Колин Грийнланд
Всичко от начало (43)

БГТ009059 ВКЛЮЧВАНЕ

 

ТКД.СТД

 

РЕЖИМ? ГЛАС

 

СТАНДАРТНО ОТКЛОНЕНИЕ? 09.01.225

 

ГОТОВНОСТ

 

Здравей, Алис.

 

ЗДРАВЕЙТЕ, КАПИТАНЕ. ЩЕ МИ РАЗКАЖЕТЕ ЛИ ЗА ФРАСКА?

 

За кой фраск?

 

ЗА ОНЗИ, КОГОТО СТЕ СРЕЩНАЛИ НА „ШАРЕНИЯТ ПАПАГАЛ“.

 

А, онзи фраск. Това беше фраскски керван, трябва да съм ти го казвала.

 

ДА, КАПИТАНЕ, СПОМНЯМ СИ.

 

Водеше го кораб, за който знаехме само, че се казва „Василиск“, небулонски „Стрийвър“ от Изобилие, фраските тъкмо бяха построили Изобилие, струва ми се, или във всеки случай поне работеха по станцията. Той пристигна и влезе в ниска геостационарна орбита около Селуция, прекалено късно, за да се включи в банкетите. Просто увисна неподвижно като бозаво хвърчило в розовото небе.

Веднага щом пристигнаха фраските, всичко утихна. Хората се върнаха на корабите си, представителите на делегациите побързаха да направят визита на „Василиск“. Откъм каньона Копрейтс навяваха прашни бури.

Трикарико ми беше намерил работа в складовете на „Шареният папагал“, която ми даваше много свободно време, за да идва при мен и да ми досажда.

 

РАЗБИРАМ. ПАК ГОВОРИТЕ ДВУСМИСЛЕНО.

 

О, работата си беше съвсем сносна, като имаш предвид тогавашния ми опит. Но не се бях побъркала от радост. Трикарико малко започваше да ми омръзва. Не исках непрекъснато да съм с него, имаше толкова много нови неща, които да разглеждам и правя. Когато керванът най-после потегли и Трикарико известно време беше много зает, аз бях погълната от загадките на работата при семейство Мандебра. Ако я вършеше както трябва, човек очевидно можеше да получи значително възнаграждение.

Веднага разбрах, че за да постигна нещо, трябва да се махна от складовете.

Отначало не можех да понасям интендантката. Тя беше оплешивяваща трантка на име Уеник, издигнала се до този пост благодарение на вманиачеността си по сапуна, оцета, аргоновите капсули и цветните химикалки. Нито един бушон не напускаше склада на Уеник без три отделни фактури.

И ужасно се гордееше с работата си. Ако всичко във флагманския кораб на семейство Мандебра блестеше, това се дължало единствено на факта, че тя осигурява полира! Е, всичко това не ми пречеше, същото беше и при капитан Франк, само дето тук беше по-чисто. Проблемът бе, че Уеник никога не забравяше нищо.

— Табита Джу, Табита Джу, къде сссамозалепващи кабелни закопчалки шести размер, цвят сссин?

— Няма ли ги там? — отвърнах аз, като се чудех на кого съм ги дала. Винаги ги давах на някого, без да си направя труда да ги впиша.

— Не, Табита Джу, няма. Втор инженер Морис Мориалос напира за шести размер, сссини, о, Господ. Втор инженер Морис Мориалос, ти го знаеш какъв.

— Остави това на мен — казах аз и му пратих шести размер, само че оранжеви. Мислех си, по дяволите, какво значение има? После, разбира се, Уеник щеше да научи и да ми го изкара през носа. Ако все още бях там.

Махнах се в деня, в който дойде фраскът.

Случи се два дни, след като минахме покрай Деймос. Едва напредвахме, защото чакахме тежките земянитски и фраскски кораби да наберат скорост. Върнах се в склада, след като се бяхме забавлявали с Трикарико, и заварих Уеник безпомощно да се опитва да спечели разположението на създание, което приличаше на насекомо с размери на пони или по-скоро на изсъхнал храст.

Фраскът стоеше с гръб към мен. Никога не бях виждала фраск толкова отблизо. Надявах се, че няма да се завърти много бързо.

— Табита Джу, къде била? — попита ме Уеник. — Трябвало върне пред половин час.

Измърморих някакво оправдание, като зяпах към фраска и предпазливо го заобикалях.

— Съжалявам, трябваше да отида при боцмана за…

— Няма зззначение — с необичайно остър за нея тон ме прекъсна Уеник. — Това командир, о, Господ, какво казал име, командир?

Създанието издаде звук като кашлящо насекомо с размери на пони или като фъстъци, избухващи в книжна торбичка.

То бързо се завъртя и ме погледна.

 

ВИЕ КАК РЕАГИРАХТЕ, КАПИТАНЕ?

 

Замръзнах на място, предполагам. Определено не правех никакви съзнателни движения.

— Табита Джу, командир, да, хм, дошла склад инспектира. Опитвам покажа й сама, но, о, Господ, не мога накарам я разбере система…

В помещението се носеше специфична миризма, остра и неопределена. Трантите са смрадливи, нали знаеш, Алис? Не бях сигурна дали е миризма на отчаян трант, или на нетърпелив фраск.

Уеник се беше сблъскала с нещо по-сложно от робот, нуждаещ се от нов акумулатор, и изпадаше в паника. А може и да беше права. Какво знаех за фраските? Че не са опасни, стига да се държиш с тях делово. Спомнях си думите на Трикарико, но не знаех дали му вярвам. Трантите познаваха фраските от хиляди години. Уеник може би имаше всички основания да излъчва наоколо феромони на страх.

Виждах, че трябва да се намеся. Отведох интендантката настрани.

— Мисля, че я объркваме — казах аз. Чудех се по какво съди, че е женска. — Остави ме сама с нея. Ще разбера какво иска.

Уеник се колебаеше. Не й се щеше да изоставя любимия си склад, особено в ръцете на невярна и некомпетентна извънземна като мен. Но щом вътре имаше фраск, предпочиташе да е където и да е другаде.

Веднага щом взе решение и излезе, аз се втурнах към комуникатора. Канех се да повикам Трикарико, но после ми хрумна по-добра идея. Свързах се с мостика и попитах дежурната офицерка:

— Случайно да имате изчезнал височайш посетител?

— Какво? Кой е там?

— Табита Джут от склада — отвърнах аз, като небрежно пропуснах да спомена ранга си.

— Света Дево, да не е слязла при вас?

Потвърдих и прекъснах връзката. Хм, казах си, значи Уеник е имала право. Всички се бяха паникьосали.

После завързах разговор с фраска.

 

ЗА КАКВО РАЗГОВАРЯХТЕ?

 

По работа, разбира се.

— Ссскладове — изсъска създанието или поне аз така го разбрах.

— Да, складове. Абсолютно права сте. Ние от „Шареният папагал“ сме горди, че разполагаме с извънредно богати и модерни комплекти оборудване и резервни части за всички търговски шхуни, които се използват в момента — заявих и посочих с ръка наоколо.

Фраскът запращя.

Нямах представа какво казваше, затова закимах и продължих да дърдоря. Разказах й за всички самозалепващи се кабелни закопчалки, сини и оранжеви, обясних й колко грижливо съхраняваме, хранителните стоки и нетрайните продукти и как ги складираме далеч от отровните и запалителните вещества.

Фраскът ме наблюдаваше с мънистените си очички. Когато се движеше, крайниците му пропукваха. Движенията му бяха резки и отсечени, прекъсвани от периоди на абсолютна неподвижност. Нищо не го отличаваше от изсъхнал храст.

Продължавах да усещам онази неопределена миризма. Чудех се с какво да го замеря, ако реши, че му е писнало от обясненията ми и от самата мен.

В този момент вратата се отвори и дойде помощ.

Влезе Мелиса Мандебра, следвана от стюарда й, помощник-капитана и двама пазачи. След нея бързаше Уеник. Не очаквах да се появи самата Мелиса, но направих всичко възможно, за да се възползвам от случая. Представих й се, казах й, че аз съм открила изгубилата се гостенка, даже й обясних, че е проявила огромен интерес към нашата скромна работа в складовете.

Мелиса ме гледаше. Гледаше ме така, като че ли напълно ме разбира, но отнякъде много далеч, всъщност, като Кстаска.

Дрогирала си се, помислих си аз, нали, Мелиса?

После тя отвори уста и заговори на моята височайша гостенка. На фраскски.

Беше ужасно. Все едно че някой болен от ларингит се е задавил с кости от риба.

Фраскът енергично завъртя глава и й отговори.

След това двете се засмяха.

Няма да се опитвам да ти опиша как звучеше смехът им.

С това всичко свърши, цялата група с огромно облекчение се изниза от склада. Никой не беше по-облекчен от Уеник.

 

ПО-ДОБРЕ ЛИ СЕ РАЗБИРАХТЕ С НЕЯ СЛЕД ТОВА?

 

Не. Струва ми се, че просто се чувстваше нервна в мое присъствие. Трикарико обаче беше много доволен. Отнасяше се с мен като с някакво чудо, шимпанзе, което изведнъж е започнало да рецитира „Макбет“. Разговаря за мен с пилота на совалката, жена, която вече беше на възраст. Тя бе единствената на „Шареният папагал“, която развеждаше големците. Ако се наложеше, можеше да я замени всеки от младшите офицери, но Трикарико я убеди, че е най-добре да й обучават специална заместничка.

Мисля, че искаше по този начин да ме задържи на кораба.

Тя споменала името ми на Мелиса, която си ме спомняла с мъгляво одобрение.

Та тогава се научих да пилотирам.

Вече имах известен опит от „Тлъста уста“ и полетите в периферията на кервана бяха като глътка свеж вятър след маневрите, в които трябваше да помагам на капитан Франк при приближаването му към някой особено прекрасен боклук. До Юпитер единственото задължение на офицерската совалка на „Шареният папагал“ беше да откарва семейство Мандебра и техните гости на приеми на борда на „Негърски спиричуъл“, „Скорпионска скръб“ и другите големи кораби от кервана. Позволяваха ми да я пилотирам по няколко вечери седмично.

Понякога получавах чаша шабле. Друг път нещо повече. Имах страхотно преживяване с един от охраната на „Повит III“.

И при първия скок поканиха Табита на бала.