Колин Грийнланд
Всичко от начало (45)

45.

„Алис Лидъл“ висеше на метър и половина над мочурливата овъглена почва в гигантска люлка, опъната между дърветата. Бе отнело малко повече време, отколкото очакваше Табита. Свършиха им кабелите и се наложи да импровизират с лиани.

По някое време корабът натежа и външният ляв импулсен двигател се заби в калта. Нямаше как да се пъхнат под него и да го повдигнат. Табита вече бе изгубила един от криковете в блатото.

„Ако можеше да стане с мръщене — често казваше баща й, — вече да е готово.“ Писнало й бе да се занимава с това. Не можеха да закрепят кораба по-стабилно, а имаха да вършат други неща.

Прати роботите да почистят на борда и да изчукат огънатите стени, докато тя се помъчи да закърпи смачкания синусов прогонен генератор. В отсъствието на Марко и Близнаците се съсредоточаваше по-лесно. Докато работеше, постоянно се опитваше да примами корабната личност от скривалището й. Гълчеше я и я успокояваше. Разказваше й истории.

Дъждът отслабна до лек, нацупен ръмеж.

Повредите в страничните двигатели бяха прекалено навътре и с тези инструменти не можеше да ги достигне. Навярно бяха усилвателите на матрична компресия. Табита никога не беше ремонтирала усилвателите на матрична компресия извън ремонтен док и без да има на разположение поне три дни. Нямаше ремонтен док. Не разполагаше и с три дни. Скафандърът на Саския бе модерен боклук, този на брат й навярно също. Те не бяха предназначени за такъв ад.

Саския отново я повика по радиото.

— Саския — попита я тя, — там ли е Марко? Тръгна да те търси.

— Не съм го виждала — отвърна близначката. Въпреки че едва се чуваше, гласът й все още звучеше измъчено.

Може би се опитва да намери фраска, помисли си Табита. Не я интересуваше къде е. Или щеше да се върне, или нямаше.

— Оглеждай се за него — поръча тя.

Седнала под огромен розов карфиол, Табита обмисли положението. Най-доброто, на което би могла да се надява, беше усилвателите да не са съвсем смачкани и веригите на Шерненков все още да са в добри отношения с жироскопите. В такъв случаи (ако успееше да херметизира кораба) можеха да се надяват да излетят. (Ако импулсните двигатели запалеха. Ако не… Но можеха и да запалят. Кой знае?) Теоретично можеха да се надяват да излетят.

Господи, когато бяха строили тези машини, бергените наистина ги бяха правили както трябва.

Но пък без осев ключов кристал можеше само да излезе в орбита. За колко време — неизвестно. Достатъчно, за да привлече вниманието на случайно минаващ наблизо кораб? Навярно не, ала какъв друг избор имаше? Алтернативата бе да седи тук и да умре… или да се втурне в джунглата с крясъци и безумен смях.

Всички щяха да загинат.

Не.

Тогава? В орбита.

Без компютър, който да чертае маршрутите. Ако не успееше да получи поне елементарна навигационна помощ, щеше да се наложи да използва таблиците. Знаеше, че има екземпляр от тях. Някъде. Ако не успееше да открие таблиците, излизането й в орбита щеше да е балистичен еквивалент на плюене по тавана.

Кстаска щеше да го направи и насън, помисли си Табита. Кстаска щеше да закърпи усилвателите само с едно докосване на опашката, ако я помолиш любезно. В този момент Кстаска щеше да е страшно полезна.

Кстаска вече беше мъртва.

Всички щяха да умрат.

Добре. Така. Междувременно.

Тя се изправи и предпазливо се огледа за дебнещи горски създания. После започна да се катери по грамадния карфиол. С безбройните му разклонения изобщо не бе трудно. Табита изпълзя по гладък, лъскав клон.

Високо в тъмночервената гора видя огромни лилави игуани, които се спотайваха сред листата и лениво изстрелваха еластичните си черни езици към мушичките. Притворените им очи им придаваха постоянно развеселен вид. Смееха се на глупавите хора, които тичаха като луди наоколо, преди да умрат.

Нещо се рееше в далечината. Табита го гледаше отвратена. Предполагаше се, че на Венера има динозаври, гигантски тлъсти ходещи змии с отровен дъх. Вече беше видяла нещо подобно на скорпион и едва не настъпи малко черно влечуго, което бясно й изсъска и изчезна в калта. Нямаше нужда да са големи.

Никога не бе живяла на място с толкова много диви животни. И не й харесваше. Не й харесваше мисълта за създания, които не са нито домашни, нито разумни, нито стават за ядене.

Тя сведе очи към голия, ожулен покрив на кораба си. От комуникационните уреди наистина не бе останало нищо друго, освен десетсантиметрово парче от антена. Значи нямаше външни скенери. А с разбития илюминатор щеше да излети съвсем на сляпо.

Колкото по-малко информация, толкова по-лесно. Прегазваш всичко и изчезваш в същата посока, от която си дошъл.

След това… Нямаше смисъл да се безпокои за после. Не и докато не установеше дали все още има импулсни двигатели.

Пет минути по-късно лежеше по хълбок в калта под „Алис“. Опитваше се да закрепи втория крик, който бе вкарала под дюзата. Свита на кълбо, Табита пъхна почти целите си ръце в процепа. Ако се наклонеше с още пет сантиметра, корабът щеше да я осакати, разсеяно си помисли тя. Табита му говореше. Тихо пъхтеше, докато натискаше крика. Би дала всичко, за да може да си свали ръкавиците.

Прекара в тази поза доста време. Забрави за драконите, мушиците, фосфоресциращите игуани, малките черни змии. Изместени от по-важни неща, всички тези мисли я напуснаха и тя се превърна в машина, по-елементарна от всеки робот. Беше крик. Даже обикновен лост.

Изкривеното време беззвучно течеше. Скритото слънце не помръдваше. Марко Мец и удивителните близнаци Зодиак не се завръщаха.

Табита задържа кораба в нужното положение достатъчно дълго, за да се претърколи навън и да нареди на роботите да подложат отдолу дървесен дънер. Изгуби и втория крик, но дървото издържа. Тя се покатери на борда и припряно се изкачи по наклонената палуба, изгаряща от нетърпение да провери дюзата.

Работеше. Наред с триумфалната струя пламъци, отвътре блъвна кал. Табита запя от радост. Разплака се. Възнагради се с бира.

Обади се Саския.

— Открих го — колебливо съобщи тя. Смущения ли се чуваха или някой пееше.

— Кого си открила? Могул ли?

— Могул — отвърна близначката. — И Марко… в момента връща Могул.

— Той добре ли е?

— Не зная! — Задъхваше се, гласът й звучеше истерично. — … луд — каза Саския. — Той е щастлив. Табита? Табита, как си?… „Алис“?

— Всичко е наред. — Табита се усмихна на очукания си кораб, на роботите, с техните изолационни спрейове и лазерни поялници. — Засега.

— Имаме късмет — промърмори близначката. — Нали?

Табита се надяваше, че наистина е така.

Тя седна в мрежата си и отново започна да се бори с компютъра. Алис се появи за миг, после пак изчезна.

Беше й трудно да се съсредоточи. Един от роботите поправяше вратата на шлюза, която бе разбила Табита. Той вдигаше такъв шум, че се наложи да го прати отзад. Вратата остана увиснала. Включила охлаждането на скафандъра си до максимум, тя седеше в кабината и атакуваше укрепените лабиринти на машинната логика.

Алис летеше: бледа сянка, която пробяга по силиконовите коридори и изчезна зад ъгъла.

Изтече още един напрегнат час. По някое време й се стори, че сънува. Иззад завесите постоянно изскачаха жълти саламандри и се катереха по стените, Но там нямаше никакви завеси.

Внезапно разбра. Кислородната бутилка. Трябваше да я зареди. Колко време я използваше? Тя се огледа наоколо. Светлината зеленееше. Това обаче щеше да отнеме четвърт час. А й трябваха само още няколко минути. Продължи да пресява кодовете.

Знаеше, че е в опасност, знаеше, че трябва да отдели време, за да зареди кислородната бутилка, знаеше, че това ще проясни главата й, знаеше, че го отлага, защото мозъкът й вече е замъглен от въглероден двуокис. Но само след още няколко минути можеше да открие друг логичен блок и тогава всичко щеше да е далеч по-лесно. Дори щеше да си почине.

Ала и без това щеше да си почине за петнайсет минути, защото… Защото го искаше. Искаше да полегне.

Табита сковано изпълзя от мрежата.

— КАПИТАНЕ.

Някой я викаше.

Жена. Много позната.

— Мамо? — попита тя. Гласът й прозвуча странно, сякаш викаше по тръба. — Какво искаш?

Табита легна на пода. Зарея поглед към прелестните червени и зелени светлини. Беше толкова глупаво да прекара целия си живот в тази кабина и никога да не им обърне внимание. Бяха ужасно красиви. Бяха смешни.

— ТРЯБВА ДА ПРОЧИСТИТЕ КИСЛОРОДНАТА СИ БУТИЛКА, КАПИТАНЕ.

— След малко.

— МОЛЯ ВИ ДА ГО НАПРАВИТЕ, КАПИТАНЕ.

— Рела? Ти ли си?

Последва кратко мълчание.

— ВЕДНАГА ПРОЧИСТИ КИСЛОРОДНАТА СИ БУТИЛКА, ТАБИТА. ПРОСТО ГО НАПРАВИ.

— Доджър!

Тя се опита да се изправи, но й се стори невероятно трудно. Откри нещо на пода, нещо голямо и метално, знаеше какво е, просто не си спомняше името му. Нещо тежко. То искреше и сияеше. Прелестните светлини се умножаваха и се въртяха около главата й.

— ТИ УМИРАШ. ТАБИТА. УМИРАШ.

Накъдето и да погледнеше, Табита виждаше блещукащите пъстри светлини: по пулта, под пулта, в трюма.

В трюма нещо помръдна.

— Доджър?

Тя се наведе напред и се втренчи надолу. Примигващите светлини обгръщаха всичко като воал.

Сянка. Някой се движеше в празния трюм.

— Виждам те, Доджър.

Обаче не виждаше нищо. Табита запремигва. Усети пронизваща болка в гърдите, която й пречеше да мисли. Искаше й се да заспи, но я болеше ужасно. Имаше ли някого там?

Може да се бе върнал един от тях, един от онези с безумните скафандри.

Запищя сирена.

— ТАБИТА! ТАБИТА! ТАБИТА ДЖУТ!

— Добре, Доджър — изхриптя тя. — Заради теб. Само… заради… теб…

Но не можеше да се надигне. Сирената я притискаше към пода. Гласът продължаваше да вика, докато Табита измъчено се тътрузеше по задник до стената, за да протегне ръка и да извади кислородния маркуч от панела.

— Заради теб, Доджър.

Вкара го в респиратора си.

— Зара…

И припадна.

Ходеше под вода. По дъното. Дишаше вода. Беше лесно. Просто вдишваш и издишваш. Ех, ако знаеха колко е лесно. Бавно напредваше в тъмната вода. Тук долу имаше и звезди. Те се вълнуваха, когато се надигаше към тях. Блещукаха, пращаха й послания. Ела, казваха звездите. Ела.

Бе на дъното.

После изведнъж лежеше на пода в кабината на „Алис Лидъл“, дробовете й се надигаха от прилива на кислород, главата й кънтеше, крайниците й бяха изтръпнали. През разбития илюминатор виждаше намусеното сияние на горещата заоблена гора, димящите капки дъжд.

Идиотка такава, каза си тя, като поемаше чистия въздух. Скапана идиотка. Беше си помислила, че в кораба има някой и й говори.

— Алис? — каза Табита. Гърлото я болеше.

Никакъв отговор.

Тя се опря на стената и седна. Все още с включен маркуч, Табита се пресегна зад себе си и откопча кислородната бутилка от гърба си. После се надигна и я вкара в зареждащото устройство. Наклонила глава настрани към датчика, тя видя колко ниско е спаднало равнището на кислород и потрепери.

Имаше петнайсет минути. Бръкна в чантичката на колана си и извади последната кутия стимулант.

От трюма се разнесе дрънчене.

Там имаше нещо. Не си го бе въобразила.

— Саския?

Никакъв отговор.

Навярно папагалът бе излязъл от кутията си.

— Тал? — извика тя. — Тук, Тал.

Никакъв папагал.

Табита смукна от кутията. Болеше я гърлото.

Мъчително се изправи на крака. Мускулите й бяха обвити с шкурка. Задъхана, тя се облегна на стената и погледна към кислородната бутилка. Оставаха десет минути, през които безпомощно трябваше да чака съществото в трюма да дойде и да я изяде.

Тишина. После тих тропот и издрънчаване.

Прилеп, помисли си Табита. Сигурно беше влетял през отвора на тавана и не можеше да излезе.

Шест минути. Пет. Четири минути двайсет и четири секунди.

Отново дрънчене. Като парченца метал, каза си тя, докато отчаяно се чудеше какво би могло да е. Нещо с метални люспи; Игуаните. Това трябваше да е.

Две минути петдесет и осем секунди.

За да влезе в кораба, игуаната трябваше да се е покатерила по някое от дърветата, за които бяха завързани кабелите, да е пропълзяла по тях, да се е качила на покрива и да се е спуснала през изметнатите капаци.

Ново дрънчене, този път по-продължително.

Една минута.

Нещо имаше вътре и я дебнеше.

Табита забеляза на пода, големия ключ. Осъзна, че е затаила дъх. Щом нямаше да диша, какво правеше закачена за този кислороден маркуч?

На зареждащото устройство светна индикаторен панел. Съобщението гласеше: „ПРЕДУПРЕЖДЕНИЕ. НЕ СЕ ОПИТВАЙТЕ ДА ИЗКЛЮЧИТЕ КИСЛОРОДНАТА БУТИЛКА, ДОКАТО НЕ ИЗГАСНАТ ВСИЧКИ ЛАМПИЧКИ И НЕ ЗАВЪРШИ ЦИКЪЛЪТ“.

Табита хвана бутилката.

Машинарията изръмжа.

Панелът продължаваше да свети.

Империи се въздигаха и загиваха.

Панелът продължаваше да свети.

Вселената сънливо се въртеше около оста си.

Панелът угасна.

Табита грабна бутилката и я прехвърли през рамото си. Намести я, чу изщракването на клапана и напълни дробовете си с кислород.

Издърпа маркуча от шлема си и взе гаечния ключ.

Тя се спусна по рампата в трюма, като се движеше колкото може по-тихо. Облегна се на касата на разбитата врата и усети, че „Алис“ се олюлява под краката й.

От тъмночервените сенки се надигна нещо ниско и се насочи към нея.

Не игуана. По-голямо.

Табита замахна и понечи да запрати ключа по създанието. И тогава видя какво е. Робот с дайре.

Когато помръднеше, дайрето дрънчеше.

— Тъпа бракма — предпазливо измърмори Табита. — Дай ми го.

Роботът й го подаде. Тя му връчи ключа.

— Вземи. Поправи тази врата.

Очите му проблеснаха.

Табита приклекна, провери индикаторите на монитора си и въведе командата. После с дайрето в ръка се завъртя, за да се върне обратно в кабината. Роботът се заклатушка след нея. Тя погледна към дайрето и го разтърси. Стъпи върху рампата. И вдигна очи.

В кабината стоеше: нещо и се извисяваше над нея като голо плашило, изкоренен храст, изсъхнало дърво. То се наведе към нея, като пращеше и се огъваше на невероятни места.

Табита мъчително преглътна.

— Хххектор? — прошепна тя.