Колин Грийнланд
Всичко от начало (61)

61.

Колко хубаво щеше да е, ако можех да ви кажа, че преди „Грозната истина“ да скочи обратно в нормалното пространство, нашите находчиви героини отново са изиграли мъчителите си и за втори път са избягали.

Уви, това не се случи и дори аз, с цялата си свобода на разказвач, със свободата да предполагам какви сенки пробягват из непроницаемото царство на живия разум, дори аз трябва да се съобразявам с истината. Ако злоупотребявах с нея даже в най-дребните неща, макар и заради взаимното ни удоволствие да наблюдаваме как доблестта побеждава злодейството, бих ли могла да спечеля вашето доверие за всеки друг момент от тази удивителна история? Не, не, не трябва да се отклонявам. Освен това не е в природата ми. Аз нямам „въображение“ като вас, не съм способна да „фантазирам“. Приятна или не, истината трябва да бъде разкрита. А истината е, че отвратителните прищевки на капитан Пепър сравнително бързо, макар и неприятно, бяха задоволени, след което Табита Джут и Саския Зодиак — с всичките им дрехи и вещи, но без Кстаска Херувима — бяха върнати в онази ужасна тясна килия, за да останат там, докато „Грозната истина“ изплува от сивото небитие между измеренията и се отправи на съдбоносната си среща с „Порцеланова цитадела по първи зори“.

През живота си Табита беше виждала доста големи кораби. Като помощник-капитан на „Тлъста уста“ бе пресявала набраздените полета на „Болшой Мрицвар“, беше се удивлявала от разстояние на величествените наклонени контрафорси на трите ледени тераси, всяка със собствен микроклимат. Няма и субективна година по-късно опитно бе пилотирала совалка между извисяващите се кули на „Бегемот“, онази чудовищна глупост на Вирсавия Тредголд, която следваше рафинерията й за прецентий из системата и свеждаше масата й до степен, величествена със самата си алогичност. Веднъж със собствения си „Алис Лидъл“ дори бе разтоварила тайнствен товар на капелански системен кораб, един от онези лъскави златисти съдове, които безшумно се плъзгат из мрачните простори на нощта и бдят над поданиците на империята, натъпкани на малките им светове.

И все пак Табита Джут никога не бе виждала нещо толкова грандиозно, като „Порцеланова цитадела по първи зори“.

Отведени обратно в дока на „Грозната истина“ от Тарко Трантката, Табита и Саския минаха покрай останките от „Алис Лидъл“ и се изправиха пред отворения шлюз на кораба.

Всички бяха там: капитан Пепър, Шин и роботът, Кстаска в ръцете му, а сега и те, Тарко, Саския и Табита Джут.

Трябваше да умират.

Трябваше да горят, замръзват и експлодират, космическият вакуум трябваше да изтръгва дъха от дробовете им.

Не умираха. Стояха под топло златисто сияние, много напомнящо на земна слънчева светлина. Имаше въздух — и вътре, и навън. Дали се бяха приземили? Къде?

Тарко тихо изръмжа и ги побутна напред на самия ръб.

Погледнаха надолу.

Точно под кораба, далеч, много далеч под тях лежеше град. Рязко се очертаваха лъскавите му небостъргачи и стъклени сгради. Мънички пъстри коли се носеха по виадуктите му и от това разстояние приличаха на подвижни скъпоценни камъни. Като че ли имаше ужасно много машини, кранове и рампи, но мъглата от златиста светлина, която изпълваше пространството, затрудняваше зрението.

Табита дръпна Саския назад.

Шин прати робота към тях.

Той се приближи с две тежки крачки и протегна металния вързоп към жените.

Саския сковано го пое и го прегърна като бебе.

Табита сведе очи към него.

— Загазихте — лаконично отсече тя. Не погледна към никой от тях, най-малко към капитан Пепър.

Той се облягаше с една ръка на смачкания корпус на „Алис Лидъл“ и пушеше пура. Табита бе забелязала, че останките от кораба й са повдигнати върху релси, сякаш ги бяха приготвили за разтоварване.

Пепър килна шапката си назад.

— Всичко е наред — каза той.

Шин наблюдаваше със скръстени ръце. Всички мълчаха.

— Е — обади се капитанът, — предполагам, че това означаваше „сбогом“.

Тя не се завъртя, за да го види как се хили, арогантно облегнат на кораба, който беше унищожил.

— А сега, внимавайте! — предупреди ги той.

Тарко неочаквано изръмжа и жестоко ги блъсна напред с пушката си.

Табита извика и хвана Саския с едната си ръка, стиснала чантата си в другата. Близначката пищеше и притискаше Кстаска към себе си. Двете изгубиха равновесие, паднаха от „Грозната истина“ и се озоваха в космоса.

Където ги обгърнаха златистите тракторни лъчи на „Порцеланова цитадела по първи зори“, обвиха ги в атмосферата на кораба и внимателно ги привлякоха надолу към палубата.

Все едно падаха насън — знаеха, че няма да им се случи нищо лошо. Нито косъмче от главите им не падна, докато бавно и тържествено се спускаха, прегърнати от огромните ръце от светлина.

— Какво е това? — извика Саския, като се притискаше към Табита. — Къде сме?

Затаила дъх, Табита погледна надолу към ослепителната бездна под краката им.

Това бе утопията на някой небесен архитект: град, нежно блещукащ като кристална корона, върху плитък овален поднос от бял метал. Но не беше нито град, нито платформа, още по-малко планета.

Богатата светлина смекчаваше очертанията и замъгляваше подробностите, така че трябваше да се задоволят само с впечатлението за архитектура с невъобразим мащаб, и дързост, величие, което просто бе безгранично. От двете страни на овала, докъдето им стигаше погледът, се простираха гладки, широки бели криле, наклонени нагоре и назад, които достигаха височината на кулите и дори се извисяваха над тях. Напред (защото вече беше ясно, че тази конструкция е създадена за движение, гигантски кораб, в сравнение с който изглеждаха нищожни дори огромните еладелдийски зикурати) бялата палуба плавно се издигаше като шия на птица към далечния, все още невидим нос. Назад изчезваше в мрак, затъмняващ ледената светлина на галактиката.

Когато Табита заговори, гласът й прозвуча като на човек, за пръв път стъпващ в голяма катедрала.

— Това е космически кораб — каза тя.

Наистина беше. „Порцеланова цитадела по първи зори“. И докато се спускаха към него, те го видяха в цялото му величие. Капсули и гербове в зелено и жълто, които блещукаха по белите му палуби като разсипани по покривка бонбони, големи колкото кораб с размерите на отдалечаващата се над главите им „Анаконда“. Куполи като огромни гъби подслоняваха зали, наблюдателни мостици и оръдейни кули. Фини паяжини, които едва сега започваха да се различават с просто око, представляваха монорелсови пътища и тръбопроводи, енергийни и комуникационни артерии.

Саския здраво притискаше херувима към себе си.

— Това капеланите ли са?

— Капеланите.

Близначката се отскубна от прегръдката на Табита и изящно като гмурец се превъртя във въздуха, с протегната настрани ръка. После се втренчи надолу към откритото пространство в средата, на гигантските машини. Там се събираха дребни фигурки.

— Гледай — посочи Саския.

Разперила във въздуха ръце и крака, Табита сякаш се канеше да се спусне по гръб. Тя с усилие зае вертикално положение и сведе очи надолу.

Все още бяха високо над върховете на кулите. Машините им намигаха с бледо сияещи стъклени очи. Това бяха лъчевите проектори. Събралите се между тях хора ги очакваха. Когато постепенно се приближиха, на Табита й се стори, че всички носят сини униформи.

— Еладелдийци — потвърди неизбежното Саския.

Ако това беше утопия, тя не бе създадена за тях.

Саския прегръщаше Кстаска и се преобръщаше в лъча, сякаш се надяваше да заплува обратно срещу течението. Косата й се носеше наоколо като ореол от бели водорасли. Очите й се разшириха от изненада и тя ахна, вдигнала лице към мъглата над тях.

Табита проследи погледа й. Само на двайсетина метра над главите им се извисяваше голям, кръгъл силует, който се олюляваше като полупълен балон.

Това бе „Алис“. Капитан Пепър го пращаше, както беше обещал. Под и до него висеше тъмна фигура, която придружаваше кораба в тромавото му спускане.

Жените и херувимът се приближаваха към широк каньон от блестящо стъкло, контролни зали, работилници и тераси, от които, прекъснали за миг работата си, ги наблюдаваха еладелдийци, веспани и роботи.

Палубата се надигна към тях да ги посрещне. Силов балон омекоти падането им. Секунди по-късно към тях се присъедини и тъмната фигура, която леко отскочи и се отпусна.

Еладелдийците се нахвърлиха отгоре й. Това беше фраскът, все още в безсъзнание и свит в силовия си балон като огромен зародиш, направен от съчки. В балона му бяха опашката и летящата чиния на Кстаска.

А „Алис“ продължаваше да се спуска.

Табита се оттласна от невидимата повърхност на възглавницата и се помъчи да си пробие път през еладелдийците, които я сграбчиха. Тя извика на Саския, която въпреки цялата си пъргавост, все още лежеше по гръб на балона, гърчеше се под шестима еладелдийци, риташе ги по лицата и главите и се опитваше да задържи херувима.

— Махнете се! — изкрещя Табита.

С изблик на енергия, който изненада самата нея, тя се промуши между двама от еладелдийците, отскубна се от вкопчилите се в ръцете й лапи и се хвърли напред, като удари рамото си при ниската гравитация и се хлъзна по метър и половина гладка стомана. Накрая се просна по гръб, отчаяно вперила поглед в боричкащите се тела, търсейки спътниците си, които не се виждаха, заслонила очите си с длан, за да проследи падането на „Алис Лидъл“.

Корабът й висеше на седемдесетина метра височина и плавно се поклащаше в удебеления тракторен лъч.

Десетки лапи грубо я хванаха и я изправиха на крака.

— Саския! — извика тя и се закашля. — Саския! — Опита се да удря и рита, ала не можеше да помръдне. Гърдите й пареха. Стискаха я за главата. Табита отскочи. — Саския!

Стояха в средата на сребристо открито пространство, заобиколено от всички страни от стъклени кули. Високо над тях като молец в искрящата златиста мъгла едва се различаваше „Грозната истина“, влязъл в орбита около „Цитаделата“. Очевидно нито капитан Пепър, нито екипажът му имаха намерение лично да разговарят със своите работодатели.

Напред-назад по палубата се тътреха песолики капитани със слушалки на главите, размахваха ръце и крещяха. Две групи техници работеха на огромните пултове на тракторнолъчевите проектори и координираха трудните последни няколко метра от спускането на „Алис Лидъл“.

Под сянката на разбития си кораб Табита видя Саския, безпомощна като нея, все още ритаща с един крак, докато трима войници бързо отнасяха дребна черна фигура след колегите си, помъкнали неподвижния фраск.

Табита се отпусна. После, когато еладелдийците поеха тежестта й, се опита да настъпи някого от тях, да забие лакът в нечии ребра. Безполезно. Отново извика на Саския и космата лапа светкавично й запуши устата. Помъчи се да завърти глава и отчаяно затърси път за бягство.

Нямаше.

Златистата светлина гаснеше и атмосферната обвивка се свиваше около тях, докато лъчевите проектори спускаха мъртвия кораб на палубата.

Жените бяха отведени от еладелдийците. Ушите им кънтяха, гърдите им мъчително се надигаха. Под краката си усещаха вибрирането на двигатели с невъобразима мощ: достатъчна, за да преодолее виртуалната бариера, която капеланите бяха издигнали извън орбитата на Плутон, стената около световете.

И всичко това принадлежеше на архитектите на тази унизителна стена.

Саския и Табита крачеха по широк път между редици изящни тераси. С тихо прошумоляване и лек повей над главите им се плъзна „Алис“, носена от товарен дирижабъл. Той бързо настигна групите с Кстаска и фраска и заедно с тях изчезна по гигантска рампа в металните дълбини.

Табита вдигна поглед нагоре. Между безкрайните бели криле на този свръхкораб нещо безшумно се въртеше в орбита, нещо, което приличаше на лъскав зелен бръмбар.

Капитан Пепър се държеше на предпазлива дистанция от „Цитаделата“.

Въздухът вътре беше по-гъст, по-чист, по-истински. В коридорите се носеше тиха музика на клавесин. Във фини керамични саксии растяха буйни пъстри цветя.

Табита и Саския вървяха по дълъг тунел, облицован с огледални плочки. Музиката ги следваше.

Табита се опита да се освободи от лапата, която здраво я стискаше за тила.

— Къде ни водите?

Капитанът гледаше право напред.

— При кибернатор Пърлмутър — с онзи познат стържещ глас отвърна той.

Минаха по висока галерия над кладенец, в който еладелдийци с прозрачни гащеризони се трудеха около гигантски светлинен стан и изтъкаваха пътя на огромния кораб в междупланетното пространство.

— Какво направихте с другите?

Капитанът продължаваше да гледа напред. Този път не й отговори.

Всичко бе чисто и лъскаво, безлично и изящно. Табита кипеше от омраза. Дори изпитваше известно злорадо удоволствие от мръсните им дрехи и тела.

Разминаха се с еладелдиец с бръснато теме и алена униформа със сребърен нагръдник. Очите му с отвращение се извърнаха от пленничките. Капитанът излая и всички отдадоха чест.

— Какво направихте с кораба ми? — попита Табита.

Влязоха през огромна арка и бързо се спуснаха по рампа в огромна зала. И тя го видя.

Останките от „Алис Лидъл“ лежаха върху платформа, осветена с ярки прожектори и заобиколена от група еладелдийски техници и всевъзможни уреди, електроника и инструменти. Неколцина от тях стояха в трюма и въртяха наоколо полярен мезоскоп. Други двама бяха наведени над пулта в кабината.

Трима извънземни ги наблюдаваха през разбития преден илюминатор.

Никой от тях не докосваше пода.

Кстаска седеше на летящата си чиния с включена в контакта опашка. Главата й бе отпусната. Изглежда продължаваше да е в безсъзнание.

Фраскът също. Изваден от силовия си балон, той неподвижно висеше във въздуха, сякаш закачен за раменете на невидими ремъци.

Третата фигура очевидно ръководеше действията на всички. Много приличаше на човек. Всъщност по нищо нямаше да се различава от човек, ако човешкият ръст можеше да достига три метра.

От шията надолу имаше съразмерни пропорции. Височината му се дължеше на огромната му, плешива яйцевидна глава. Сребърна лента обгръщаше мощното му чело. Зад тила му се издигаше твърда синя яка като облегалка на стол.

Носеше бяла тога, тъмносин плащ и антигравитационни сандали. Ръцете и краката му бяха голи и бели, дланите и стъпалата му — големи и пухкави. По пръстите му се виждаха масивни пръстени. Когато от кабината на „Алис Лидъл“ излезе еладелдийски техник и подаде тънка сива пластина на началника си, той протегна ръка. Началникът я предаде на стюард.

— Какво е това? — попита Саския.

— Корабната личност — горчиво отвърна Табита.

Бяха спрели на рампата и наблюдаваха сцената долу над ниска стена.

— Това ли е? — попита кибернатор Пърлмутър. Гласът му звучеше плавно, високо и ясно.

— Да, господине — енергично отвърна стюардът.

Кибернаторът пое пластината в голямата си длан.

Той се завъртя и се понесе към Кстаска.

Наоколо се засуетиха еладелдийски медици и се опитаха да повдигнат херувима с лице към него. Пърлмутър им махна с ръка да се отстранят.

— Ела тук — каза той. — Херувиме.

Кибернаторът спря пред летящата чиния, която се издигаше на равнището на гърдите му. Той се пресегна и остави пластината върху нея.

— Можеш да го направиш — заяви Пърлмутър и докосна пръстените си.

Кстаска се раздвижи за пръв път, откакто трантката я бе повдигнала от палубата на „Грозната истина“. Тя изправи глава. Дори от разстояние изглеждаше зле. Очите й не блестяха.

— Активирай я — нареди капеланът.

Кстаска се вгледа в лицето му. И не помръдна.

Той леко завъртя един от пръстените си.

Херувимът се сгърчи и лъчите на прожекторите затанцуваха по скафандъра му. Табита чу Саския рязко да си поема дъх през зъби, когато създанието нададе висок, остър писък, като по време на мъченията на Шин. Чинията му заподскача като кану, подхвърляно от силни вълни. Кстаска измъкна опашка, размаха я и закрещя нещо нечленоразделно.

Кибернатор Пърлмутър отново докосна пръстена си.

Раменцата на херувима увиснаха.

— … не… зная… — задъха се той.

— Там има всичко необходимо — прекъсна го Пърлмутър и почука по чинията с тъпия си показалец.

Саския стисна ръката на Табита.

— Какво иска? — гневно попита тя.

Ала Табита също нямаше представа.

Кстаска сковано протегна ръчички надолу и взе пластината пред себе си. Тя хвърли яростен поглед на капелана и включи опашката си в летящата чиния.

Последва пауза.

Почти чуваха как херувимът търси в паметта.

Накрая измъкна опашка и заопипва с нея пластината.

Нещо високо изщрака като добре смазана ключалка.

Всички наоколо завъздишаха и замърмориха. Техниците поклащаха глави и се потупваха един друг.

Капеланът погледна към фраска и на огромното му лице се изписа презрително изражение.

— Това ли е? — попита той.

Хектор не отговори.

Кибернаторът се понесе към него и заговори високо и отчетливо, сякаш смяташе, че не го разбира.

— Готово ли е?

Фраскът изсъска като змия.

Пърлмутър въздъхна и сключи ръце.

— Сега ще работи ли? — раздразнено попита той.

Хектор потръпна.

Табита си помисли, че измъчва и него с пръстените си, но грешеше.

Фраскът кой знае как се измъкваше от невидимия си затвор.

Десетина еладелдийци се хвърлиха отгоре му. Той зарита с крака и замахна право към тлъстото бяло гърло на отстъпващия кибернатор.

Преди да успее да го достигне, Пърлмутър стисна пръстена си.

Фраскът отново замръзна.

Увиснал във въздуха пред мъчителя си, той започна да се извива. Странните му крайници пращяха и се цепеха като горящи зелени пръчки. От раните потече гъста бяла течност.

Еладелдийците се оттеглиха назад.

Хектор съскаше и пищеше, но продължаваше да се съпротивлява, докато се гърчеше в агония.

— Ссстрахххлив, сссамодоввволен, тттъп…

— Много благодаря — презрително отвърна кибернаторът.

Без да му обръща внимание, той даде знак на двама техници да донесат машина, която приличаше на обикновено четящо устройство.

Хектор гореше. Разпадаше се на парчета, части от него падаха на палубата, обгърнати в пламъци. Но продължаваше да заплашва.

— Ние щщще оцццелеем! — пръскаше слюнки фраскът. — Няммма да уссспееттте… — изведнъж рязко отметна глава назад.

И остана неподвижен. Крайниците му продължаваха да пращят като вейки, докато огънят го поглъщаше. Разнесе се остра миризма на обгорен метал.

— Много благодаря — повтори капеланът, докато съскането бързо заглъхваше. — Ваше величество — злорадо прибави той.

Бяха вкарали корабната личност в слота на четящото устройство. Пърлмутър подозрително я докосна с белия си показалец.

— Как я събуди? — обърна се към Кстаска кибернаторът.

Херувимът отново беше отпуснал глава на гърдите си. Капеланът презрително зацъка с език и даде знак на медиците, които побързаха да се приближат.

— Казва се Алис — обади се Табита.

Всички еладелдийци се завъртяха и погледнаха към нея. Пърлмутър също. Огромната му гладка глава се извисяваше над тях.

Очите му срещнаха нейните.

— Ела тук — заповяда той.