Колин Грийнланд
Всичко от начало (6)

6.

„Мьобиусов лист“ се намира на южния бряг на Гранд канал на около километър от аркадата Барата, между Църквата на насочената панспермия и ресторант за раци. Отдавна прехвърлил зенита на лошата си слава, барът се е превърнал в любима атракция за по-обикновените посетители на Скиапарели, които сантиментално си представят, че са открили кътче от града, запазило историческия чар на граничните дни. Всъщност първите собственици, емигранти от Европа, имали основания да предвидят носталгичния бум и изкуствено състарили декорацията от фибростъкло, като я оставили в пустинята за една седмица, преди да я монтират.

Онази вечер, в която Табита Джут най-после натисна очуканата алуминиева брава, заведението все още заслужаваше лошата си репутация, като обслужваше обществените нужди на хора, по-спокойно вършещи бизнеса си в подобна среда. Проститутки от всички полове, аугментирани или не, идваха тук в началото и края на смяната си, за да се срещат със сводници, наркопласьори и „привилегировани“ клиенти. Пенсионирани мрежови писци поддържаха шумен аванпост в единия край на бара, откъдето подхранваха все по-тайнствени клюки, единствената останала им стока. В отсрещния край имаше ниска сцена, на която провалили се актьори намираха равновесието, необходимо им, за да понесат професионалния си упадък. Когато изпаднеш от афиша на театър „Наш“, идваш направо на сцената на „Мьобиусов лист“. В момента на нея стоеше мъж, нисък, набит мъж, доста добре изглеждащ, помисли си Табита, когато автоматично го погледна на влизане. На рамото му имаше папагал. Приличаше на истински. Мъжът свиреше на някакъв инструмент, но в глъчката не се чуваше нищо.

Запъти се право към бара. Хайди беше там.

— Търся човек на име Трийст — каза Табита.

— Замина — отвърна Хайди.

Тя изпъшка. Очакваше го.

— Къде мога да го открия, Хайди?

— На Калисто — подхвърли барманката, докато бършеше плота.

— По дяволите — с известна нежност изруга Табита. — Беше пуснал обява за работа по мрежата, знаеш ли нещо по въпроса?

Хайди поклати глава отрицателно и посочи с очи към сцената. Мъжът бе разперил ръце настрани. Папагалът тичаше от едната му длан до другата.

— Не е зле, нали? — отбеляза тя.

— Нищо не чувам — сви рамене Табита.

— Не говорех за музиката.

Табита ледено й се усмихна. Но въпреки това погледна към човека.

Свиреше на ръкавица, сега можеше да види, въпреки задимения сумрак. Пееше, а може и да беше някой друг. Не забелязваше да мърда устни. Красиви устни, прекрасно изваяни, а очите му бяха кафяви и кръгли. И през цялото време, докато го наблюдаваше, не преставаше да си мисли: „Двайсет и четири часа. Копелета“.

— Да знаеш на някой друг да му трябва баржа? — попита тя. Никога не й се бе случвало, никога не я бяха заплашвали, че ще й отнемат кораба. Ужасяваше се, че „Алис“ може да попадне в ръцете на ченгетата. — Няма значение какъв е, стига да не е перк — добави.

Табита откъсна очи от мъжа на сцената и хвърли поглед към комарджиите. Край витрината се разиграваше някаква сложна игра с пулове. Дебели пачки стари пари бързо сменяха собствениците си. Куриер на отрови пиеше от една чаша с рибар. Две палави тригодишни трантки в кремави кожени дрехи и слънчеви очила позираха край стар музикален генератор и се лигавеха с ликьор от сладник.

— Сега никой не работи — обясни Хайди. — Карнавал е. Да ти дам ли нещо за пиене?

Табита въздъхна.

— Бира.

Барманката изброи седем вида на един дъх.

— Която ти е най-близо — отвърна Табита.

Карлос трябваше да познава някого. Тя отиде до телефона, който се намираше на стълбището за мазето под сцената. Когато минаваше покрай артиста, видя, че пее птицата. Приличаше на папагал, но не звучеше така. Можеше да пее. Имаше сладък треперлив глас и пееше за жълта птица, кацнала високо на бананово дърво.

Карлос го нямаше. Остави му съобщение, каза, че ще му позвъни по-късно, но си помисли, че навярно няма да го направи. Спокойно можеше да замине за Фобос или Дълъг живот, да провери дали там няма нещо, дали не е останал някой, който да не е отлетял за карнавала.

Табита отпиваше от бирата си и гледаше към музиканта. Харесваше го. Беше загорял и загладен, с лъскава черна коса. Носеше хубава блуза на алени и бели райета, псевдопанталони и еспадрили. Изглежда имаше и талант, макар че невроиндуктивната ръкавица вече бе малко старомодна, дори в Скиапарели, където времето беше замръзнало. Звукът й бе дълбок, електронно гладък и плавен, но с толкова фини вибрации, че едва се различаваха отделните ноти. Мелодията шеметно се изви и се раздели на две части, съзвучни сами по себе си. Публиката заръкопляска. Мъжът се усмихна. Птицата кацна на рамото му, притисна главичка към бузата му със затворени очи и запя зловещ, безсловесен напев.

Хайди избърса плота до лакътя на Табита.

— Още една? — попита барманката.

— Добре — отвърна Табита и пресуши чашата си. Още една бира, още един опит да се свърже с Карлос и после адио. — Веднага се връщам, Хайди — каза тя и отново се отправи към телефона.

Карлос още го нямаше. Усмихнатата му снимка я помоли да остави името и номера си. Табита удари с юмрук по стената.

— Купонясваш някъде, а, Карлос? Надявам се, че се забавляваш, защото аз определено не го правя.

— Номера ли сбъркахте? — попита някакъв глас над нея.

Тя погледна нагоре. Музикантът с птицата слизаше по стълбите. Беше свършил представлението си и се връщаше във влажното, мръсно мазе, което управата отказваше да ремонтира заради „класическата“ му атмосфера.

— Номерът е верен, сбъркала съм планетата — отвърна Табита.

Мъжът на площадката зад нея надзърна над рамото й към лицето на Карлос. Табита усети дъха на птицата. И миришеше като папагал.

— Тенекия ли ви е вързал? — попита музикантът. — Не ви е завел на купона? Нали така казахте преди малко? Моля да ме извините, нямам навик да подслушвам телефонните разговори на хората, просто слизах по стълбите и чух…

Птицата проточи шия и внезапно нададе пронизителен крясък като пожарна сирена. Табита потръпна и се изключи от телефона.

— Млъквай, Тал! Тал, млъквай! Ще млъкнеш ли? Хей, Тал! — завика мъжът и плесна птицата с ръкавицата си. Тя замълча също толкова неочаквано, колкото бе започнала.

— Това е Тал — каза музикантът. — Поднасям ви извиненията си. Артистичен темперамент. Много, много чувствителен. Страшно ми е приятно, аз съм Марко, Марко Мец. Моля? — попита той, макар че Табита не беше казала нищо. — Моля? Чували сте за мен, така ли?

— Не — отвърна тя. Отблизо очите му бяха още по-топли, отколкото изглеждаха на сцената. — Бяхте много добър — прибави Табита.

— Така е — потвърди той. — Наистина съм много добър. Случва се, искам да кажа. Да, така е, много съм добър. Всъщност. Но защо ли ви е да го знаете? Вие сте заета жена, аз съм зает мъж, това е огромна система…

И през цялото време, докато дърдореше глупости, изпиваше с поглед тялото й.

Табита нямаше време за такива неща.

Но все пак.

— Тал ли? — посочи към папагала тя.

— Точно така, да.

— Може ли да го погаля?

Мъжът леко сви рамене.

— Пръстите са си ваши. Не, не, шегувам се. Естествено. Харесва му. Виждате ли?

Марко внимателно пое ръката й в своята. Кожата му беше топла и суха. Той доближи дланта й към главичката на птицата и я плъзна по гърба й. Тал се заизвива от удоволствие.

— Откъде е? — попита Табита.

— Той ли? Отдалече. Даже няма да можете да произнесете името. Погледнете го, дори той не може да го произнесе. — Хей — наведе се към папагала музикантът, — тя се интересува откъде си. Виждате ли, дори Тал не може да го произнесе.

— Вакса! — изведнъж изкряка Тал. — Интриги в балета! Интриги в обувките!

Изненадани, двамата се засмяха.

— Малко е възбуден — поясни Марко.

Табита отново погали птицата по главата.

— Пие ли?

— Тал ли? Не.

— А вие?

— Естествено.

— Ще бъда на бара — каза тя.

— Значи си дошла за карнавала, така ли? — попита Марко, когато три минути по-късно отиде при нея, вече без папагала.

— Не, търся работа. Тъкмо пристигам от Шатобриан.

— В Пояса ли? — почтително я изгледа той, както се случваше винаги, щом Табита кажеше нещо от този род. — За каква работа става дума?

— Просто изпълнявах поръчка за фармацевтична фирма. Най-вече туби със серум против вакуумни рачета. Нищо интересно.

— Значи си пилот?

— Пилот съм.

— Винаги ли работиш за тази фармацевтична фирма?

— Работя за всеки — отвърна тя, — стига да има пари.

— Значи имаш собствен кораб, така ли?

— Имам собствен кораб — потвърди Табита. Виждаше, че музикантът е впечатлен. След толкова много години все още не можеше да не изпитва гордост, когато съобщеше за кораба си на някой непознат. Знаеше, че когато разказва на „Алис“ за глобата, няма да се чувства толкова горда. Надяваше се да не й се наложи.

Тя погледна към Марко. Искаше й се да го вземе със себе си. Искаше й се да го вкара в кабината и да разкъса всичките му лъскави дрехи.

— Бих те поканила на борда, но няма да остана тук.

— Жалко — каза той. — Щеше да е прекрасно. Какъв модел е?

Табита вдигна очи към него. Внезапно осъзна, че музикантът наистина се интересува от кораба й и кой знае защо се почувства засегната.

— Просто стара бракма.

— Скутер ли?

— Не, баржа.

Марко изглеждаше искрено въодушевен, като че ли гореше от нетърпение да й разкрие някаква страхотна тайна.

— И е само твой? На никой друг?

— Да — раздразнено отвърна тя.

— Искаш ли да ме откараш до Изобилие?

— За Изобилие ли заминаваш?

— Да.

— Тази вечер ли?

— Не, не. Утре сутрин.

Табита го зяпна.

— Ами, да! — съгласи се тя. После си спомни за осевия ключов кристал. — Ами, не. Искам да кажа, с удоволствие, но ми трябва още нещо.

Марко се подсмихна.

— О, има и още. Още много! Какво ти трябва?

Табита мъчително преглътна.

— Двеста и петдесет — отвърна тя. — В аванс. И после, по дяволите, не зная, трябва да направя ремонт.

— Няма проблем.

— Не ти вярвам — поклати глава Табита. — Не говориш сериозно.

— Понякога съм сериозен.

Марко лекичко плъзна пръсти по ръката й. Имаше нежна длан, длан на музикант.

— Искаш ли да идем на купон? — попита той.