Колин Грийнланд
Всичко от начало (31)

31.

В илюминатора и по всички монитори блещукаха звезди. „Алис Лидъл“ сякаш стоеше на едно място, макар че всъщност стремглаво се носеше в мрака.

Табита се чудеше дали не е по-разумно да остане във Възела. Навярно реакцията й бе прибързана. Петнайсет минути по-късно „Алис“ я информира, че ги преследва патрулен крайцер. Не беше реагирала прибързано.

Дисплеите на борда премигваха в розово и синьо. Бе изключила гласа на корабната личност, не искаше да обсъжда проблема. Сатурн беше в афелий: скокът трябваше да е направо и надолу.

В кабината влезе Марко.

— Преследват ли ни?

Щеше да отнеме доста време, поне месец, смяташе тя, даже, повече, ако спряха в Пояса за кристал. Колкото и да се страхуваше за „Алис“, предпочиташе да свърши колкото може по-скоро с този кошмар.

— Преследват ни — отвърна Табита. — По дяволите. По дяволите!

Той удари по пода с юмрук и се издигна към тавана. Гласът му звучеше озадачено, обидено. Не можел да проумее защо ченгетата били толкова нелюбезни.

Във всеки случай, Табита изобщо не беше убедена, че остатъкът в чипа ще им осигури нормален ремонт. Цените в Пояса бяха невероятни. Разполагаха с всички материали, просто не обичаха да си цапат ръцете.

Марко разпери ръце над пулта и се загледа в датчиците. Чуваше напрегнатото му дишане.

— Настигат ли ни?

Не, щеше да продължи до Титан и да накара Марко да плати за пълен ремонт. Чак до пребоядисването и фалшифицирането на дневника, ако се стигнеше дотам.

Изглежда щеше да се стигне.

— Настигат ни, нали?

Компютрите привършваха с анализа на информацията от пътните власти на шест различни сектора. Нищо не пречеше два кораба да заемат едно и също място в хиперпространството: просто щеше да е много по-сложно, когато поискат да излязат оттам.

— Можем ли да им избягаме?

Табита предполагаше, че никой няма да пресече пътя им. Нормалните хора не пътуваха директно от Земята за Титан, щом можеха да го направят на два скока и да използват гравитационния кладенец на Юпитер. Човек трябваше да има повече пари, отколкото здрав разум, за да тръгне по този маршрут, или ужасно да бърза.

— Как мислиш? Можем да ги поразтърсим с малко лупинги, а?

Тя следеше данните на мониторите. Надяваше се, че ченгетата не са блокирали канала.

Марко взе стар етикет от товар, залепнал за компютъра на корабната личност.

— Можеш ли да накараш това нещо да побърза?

Неочаквано отдолу извика някакъв глас:

— Разкарай се, Марко. Остави я на мира.

Беше един от Близнаците: Могул, видя на екрана Табита. Позна го по мустачките. Висеше във все още отворения шлюз на трюма. Бе осъзнала, че ще се чувства по-неспокойна, ако ги заключи, особено херувима. Мониторите не покриваха целия кораб. А и с такива спътници не можеше да се довери на очите си.

В момента като че ли се бяха поукротили. Бяха закачили хамаците си, стандартна мрежа за нулева гравитация за Могул и Саския, някакъв пашкул от млечнобял найлон с вградена сложна невроподдържаща система за Кстаска. Излишно е да отбелязвам, че Марко пак се намираше в кабината. Всичките им вещи бяха прибрани, освен онова, което използваха по-често. Херувимът свиреше на кийборда, който Табита бе видяла в Мъркюри Гардън. Ръцете му бяха скръстени, очите — затворени. Натискаше Клавишите с опашка, завършваща с нещо като механична ръка, облечена в чисто бяла ръкавица. От кийборда излизаха жици, които изчезваха в малките му уши. Веригата беше затворена, не се чуваше нито звук. Саския правеше някакви безтегловни йогистки упражнения с тояга, плъзгаше се под, над и около нея, и отново — под, над и около. През.

Табита запремигва.

После включи комуникатора.

— Скачаме — съобщи тя.

— Може ли да гледам?

Беше Могул, увиснал на мястото, на което допреди секунди се намираше Марко. Марко го нямаше, можеше да го види на друг екран. Влизаше в каютата си.

— Няма много за гледане.

Тя вдигна очи към близнака. Косата му беше завързана на опашка отзад. В месестите орбити на очите му блестяха късчета лазурит. Кожата му изглеждаше бяла като порцелан, високото му чело беше бледо и гладко. Имаше дълъг, съвършено прав нос и тънки, дълги устни. Очите му бяха притворени, с едва забележими следи от бръчици в ъгълчетата. Човек не можеше да определи какъв е цветът им.

— Има място само за един — прибави Табита и отново насочи вниманието си към пулта. Ако се съдеше по формата му, крайцерът беше стандартен модел, груб и зъбат. Ако изгубеха равновесие, можеше да ги настигне за минути.

— Аз съм само един — заяви близнакът. — В момента.

Могул лежеше във въздуха над нея, абсолютно отпуснат и любезно очакващ разрешението й. Просто неподвижно си висеше, докато животът на всички им висеше на косъм. Със завързана по този начин коса й напомняше за някого: това змийско изящество, тази котешка грация. На Трикарико, сети се тя.

Включваха се дисплей след дисплей. Зелено, зелено, зелено.

Табита махна с ръка към копилотската седалка.

— Бързо — каза тя.

Изключи плазмените дюзи и остави само коригиращи струи, едва доловима вибрация в басовия тътен.

Басовият тътен принадлежеше на капеланския двигател.

Докато Могул Зодиак закопчаваше мрежата с гъвкавите си пръсти, двигателят започна да се издига.

Конструиран така, че повечето от компонентите му да са подредени по четвърта ос (в резултат, наблюдаван от всяка от останалите три, изглеждаше доста странно), двигателят на „Алис Лидъл“ почти не се различаваше от онези на днешните по-малки кораби. Навярно фланците му бяха по-тежки и прешлените му — по-тромави. Но когато се издигнеше, когато разцъфнеше и се разгърнеше, той не отстъпваше в нито едно важно отношение на капеланските двигатели навсякъде из галактиката. Не че човек е в състояние да наблюдава издигането, разцъфването и разгръщането му, защото го обгръща ураган от мощна светлина, която после отхвърля с царствено достойнство. Табита, нейните спътници и цялото останало съдържание на кораба бяха защитени от този ураган с трипластова обвивка от молибденови полета и инерциален абсорбатор.

Докато се разгръщаше, двигателят запулсира. Пулсирайки, той започна да информира молекулите на „Алис“ за някои аспекти на конфигурациите им, които иначе не бяха от никакво значение. Когато вътрешното пространство се изкриви и всичко затрептя пред погледа, пилотската кабина като че ли се изпълни със странна, нематериална мъгла. Звездите изглеждаха извънредно особено. Корабът се завъртя по вертикалната и хоризонталната си ос, сякаш раздразнен от това отклонение от нормалното. Ченгетата ги викаха по радиото, но не се чуваше нищо друго, освен нещо като пискливи флейти, сякаш ги мамеше оркестър от трансизмерни силфи.

— Между другото, коя е Алис Лидъл? — попита Могул. Гласът му се проточи във въздуха като дъвка.

— Едно момиче — разсеяно отвърна Табита. — От приказка. Момиченце.

— Никога ли не е пораснало?

Табита се смути. Времето се разтягаше и намотаваше около себе си.

— Това е друга история — каза тя. Всичко пулсираше и с готовност преминаваше в новата си странична честота. Светлината в кабината като че ли се сгъсти в отделни тунели, които се гърчеха и преплитаха. Табита беше на „Октомврийски гарван“. Веселата тълпа викаше и бърбореше наоколо. — Ти говориш за момченцето — продължи тя. Опитваше се да надвика шума, но едва чуваше думите си. — Ти си…

Скочиха.

Булото на действителността се разкъса с безумен остър писък, който заглъхна още преди ушите им да успеят да го доловят. Звездите бяха изчезнали. Пространството също.

Корабът се носеше в среда със съвсем блед оттенък на абсолютно неопределен цвят.

В хиперпространството става пределно ясно нищожеството на трите земни измерения. Отгоре обикновеното пространство изглежда плоско и лишено от детайли. Разликата между „тук“ и „там“, например, е незначителна, почти академична, докато „някъде там“ нещата или по-точно идеята за нещата значително се разгъва и разширява. Втурнали се към илюминаторите, пътниците на „Алис Лидъл“ ясно видяха огледалните следи, които орбиталният земен трафик неволно оставяше по живачния полумесец на космоса, като риба, опулила се към дупетата на плуващите отгоре й патки.

Флейтите вече се чуваха по-ясно и много по-малко звучаха като флейти. Силфите, ако изобщо имаше силфи, бяха прекъснали концерта си и се бяха разбягали, присмивайки се на друг екипаж от нищо неподозиращи смъртни, извадени от естествената си среда. Бяха напуснали сцената, за да ги замести нещо огромно и невидимо, което свиреше през зъби. Или навярно това бе междуизмерният вятър, хиперкубичният ураган, лакомо проникващ през дупката с форма на „Таласъм“, която корабът беше оставил в триединната тъкан.

Ченгетата бяха другаде, никъде, на светове от тях.

Тя погледна оттатък пътеката към Могул Зодиак, който седеше по турски със скръстени ръце. Странно, в момента в кораба имаше слаба гравитация, като че ли едва различимото несиво дъно на хиперпространството ги притегляше надолу към себе си.

Могул й се усмихна.

— Благодаря ти — изящно прошепна той. — Капитане.

Табита изпитваше странното усещане, че близнакът е разбрал какво му казва или какво се опитва да му каже, че и той е бил там, толкова близо, колкото двама любовници на възглавница.

Тя смутено извърна очи.

Издърпа дросела, настрои стабилизаторите, провери животоподдържащите системи. Всичко работеше нормално. „Алис“ за пореден път бе успяла!

Обаче определено се чуваше онзи звук. Неравномерното тракане. Знаеше, че не си въобразява. Табита понечи да провери вероятността и посегна към клавиатурата, после отдръпна ръка. По-късно, каза си тя.

Откопча мрежата и се изхлузи от седалката си. Завъртя се, за да погледне към останалите от групата, акробатът, човекът с ръкавицата и херувимът, почтително скупчени зад нея. Лицата им бяха бледи и зърнести под странната, бавна светлина.

— Свиквайте — посочи към илюминатора Табита. — През следващия месец ще виждате само това.

Всъщност хиперпространството невинаги е толкова скучно, колкото се опитваше да го представи. Подобно на патиците в езерото, в него се проявяват физически явления, които постоянно замъгляват и пронизват безцветната му неяснота. Особено характерно е мощното освобождаване на енергия. То често напомня на черни фойерверки в снежно поле или на трептящ мираж на сребърно езеро в ослепително небе. Нещата изпъкват като странни форми, разпъващи парче гума: вулкани, комети, далечни квазари. Обикновената относителност на големината изобщо не съществува. X-босони прехвърчат като рибни ята. Стъпки се натрупват в шестоъгълни купчини. Ако имаш късмет, покрай или през кораба ти може да прелети призрак: изчезнал приятел, отсъстващ ум.

По принцип обаче тя имаше право. Горният свят наистина много прилича на безкрайна боза.

Табита погледна към Марко и Могул.

— Никой да не пипа нищо — нареди тя. — Погледът й неохотно се плъзна към херувима, който наклони глава. — Отивам да спя.

Но изчака, докато Могул се измъкне и оттласне от копилотската седалка към прегръдките на сестра си. Табита зърна лицето й над рамото му и спря.

— Саския?

— Да?

— Направи ли онова?

— Какво да направя, Табита?

Табита поклати глава.

— Няма значение.

Тя се спусна по рампата.

Саския отново беше с мустачки. Табита се зачуди какво друго ще се промени и дали ще го забележи.