Колин Грийнланд
Всичко от начало (22)

22.

Отново попаднаха в напомнящите на пчелна пита тунели на Изобилие.

Този сектор поне беше цивилизован, подът бе напръскан със скалопор и в свещници с орнаменти пламтяха атмосферни свещи. Тъжната арфа ги зовеше, пламъкът на зеления огън се носеше пред тях. Тал изпълняваше акробатични номера около невъзмутимия призрак.

В коридорите на „Сънят на праведните“ цареше студ.

От двете им страни имаше закрити със завеси входове. Чуваха се приглушени гласове, плач, тържествени напеви на хиляди момчета. Разминаваха се с други посетители, траурно облечени в самуро-коприна и черна мурианова кожа, които държаха в ръце филактерии и требници, подвързани в избелена телешка кожа. Главите им бяха сведени, лицата — мрачни. Децата носеха букети момина сълза и ученически свидетелства. Никой не поздравяваше.

С небрежното си, скъпо яке и широки, лимонено жълти панталони Марко Мец изглеждаше не на място в тази обстановка. Беше се отказал от опитите си да опитоми Табита и сега не й обръщаше внимание. Носеше евтиния си сак на рамо, крачеше след призрачния им водач и папагалоподобното извънземно и не приличаше толкова на прочут музикант, дошъл на среща със своя мениджър, колкото на космонавт, бързащ да посети заведение с лоша репутация.

Прегърнати, зад него гъвкаво подскачаха близнаците Зодиак. Отблясъците на слабата светлина играеха по сините им пижами. Отзад човек наистина не бе в състояние да ги различи.

Табита не можеше да понася това място и всички в него. Тя потръпна, придърпа чантата на рамото си и напъха ръце дълбоко в джобовете си. Трябваха й само двеста и петдесет скутари и телефон. Затова се налагаше да потърпи. Получеше ли своите двеста и петдесет скутари през следващия час, никога повече нямаше да губи самообладанието си с перките, никога нямаше да се отклонява от нормалния си бизнес, никога нямаше да тръгва с мъже в баровете, никога повече.

Високият зелен огън се издигна по вито стълбище и спря пред поредната завеса, където сякаш се поклони и щом всички се събраха на прага, изчезна. Невидимата арфа също любезно замлъкна.

— Камерата на госпожа Хана Су — съобщи въздухът. — Съдба, с достойнство замръзнала във времето в „Сънят на праведните“. Моля, спазвайте всички обичайни хигиенни процедури и правила за безопасност и избягвайте да безпокоите обекта или поддържащата система. Благодаря ви, че избрахте „Сънят на праведните“.

Завесата се вдигна с приглушено бръмчене. Вътре грееше слънце.

— Ливадата — каза Могул и влезе.

— О, прелест възкликна сестра му и се завъртя към Табита. — Невинаги ни дават Ливадата — поясни тя и последва брат си.

Марко спря и направи галантен жест с ръка, за да пропусне Табита пред себе си.

— Как сме с времето? — попита той.

— Зле. — Това бе единствената дума, която успя да произнесе при влизането си от сумрачната площадка в камерата на Хана Су. Озова се в края на гора сред мека зелена трева под ясно синьо небе.

Нямаше какво друго да стори, освен да зяпне. Никога през живота си не беше виждала толкова много зеленина, толкова много слънчеви лъчи, процеждащи се през надвисналите клони. Тревата зад дърветата се простираше до хоризонта. Зад себе си чуваше птици.

Не, искаше да поглежда назад.

Както обикновено, Тал ги бе изпреварил. Табита едва различаваше яркозелените му пера сред свежите листа на клона, на който беше кацнал.

На ливадата имаше нещо.

Нещо малко, издигнато на около два метра над земята. Тя примижа и зърна черно-сребрист силует. Нямаше представа какво е.

Точно над тучната трева, под висящото във въздуха черно нещо, висеше неподвижен бял облак. От отсрещния му край стърчаха рамене и глава на жълтокожа жена.

Черното нещо като че ли гледаше надолу към нея.

Въпреки яркото слънце, въздухът бе доста студен. Близнаците Зодиак бързо крачеха към облака. Марко вървеше до Табита. Стъпките им по тревата бяха безшумни.

Тя бавно завъртя глава.

Както очакваше, зад нея се издигаше гъста като стена гора. Не можеше да види между дърветата, за да разбере докъде се простира тя.

Това не беше микроклимат, не бе някакъв мигновен трансматериализатор, а просто генерирана среда, макар и страхотно скъпа. Не знаеше дали е точна, но определено изглеждаше подробна. Миришеше на влажна почва, Дървесен сок и някъде под краката й се таеше антисептичната миазма на ултразвуковите вълни.

— Табита — повика я Марко.

Тя отново се завъртя към моравата.

— Ще уредим въпроса с твоите пари — каза той. — Незабавно.

После изглежда забеляза удивеното й изражение.

— Харесва ли ти? Истинско произведение на изкуството.

— Хоризонтът е прекалено близък.

— О, я стига — засмя се Марко.

Като го погледнеше критично, наистина беше така, но не й се искаше да спори.

— Това тя ли е?

— Това е Хана. Хана Су. Най-интелигентният Труп в цялата сграда. — Той махна с ръка към пустия пейзаж. Ветрецът развяваше лъскавата му черна коса.

Табита понечи да попита какво е онова, което виси над тленните останки на Хана, но нещо я спря.

Знаеше какво е.

Плоско, лъскавочерно, с металически блясък. С голяма глава и бебешко тяло, но без крака. Бе напъхано до шия в найлонов чувал.

Създанието (тя не се съмняваше, че е истинско и живо) седеше във въздуха върху метален сребърен диск. С гръб към тях. Имаше някаква опашка, метална сребриста опашка, чийто край потъваше в контакта на диска.

До този момент не беше виждала такова, но нямаше какво друго да е.

Марко и Табита настигнаха близнаците и всички заедно се приближиха до облака.

Съществото се завъртя към тях.

Погледна към Табита.

Очите му бяха черешовочервени. Заприличаха й на задни светлини на далечни космически кораби.

Това бе херувим. Херувим — едва ли не толкова близо, че да го докоснеш. Херувим — на човешка орбитална станция. Херувим — под земята!

Табита усети, че от главата до петите я пронизва студ. Чувстваше се като парализирана, по-вледенена и вцепенена от Хана Су. Зяпаше, още откакто бяха влезли в пещерите на Изобилие, а сега зяпаше като статуя.

Всичко продължи само миг.

Тя сведе очи. Погледна към жената в облака. Колкото и невъзможно да изглеждаше, колкото и важно да беше да вземе парите, при това веднага, това не означаваше нищо, изобщо не й се струваше странно или объркващо след гледката на космическото дете.

— Казва се Кстаска — обади се Саския, която очевидно единствена от всички проявяваше интерес да обяснява нещата на Табита. — Според нас е женска.

Могул се завъртя към сестра си с притворени очи и снизходителна усмивка.

— Те са премахнали половете — провлечено отвърна той. Този факт явно му се струваше безкрайно осъдителен и много забавен.

— Според мен е женска — каза на Табита Саския, като посочи с изящния си показалец. — Ти как смяташ?

Табита се втренчи в създанието с присвити очи, после отново потръпна. То продължаваше да я наблюдава. Изпитваше отвращение, очарование, всъщност не знаеше какво изпитва. Виеше й се свят. Чудеше се дали още не е на купона в Скиапарели, замаяна от изпарения, бира и фина офирска дрога. Може би всичко, случило се оттогава, просто беше някаква безумна халюцинация.

— Марко — чу се да изхъхря тя.

Херувимът премести поглед към Марко. Табита не можеше да откъсне очи от съществото.

— Малко е раздразнен — каза на Марко Могул.

— Ти го дразниш — заяви на Марко Саския.

Междувременно Хана Су говореше и никой не я слушаше.

Очите й бяха отворени и отправени към нищото. Думите й се разнасяха от закрепения на гърлото й ларингофон, подобен на голямо просташко бижу. Гласът й звучеше като на изтощен робот.

— … преди на Искреност даже имаше стадион — каза покойната Хана Су. Устните й не помръдваха, нито очите й, но под кожата на широкото й жълто лице просветваше мрежа от бледи геометрични форми, сякаш кристализираше отвътре.

Изглежда мислеше, че говори на Кстаска Херувима.

— Виж, майка му беше добра жена — продължи Хана Су. — Ръководеше първия орбитален цирк. — Тя се засмя. — Слонове при нулева гравитация!

Херувимът заговори.

— Здравей, Марко — каза той.

Кстаска Херувима имаше глас точно като на момиченце, каквото в известен смисъл наистина и беше, ако ми позволите малко по-широко тълкувание на точността.

— Здрасти, Кстаска — лаконични и доста небрежно отвърна Марко.

— Закъсняхте — отбеляза създанието.

— Задържа ни един робот.

— Каква врява вдигате. — Звучеше като дете, което се кара на куклите си.

Марко не му обърна внимание.

— Освен това таксито ни се повреди.

— Марко — вече по-членоразделно произнесе Табита. — Парите. Телефонът. — Тя се огледа наоколо, плъзна очи по тревата и дърветата. При цялата тази техника някъде все трябваше да има телефон.

— Ръководеше първия орбитален цирк — повтори мъртвата жена. — Някога разказвала ли съм ти за това?

Веднага щом Табита заговори, Кстаска отново насочи вниманието си към нея.

— Каква е тази? — попита съществото.

— Кстаска, това е капитан Табита Джут. Пилот на прекрасния кораб „Алис Лидъл“. Табита, запознай се с Кстаска — представи ги Марко. — Кстаска е херувим. Петият член на „Контрабандистите“.

— Да — отвърна Кстаска.

Създанието се завъртя под слънчевите лъчи. Костюмът му внезапно се изду и заблестя в цветовете на дъгата. Табита нямаше представа на какво казва „да“. Звучеше властно, бездушно и категорично. Никога не бе чувала толкова осъдително потвърждение.

— По-късно ще поговорим за това — бързо каза на Кстаска Марко. — Табита — обърна се към нея той, като я хвана за ръката и я накара да погледне към замразения труп. — Трябва да те запозная с още някой, много важен за всички нас. Това е Хана Су, Нашата мениджърка.

При тези думи мъртвата жена се откъсна от унеса си.

— О — изхъхри тя през ларингофона си. — Вие сте тук. Всички сте тук. Виждам ви. Всички сте застанали около мен.

— Всички сме тук, Хана — потвърди Марко. — И сме готови за представлението.

— Да, Марко — отвърна Хана. — Виждам ви. Виждам всички ви. Но коя е тази с вас? От Тритон ли е? Не съм чувала нищо за тях. Но хората днес са толкова неблагонадеждни. Не като едно време…

— Хана, тя е нашият нов пилот. Това е Табита Джут. Прощавай, че те прекъсвам, но проблемът е спешен, дължим на Табита малко пари.

— Колко? — изхриптя ларингофонът на Хана Су.

— Двеста й петдесет скутари — високо заяви Табита. За пръв път й се случваше да разговаря с мъртвец. — Хиляда и петстотин, ако ще ги карам до Титан.

Тъй като не знаеше нищо за Избраните замразени и какво би могло да е особеното им, привилегировано мислене, тя реши, че трябва колкото може по-бързо да я разтревожи.

Изглежда успя. А може би това бе само ритуал, същият като с жив клиент.

— Ужасно много.

— Първо трябва да направи ремонт — поясни Марко.

— Първо трябва да получи двеста и петдесет скутари — поправи го Табита. — За това, че го докара до тук.

— Не зная, Марко — без изобщо да обръща внимание на думите й, продължи Хана Су. — Много е.

Той се наведе и настойчиво размаха ръце пред слепите очи на мъртвата.

— Трябва незабавно да уредим въпроса, Хана. Искам да кажа, че нямаме време да го обсъждаме. След представлението пак ще поговорим.

— Ами обичайният транспорт, онези мили момчета от Армстронг Сюлебейн?

— Те не бяха благонадеждни, Хана — отвърна Марко. — Трябваше да ги освободя. Виж, на Табита може да се разчита.

— Дааа… — замислено прошепна ларингофонът. — Виждам, че аурата й е силна. Тя е сериозен сътрудник, Марко. Нейният принос ще бъде решителен.

— Страхотно — измърмори Табита. — Е, трябва да кажа, че ме ласкаете. — Тя се намръщи на всички наоколо. Освен Кстаска, те избягваха погледа й. Херувимът продължаваше да я наблюдава. Приличаше на идол, приклекнал пред нея върху поднос от неръждаема стомана. Абаносов идол с очи от рубини.

Табита бързо се извърна.

— Ами вашият принос? — каза на Хана тя и започна да рови с крак несъществуващата пръст. Подът изглежда беше със скалопорово покритие. — Няма да имате никакъв кораб, ако още сега не получа двеста и петдесет скутари. Марко ще ви обясни всичко. Има ли наблизо телефон?

— Трябва да й платиш, Марко — промълви мъртвата.

— Нямам пари — отвърна той.

— Нито пък аз, скъпи — каза ларингофонът на Хана Су. Изведнъж гласът й стана рязък. А може просто да се дължеше на техниката.

— Живеете тук — възкликна Табита и в същия момент осъзна, че би могла да подбере по-точен глагол, — и очаквате да ви повярвам?

— Невинаги й дават Ливадата — защити я Саския.

— Не мога да ти платя преди представлението, Табита. Когато получа парите от Мъркюри Гардън.

Марко махна с ръка.

— Трябва да вземем аванс.

— Пак ли?

— Този път договорът ни е за много пари — възрази той. — Спомни си за какъв договор става дума, Хана. Не е както обикновено, забрави ли?

— От Тритон ли е приятелката ти, Марко? — попита покойната. — От много отдавна не съм чувала нищо за Тритон. Надявам се, че капеланите не са откри…

— Табита ни е голяма почитателка, Хана — прекъсна я Марко. — Дойде да ни гледа с Тал в Скиапарели.

— Ах, Скиапарели — носталгично въздъхна Хана Су.

Табита рязко изсумтя. Бе й писнало от всички тях. Тя се завъртя и зарея поглед към нежно зелените просеки в илюзорната гора. Не искаше да изгуби пътеката за обратно.

— Спомням си го. Ароматът на прасковен цвят на Гранд канал. Седяхме в кервансарая и разговаряхме за нов синтез на изкуството и инженерството. Оранжева мъгла…

— Донесохме ти касета, Хана — заяви Марко и се приближи до Табита.

Тя подозрително го изгледа. Той избягваше очите й.

— Чудесна е — продължи Марко. — Донесохме я за теб, за да я споделиш с твоя приятел.

— Касета ли? — неуверено попита Хана. — От Тритон ли е?

— Да. Точно така, Хана. От Тритон.

— Добре. Добре. Пусни я.

Марко се пресегна под облака и изключи генерираната среда.

Кстаска неочаквано се раздвижи.

— Не така — пискливо изропта съществото и се спусна отгоре му.

— Трябва да виждам какво правя! — отвърна Марко. Като отблъскваше херувима с една ръка, с другата той грабна чантата на Табита и разкопча ципа.

Табита се съпротивляваше, но Марко не пускаше ремъка, бръкна вътре и започна да рови. Тя знаеше какво ще извади: празна черна касета без етикет.

Той я откри и я вкара в устройството до главата на Хана.

— О — без да разбира какво става наоколо, възкликна мъртвата жена. — Очарователно е. Наистина очарователно.

Облакът й беше изчезнал, наред с цялата Ливада: дървета, трева, слънце, всичко. Хана Су лежеше в сив найлонов спален чувал върху плоскост от неръждаема стомана, от която капеше вода. По цялата й глава имаше електроди и в косата й искреше скреж.

Намираха се в малка пещера, пълна със стазагенератори и микровълнови прожектори за насочено топене. Изгубил ориентация, Тал уплашено полетя, блъсна се в прозореца и падна върху широк перваз от бяла пластмаса. На стъклото остана петно кондензирана влага.

Табита се огледа наоколо. Камерата на Хана представляваше един от верига различни по големина балони, изпъкващи от стените на огромна, усойна Пещера. Под тях се простираха успоредни редици криогенни фризери.

— Сигурно казват, че идва помощ! — радостно възкликна Хана.