Колин Грийнланд
Всичко от начало (4)

БГТ009059 ВКЛЮЧВАНЕ

 

ТКД.СТД

 

РЕЖИМ? ГЛАС

 

СТАНДАРТНО ОТКЛОНЕНИЕ? 31.31.31

 

ГОТОВНОСТ

 

Не издържам повече вътре, Алис.

 

КАКВО СТЕ НАПРАВИЛИ, КАПИТАНЕ?

 

Не ми се приказва за това.

Защо върша такива неща, Алис? Защо винаги се забърквам В такива неща?

 

НЕДОСТАТЪЧНО ИНФОРМАЦИЯ

 

Това отговор ли е?

 

НЕ. КАПИТАНЕ. ПРОСТО ИСКАХ ДА КАЖА, ЧЕ АКО НЕ МИ ОБЯСНИТЕ КАКВО СТЕ НАПРАВИЛИ, НЕ СЪМ В СЪСТОЯНИЕ ДА ПРЕОДОЛЕЯ КОМАНДИТЕ.

 

Извинявай, Алис.

 

ХЕЙ, КАПИТАНЕ, ЗАЩО МИ СЕ ИЗВИНЯВАТЕ?

 

А, нищо, Алис. Не се тревожи за мен. Просто съм в гадно настроение и имам нужда от компания.

 

ИЗГЛЕЖДА В МОМЕНТА ТАМ ВЪТРЕ СИ ИМАТЕ ДОСТАТЪЧНО.

 

Точно затова се свързвам с теб.

 

ИСКАТЕ ЛИ ДА МИ РАЗКАЖЕТЕ ЗА ТОВА?

 

Не.

 

ТОГАВА МИ РАЗКАЖЕТЕ ПРИКАЗКА.

 

Приказка ли? Не зная нито една приказка. Аз съм от Луната.

 

НИКОГА НЕ СМЕ БИЛИ НА ЛУНАТА. НАЛИ?

 

Там е скучно. Не се случва нищо. Не ми се е случвало нищо, докато не напуснах Луната.

 

НО СТЕ РОДЕНА НА ЛУНАТА.

 

Да, родена съм на Луната.

 

КАК Е ДА СЕ РОДИШ?

 

Не зная! Не си спомням.

 

ЖАЛКО.

 

Няма нищо за помнене. Луната е помийна яма. Задънена улица. Черна дупка.

 

ГОВОРИМ ЗА ЗЕМНАТА ЛУНА, НАЛИ?

 

Да.

 

В ТАКЪВ СЛУЧАЙ ТОВА СА МЕТАФОРИ.

 

Разбира се, че са метафори, по дяволите.

 

В ГАДНО НАСТРОЕНИЕ СТЕ.

 

Когато споменеш, че си от Луната, хората винаги питат: „Наистина ли?“. И аз им казвам: „Ами, все някой трябва да е оттам“. А те отвръщат: „Хм, да, предполагам“.

После, особено ако са земяни, продължават: „Бил съм на Луната“. „Всеки е бил — викам им, — но не е живял там.“ „Хм, да“, казват те и кисело се усмихват. Мислят си: „Тая има чип в рамото“. Направо можеш да видиш как си го мислят. Аз нямам чип в рамото. Заради тях е, те все повтарят едно и също.

После, ако са земяни, или всъщност, особено ако не са, казват: „Хм, трябва да си живяла дълго на старата майчица Земя“. А ние не сме. Слизали сме там два пъти на гости при баба и дядо. Не можехме да я понасяме, ние с Анджи. Не обичахме баба и дядо, не обичахме и проклетата им гравитация. Веднъж паднах от едно дърво. Смятахме Земята за ужасна и изостанала. Там, където живееха баба и дядо, дори нямаше мрежа.

 

ВКЛЮЧВАХТЕ ЛИ СЕ В МРЕЖАТА С АНДЖИ?

 

О, да, много, макар че никой не споменаваше за това: Всеки си имаше тайна самоличност, за да можеш да си говориш каквото искаш и никой да не знае какъв си в действителност. Включването в мрежата се насърчаваше. Предполагаше се, че има образователна стойност. И наистина имаше, стига да прескачаш всичките им образователни глупости. Най-хубавото бяха клюките и лъжите. Анджи беше капеланска принцеса в изгнание.

 

НА КАПЕЛА ИМА ЛИ ПРИНЦЕСИ? НЕ ЗНАЕХ.

 

И аз не зная, Алис. Едва ли някой знае. Но тъкмо от такова нещо имаш нужда на Луната. Да си капеланска принцеса в изгнание, искам да кажа. Иначе има само тъпи уроци, упражнения във вакуума, т’ай чи, ежемесечни лекарства, дежурства за почистване и поддръжка. И не можеш да излизаш навън. Не че има къде да идеш, разбира се.

Имах си едно място, където понякога ходех. Когато Анджи отиваше някъде с приятелите си. Мятах се на колелото, излизах от Посидон и пресичах Езерото на мечтите. Ако пресечеш цялото Езеро на мечтите, стигаш до Езерото на смъртта. Винаги съм си мислила, че трябва да е така. На пет минути от Посидон нямаше и следа от хора, нямаше следи някой някога да е бил там. Само безкрайни кафяви скали и сенки, черни като небето. Не навлизах в сенките. Беше адски студено.

Включвах си касетофона и изключвах радиото. Радиото не биваше да се изключва, но аз го правех, за да не ме чуват как припявам с касетофона.

 

НАПОСЛЕДЪК НЕ ПЕЕТЕ МНОГО, НАЛИ, КАПИТАНЕ?

 

Бъди благодарна, че не пея. Затова пък си приказвам сама.

 

ПРИКАЗВАТЕ С МЕН.

 

Все тая.

 

ПОНЯКОГА СТЕ УЖАСНО ГРУБА. НИЩО ЧУДНО, ЧЕ АНДЖИ НЕ Е ИСКАЛА ДА СИ ИГРАЕ С ВАС.

 

И без това не ми се занимаваше с нея. Единственото, което правехме заедно, беше включването в мрежата. И от време на време татко ни водеше във Ведрина да гледаме корабите.

Именно там изгубихме Анджи преди няколко години. Ведрина ни харесваше, когато бяхме малки, макар че като се замисля сега, не беше кой знае какво. Емигрантските години отдавна бяха отминали. Никой не ходеше там, освен ако не се налагаше. Корабите минаваха покрай нея. Бяха съвсем малки, само баржи и совалки. Не се обиждай, Алис.

На Луната всички си умираха за икономии и колективна работа. Или бяха като мама и татко, които подобно на всеки друг бяха искали да се махнат от Земята, но нямаха здравия разум или нужните връзки, за да получат разрешително за работа на орбитална станция. Гледахме ги как пристигат, смаяни и разочаровани. Нервни туристи, които не можеха да си позволят или сигурно не им стискаше да отидат някъде по-надалеч. Или пътници втора класа, които просто минаваха транзит. Дебели двойки във ваканционни полички, които подскачаха като хлапета при ниската гравитация и с възхитени викове разглеждаха покритите с лунен прах сувенири. Бюрократи със сива кожа и сиви дрехи. Винаги се караха с чиновниците и задръстваха телефонните станции. „Стой настрани от тях“, казваше баща ми. Беше го страх, че го издирват за неплатени данъци. Инженери със защитни очила, монтирани на слушалките, и с роботи, които ги следваха по петите. Нетболни отбори от Църквата на Звездния пастир, всички със съвършени тела и лъскави бели зъби. После от време на време групи принудителни емигранти, индийци или китайци, облечени в еднакви дрехи.

Дори нямаше интересни извънземни. Само алтециани, които мъкнеха навсякъде черните си найлонови сакове, перки и еладелдийци, които приличаха на едри кучета в униформи.

Като малка много исках да си имам куче.

 

ИМАХТЕ ЛИ КУЧЕ, КАПИТАНЕ? МРЪСНИ СЪЗДАНИЯ, НАЛИ?

 

Единственото куче, което съм виждала, беше много чисто и съвсем мъничко, само десетина сантиметра високо. Беше холос. Имаше и един с маймунка, напъхана в оная малка черупка с дупка отстрани, за да можеш да гледаш през нея. Вътре имаше място само за маймунката. Устата й беше отворена. Не ми хареса. Струваше ми се, че крещи. Кучето също не изглеждаше много щастливо. Беше бяло с черни петна.

 

НЕ СЪМ СИГУРНА, ЧЕ ВИ РАЗБИРАМ, КАПИТАНЕ.

 

Това беше музей. Музеят на Голямата крачка. Мама ме водеше там като съвсем малка. Винаги отивах право при кучето и маймунката. Бяха в самото начало, при всички ония досадни първобитни неща, които другите деца подминават, за да отидат при фраския изтребител. Беше изложба, диорама, която показваше жестокостите на докапеланските битки. После идваха първите полети с тяхна помощ, първите скокове, някои от нещастните случаи, изчезналите кораби. Там беше изтребителят, катастрофирал кораб, който бяха възстановили, и разни вълнуващи неща за това как сме помогнали на Капела да победи Фраск. И в средата имаше открит към космоса участък, просто кръг гола повърхност, заобиколен от стъклен прозорец, и надпис, че на това място капеланите за пръв път кацнали в слънчевата система.

Пред прозореца имаше и друга диорама. Мъж с голяма плешива глава, облечен по чаршаф и лъскави сандали, който поздравява двама глуповати наглед „астронавти“, както са ги наричали, в тромави стари скафандри. Капеланът висеше във въздуха и се усмихваше. В това имаше нещо смешно, все едно в сцената нарочно бяха допуснали грешка, която човек трябваше да открие.

 

КАПЕЛАНИТЕ НЕ ГРЕШАТ, КАПИТАНЕ.

 

Така казваше и татко. Все ми повтаряше: „Стой настрана от еладелдийците, защото донасят всичко на капеланите“. Съветваше ме да се пазя и от перките. Трябваше да го послушам.

 

ЗАЩО БАЩА ВИ НЕ ГИ Е ХАРЕСВАЛ?

 

О, татко изобщо не си пада по извънземните. Не му харесваше даже капелана в музея, онзи от диорамата, дето се хилеше като гигантско плюшено мече. Като че ли се канеше да погали астронавтите по главата. А те просто изглеждаха стреснати.

Всъщност, татко беше щастлив на Луната. На нас обаче ни беше тъпо.

 

КАКВО СЕ СЛУЧИ СЪС СЕСТРА ВИ?

 

Един ден била във Ведрина и се запознала с момче от Светия гроб на разширената невросфера, което й казало, че повече няма нужда да е въображаема принцеса. Вместо това можела да е частица от Господ.

Не знаех за Господ, но когато му издаде тайната си самоличност, разбрах, че е нещо сериозно. Мама и татко й се караха, но нямаше полза. Анджи беше затънала до шия. Великата мрежа в Небесата. Жакове, уетуер и всичко останало. В крайна сметка, също като всички останали, и тя беше на Луната временно.

Това беше нейният път за бягство. Няколко години преди аз да открия своя.