Колин Грийнланд
Всичко от начало (55)

БГТ009059 ВКЛЮЧВАНЕ

ТКД.СТД

 

РЕЖИМ? ГЛАС

 

СТАНДАРТНО ОТКЛОНЕНИЕ? 19.9.29

 

ГОТОВНОСТ

 

Алис?

 

ПОЧАКАЙТЕ, МОЛЯ.

 

Хайде, Алис. Не можеш вечно да се криеш там.

 

КАПИТАНЕ?

 

Здравей, Алис.

 

ЗДРАВЕЙТЕ, КАПИТАНЕ. ПОВРЕДА.

 

Да. Знаеш ли къде сме?

 

ПЛАНЕТА. ГОРЕЩА. ДЪЖДОВНА. ТОКСИЧНА, ПОВРЕДА, КАПИТАНЕ. ОПАСНОСТ. ОПАСНОСТ. ОПАСНОСТ.

 

Да, Алис, зная, но ако ми помогнеш, ще те изведа оттук веднага щом мога.

 

ЗАСПИВАМ.

 

Нямаме време. Ако пак заспиш, всички ще умрем тук, Алис.

 

КАПИТАНЕ?

 

Алис?

 

ЗДРАВЕЙТЕ, КАПИТАНЕ, ВСИЧКО Е МНОГО МЪГЛЯВО. КЪДЕ СМЕ?

 

На Венера.

 

ВЕНЕРА.

 

Да.

 

РАЗБИХМЕ СЕ. НИЩО ЧУДНО, ЧЕ СЕ ЧУВСТВАМ ТОЛКОВА УЖАСНО.

 

Алис, трябва да се огледаш наоколо и да видиш дали не можеш да направиш нещо. Би ли се помъчила заради мен, Алис? Моля те, моля те!

 

ГОВОРЕТЕ МИ, КАПИТАНЕ. РАЗКАЖЕТЕ МИ НЯКАКВА ИСТОРИЯ. РАЗКАЖЕТЕ МА%VДЬйЗ Ж8

 

Недей, Алис!

Алис!

По дяволите! Алис…

Добре, Алис. Ще ти разкажа какво правя. Седя тук на борда и ще направя пълна диагностика — ето, започвам… а сега…

Докъде бях стигнала?

А, да.

До кервана. Когато „Шареният папагал“ се върна в нормалния космос, той вече се разпръскваше. Изхвърчахме от хиперпространството сред мъгла от изкривени частици. Нямаше много прощални купони, всички бяхме прекалено отдалечени. „Октомврийски гарван“ беше излязъл на пет милиона километра от „Папагала“, далеч от равнината на пръстените. Едва се различаваше като капчица живак и блещукаше над полюса, фраските не празнуваха. Водени от „Василиск“, те вече бяха изчезнали сред пръстените.

Бяхме изгубили няколко кораба, „Дюлут“, например, и един от Шенандоа, зареял се в неизвестността, предаден от някакво изхълцване на Двигателя. Други пък бяха претърпели странни преобразувания. Видях един „Навахо Скорпиън“, който беше разсечен надве, и онзи „Белерофонт“ с товар от машинни части, които се бяха превърнали в пет хиляди тона гнили мрежи.

Слязох от „Папагала“ на Енкелад. Не се зарадваха, че ги напускам толкова скоро, но щяха да се връщат до Марс и не виждах никакъв смисъл да отивам с тях. Намирах се на човешката граница, можех да пилотирам всичко от такси до крайцер, имах спестени кредити и разполагах с времето си. Бях свободна.

Изкачихме се на хълма Арауак над града и вперихме поглед към дивия север, където ледените вулкани замъгляваха мрачния хоризонт със заскрежен дим. Трикарико посочи към обсерваториите, искрящи като кристали сред далечните скали. Показа ми блестящите кули на ламасарая на Светото бдение на Пълното сливане. Дълго го прегръщах и целувах. Беше съкрушен. За последен път сплетох косата му.

Пръстените разсичаха небето надве, ветрило от дъги във всички багри на есента, и насред тях — Сатурн, като бъдещето, огромен, незрял.

 

ДОБРЕ. АМИ ПОСЛЕ?

 

О! Хм, трябваше да получа разрешително от еладелдийците. Три дни в зикурата на Сатурн, чакане, изпитания, попълване на данни, пак чакане. Една човешка водачка ми закачи пропуск и ме поведе през сгради, пълни с бюра. Еладелдийски чиновници седяха пред пултовете си и обработваха живота на хората, пращаха ги тук, задържаха ги там, определяха им нови категории, облагаха ги с данъци, изправяха ги на съд и ги разследваха. И препращаха информацията на капеланите на Харон. Моята водачка също нямаше представа къде трябва да отида. Постоянно спираше да разпитва. Никой не знаеше, никой не искаше да знае. Тя беше от помощния персонал, аз бях просто дело номер еди-кой си, и двете бяхме само човеци.

Еладелдийците каталогизираха звездите, в случай че Капела си хареса още някоя.

 

ДОБРЕ. АМИ ПОСЛЕ?

 

Наемах се на различни кораби: една седмица в пръстените, следващата на астероидите. Практикувах новия език, странната граматика на субективното време. Стоноги влакове, пъшкащи „Василий Свенсгаард“, раздрънкани стари „Мичъм“ 7J6. Учех се как да нагаждам разписанията, за да улуча добрите кораби, ония „Минимъм“ с новите керамични отклонители, никаква инерция, абсолютно нищо. Уволняваха ме. Окачвах си кода на таблото за търсене на работа и се озовавах на път за Шапарели с трюм, пълен с лепило. Престои в Пояса на недостроени платформи, спане в спални капсули, закачени по скелетата като лампички по коледна елха. Изолирана само с три милиметра еритрейски етилен от вакуума.

И един ден срещнах на някаква разпределителна станция новачка, която още си носеше бялата карта на ръкава. Седна на масата при нас с Доджър Гилеспи и завърза разговор. Първо ни разказа за някаква екостроителна фирма, после ентусиазирано започна да ни обяснява колко голям шанс сме имали да си намерим постоянна работа на станцията. Съжалявах я и се опитвах да не се усмихвам. Накрая Доджър я разкара. Опомням си, че издуха дима от цигарата си и рече:

Господи, какво да си правиш, новачки.

И тогава внезапно осъзнах, че самата аз вече не съм такава.

 

ДОБРЕ. АМИ ПОСЛЕ?

 

Правих неща, от които не съм особено горда. Карах пет хиляди глави добитък в точно окачване до Малавари с „Тинкърбел“ с кофти охлаждане и също толкова кофти застраховка. Купувах по двайсет литра дискордон за фъстъци от разпродажба и го прекарвах тайно на еладелдийската митница на Горна Бразилия. Девъру. 5сватбата. Ню Малибу. Все някъде из ония краища.

 

ДОБРЕ. АМИ ПОСЛЕ?

 

После. После пак видях „Октомврийски гарван“, флагманският кораб на династията Санцау. Видях го да се разбива и загива.

Бях в Пояса, отивах да прибера композиция с руда от Фрейзиър 34. Работех за малка компания, наречена „Отпрашване“. Опитвах се да открия някаква прилична музика по радиото, когато засякох сигнала. „До всички наоколо — помощ!“

Бях наоколо, може би на двайсетина минути от тях. Когато заобиколих Автономия I, го видях, смачкан златист силует, целият заобиколен от по-малките кораби като рибки около умираща скалария. Свързах се и една от санитарките ми обясни какво се е случило. Рулят блокирал и един след друг го блъснали три астероида.

— Страхотна касапница е — каза санитарката. — Не съм виждала по-ужасна картина. Много жертви. С колко места разполагаш?

— С две — отвърнах аз, макар че имах повече, ако искаха да превозя трупове. Надявах се да не поискат.

— Е, всяка помощ ни е от полза — подозрително заяви жената. Даде ми координатите и аз се приближих колкото можех повече, без да им преча.

„Гарванът“ беше на парчета и продължаваше да се разпада пред очите ми. От корпуса се отцепваха огромни метални късове. Главното стълбище от салона се издигаше нагоре сред хаос от килими и жици, резервоари и свещи, куфари с дрехи и кокосови орехи, всичко летеше във виелица от замръзнал въздух, вода, антифриз и кръв.

Имаше трупове. Спасителите бяха претоварени, на помощ се бяха озовали много кораби. Облякох си скафандъра, но изглежда нямаше какво да направя. Просто ме молеха да съм на разположение. Насочих прожектора към останките и зачаках.

Забелязах сребриста фигура, която ту попадаше под лъча, ту изчезваше. Беше затрупана под нещо като отоплителна система.

После разбрах какво е.

— Там има някой! — извиках аз. — Струва ми се, че не може да се измъкне.

— О, Господи — изпъшка санитарката. — Къде? Можеш ли да ми покажеш? Всички са заети. Не виждам…

Излязох от кораба и заплувах право към останките. Навсякъде летяха строшени стъкла и метални късове. Беше много опасно, но аз не се поколебах, просто се приближих и го хванах за ръката, който и да беше той.

Видях, че е заседнал в тръба. Тя беше от пластмаса, вече замръзнала и когато я натиснах, се строши на парчета. Обгърнах с ръка жертвата и го отнесох обратно на кораба.

Настаних го на задната седалка. Санитарката съобщи, че е пратила някой да се погрижи за него и междувременно ме инструктираше какво да правя.

— Включена ли е животоподдържащата му система? Индикаторът свети ли?

— Не — отвърнах аз.

— В кабината ти има ли въздух?

— Да.

— Тогава му отвори шлема и виж дали диша.

Шлемът беше донякъде като онези, които използвахме на „Шареният папагал“, толкова украсен, че почти не виждаш вътре. Откопчах го и вдигнах визьора.

— Мъж е — казах аз.

— Диша ли?

— Да, диша. В съзнание е. Той… усмихва ми се.

Жертвата проговори.

— Питър — изхриптя мъжът. — Питър Пан.

Беше Балтазар Плъм.

Алис?

Чуваш ли ме?