Колин Грийнланд
Всичко от начало (34)

34,

Табита поправи всичко, което можеше. За да не се среща с никого, тя прекарваше дълги часове в скафандъра си, като разговаряше с корабната личност. Извадена от равновесие, приказваше с Алис повече, отколкото всеки друг път, при това не само по технически или навигационни въпроси. Избраният от самата нея спътник за това пътуване през виртуалното царство беше въображаем. Когато повече не можеш да понасяш живите същества — хора или не, — най-добрият ти приятел може да е машина.

Облече си скафандър и отвори вътрешната врата на предния десен изход. Шлюзът бе пълен с боклуци: обвивки от храна и папагалски фъшкии. Това не беше нищо ново, уверявам ви, но преди си бяха нейните боклуци, които се носеха някъде наблизо, приблизително където ги е оставила и следователно бяха естествени, почти невидими. Сега обаче я заобикаляха чужди боклуци, неочаквани и натрапчиви.

Табита отвори външната врата, закрепи осигурителното въже и скочи в празнотата. Отпадъците блъвнаха след нея като облак. Известно време предано щяха да орбитират около кораба, после действителността щеше да си ги върне.

Тя бавно заобиколи носа на „Алис Лидъл“, където можеше да седи на нищото и да наблюдава кабината. Ако видеше Тал да влиза вътре, щеше да заключи гадинката в клетка и да прати по дяволите междувидовите отношения.

В хиперпространството скафандърът е едновременно по-удобен и по-неудобен, отколкото в обикновеното пространство. Пак ти се вие свят, ако си податлив на такива неща, заради псевдогравитацията. Където и да застанеш, след малко винаги се озоваваш под кораба, носейки се към безкрайно отдалечаващия се гладък облак, „образуващ“ „пода“. От време на време виждаш неща, от които ти настръхват косите, странни изкривявания и страшни пробиви в голата нелепост около теб. Но няма перспектива, няма идея за разстояние, за ужасяващите простори на космоса, няма бездънни бездни, не ти се присмиват далечни звезди.

Табита видя при кърмата Кстаска, която лежеше на пет метра от корпуса и се наслаждаваше на зъбатата радиация на изкривената относителност. За кой ли път се зачуди как действителността открива разликата между херувим и смачкана кутия от чай. След онзи случай, когато за пръв път бяха заедно навън, двете предпочитаха да не си обръщат внимание, като съседи, чиито дворове са прекалено малки.

Днес обаче я разтревожи онова, което трябваше да й съобщи корабът, и не можеше да го запази за себе си. Вероятността от повреда на осевия ключ надвишаваше 89%…

— Кстаска? — повика я по комуникационния канал тя. Не знаеше дали я чува.

Голата черна глава се завъртя към нея.

Табита разпъна осигурителното въже и внимателно се изстреля през бозавата празнота към херувима.

Той лежеше по гръб, безног и гол под прозрачната си обвивка, и размахваше малките си ръце. Не можеше да изглежда по-безпомощен.

Табита преглътна.

Но преди да успее да каже нещо, херувимът я изпревари:

— Кристалът. — Гласът му бе носов, металически, безкрайно надменен.

Космите на тила й незабавно настръхнаха.

— Подслушвал си, нали? — попита тя.

Създанието сви рамене и поклати глава, прекалено масивна за шията му.

— Не — по-високо отвърна то, като търпелив родител с глупаво дете.

— Тогава…

— Трябва да са или Близнаците, или кристалът — поясни Кстаска; — Нищо друго не може да е толкова важно.

За да я заговори, искаше да каже. Табита я разбра и знаеше, че херувимът е разбрал, че е разбрала. Онези неумолими малки очи, напомнящи стопове, можеха да са необичайно красноречиви. Но защо Близнаците, зачуди се тя.

— Близнаците са хора, нали? — попита Кстаска, сякаш проверяваше реакцията й. След като Табита не отговори, тя продължи: — Не би дошла при мен, за да споделиш човешки проблем.

Сърцето на Табита се разтуптя. Не знаеше дали от гняв, или от страх.

— Не мога да стигна до него — каза тя. — Никога не съм… — Дълбоко си пое дъх. — Би ли ми показала?

Кстаска се претърколи по корем. — Дай да хвърля един поглед.

— Просто ми покажи — помоли Табита.

— Прекалено голяма си, за да го видиш.

Без да каже нищо повече, херувимът се отдалечи и влезе в кораба. След малко отново се появи с опашка, снабдена с някаква микрорешетъчна сонда. Не отиде да се посъветва с нея, а заплува направо към контролния панел.

— Алис, би ли отворила…

Но корабът вече го беше направил. Кстаска размаха напомнящата си на попова лъжичка опашка и изчезна вътре.

Раздразнена, Табита се спусна надолу да наблюдава.

Кстаска имаше право. Отворът не бе пригоден за нещо, по-голямо от ремонтен робот Г7. Тя безнадеждно пъхна глава в люка и в продължение на няколко минути се вглежда в толкова черно пространство, — че не виждаше дори къде е херувимът. После проблесна безшумно вибриращо синьо сияние и се очерта изгърбен дребничък силует. Приличаше на животно, лешояд, разкъсващ вътрешностите на нейния кораб, като някой от космическите плъхоброненосци от Палерния.

Синьото сияние угасна. През визьора на шлема си Табита усети разтърсващото зъбите вибриране на кристалната сонда.

Не можеше да направи нищо.

— Оставям всичко в твои ръце — каза тя.

Не получи отговор.

Замислена, Табита се върна вътре през десния шлюз на кърмата. Марко и другите пееха в трюма.

Могул бе в нейната каюта.

След миг на шок и гняв, тя хвърли шлема си на койката.

— Какво правиш тук? — попита Табита, докато си сваляше ръкавиците.

Акробатът величествено се плъзна към нея и с необичайна смиреност разпери ръце, сякаш се предаваше. В дланите му нямаше нищо.

— Табита… — започна той.

Тесните му устни бяха разтворени, тежките му очи гледаха умолително. Стоеше изправен на пръсти, копнеещ да се приближи, ала запазваше дистанция.

— Не съм ти позволявала да влизаш тук — безизразно каза тя.

Не го изгони. Дори за собствените й уши гласът й звучеше фалшиво. Чуваше лъжата, чуваше се да отрича онова, което насищаше въздуха в каютата, в оставащото помежду им пространство. Табита разкопча скафандъра си. Пръстите й трепереха.

В съседната каюта нямаше никой.

— Какво искаш, Могул? — излишно попита тя, докато се измъкваше от костюма.

— Теб — отвърна акробатът. Гласът му изтътна като марсиански вятър, безкрайно зовящ сред кухи скали.

Представляваше поразителна гледка, тъжен клоун с мека синя пижама. Бялата му шия беше наклонена под ъгъл, изразяващ вековечна тъга и копнеж. Молеше я за милост, а тя не бе в настроение да се смили. Беше потресена, объркана: от съобщението на Алис, от херувима, а сега и от това посещение. Сърцето й се бе свило. Но усещаше, че кръвта пулсира в слепоочията й, че зърната на гърдите й се втвърдяват и стомахът й пари от желание.

Най-после се предаде на удоволствието от властта си, обгърна с ръка дългата му, скръбна шия и притегли достойната му глава надолу към своята. Това беше властта да даваш и взимаш, властта на насладата. Тя целуна устните му.

Последва прекъсване, интервал на банална действителност, докато разкопчаваше ризата му и се бореше с малкото, неподатливо копче на яката. Табита го целуна по гърлото.

Изящните му пръсти бяха върху нейните, галеха я, милваха косата й, проследяваха контурите на гърба, раменете, гърдите й. Остави го да съблече елека и тениската й, да й разкопчае колана.

Той я целуна по ухото; Езикът му я гъделичкаше като муцунка на малко животно. Тя се засмя и се потопи в насладата.

Светлините в каютата премигнаха.

Могул спря и погледна нагоре към тавана.

— Какво беше това?

— Кстаска поправя нещо по кораба — отвърна Табита.

Той кимна.

— Чудесно. Тя е страхотна в тези неща.

Събу й панталоните.

Табита изрита обувките си и прегърна тънката талия на Могул.

В главата й се въртеше някаква мисъл, нещо озадачаващо. Нещо, свързано с последните му думи. Не обърна внимание. Притегли го към койката и легна до него, прегърна го, разкопча панталона му. Пресегна се нагоре и изхлузи ризата от раменете му.

Той имаше женски гърди. Съвсем плоски, незабележими, когато легна по гръб, за да му събуе панталона, но все пак женски гърди. Значи наистина бяха еднакви, тези Близнаци. Колко странно, каза си Табита.

Тя го пусна, отдръпна се назад и застава на колене върху койката.

— Ти си Саския.

Смъкна му гащетата.

Наистина беше.

Изглеждаше стъписана.

— Мислех, че знаеш — промълви тя. — Аз съм той и той съм аз.

После бледо, отчаяно се усмихна.

В главата на Табита се възцари хаос.

— Точно кой от двамата си?

— Аз съм аз — отвърна Саския. — Наистина съм аз.

Табита потръпна. Саския понечи да я хване за ръка, но тя се отскубна.

— Какво сте вие, по дяволите? Как може да сте близнаци, абсолютно еднакви близнаци?

— Не сме — възрази Саския. — Не сме близнаци.

Табита конвулсивно грабна тениската си и я навлече. Саския сякаш понечи да я спре, но после колебливо се отпусна обратно.

Табита седна по турски на койката. Светлините отново помръкнаха за миг, после заблестяха с пълна сила.

— Обясни ми — каза тя.

Изгубила предишното си спокойствие и изящество, Саския неловко се размърда.

— Ами, сега сме, но не бяхме — отвърна тя.

Табита ядосано изсумтя.

— А какво бяхте, по дяволите…

— Царици — промълви Саския. И облиза устни с върха на езика си. — Ние сме единствените, които оцеляхме.

Тя отново се пресегна към Табита, да стисне ръката й, да бъде стисната за ръката, и Табита я стисна.

— Бяхме експеримент — поясни Саския. — Сюзън, Ториъл и Зидрих се… изчерпаха. Ние избягахме. Бяхме спасени. Иначе нямахме никакъв шанс.

Табита можеше да усети туптенето на сърцето на другата жена — твърдо и решително.

— Не знаехме нищо — продължи Саския, — за… другите хора. За системата. Никога не сме били разделени. — Тя потърка носа си и направи гримаса. Лицето й изведнъж стана грозно, като слепец, който няма представа как да контролира изражението си. — Трябва да се махна от него.

— Защо?

Саския се изправи и впери очи в лицето й.

— За да съм аз! За да мога… — Тя апатично въздъхна. — Той те желае — добави близначката и притисна длан към гърдите й.

Табита усети, че желанието й се изпарява.

— Затова ли дойде тук?

— Той не трябва да те има.

Табита преглътна гнева си. Те бяха деца. За малко да се люби с дете.

— Затова си дошла тук първа. Не можеш да правиш така — настойчиво каза тя. — Не можеш да използваш хората по такъв начин.

— По какъв начин? — озадачи се Саския.

— Като… като… като оръжия.

— Не — пламенно възрази Саския. — Не, Табита. И аз те желая — отново заговори умолително тя. — Обичам те…

— Не ме обичаш. — Започваше да губи търпение. — Просто му подражаваш.

В очите на близначката проблясваха сълзи.

— Не е така — отвърна тя. — Не бих могла. Ти не разбираш. Аз съм той. Каквото иска той, го искам и аз.

— Е, не можеш да ме имаш — грубо отсече Табита. — Никой не може да ме има. Аз не съм твоя. Сама съм си господарка.

— Точно затова те обичам — неочаквано станала сериозна, отвърна Саския и я погали по бедрото. — Ти си истинска, а аз не съм свикнала с истински хора. Ние с Могул не сме истински. — Тя се пресегна за дрехите си и започна да се облича. — Кстаска е истинска, но не е човек. Тал също. Марко не е истински, той е само думи, думи. А Хана е мъртва.

В крайна сметка, помисли си Табита, Саския не бе чак толкова самотна, колкото се представяше. Понякога я чуваше през стената с Марко, приглушените им стонове и викове.

Освен ако не беше Могул.

Същата нощ се събуди от сън за капитан Девъру, завинаги обикаляща Деймос в своята крепост от черен камък. Спомни си мириса й на мускус и машинно масло.

От съседната каюта се носеха гласове.

Марко и Саския, каза си тя и осъзна, че вече ревнува.

Но там имаше и други, които тихо шепнеха. Чуваше всички им, подсвиркването на Тал, далечното дуднене на Кстаска. Дали играеха на карти, или крояха бунт? Тя напрегна слух, но напразно.

Безшумно се измъкна от койката си, облече си нощницата и излезе в коридора.

Нощта бе субективна, подобно на всичко останало в хиперпространството. Там нямаше мрак, нито пък друга светлина, освен отделни лъчи, процеждащи се през гърба на огледалото от реалния космос. Табита се приближи до задния шлюз на трюма и влезе вътре.

Откакто бяха потеглили, за пръв път оставаше там сама. Тя предпазливо се огледа наоколо. Хамакът на Близнаците пустееше, пашкулът на херувима също. Кутията на Тал лежеше в ъгъла с отворен капак. С неясните си, енергични мазки, с подробните си, но мъгляви детайли, на оскъдната светлина съсипаният стенопис като че ли повтаряше не по-малко безумната гледка през илюминаторите. От него лъхаше на замръзнала възможност, усещаше се определено, но непонятно присъствие.

Табита не бе там, за да се наслаждава на изкуството. А да претърси багажа им. Тя внимателно заобиколи купчините сандъци и чанти. Търсеше дългия сребристосив цилиндър, който Могул и Марко с риск за живота на всички им бяха взели от Изобилие.

Откри го под планина от пъстроцветно огледално платно. Явно някой нарочно го беше скрил отдолу. Табита го хвана и го измъкна навън. Бе студен и доста тежък.

Тя приклекна и го разгледа. Беше по-дълъг, отколкото си го спомняше, два метра, близо три, и почти един в диаметър. Под външната обвивка от мека гума се усещаше твърд метал. Това, както и тежестта му почти я накара да повярва, че в крайна сметка наистина може да е злато. Дали златото се пренасяше в гумени цилиндри? Нямаше представа. Видя следи от етикети, но някой ги бе откъснал. Зачуди се как се отваря.

Оказа се лесно. В двата края и по дължината му имаше сребристи метални шевове. Под тях от всяка страна бяха направени отвори за пръсти. Табита го обгърна с ръце.

Разнесе се тихо изщракване. Когато цилиндърът се отвори, тя се сепна и отскочи назад.

Отвътре засъска бял газ. Трюмът се изпълни със странна, неприятна миризма на мъх и метилов алкохол. Стана ужасно студено.

В цилиндъра имаше плътен скреж, покриващ няколко пласта плътна изолация от изкуствена коприна. Под нея се виждаше нещо, увито в бяла марля.

Не приличаше на злато.

Прииска й се бързо да го затвори и повече да няма нищо общо с него.

Но цилиндърът се намираше на нейния кораб. Тя разгърна края на марлята. Отдолу зърна наръч сухи жълтеникави съчки и слама. В главата й засвири далечна аларма.

Дръпна марлята докрай. Вързопът имаше лице.

С две изпъкнали очи, затворени под гладки кафяви клепачи, заострен нос с две тесни ноздри, широка уста като цепнатина в дърво, сгърчена и силно стисната.

Това не бяха наръч съчки. Нищо подобно.

Беше фраск. Мъртъв фраск.