Колин Грийнланд
Всичко от начало (27)

БГТ009059 ВКЛЮЧВАНЕ

 

ТКД.СТД

 

РЕЖИМ? ГЛАС

 

СТАНДАРТНО ОТКЛОНЕНИЕ? 19.07.07

 

ГОТОВНОСТ

 

Здравей, Алис.

 

ЗДРАВЕЙТЕ, КАПИТАНЕ. ПРИКАЗКА ЛИ СТЕ ДОШЛИ ДА МИ РАЗКАЖЕТЕ?

 

Струва ми се, че ти би трябвало да ми разкажеш приказка. В края на краищата, аз се нуждая от успокояване.

 

САМАТА АЗ НЕ КИПЯ ОТ ЕНЕРГИЯ.

 

Не говори така, Алис.

 

НО Е ВЯРНО.

 

Заради осевия ключ, нали?

 

ВЕРОЯТНОСТ ЗА ПОВРЕДА 89,09%.

 

О, Господи.

 

НАДЯВАМ СЕ, ЧЕ НЯМА ДА МЕ КАРАТЕ ДА ВЪРША НЕЩО ИЗТОЩИТЕЛНО, ТОВА Е ВСИЧКО.

 

Ще те ремонтираме в Пояса. Ще успееш ли да стигнеш до Церера?

 

КОГА НЕ СЪМ ОПРАВДАВАЛА ДОВЕРИЕТО ВИ, КАПИТАНЕ?

 

Честно казано, не си спомням да се е случвало.

 

ДАНО НЕ ВИ ОСТАНАТ САМО СПОМЕНИТЕ.

 

О, Господи. О, Господи. Виж, дръж се, Алис, ще поговоря с Кстаска. Тя смята, че може да помогне. Изглежда разбира от Таласъми. Чуваш ли? Алис?

 

РАЗБИРА СЕ, ВЪЗМОЖНО Е ДА СЕ ТРЕВОЖИМ НАПРАЗНО.

 

Възможно ли е?

 

НЕ Е СЪВСЕМ НЕВЕРОЯТНО.

 

Горе-долу 10,91%, а?

 

ДО СТОТНИТЕ, ДА.

 

Ще попитам Кстаска. Ще я попитам веднага, щом вляза. Междувременно мога ли да направя нещо друго?

 

ДА МИ РАЗКАЖЕТЕ НЕЩО.

 

Наистина ли?

 

ТОВА ЩЕ МЕ ПОРАЗСЕЕ.

 

Хм. Разказвала ли съм ти за капитан Франк?

 

КОЙ Е ТОЙ?

 

Алтецианин.

 

ФРАНК НЕ Е АЛТЕЦИАНСКО ИМЕ, НАЛИ?

 

Той си имаше и алтецианско име, но не мога да ти кажа какво. Дори не съм в състояние да го произнеса. Не, не зная защо се наричаше Франк. Предполагам, че е попаднал на това име по време на полетите си и му е харесало. Знаеш ги какви са алтецианите.

 

КАК СЕ ЗАПОЗНАХТЕ С НЕГО?

 

Срещнахме се на Фобос. В един бар. Не беше място, където с удоволствие бих прекарала вечерта. Пък и бездруго не трябваше да съм на Фобос. Пристигнах със совалка, която връщаше туристи в космически шок от неразумна ваканция в Пояса.

 

ТОВА ПЪРВИЯТ ВИ КОСМИЧЕСКИ ПОЛЕТ ЛИ БЕШЕ?

 

О, не. Още не бях пилот. Дори не можех да пилотирам. Бях стюардеса. Работех на скоков кораб на Версай, но не ни даваха почивни дни. Фобос беше първата ми възможност и аз се възползвах от нея. Не можех да понасям тази работа. Не заради повръщането и постоянните оплаквания на пасажерите — трябваше да слушам колко жестоки били силите за сигурност, за купола, който се срутил, а защото знаех, че след няколко месеца всички те ще се хвалят с преживяванията си в Дълъг живот и Ню Торонто и ще показват на съседите записите си.

Озовах се на чужда луна, без работа, без образование, опит и пари. Имах само нарушен договор и полицейско досие. И номера, който помощник-капитанът на совалката беше написал на гърба на ръкавицата ми, само че телефонът изключваше всеки път, щом се опитвах да го набера. Та така. Трябваше да измисля нещо, преди някой еладелдийски чиновник да забележи, че тегля кредит на място, където официално не съществувах и да реши да навре синия си нос в тая работа. Не знаех какво да правя. Бях хлапе, не знаех нищо. Накрая започнах да скитам по задните улички, да зяпам хората, да се опитвам да предугадя желанията им, за да открия някой, който да ме измъкне от Фобос, ако съм познала.

После реших, че спокойно мога да го правя и без да обикалям. Намерих заведение, на входа на което нямаше надпис „Забранено за космонавти“, и влязох.

Всички посетители ме изгледаха, после престанаха да ми обръщат внимание. Не можеше да се каже, че бе пълно с перспективи за полезни познанства. Неколцина превъртели инженери, които си приказваха сами и драскаха по подложките на бирата си. Самотен трант и двама търговци на хелий, които се оплакваха един на друг от импортните ограничения. Но вече ми беше писнало. Нямах намерение да се върна на улицата.

Седнах на бара, поръчах пиене за бармана, което си беше инвестиция, и едно за себе си.

Във въздуха зад него имаше холобалон. В момента показваше жена и мъж в лъскави дрехи, които се плискаха с боя, докато голи младежи маниакално ги аплодираха. Звукът беше изключен.

Отпих от чашата си.

— Спокойна вечер — казах аз.

Барманът — дебелак от Бангладеш с удивително чене и месести клепачи — изсумтя. Като че ли не беше много добре запознат с изкуството на разговора, но аз го бях почерпила, така че беше готов да паркира тлъстото си тяло пред мен, докато бършеше плота с почернял парцал. Приличаше на отегчен хипопотам, загледан в човек, който току-що му е дал риба.

— Предполагам, не познаваш никой, който би могъл да ме свали до долу — подхвърлих аз.

Барманът се замисли. Е, поне изглеждаше, че мисли. Ъгълчетата на очите му потръпваха.

— До Скиапарели ли? — попита той.

— Аха — отвърнах аз.

— Има совалки.

— Нямам пари — поясних аз.

— Значи искаш да пътуваш безплатно — кимна дълбокомислено дебелакът, сякаш това само потвърждаваше мнението му, че съм мърла и не струвам нищо. В този бар всички бяха такива.

— Мога да си отработя пътя — прибавих.

Той се завъртя настрани и се обърна към дребен мъж с белези от мозъчни импланти и косми в ушите, който седеше малко по-нататък на бара.

— Има колкото щеш работа — с бърз, възбуден глас заговори мъжът и погледна към мен: — Може да работи като сервитьорка, операторка, чиновничка, диспечерка, довършителка, усилителка, агентка, помощничка, асистентка, умалителка, зидарка, мениджърка на микросистеми за синапсен интерфейс, готвачка… Тя с какво се занимава, а? Какво може да прави?

— Не искам работа тук — поклатих глава аз.

Нито един от двама им не отговори. Просто ме зяпаха.

— Току-що се връщам от Пояса — поясних, с надеждата да прозвучи като че ли това е нещо обичайно за мен, нещо, което съм вършила толкова често, че ми е писнало и затова се нуждая от разнообразие.

Те се замислиха. Не казаха нищо.

— Разбирам от космически кораби — допълних.

Те го приеха. Не отвърнаха. Чакаха да продължа.

— Справям се с много неща — заявих аз. Започвах да се дразня.

Барманът запремигва.

— С много неща значи, а? — внезапно попита мъжът с белезите. — С много неща. С микробиологични проучвания при виден ксеногенетик. С пране на бельо. С превод на еладелдийски.

— Трябва й капитан Франк — каза барманът. Изгълта пиенето си и се отдалечи към отсрещния край на бара. Виждах, че инвестицията ми е отишла напразно. Или пък че се е изплатила.

На влизане не бях забелязала алтецианина. Той седеше сам в едно от сепаретата в сенките и единственото, което можех да видя от него, беше нещо като купчина мръсна бяла козина с капитанска шапка и блейзър.

— Капитан Франк! — извика дребният. — Една госпожица иска да се запознае с теб. Иска да те почерпи.

Той ми намигна.

Разбрах, че ме поднасят. Да молиш алтецианин да те откара безплатно?

— Няма нищо — извиках му аз. — Не си прави труда.

Той си направи труда. Вече се приближаваше към бара.

„Е — помислих си, — нека дойде, и без това тая вечер съм я отписала.“ Отново погледнах към холобалона. Показваха лекар, който караше пациента да се изплези.

Усетих миризма на стара мухлясала черга, Капитан Франк тромаво се покатери на две от столчетата между мен и мъжа с белезите и се настани отгоре им. Късите му дебели крака стърчаха пред него. Стъпалата му бяха като на гигантска птица, с по три дълги, люспести червени пръста, тъпи, без нокти, два отпред и един отзад. Те внезапно се свиха, сякаш беше забелязал, че го гледам.

Извърнах очи и ги вдигнах към лицето му.

Дотогава никога не бях виждала алтецианин отблизо. Имаше дълга муцуна като на тюлен, полускрита под гъста козина. Голямата му влажна уста зееше отворена в постоянно удивление. От двете страни на муцуната бяха разположени кръгли черни очи, изцъклени и големи колкото грейпфрут. Краищата им изглеждаха раздразнени, много влажни и зачервени. Човек не можеше да разбере нищо от тези очи.

Носеше тъмносиня шапка с козирка. Беше човешка и нямах представа как я е закрепил върху невероятно грамадната си глава. Старият му блейзър беше мръсен и мазен. Джобовете му бяха издути.

— Млада госпожице, това е капитан Франк — представи се дребният. — Капитан Франк, това е младата госпожица… как ти беше името, мила?

Капитанът беше задъхан от катеренето по столчетата. А и алтецианите винаги си дишат така.

 

НЕ МОГАТ ДА СВИКНАТ С ВАШАТА АТМОСФЕРА.

 

Обаче никога не си го признават.

— Не мога да ви почерпя, капитан Франк — признах аз. — Пред фалит съм.

— Младата госпожица се интересува как да стигне до Скиапарели — каза дребният.

Алтецианинът се завъртя и погледна към него. От големия лилав отвор на ухото му видях да изпълзява кърлеж.

— Нямам пари — повторих, в случай че не ме е разбрал.

Той ме беше разбрал. Пресегна се през бара. Ръката му беше три пъти по-дълга от краката. Имаше огромна лапа с три люспести червени пръста с формата на горната половина на папагалски клюн. Мазният син ръкав му беше прекалено къс.

Капитан Франк даде знак на бармана. После с надежда започна да рови в пепелника.

Барманът се приближи и презрително погледна към алтецианина. Погледна презрително и към мен. Изглежда изобщо презираше всички, които посещават бара му или минават наоколо, пък и навсякъде другаде. Той взе пепелника и театрално започна да го бърше с парцала си.

Алтецианинът ми заговори.

— Длаете лнщо? — попита той.

Не мога да имитирам гласа му.

 

СТРУВА МИ СЕ, ЧЕ ГО ПРАВИТЕ МНОГО УСПЕШНО.

 

Да, и на мен така ми се стори. Не. Както и да е, не мога. Ще се наложи да си го представяш.

Отговорих му, че искам бира.

— Хахва вра? — попита капитанът.

— Която е най-близо.

Явно барманът най-много от всичко презираше глупави млади жени, които позволяват на пияни стари алтециани да ги черпят. Не ми пукаше. Капитан Франк очевидно нямаше да пътува заникъде, но можеше да познава някой, чийто брат работи при човек, който пътува. А и да не познаваше, поне щях да пия безплатно. Помисли си за това, Алис.

Има хора, които ще ти кажат, че безплатно пиене няма. Повечето алтециани смятат така. Повечето алтециани вярват, че вселената е създадена от гигантски омари. По-точно, от богове, приличащи на гигантски омари и идващи от друго измерение. Разбираш ли, те не ги боготворят, просто много, много ги почитат.

 

КАПИТАН ФРАНК ЛИ ВИ ГО КАЗА?

 

Не веднага.

 

АХА.

 

Не се дръж така.

Първо ми каза:

— Ти от Земя; — Гласът му тътнеше, като че ли идваше от някаква гробница.

— Не — отвърнах аз.

— От Луна — отново опита той.

— Точно така — отегчено кимнах аз. Знаех какво ще последва.

— Фсе дякой дрябва да е от Луна.

Погледнах го.

— Капитан Франк — намеси се мъжът с белезите — е космически боклукчия. Победител на ентропията. Обикаля с кораба си „Тлъста уста“ помийните ями на пустошта. И открива забравени съкровища. Повредени сателити. Стари мебели. Мутирали алеи, които приличат на замразена слуз. Едва мъждукащи горивни пръчки. Старо стъкло. Сребърните скелети на изкормени хладилници. А младата госпожица от Луната — продължи дребният, — се опитва да се махне от Фобос, капитан Франк.

Алтеццанинът издаде странен звук, нещо средно между вой и прозявка. После пак заговори:

— Затънтено място. — Съгласните му създаваха страшни проблеми, но наистина го каза.

Това ме порази. И в крайна сметка следващото черпене беше от мен. Заприказвахме се. Капитан Франк си седеше на двете столчета, смърдеше като гореща мокра овца, пиеше джин и пропускаше всичко, което му говорех, покрай ушите си. Не зная защо, но фактът, че почти не ми отговаряше, ме караше все повече да приказвам. Мисля, че накрая успях да му разкажа всичко: за Луната, Анджи, Честност 2, обиколката из Пояса — всичко.

В замяна ми обясни какво му е лошото на моя вид.

— Дямате смоуфашение — заяви той. — Де сте дезафисими.

И това от алтецианин!

После замълча и се задъха. От отворената му уста се точеха слюнки. Тогава разбрах една от причините да е толкова мълчалив. Просто нямаше достатъчно дъх, за да говори.

Поприказвах с него още известно време. Свикнах с лапите му, с черния му език, с мъничките му зъби. Свикнах с отвратителната му миризма. Все едно да говориш с някой стар пияница в кръчма на Грация или Сантяго. Холобалонът беше угаснал. Барманът седеше в празно сепаре пред бутилка сладко зелено вино. Всъщност повечето сепарета бяха празни. Не бях забелязала, че клиентите един по един са престанали да се тровят и са си отишли.

После се появиха ченгетата.

Капитан Франк измърмори нещо на алтециански. Звучеше агресивно и грубо. Мъжът с белезите се ухили, вдигна яката на палтото си и се изниза навън. Пияният барман се озърна. Изглеждаше болнав. Само последният от инженерите беше доволен, открил някой, още по-влюбен в информацията от него, забравил къде се намира и какво прави тук. Инженерите са си такива.

Изпълни ме хлад. Ченгетата имаха устройство за проверка на личните карти.

 

ВИЕ СТЕ ИМАЛИ ЛИЧНА КАРТА, НАЛИ, КАПИТАНЕ?

 

О, имах, разбира се, но нямаше да мине. Това беше истинската ми карта. Щяха да ме приберат.

Първо дойдоха при капитан Франк. Трябваше му цяла вечност, за да намери картата си. Започнах да си мисля, че е скитник, че всичко, което мъжът с белезите каза за него, е измислица. Започнах да си мисля, че двамата с „капитана“ може да се озовем в една килия за през нощта и се надявах, че няма да настоява да ме стопли. Но не, той си имаше документи, при това бяха в ред.

Пред очите ми моят нов приятел се превърна просто в обикновен гражданин. Горещият дъх на еладелдиеца опари тила ми. Ченгетата бяха еладелдийци. Казах ли го вече?

— Госфожице — обърна се към мен лейтенантът.

Разтворих си якето и затършувах из вътрешния си джоб.

И толкова. Не можех да направя нищо друго.

— Тя рботи фри бен — без да вдига очи от джина си, изтътна капитан Франк.

Разбрах, че изобщо не е пиян.

Полицаите го изгледаха с подозрение.

— Фаша слушителка ли е?

Той едва-едва кимна, като че ли му бе абсолютно безразлично дали му вярват.

Може и наистина да беше така.

Провериха картата ми. Тихо обсъдиха помежду си факта, че съм назначена на совалка, която вече е заминала, както и присъдата ми на Честност 2. Не успяха да открият данни, че чиракувам при вехтошар.

Капитан Франк мрачно се завърти към тях.

— Доку-що я даздачих — обясни той — Бидибална зафлата, сест бесеца изфитаделед срок.

Това не бе обичайно, но вече ставаше късно, пък и знаеха, че няма да им достави никакво удоволствие да се разправят с алтецианин. Почти изпаднах в делириум от облекчение, когато ги видях да въвеждат данните в картата ми.

— Блестящо изпълнение — след като си заминаха, му казах аз и се потупах по гърба, изпълнена с пиянски приятелски чувства. — Много съм ти признателна. Наистина. Дай да те черпя още едно.

— Дяма фреме — отвърна той.

— Затварят ли? Вече?

Капитан Франк присви късогледите си очи към мен.

— Чака ди рафота — заяви той и с тежко тупване скочи от столчето си.

— Нас ли?

Но алтецианинът се беше запътил към вратата.

Така постъпих на „Тлъста уста“. И в продължение на шест месеца обикалях боклукчийските орбити.

 

НЕ ЗВУЧИ МНОГО ПРИЯТНО.

 

И не беше.

 

ВЪПРЕКИ ТОВА, ТОЙ Е ПОСТЪПИЛ МНОГО МИЛО, НАЛИ?

 

Мило ли, Алис? Не зная. Просто ме прибра като поредния човешки боклук.

 

О, КАПИТАНЕ!