг.

— Къде беше, безполезно създание? — Замълча, преди да погледне тревожно към Алис. — Да не съм направил нещо на Немезида снощи?

Тя сподели с неохота:

— Изрита я, но всъщност не я нарани. Само я уплаши.

Той изкриви лице в гримаса и върна на земята предните лапи на шотландската овчарка.

— Нищо не струва този мъж, който рита собственото си куче.

— Не се тревожи за това. Съвсем ясно е, че ти е простила.

— Ех, ако можеше всички престъпления така лесно да се загърбват. — После додаде дрезгаво: — Не зная дали ще успея да го направя, Али. Беше толкова трудно да спра да пия, когато смятах, че ще е временно. А сега се очертава да е за цял живот… — В плътния му глас се долавяше нотка на отчаяние, че е победен още преди да е започнал.

Алис се опита да си представи какво би сторила на негово място. Дали би могла да се лиши от любимата си чаша кафе всяка сутрин? Потръпна от съпричастие само при мисълта да се откаже за цял живот от нещо, което толкова обичаше. А ставаше дума просто за кафе, нещо, на което се наслаждаваше, но не жадуваше страстно. Колко ли по-трудно беше за Реджи, който пиеше редовно от двайсет години и страдаше от болестта, наречена пиянство…

В този миг й хрумна една идея.

— Цял живот е прекалено дълго. Можеш ли да се въздържиш от пиене само за остатъка от тази вечер?

Той уморено въздъхна.

— Мисля, че ще мога.

— Тогава мисли за това — предложи му тя. — Мисли за утре сутринта, само за утре. Какво е вечността? Множество от минути и часове. Със сигурност ще можеш да издържиш през следващите пет минути. Или ако с толкова много, тогава само през следващата минута.

Вече беше съвсем тъмно и когато се извърна към нея, лицето на Реджи представляваше бледо, неясно очертание.

— Може би… в крайна сметка може би ще успея да се справя. — Вдигна ръка и я докосна по бузата. — Благодаря ти, Али, за всичко.

Тя положи ръка върху неговата за един миг на мълчаливо обещание. После се обърна, за да влезе в къщата. Когато се озова вътре, си помисли с тъжна ирония, че явно дълбоко в нея се крие нещо подло. Защото въпреки че се зарадва да чуе думите на Реджи, че ще се опита да спре пиенето, въпреки че му обеща от все сърце да направи всичко, което е по силите й, за да му помогне, в същото време я прободе мъчително съжаление — знаеше, че ако е трезвен, той никога не би я целунал отново.