Колин Грийнланд
Всичко от начало (9)

9.

Внезапно в небето разцъфна бял пламък, като хризантема върху кадифе, после стана тъмночервен. Сини магнезиеви проблясъци се заизвиваха нагоре в ледената нощ. Сигнални ракети хвърлиха алена светлина над веселящите се тълпи. Покрай канала обикаляха дребни фигурки с огнени жезли, прескачаха от кораб на кораб и сенките им се протягаха по фасадите на сградите от отсрещния бряг. Стъклото приглушаваше воя на клаксоните и пиянските крясъци долу.

Табита Джут леко се олюляваше до прозореца в апартамента на Марко Мец и наблюдаваше останките от карнавала в Скиапарели. Никога ли нямаше да се разотидат по домовете си?

Тя докосна силовото поле, което не позволяваше на студа да проникне вътре. То ухапа показалеца й с тъпи зъби. Прозорецът беше френски, генераторите на поле бяха невидими и безшумни. Свиреше музика. Табита се опита да се облегне на полето.

— Недей — предупреди я Марко. — Едва си, дошла.

Той се приближи и застана зад нея, постави ръка на рамото й, прегърна я през кръста и зарови лице в шията й.

Табита се завъртя в ръцете му и целуна пълните му устни, притисна се към здравото му тяло.

Марко я целуна по бузата и прошепна в ухото й:

— Навярно би трябвало да си свалиш палтото.

— Навярно — отвърна тя. Чувстваше се смазана. Като че ли всичко шеметно летеше напред и все пак тя леко прескачаше от миг на миг, като ригелиански силф. Всичко изглеждаше лъскаво, сякаш бе покрито със сребро. Табита изтупа звездния прах от краката си и протегна ръце към прелестния мъж пред нея, но той беше практичен и й взимаше чантата, ах, чантата!

— Просто ще я оставим тук — каза Марко и я отнесе на маса, която представляваше дълга ниска плоча от нещо прозрачно. — Между другото, какво носиш вътре? Да не тренираш вдигане на тежести?

— Събирам разни неща. От пътуванията си. Разни странни неща — отвърна Табита и погледна към него. Беше съвсем близо и не можеше да го фокусира. Започна да разкопчава блузата му. Той носеше термофланелка, тя изгуби търпение, вдигна я нагоре и наведе глава, за да целуне широките му кафяви гърди.

— Не ти вярвам — заяви Табита.

Усети, че Марко се напряга.

— Моля? — попита той. — Какво означава това?

— Аз пилотирам баржа — поясни тя. — Срещам много мъже. И много жени. Но ти, ти си междупланетен артист… — Произнесе го много внимателно, ставаше все по-трудно да говори ясно, езикът постоянно й се пречкаше. — Ти — продължи Табита, като прокарваше пръсти през гъстите косми на гърдите му, — ти, това място… — и искаш да ме наемеш!

Марко се отпусна.

— А ти — нежно я целуна той, — си смазана от умора.

— Окончателно смазана — потвърди Табита. — Окончателно. Пи ли от онова?

— От кое?

— От онова там на купона.

Марко се подсмихна.

— Онова там на купона — повтори той. — Мисля, че пийнах малко от онова там.

— Беше дрога — каза Табита. — Качествена стока. — Тя запремигва към него. — Наистина. — Навярно не й вярваше.

Протегна ръце към него. Дланта й премина през живачната суспензия, както „Алис“ навлизаше в изкривеното пространство, гладка, лъскава и искряща по цялата си дължина. Вече си бе свалил фланелката. Табита се зае с колана му. Токата беше модерна и сложна, но се стопи в ръцете й.

В ъгъла зад него зърна нещо високо, тънко и сребристо. Реши, че е антена, после разбра, че е стойка за птица.

— Къде е приятелчето ти? — попита тя.

— Тал ли? Тук някъде. Предполагам, че е сметнал за най-подходящо да ни остави насаме.

Кой знае защо това й се стори извънредно смешно. Тактичен папагал! Табита се запревива от смях. Смехът се заизлива от устата й като огледални мехурчета течен кислород и литна към пъстроцветните стени, искрящия таван, вълшебния мъж с тези прекрасни топли кафяви очи. Тя го обливаше с удоволствие, дали можеше да го разбере? Стори й се важно да му го каже.

— Когато те видях — започна Табита, — бях бясна. Знаеш ли какво казаха?

— Какво казаха?

— Нарекоха го накърнена мещу… — езикът й отново се оплете, — … междувидова хармония — довърши тя. Говоренето не беше толкова лесно, колкото смеха.

Стори й се важно да му каже и това.

— Говоренето — започна Табита и грациозно приклекна, за да му събуе панталона, истински псевдопанталон, — не е толкова лесно, колкото смеха. — Докато го казваше, се замисли върху думите си. — Само понякога — прибави тя, — е по-лесно.

Продължи с обувките му. Той се присъедини към нея на пода. Табита се усмихна. Чувстваше се на седмото небе. Погали сияйното му лице.

— Но сега всичко е наред — блажено заключи тя. Музиката се лееше и извиваше.

— Всичко е адски гот — отвърна Марко. Изръмжа го като мечка и се ухили като акула. Той бе цяло чудо, действително, истинско чудо!

Съблече й якето, мръсната й риза. Целуна зърната й през тъканта на тениската й, събу й обувките. Тя седеше на пода и го гледаше как отнася нейните и своите обувки. Тътреше се по дебелия килим като едва проходило бебе и я караше да се смее. Беше гол. Щеше да й даде работа. Ченето я болеше от усмивки. Марко се върна и я прегърна. Бе топъл и гъвкав, с плът като златна кожа сред вълнуващия се сребърен въздух. Двамата се справиха с дънките й.

Последва скок. Табита стоеше изправена само по тениска, гащички и чорапи. Той седеше по турски в краката й. Чувстваше се неспокойна и не знаеше защо.

Табита, Табита, строго си помисли тя. И си спомни.

— Трябва да си взема устройството — обясни Табита.

Той протегна ръка и я помилва по крака.

— Можем…

— Не. Трябва. Трябва да съм разумна. Разумна!

Табита леко се наведе над чантата си, дръпна ципа, бръкна вътре. Извади нещо. Матовочерна пластмасова кутия. Касета.

Не си я спомняше. Всичко останало в чантата й се струваше познато, но не и касетата.

— Какво е това?

— Прилича на касета — спокойно отвърна Марко.

Тя погледна към него, после към касетата в ръката си.

— Не си я спомням.

Мъжът отново се ухили.

— В момента като че ли не си в състояние да си спомниш нищо, нали, миличка?

— Но аз изобщо не си я спомням — тържествено заяви Табита.

Докато тя говореше, Марко се изправи, завъртя се с гръб към нея и енергично пресече стаята, за да подреди разхвърляните списания на една от лавиците.

— Сигурно е едно от странните неща, които събираш — цитира я той. — Защо не идеш да си сложиш скрамблера, преди да си забравила какво е това?

Имаше право. Имаше право. Беше чудесен. Табита остави касетата на масата.

— Банята — каза тя.

— Втората врата отляво.

Табита бавно закриволичи по коридора. Музиката я последва в банята. Всички стени бяха покрити с огледала.

Седна и строго погледна към отражението си. Нарушаваш правилата, а, Табита? Да, призна тя. Обаче не й пукаше. Той беше толкова красив. Тази нощ щеше да спи на красиво място, щеше да спи с красив мъж, а на сутринта той щеше да й плати глобата. И да купи на „Алис“ нов кристал.

Правилата бяха следните. Никога не ходеше с никого, особено с мъж, ако не следваха нейните условия. Никога не ходеше в чуждо жилище, без първо да го провери. И никога не се доверяваше на никого, особено на мъж, когато мозъкът й бе размътен.

А тази вечер наруши всички правила.

Но тази вечер не бе обикновена. Марко не беше обикновен мъж. Защото мъжете, с които излизаше, обикновено нямаха бани с бидета или тоалетни дъски от истинско земно дърво. Как можеше да си позволи всичко това, ако свиреше в дупки като „Мьобиусов лист“?

На купона го изгуби от очи за известно време, но вече бе прекалено пияна, за да се обезпокои. Танцува едновременно с петима палернианци. Те й дадоха някаква изумителна офирска дрога, от която се почувства три метра висока и невероятно умна. Именно тогава светът стана сребърен. Генератор изпълваше цялата стая с холобалони, кадри от стари филми, реклами, случайни лица, извънземни пейзажи. Тя се смееше и подскачаше с палернианците, опитваше се да спука балоните. После се върна Марко. Табита го целуна.

До тоалетната чиния нямаше бутон. В продължение на няколко минути напразно се оглежда наоколо. Когато се изправи, чинията забръмча и се изпразни. Табита сви рамене, намести се на бидето, изми се и си сложи миниатюрния скрамблер. Отнякъде чуваше тих глас, но когато излезе от банята, той мълчеше. Светлината угасна сама.

— Табита — повика я нейният красив мъж.

Стените на коридора се огъваха и извиваха. Стори й се, че ще припадне.

— Къде си? — попита тя.

— Тук.

Дезориентирана, Табита се опита да последва гласа му. Музиката я обгръщаше. Най-после го откри. Той стоеше в мрака пред френски прозорец. Зад гърба му беззвучно избухваха фойерверки. Тя се приближи и започна да го целува по тялото. Имаше легло. Намираше се в спалня.

На шкафчето до леглото видя гарафа, пълна с нещо — джин, текила, вино, вече не правеше разлика. Пиха от гарафата. Марко пи от устата й.

После съблякоха тениската й. Изключително ангажиращ й сложен процес.

Отблясъците на фойерверките танцуваха из стаята. Металически кръгове се разливаха като вълни по стените.

— Утре сутрин ще уредиш всичко, нали? — попита Табита.

Прекрасният мъж целуваше пъпа й, прокарваше устни по горния ръб на гащичките й. Започна нежно да целува слабините й.

— Разбира се, че ще уредя всичко — отвърна той. — Как бих могъл да изпусна възможността да наема най-красивия капитан на баржа в слънчевата система?

Събу й гащичките със зъби. Очевидно си падаше и малко нещо акробат.

Табита милваше перинеума му с език. Фойерверките сякаш пулсираха в тон с музиката, кожата й като че ли се топеше и преобразяваше всеки миг. Вече не знаеше къде свършва той и къде започва тя.