Колин Грийнланд
Всичко от начало (67)

67.

На Изобилие цареше хаос.

Зная, че на Изобилие и преди си беше така, пък и все още е, но дори хаосът си има степени, а тогава бе настъпил истински ад. Всички асансьори бяха в движение, тръбопроводите се пръскаха. Комуникационната система се беше разпаднала и безредно прескачаше през архиви, сателитни предавания, музика, собствените си наблюдателни монитори и неясни палестински телевизионни състезания. Цялата полицейска система бе излязла извън контрол. Киборгите стояха слепи и глухи на постовете си, осакатени от мъртви сервомеханизми, полудели в инфобурята. Визьорите им пулсираха и не бяха в състояние да вземат каквото и да е решение. От ушите им шуртеше кръв, от очите им се стичаха сълзи.

Видели, че мечтата им се сбъдва, евангелистите бяха организирали групи заблудени туристи и ги бяха въоръжили с плячка от ограбени оръжейни магазини. Завързани един за друг с парчета синкаво-оранжево въже, те се спускаха от хотелските тераси и нападаха трантските проститутки в пещерите на Йошивара. Пияници се изпозастрелваха в казината. Умираха хора. Никой не можеше да направи нищо. Хана Су се смяташе за късметлийка, че е останала невредима, след като е задействала такъв двигател за пръв път след толкова много години бездействие. Тя се опитваше да следи всички функции, които трябва да се извършват при хиперпространствения скок: прехвърляне на n-измерни матрици, анализиране на вероятности и генериране на многобройни парадигми в онзи извратен и чепат клон на математиката, който фраските наричат „език“.

Можеше да се направи. Можеше, стига да имаше достатъчно пространство и време.

Табита приближи еладелдийската совалка, като надуваше всички аварийни сирени, но получаваше от контролната кула само неразбираеми сигнали. Пристанищните докове изглеждаха така, като че ли са били посетени от ураган, който се е задържал там известно време и е замерял прозорците на корабите с разбити машини, а после е разхвърлял наоколо и самите кораби. Едно от равнищата беше особено опустошено, сякаш всичко е било пометено от гигантска ръка. Табита: рязко намали скоростта и се вмъкна там.

Асансьорът не работеше. Затича се към стълбището.

— Хана! — не преставаше да вика тя.

Комуникаторът запелтечи, заплака, засвири и запищя.

Коридорите на по-долните равнища бяха пълни с пяна от пожарогасители и изпотрошени мебели. Обезумели туристи плячкосваха магазините и пълнеха чантите си с афтършейв, киберпорно и кутии с напитки. Със стопени главни процесори, роботите от охраната скачаха напред-назад по пътя и с глух екот се блъскаха в стените. Двама мъже и една жена закрещяха на Табита и разперили ръце, започнаха да се смеят и да обикалят в кръг около нея. Тя изрита единия от мъжете в слабините и побягна.

Виждаше, че скокът е бил ужасяващ. Последиците бяха навсякъде. Всички растения на борда се бяха удвоили. Около скелетата се виеха шипки, между стъпалата на ескалаторите растяха гъби. По стените и подовете се бяха появили цепнатини, в които падаха коли и хора.

Както научих по-късно, имаше и други изменения от определено положителен характер. Записите показваха как единствената живееща на станцията управителка се барикадира в една от заседателните зали, от която впоследствие не бяха открити каквито и да е следи.

Табита се изгуби. Стоеше пред вратите на асансьорите, без да знае дали да продължи нагоре, надолу или настрани.

— Ами сега, Хана? — извика тя и удари с юмрук по пращящия комуникатор.

Вече почти бе избрала случайна посока, когато забеляза, че индикаторите на асансьорните капсули проблясват. В мига, в който се насочи към дясната врата, тя се отвори и светлините на капсулата се включиха.

Табита скочи вътре. Още преди да успее да погледне към бутоните, вратата се затвори и капсулата потегли по тунелите. Покрай нея безшумно се плъзгаха спирки, тъмни или обхванати от пожари. Към прозорците се притискаха лица и ръце, хора, които я умоляваха да ги пусне. Хана не обръщаше внимание на молбите им.

Капсулата увисна във въздуха над шестоъгълна писта. Табита се измъкна навън и скочи долу.

Намираше се на паркинг. Три полицейски плъзгача бяха спрели под странни ъгли. Сирените им виеха, светлините им проблясваха, но всички киборги неподвижно седяха вътре и не можеха дори да отворят вратите.

Над тях се извисяваше зеленият купол на „Сънят на праведните“. Табита се насочи към вратата, като си проби път през поразените гости, събрани около входа. Нещо им пречеше да влязат, навярно силово поле.

Когато стигна до стълбището, в краката й се появи зеленикав огън.

— Насам, капитан Джут — извика той с глас на измъчена пружина. Щитът се разтвори със звук като от свален цип, след което отново се сгъсти зад нея.

Обърнатият с главата надолу атриум пустееше. Самотен шпаньол проучваше съдържанието на изоставени чували за трупове. Той ужасено погледна към зеления огън и избяга със скимтене.

Във въздуха се носеше висок звук от различни уреди, които едновременно са се повредили. Табита закрачи по тунела и се сблъска с група фраски.

Бяха по-дребни от онези, които бе срещала, и излъчваха силна миризма на восък. Те обикаляха наоколо и кършеха пръчковидните си крайници.

Фраските не обърнаха внимание на огъня, който се стрелна право през тях.

Вцепенена от страх, Табита наведе глава и го последва.

Пуснаха я да мине, като обезпокоено пращяха и жалостиво подсвиркваха помежду си.

Мъжкари. Мъжкари, останали без командир.

Свещите в облицования с дървена ламперия коридор не горяха. По пода лежаха тела. Някои очевидно бяха мъртви от дълго време. Други бяха ченгета, отпуснати по гръб като чудовищни хлебарки. Крайниците им продължаваха да потръпват. В сенките работеше втора група фраски. Подчинили се на някакъв объркан импулс, те опаковаха един от полицаите в пашкул.

Табита извърна очи и продължи нататък. След нея се протегнаха пръчковидни ръце и я хванаха за крачола. Зеленият огън припламна в тунела и изчезна.

— Саския! — извика тя. — Кстаска!

— Табита! Тук вътре!

Табита рязко дръпна крака си, отскубна се от шепнещите фраски и се затича към гласовете.

Саския и Кстаска бяха в камерата при Хана и седяха на саркофага. Херувимът беше включил опашката си в него и помагаше на мъртвата жена да проникне в по-дълбоките проходи на фраскската оперативна система.

— Не, не — казваше Хана. — Губя го. Там. Казах ти. Не трябва да ме притесняваш, миличка.

Саския скочи на крака и прегърна Табита.

— Открили са те! Знаех си.

— Добре ли си? — попита Табита.

Близначката изглеждаше съсипана от изнемога. Косата й бе разчорлена, дрехите — разкъсани. Отгоре носеше плетена вълнена жилетка на шахматно разположени червени и бледолилави квадратчета и лекьосан фрак.

— Да, добре съм — с принудена усмивка отвърна тя. — Изглеждаш ужасно. Пфу, и смърдиш!

Табита се огледа. Опита се да избърше от якето си голямо петно от мъртвия капелан. Слузта полепна по пръстите й.

— Стана още по-лошо — тъпо каза тя. Не й се мислеше за това. Завъртя се към неподвижната фигура в леденото легло. — Хана, ние победи…

Лицето й пребледня. Ушите й кънтяха. Явно запасът от ужаси не се бе изчерпал.

— Божичко… — промълви тя.

Беше зърнала фризерната пещера под прозореца. Почти й се искаше Хана да не бе изключвала Ливадата.

Гледката представляваше леден ад, достоен за въображението на някой древен земянит. По време на полета се бяха отчупили цели парчета от стените и разкриваха пчелната пита от криокилии, в която се бе крила фраскската армия.

Някои все още бяха там. Табита ги, виждаше вътре, свити на кълбо, бели и обвити в пашкули, изгнили в килийните си.

Много от онези, които се бяха събудили, продължаваха безцелно да се мотаят из пещерата и да се блъскат един в друг. Почти всички бяха мъжкари и притежаваха също толкова мозък, колкото товарен робот. Това бяха фраскски войници, отгледани като нападателна сила, заспали ледения си сън, без да знаят нищо друго, освен че щом се събудят, ще дойде време за битка.

И сега бяха разбили всички фризери, опустошавайки цялото им съдържание.

Навсякъде имаше кръв, море от кръв, киша и охлаждаща течност, изпарила се от избухнал циркулатор. Фраските газеха в тинята от човешки останки и се сражаваха помежду си. Имаше маршали, по-дребни женски, които шляпаха наоколо, гонеха ги и ги хапеха, но бяха изгубени без царицата си. Също като извадените от строя ченгета, те дори не можеха да намерят изхода на камерата, без специален сигнал от царски феромони.

Някои стояха неподвижно сред хаоса като изсъхнали храсти. Други панически се бяха покатерили на тавана, където се бяха скупчили на гроздове и пращяха. Не можеха да правят нищо друго, освен безкрайно да тананикат възкресителни мантри като насекоми, които се учат да се молят. Отделяйки омекотителна слуз и отвратителните течности на недоволството си, те висяха с главата надолу едва на три метра от плексигласовия балон, от който ужасено ги гледаше Табита.

— Ти помогна много за отвличането на царицата — отчетливо произнесе ларингофонът на Хана.

Табита бе онемяла.

— Аз ги заключих вътре — продължи мъртвата, — и могат да си останат там, докато взаимно се избият. — Гласът й звучеше по-весело, по-младежки, по-агресивно.

— Ти си Табита Джут. Здрасти, не вярвам да сме се запознавали. Хана Су.

— Здрасти — каза на заледената си спасителка Табита.

— И ти се справи добре. — Беше се вцепенила. Не знаеше какво да каже. — Добре ли си? — попита тя.

— Състоянието ми е стабилно — сухо отвърна Хана. — Някой път трябва доста да си поговорим. Мисля, че имаме да си кажем много неща.

— Да — тъпо се съгласи Табита. — Добре.

Теоретично знаеше, че за изясняването на тази невъобразимо объркана ситуация ще е от огромно значение, ако успее да разбере дали Хана Су действително е имала някаква информация за „Таласъмите“ на Санцау.

В момента обаче това й се струваше безсмислено. В сравнение с битката на Харон и опустошенията във фризерната пещера вече всичко изглеждаше безсмислено.

— Благодаря ти — неловко измънка тя. — Не… не зная… не мога… благодаря, благодаря за перките.

Саския загрижено я прегърна.

Тя се отскубна и избяга в коридора.

Близначката я последва и я откри облегната на стената. Приведена, Табита мъчително повръщаше. Фраските настъпваха към нея. Саския им изкрещя и те спряха, като съскаха и размахваха крайници.

— Ела — тихо каза акробатката, наведе се над Табита и нежно я хвана за ръка. — Ще ти намерим някакво местенце да си легнеш.

Като продължаваше да се опира на стената, Табита се изправи.

— Не — задъхано отвърна тя, — не, трябва да… трябва да дам…

После стисна дланта й и я повлече обратно в камерата.

Приклекналият до мъртвата жена херувим повдигна червените си очи към тях като вампир, прекъснат по време на ядене.

Без да подозира за това зловещо впечатление, Хана заговори:

— Табита, Кстаска ми каза, че си пилот.

Табита кимна.

— Тя не те вижда — поясни Кстаска.

— Да — отвърна Табита. — Това беше моят кораб… — Гласът й секна.

Саския й помогна да седне.

— Разговаряли ли сме вече за всичко това? — усетила нещо, попита Хана.

— Няма значение — въздъхна Табита.

— Извинявай, миличка — възрази мъртвата, — но бих ли могла да те помоля да пилотираш? Струва ми се, че повече няма да мога да издържа. Направо се побърквам. — Ларингофонът й нервно се засмя.

Саския весело се вгледа в лицето на Табита.

Табита се чувстваше така, сякаш някой е откачил цялата слънчева система като огромен полилей от тавана и я е хвърлил в скута й. Фраски, капелани, еладелдийци, хора, Изобилие и всички на борда й, създания, които взаимно се разкъсваха, перките на Харон, мъжът, умиращ на Венера. Искаше й се да изкрещи: „Защо аз?“.

— Аз съм полумъртва, Хана — каза Табита и съжали, още преди да е изрекла думите. — Очите ми се затварят. По-късно ще… по-късно… — Взе чантата в скута си, разтвори счупения цип и бръкна вътре. — Ето — подаде пластината на Саския тя. — Алис.

— О — прошепна Кстаска, издърпа опашката си от саркофага и се отдръпна настрани.

— Коя е Алис? — попита Хана.

— Алис знае всичко за фраскския звезден двигател — поясни Табита.

— О, Боже мой — с очевидно облекчение възкликна Хана. — Къде, къде е тя?

— Идва — отвърна Табита и уморено даде знак на Саския.

Близначката се приближи до слота, в който Марко бе пъхнал фраскската касета, и вкара пластината вътре.

За миг се разнесе бръмчене. Проблесна зелена лампичка.

— Алис? — извика Табита. — Чуваш ли ме, Алис?

— ЗДРАВЕЙТЕ, КАПИТАНЕ.

— Алис, запознай се с Хана Су.

— ЗДРАВЕЙТЕ, ХАНА. КАКЪВ ПАЛАТ! КЪДЕ СМЕ?

— Добре дошла на Изобилие, Алис.

— ТОВА ИЗОБИЛИЕ ЛИ Е? ЗНАЧИ НАИСТИНА Е ИЗОБИЛИЕ! ВАШЕ ЛИ Е?

— Така изглежда, Алис. Само че ми е малко големичко. Виждаш ли онова там долу?

— ХАРОН — без колебание отвърна Алис. — ДОСТА СМЕ БЛИЗО, ХАНА.

— Алис, миличка, струва ми се, че ще изпусна контрола преди някой да ме е заменил. Табита казва, че навярно ще можеш да ни помогнеш, така ли е?

— НЕ ЗНАЯ, ХАНА. НЕ СЪМ СИГУРНА, ЧЕ ЗНАЯ КАК.

— Алис! — скочи Табита. — Не е възможно да си забравила! Не е възможно!

— Възможно е — невъзмутимо се обади Кстаска.

— Паролата — настойчиво и напомни Саския.

— О, Господи. Алис? Слушай, Алис. Пътят е дълъг и няма завои.

Зелената лампичка премигна. Четящото устройство забръмча, после утихна.

Аз отворих очи.

Навсякъде около мен зейна ледено черно пространство. Виждах го като на зърнеста фотография и осеяно със злато. Видях искрящата следа на „Цитаделата“, турбулентните цепнатини, блестящи като златни жили в черен лед, оставени от совалката на Табита, която сега изстиваше в пристанищния ми док. От мястото, където се намирах, в самия край на слънчевата система, можех да различа шевовете на измеренията, спускащи се надолу, надолу, покрай Сатурн, астероидите, Марс, Земята — спомних си за малка баржа, спала седем години на тази планета, — и Слънцето. Виждах и пътищата, които минаваха над мен и ме привличаха във всички посоки. Гъделичкаха ме и аз се усмихнах. Пътища на вероятността.

Спомнях си. Те бяха безкрайни.

— ГОТОВА СЪМ ЗА ТРЪГВАНЕ — казах аз.