Колин Грийнланд
Всичко от начало (49)

49.

Странно е, че много хора не вярват в историята за Венерианския ремонт. Дори онези, които приемат версията за Чудодейните торпеда, не са убедени в този невероятен подвиг на Табита.

Техните аргументи са прости. Колкото и да е смела и решителна, възможно ли е Табита Джут само с основни познания и елементарно помощно оборудване да възкреси кораба си, разбил се на най-отвратителната от вътрешните планети? И в такъв случай, колко време трябва да й е отнело това? Как е оцеляла достатъчно дълго и изобщо дали се е приземила на Венера? Има и такива, които твърдят, че ставало дума за съвсем друг кораб („Първоначалната концепция“, предполагат едни, други говорят за „Lacrimae rerum“).

Мога да ви уверя, че капитан Джут наистина се разби на Венера, поправи кораба си на място и излетя. Беше точно, както ви казвам, и отговорността за доказателството лежи върху онези, които твърдят друго. За останалите е достатъчно за пореден път да спомена издръжливостта на бергенския „Таласъм“, самата му трайност, която накрая направи производството на този модел нерентабилно. Ако някой лекотоварен кораб от онези години би могъл да победи в схватка с адската богиня, това е Таласъмът.

Ала неверниците отново клатят глави, намигат и допират показалци до дългите си, любопитни носове: „Алис Лидъл“, подмятат те, не бил обикновен „Таласъм“.

Така да е. Кой съм аз, че да споря с тях? Точността не е единствения материал, от който е изградена историята. Всички трябва да преклоним глава пред историята, дори онези от нас, които нямат шии.

За останалите: аз познавах „Lacrimae rerum“. Венера нямаше да се церемони с него. И ако „Първоначалната концепция“ твърди, че е бил на планетата, трябва да ви уверя, че не е така. Паметта му изневерява.

Дали забележителната издръжливост на „Алис Лидъл“ се дължеше на различните му подобрения? Вече не може да се каже. В състояние ли е някой убедено да заяви, че Табита Джут наистина го е постигнала сама, че Капела няма пръст в избавлението й? В състояние ли е някой убедено да заяви, че през този период изобщо се е случило нещо, в което Капела да няма пръст?

— Алис? Добре ли си?

— ДА, БЛАГОДАРЯ ВИ, КАПИТАНЕ.

Табита стоеше до Саския, обзета от странна смесица от облекчение и ревност.

— Къде беше?

Отговорът на корабната личност се забави за миг.

— НЕ ЗНАЯ, КАПИТАНЕ, НО БЕШЕ МНОГО ТЪМНО И ОБЪРКВАЩО.

— Аз ти говорех, спомняш ли си?

— СПОМНЯМ СИ ХЕРУВИМ.

— Кстаска.

— НЕ. ХЕРУВИМИ НАВСЯКЪДЕ ОКОЛО МЕН. РАБОТЕХА ПО МЕН.

— Кстаска работеше…

— РЪКОВОДЕШЕ ГИ ВИСОК ЧЕРЕН СЕРАФИМ В ЧЕРЕН ХРОМИРАН СКАФАНДЪР. ХЕРУВИМИ ПОПРАВИХА ВГРАДЕНИТЕ МИ ПАНЕЛИ И МЕ ИЗЧУКАХА С МАЛКИТЕ СИ ЧУКЧЕТА ВЪВ ВАКУУМЕН ДОК. НАБЛЮДАВАШЕ ГИ ФРАСК В КОСТЕНА ЛЮЛКА.

Табита и Саския се спогледаха.

— Вече будна ли си? — попита Табита.

— ПРЕДПОЧИТАХ ДА СЪНУВАМ.

— Будна си.

Тя признателно погледна към близначката.

— Какво й направи?

Саския сви рамене и широко разпери ръце през мрежата. Между дланите й за миг проблесна бледа, но позната дъга от сребърни звезди.

Табита седна, включи се в пулта и провери в аптечната. Вътре вече нямаше нищо. Наложи си да задържи очите си отворени и ги насочи към единствения оцелял монитор.

Той показваше различни изгледи от трюма. Фраскът лежеше върху импровизираното си легло от театрални костюми. Смален от камерата, извънземният повече от всякога приличаше на сламено плашило от някакъв селски празник, очакващо факлата.

— Искаш ли да направиш нещо по този въпрос, старши офицер Зодиак?

Саския енергично кимна, после поклати глава. Изглеждаше; не по-малко изтощена, отколкото се чувстваше Табита.

— Предполагам, че няма шанс да получа кутия кафе, нали?

Близначката отново разпери ръце. Просто ръце, съвсем обикновени ръце.

Табита провери монитора на китката си. Роботите бяха направили всичко възможно.

— Алис, дали съм заключила капаците на трюма?

— НЕ, КАПИТАНЕ.

— Повикай роботите и заключи. И ми съобщи дали си готова за пътуване.

— ПЪЛЕН ДОКЛАД ЗА ПОВРЕДИТЕ ЛИ ЖЕЛАЕТЕ, КАПИТАНЕ?

— Не! Само една дума. Ще се задоволя дори с една сричка.

— ЗЛЕ.

— Интегритет?

— 78,65%.

— Това достатъчно ли е, за да отлетим?

Последва съвсем кратка пауза.

— ЕДВА-ЕДВА, КАПИТАНЕ.

— Имаме ли достатъчно енергия, за да отлетим?

— ЕДВА-ЕДВА, КАПИТАНЕ.

— И да излезем в орбита?

— НЕ ЗА ДЪЛГО, КАПИТАНЕ.

— Можем ли бързо да направим нещо, което значително да увеличи шансовете ни?

— С КАКВИ РЕМОНТНИ СЪОРЪЖЕНИЯ РАЗПОЛАГАМЕ?

— Огледай се наоколо — отвърна Табита.

СЪЖАЛЯВАМ, КАПИТАНЕ, НЕ СЪМ В СЪСТОЯНИЕ.

— Това е Венера, Алис — обади се Саския.

— ПРЕПОРЪЧВАМ НЕЗАБАВНО ПОТЕГЛЯНЕ — светкавично каза Алис.

— И аз така си мислех. — Табита отпусна ръце върху пулта и сведе глава за миг. Чувстваше се едновременно изтощена и облекчена. Мисълта, че все още има кораб, донякъде й помагаше да преодолее стреса. — Начално загряване, Алис. Докладвай за аномалии. Свържи се с чертожния компютър и ни осигури добра орбита.

— КАКВО ТОЧНО ОЗНАЧАВА „ДОБРА“, КАПИТАНЕ?

— Каквато ни е по силите.

— ХОПА-ХОП, КАПИТАНЕ.

Табита повдигна глава и удивено погледна към Саския.

Близначката нещастно се взираше през дупката в илюминатора.

Отново сведе очи и примижа към монитора.

— Не се безпокой, Хектор, господин Фраск — извика тя. — Те няма да те безпокоят.

Извънземният не помръдваше. Лежеше в ъгъла и подозрително наблюдаваше трите робота, които тържествено се прибираха в нишите си. Капаците над него бавно се затваряха.

Табита бе убедена, че я чува.

— Отлитаме всеки момент — високо му каза тя.

Саския откопчаваше мрежата си.

— Ще го погреба — каза акробатката и се изправи.

Табита се ужаси.

— Няма време! — възрази тя. — Пък и скоро ще се върнем… Алис, готова ли си вече с орбитата?

— ИЗЧИСЛЯВАМ.

— Ще го погреба — повтори Саския.

Тя се спусна по рампата, откри трупа на брат си в ковчега от „Сънят на праведните“ и го издърпа в шлюза. Като хвърли поглед към кабината, Саския затвори вътрешната врата след себе си.

Ядосана, Табита се изключи от пулта, изтича след нея и отиде до илюминатора. Марко не се виждаше.

За щастие Саския разбираше, че бързат или изобщо не бе имала предвид дълги церемонии. Тя отключи шлюза и външната врата и застана на ръба с ковчега в ръце. От всички начини, по които беше прегръщала брат си — с нежност, с любовно желание или просто по време на изпълнение — този бе последният и най-странният.

Близначката нададе висок, отчаян вик и хвърли сребристосивия цилиндър навън.

Той пльосна в калта и постепенно започна да потъва.

Саския се разрида и протегна ръце, като че ли да го хване, ако Могул реши да се откаже от потъването си и да скочи обратно на борда.

— ОРБИТАТА НАЧЕРТАНА И ВЪВЕДЕНА — съобщи Алис. — РАЗРЕШЕНИЕ ЗА НАЧАЛО НА…

— Давай, Алис.

Външната врата се затръшна и се отвори вътрешната. Саския влезе в коридора. Движеше се замаяно, замислено свела очи.

И се хвърли в обятията на Табита, докато шлюзът зад нея се затваряше.

— Къде отиваме? — съкрушено попита тя.

— Горе — като я прегръщаше, отвърна Табита. — Единствената ни възможност е да се издигнем в орбита и да закрещим с всички сили. И да се надяваме, че някой ще ни забележи преди да паднем.

— Да крещим ли?

Табита я остави да влезе в кабината и посочи към един от датчиците.

— Това са координатите — каза тя. Помогна на Саския да се пъхне в мрежата си, наведе се над пулта и натисна няколко копчета и клавиши. — Напиши ги и въведи сигнал за помощ. Ако наоколо има някой, туристически бус, тераформатор, който и да е, може да дойде и да ни прибере. В противен случай все някой ще засече сигнала и е длъжен да ни помогне.

— Длъжен — повтори Саския и неопитно занатиска бутоните, докато Табита се настаняваше на пилотската седалка.

Мониторът продължаваше да показва неподвижния фраск.

— Добре — въздъхна Табита. — Да видим какво ще се случи, ако направя така.

Тя натисна един от клавишите.

Кабината се изпълни с червена светлина. Разнесе се високо бръмчене.

Саския написа сигнала и го въведе. Табита отново хвърли поглед към монитора, където образът на извънземния се разкъсваше от зигзаговидни линии и смущения. Всичко действаше мудно и с ужасно хриптене. Изпод пода отекна бавно, неравномерно тропане.

Близначката уплашено я погледна.

— Марко ли е?

— Не, това е нормално.

Корабът силно се разтърси — „Алис“ се наклони назад. Основните му двигатели забълваха вълни от кал към горещата гора. Под краката им прелетя малка лавина от боклуци.

— Табита! — разнесе се немощен глас през ураганния рев на моторите. — Върни се! Не можеш да го направиш, не можеш да ме изоставиш, не можеш…

Двете се спогледаха.

— Това вече е Марко — кимна Табита. — Дръж се, Марко, няма да се бавим — извика тя. Съмняваше се, че е чул думите й, а и каквото и да е друго сред мощното бучене на кораба, придружено от хора на разярената венерианска фауна.

Нещо пронизително започна да вие. Издигнаха се, после отново се спуснаха в люлката от въжета, която се топеше и гореше под тях. Клатеха се, плъзгаха се и накрая полетяха във влажния, мазен въздух. Грозните дървета пращяха и се чупеха. Фраскът се мъчеше да каже нещо по комуникатора.

Докато се разгаряше старата схватка с гравитацията, Табита усети, че мрежата й стяга прегръдката си и, отблъсква всякаква външна сила. „Сега е моментът — каза си тя, — в който Венера ще ни разкъса на части, този път вече окончателно.“

В кабината задуха яростен вятър. Стари и нови шевове скърцаха и стържеха, по пулта се пръскаха лампички. Протестиращият вой се превърна в безмозъчен гневен писък. „Алис“ бе конструиран и построен точно за такива схватки, многократно ремонтиран, разглобяван, закърпван и отново пращан в бой. И пак щеше да спечели битката, дори тя да му останеше последна.

Саския погледна към Табита и тя осъзна, че крещи, че триумфално приветства всеки сантиметър, с който се издига корабът.

— Хайде, Алис! — Вече викаха и двете. — Давай! Покажи на какво си способна!

Баржата рязко се наклони наляво, като че ли се канеше да се завърти нагоре. Грохотът продължаваше да се усилва.

Табита бе на клавиатурата и напрягаше кашлящия ляв двигател. Венериански гадинки падаха от крилете и се премятаха в кипящия въздух. Издигаха се. Издигаха се!

Лепкавата атмосфера, се съпротивляваше, докато „Алис“ странично си пробиваше път нагоре, разсичаше пясъчните облаци с дясното си крило, изхвърляше искри и изгубени вещи, бълваше лют дим. И пищеше като демон.

На монитора фраскът се търкаляше из трюма, подмятан насам-натам сред виелица от дрехи, блъскаше се в стените и в пода. Табита го видя да пълзи и да се притиска към останките от стенописа на Саския.

— Алис? — повика корабната личност тя. — Искам завъртане на 360 градуса. Когато ти решиш. — После хвърли поглед към близначката. — Каквото и да става, не отваряй мрежата.

Вече силно наклонен наляво, „Алис Лидъл“ направи пълно превъртане. Внезапно Венера отново се уголеми, обгърната от бясно вихрещи се пъстри облаци.

През отворения покрив на трюма излитаха последните останали дрехи, обувки, празни кутии и лампи.

Докато корабът се изправяше, Табита и Саския едва успяха да различат на монитора бодливата фигура на фраска, който се държеше с всички сили за стълбата.

— Кретен такъв! — изкрещя Табита.

Той запълзя към предната камера.

— Добре! Добре! — вбесена, извика тя. — Алис, достъп до аварийния структурен код!

Пултът запремигва и на екрана се появи подскачащо от смущения меню.

Табита въведе кодовете.

Изведнъж в кабината връхлетяха вълни летящ пясък. Корабът беше пълен с него. Фраскът изчезна сред кафява виелица под предната камера и отново се появи на задната. Увиснал на стълбата до предния капак, той се мъчеше да натисне бравата с крака.

— Не още! — извика Табита. — Върни се! Алис…

Натъпкан с пясък, корпусът на „Алис Лидъл“ бавно се подчини.

— Хайде, Алис!

На екрана просветна мъглява диаграма. Накрая се изясни достатъчно, за да се различат очертанията на трюма на бергенски „Таласъм“.

— Това е!

Табита напрегна очи и се наведе напред.

— Четири цяло и две, едно цяло и пет и увеличение.

Фраскът окончателно изчезна от монитора.

Беше влязъл в шлюза.

Саския погледна през рамо, широко разтворила очи, въпреки летящия пясък.

Табита отново въвеждаше кодовете.

На въртящото се на екрана схематично изображение мигаха шестнайсет точки, разположени по стените в дъното на трюма. После побеляха.

И престанаха да мигат. Просто угаснаха и на тяхно място не остана нищо. Като че ли корабът изведнъж се бе оказал без средна част. По един от датчиците течаха числа и бързо намаляваха към нула. Сякаш с всяка секунда от „Алис Лидъл“ оставаше все по-малко.

Започнаха да се издигат по-рязко, избягаха от район на прашна буря и навлязоха в разяждаща мъгла. Удвоената гравитация притискаше всичко под мрежите и го приковаваше към палубата.

Табита нададе триумфален вик.

— Ха-хаа! Какво ще кажете? Чао, Хектор! Добре, Алис! Добре!

Тя весело погледна към вече абсолютно черния монитор. Завъртя се в мрежата си и се втренчи през жълтата мъгла към затворената врата под рампата, като че ли там имаше какво да се види. Нямаше нищо друго, освен затворена врата.

— Добре! — отново извика Табита.

Обърна се към Саския. Близначката не откъсваше очи от илюминатора. Не изглеждаше щастлива.

Табита проследи погледа й.

През разбитото стъкло я зяпаше обърнато наопаки лице.

То бързо и яростно дращеше с нокти. Отвори обточената си в черно уста и изсъска.